ТРИТЕ БАЛОНА

Цветана Цанева

Светъл човек е Надето. И това няма нищо общо с розовото й като узряла праскова лице и с русата й пшеничена коса. Тя си е светла отвътре. Някак грее и кара хората около нея да се усмихват. Има такива хора - светли, светли, толкова светли, че ти се ще да ги докоснеш и да си вземеш мъничко от светлината, която излъчват. Има, разбира се, и други - с черни души, които цапат като с катран всичко, до което се докоснат. Ще намерят как да те клъвнат, да те обидят, да те унижат, дори понякога без  користна цел, а ей тъй - заради самото удоволствие да стъпчат някого. Но сега няма да говорим за тях. А Надето обича всичко около нея да е чисто и подредено. И домът й е такъв - без излишни вещи и всяко нещо си знае мястото. Добра душица е - все гледа да помогне на някого с каквото може. Но животът не е сделка - аз правя добро, и на мене ми отвръщат със същото. А хубаво щеше да е да е така. Дааа, хубаво щеше да е, но не е. Животът обича да ни прави изненади - за съжаление, не винаги от най-приятните. И точно когато си помислиш, че всичко ти тръгва по мед и масло - хоп, колата се преобръща. След техникума по дърворезба Надето завърши института за детски учителки. След пет-шест години учителстване по малки, неотбелязани на картата селца,  баща й - чичо Дончо, започна да се притеснява сериозно да не остане сама и взе да й вади душата да се задоми. Според неговите представи двайсет и осем години си бяха сериозна възраст и вече я беше причислил към гвардията на старите моми. Затова не пропускаше да й припомни:

- Наде, на твоите години майка ти беше родила две деца! Ти какво чакаш?

- Май ти омръзнах и гледаш да ме махнеш от главата си? - се опитваше да се измъкне с шега тя, но чичо Дончо се тревожеше сериозно и беше решил да вземе нещата в свои ръце:

- Не се ли запозна с някое момче, като ходи на Васкината сватба?

- Така ли става то, бе, тате? Един бургазлия, приятел на зетя, на няколко пъти ме кани да танцуваме и каза, че ще ме потърси, но как да изляза с него, като не го знам какъв човек е?

- Ти гледай да го опознаеш, но много не чакай, щом ти е излязъл късметът! - настояваше чичо Дончо.

Само че късметът на всеки е малко бисерче, което стои скрито под някой  камък -  голям ли, малък  ли - кой да ти каже… Цял живот го търсиш, но я надигнеш точно него, я не! Не може наред всички камъни да обръщаш… Който го намери - намери, който не - тъй си остава без късмет. Та и Надето. Надяваше се, че го е намерила, но… друго стана. Набързо прие поканата на бургазлията и се омъжи. Добре изглеждаше, стори й се сериозен, надяваше се с времето да се появят и чувства. В нейния край казваха за женитбата: бъркай в торбата и… която хванеш - ясно е, че все ще е змия, но се моли да не се случи отровна.

Мина не мина година, беше се родило и  момченцето им, и тя разбра, че нищо не я свързва с този мъж. Разминаваха се като чужди из къщи и мълчаха, защото нямаше какво да си кажат. Той излизаше сам, когато си реши, играеше комар и се връщаше подпийнал. Минаваше край нея, сякаш беше крайпътно дърво, а един - два пъти, когато се опита да го вразуми, й посегна. Тя се почувства толкова унизена, че реши да го напусне. И… оттогава - все сама. Работеше какво ли не, само да има повече време за детето. Като поотрасна, се върна отново към професията си.

Преди години си дойде на село да гледа болния си баща. Две-три години преди това майка й си отиде за няколко месеца от рак и тя се страхуваше да не загуби и него. Беше го взела в града, но в тясната й гарсониера от две мънички стаи, в която едва се побираха с порасналия си син, трудно се намираше спокойствие за стария човек. Тогава тя реши да напусне работа и да си иде на село в празната им двуетажна къща. Намери си работа в един завод в близкия град. Не беше далеч - с автобуса се стигаше за половин час. Новата работа не беше кой знае колко платена, но пък беше спокойна. След детската градина, в която по цял ден търпеше капризите на разглезените деца, й изглежаше блаженство.

Когато в един горещ летен ден и баща й отпътува там, където го чакаше майка й, се почувства съвсем самотна, но реши да не се връща в големия град, а да остане близо до корените си. Често ходеше на гробовете на родителите си и дълго си говореше с тях. През деня се грижеше за голямата зеленчукова градина, която беше засадила, а надвечер сядаше под голямата асма и започваше да мечтае. Все по-често си спомняше за баба си - отваряше стария скрин и започваше да пренарежда шарените черги и кенарените ризи, които някога беше тъкала. Веднъж се загледа в едно малко възелче и й стана мило като си помисли, че преди много години са го завързали ръцете на баба й. Тогава го клъцна с ножицата, пъхна го в една мъничка платнена торбичка и го сложи до иконата…

Беше още млада, но й се струваше, че вече няма какво да чака от живота. Беше го оставила да се движи по инерция. Една сутрин се събуди със странното усещане, че нещо се е случило. И наистина, когато излезе навън и по навик погледна към къщата, построена преди стотина години във възрожденски стил, видя върху покрива три  балона. Разтърка очи - не беше сън. Три големи балона - бял, син и червен, бяха кацнали върху комина. Какво търсеха там? Откъде бяха долетели и как бяха избрали точно нейния дом да си починат? Започна да си мисли, че това е знак, повярва, че е избрана и изведнъж това й даде енергия. Усети се някак по-жизнена и по-силна. Колко малко трябва на човек, за да се почувства специален!

Донесе високата стълба и се качи внимателно на покрива. Взе в ръка  здравото въженце, с което бяха вързани балоните, и ги закрепи върху старата кайсия пред къщи. В основата им беше завързана красива картичка с чуждестранен надпис, който не можа да разчете, но все пак схвана, че най-отгоре пишеше: „Поздрав от Тет - Унгария!”. Значи не е толкова обикновена, колкото си мислеше. Тези балони бяха прелетели над няколко държави, за да дойдат точно при нея!

От този ден Надето сякаш стана друга. Повярва, че я чакат още много  красиви неща. Когато й станеше тежко,  хващаше трите балона, затваряше очи и политаше. Издигаше се високо, високо в облаците. Оттам къщите на селото се виждаха като дребни светулки. Усещаше се като волна птица. Вземаше със  себе си този, когото иска,  и избягваше от лошотията. Ами ако някой спукаше красивите й балони и паднеше на земята? Щеше ли да оцелее? Но вече не мислеше за това. Нали беше летяла! Това е най-важното!

Една сутрин тя завърза за връвчицата на балоните нова картичка, на която написа: „Поздрав от Лиляче - България!” и ги пусна да летят, за да помогнат и на някой друг. Тя вече имаше свои крила…