ОТГОВОРЪТ

Елена Петрова

Търкулнала се една Звездичка и се приближила до Луната. Трепнала с усмивка и поздравила:

- Здравей, Луничке!

- Здравей, Звездичке! - отвърнала Луната и продължила своя път около Земята.

- Ти сигурно много обичаш Земята, щом не се разделяш с нея! - казала Звездичката и тръгнала след Луната.

- Ако не бързаш, мога да ти разкажа.

- О, с удоволствие ще те изслушам! - зарадвала се Звездичката и започнала от щастие да трепка и пръска светлинка навсякъде.

- Само се успокой, че ще уплашиш земляните и може да сторят някоя глупост.

- Добре, добре, спирам - казала Звездичката и се успокоила.

- Много, много отдавна моите деца решиха да пътуват през световете, защото не можех да им дам онова, от което се нуждаеха, макар да имаха всичко. Построиха си кораби и тръгнаха, водени от страст към приключението. Оставиха ме съвсем сама. Много от тях не оцеляха, а единствените, които открих, останаха на Земята. Земляните ги наричат ,,лунатици”. Сънищата им ги връщат към дома, без те да осъзнават, а аз ги пазя, за да не се наранят.

- Но защо им е да търсят други светове, като са имали всичко?

- Защото колкото повече има едно същество, толкова повече иска. Ти защо си тук?

- Търсих приключение!

- Ето, Звездичке, дори ти си се наситила на това, което имаш, а търсиш различното.

- Но аз поисках само да се разходя и ще се върна.

- Но вече няма да си същата. Ще искаш и още.

Звездичката се замислила. Приискало й се да разбере как Земята е приела лунатиците и дали живеят в мир със земляните. Тогава попитала:

- А ти защо не си се отказала, както те са се отказали от теб?

- Няма как да ме разбереш, защото в теб никога не е имало живот. Но ако един ден това се случи, ти също ще бъдеш готова на всичко за своите деца. Ще забравиш приключението и, вречена във Вечността, ще ги последваш.

- Искам, искам… Искам и аз да имам деца!

- Звездичке, прекалено си млада, но ти пожелавам да ти се случи.

- А мога ли да те попитам, как си получила своите деца?

- Не питай мен, попитай Вечността. Тя знае всичко.

- А как ще я открия?

- Като се взреш в себе си. Сега ще те помоля да си вървиш по пътя, защото ще изплашиш земляните, а те биха ти сторили неща, които биха те наранили.

- Мен не ме е страх от онова, което не виждам.

- А би трябвало, защото то вижда теб. И когато има страх, се вземат пагубни решения.

- Добре, ще си тръгна, но ще се върна. Искам да чуя историята на Земята и как е успяла да те накара, да не се разделяш с нея.

- Не ме е накарала тя, аз поисках да съм тук. Ти не си ли тук по собствено желание?

- Да! Но…

- Върви, Звездичке! И не забравяй да се взреш в себе си. Ще получиш всички отговори, които търсиш - казала Луничката и замлъкнала.

Звездичка се търкулнала обратно, но някак различна от това свое приключение. Започнала да се взира в себе си и да търси отговори от Вечността. Изведнъж почувствала как вътрешността й започнала да пулсира. Раждал се живот.