Мариан Желев

Доживях да ми сменят електромера. И се почна…

Добър ден, вика, и чака. Чакам и аз, преди да отвърна на любезността. Правя го с цената на засилено съмнение. Човек с чантичка, очила, апломб - готви нещо. И вероятно аз ще съм потърпевшият.

Ще сменяме електромерите, обажда. Правело се на всеки шест години. Не знам защо му отвърнах, че това е чудесно - това издаваше в мен съвестния данъкоплатец, достъпния потребител и прочие удобности.

Сигурно тайно съм се надявал, че ще дойде ден, в който електричеството ще се превърне в благословия - безплатна и опрощаваща.

Оставям човека да си свърши работата, докато намествам телевизора с изглед към фотьойла. Животът е цветна картинка, в която от време на време Григор Димитров вкарва положителен сервис, а червеният код за опасно време е повод да отворя бутилка каберне.

И така - до следващата сметка за ток, която получавам. Няма благословия, няма и нищо опрощаващо - просто НЕК се прекръсти в БОГ чрез новите електромери. Цифрите на сметката като шамари - да те е страх да си навреш погледа в тях.

А ние, смирените верующи, вместо свещи, палим енергоспестяващи лампи и се молим. Да ни огрее. После обръщаме другата буза.

…Ха добър ден, избълбуква жена с папка. Явно тъкмо е хвърлила фаса и последната глътка дим още стои в кухината й. А в папката й - всички съседи наблъскани в една страница. С плюсчета и минусчета. Чиста математика.

Хайде, отваряйте банята - по-скоро заповядва жената и изпуска дима. Свикнала е. Ще сменя водомера. По закон трябвало да го върши през десет години. Като ток от оголена жица ме прорязва съмнение. Има три варианта: пускам жената в банята да смени водомера; втори: не пускам жената да смени водомера; и трети:пускам жената и я заключвам в банята.

Докато се натъкмя - тя влязла, сменила водомера, пробвала го даже, турила едно плюсче в папката и дори успяла да лапне нова цигара и да я запали. Некст - изрецитира тя и мина на следващия етаж, пускайки кълбета дим като дизелова железопътна композиция.

Три дена нямах топла вода. Като че ли на новия водомер му трябваше известна климатизация. За сметка на това комшиите от горните етажи имаха само гореща, та междуетажното пространство се превърна в нещо като смесително депо - носихме легени и пресипвахме водата едни в други, за да си направим живота нормален.

И тъкмо да отмия сапунката от мишниците - хоп! - ново двайсет. Абсурден персонаж с огромна глава и малки рамене, на които и врабче не може да кацне, избибитка през устата си. Време е, рече. Този път съвсем съзнателно опипах джобовете си, макар да не знаех този за какво идва и какво ще сменя.

Идваше ми наистина да открия там хладно оръжие и с увереността на селянин с мотика, атакуващ троскот на нивата си, да проникна взломно в извора на този глас. Напипах само ключовете си. Добре, де, добре, идвам.

Това последното не го казах аз, а жена ми. Обърнах се и що да видя: тя - готова, стегната, с куфар, грим и шапка. Засуети се малко пред огледалото, колкото да увековечи момента, че ще излезе от тази къща чиста, спретната, ухаеща.

Каза едно сбогом - все едно бях кондуктор в автобус, когото тя никога повече няма да види, прати въздушна целувка на децата, а на мен ми фрасна една червисана на лявата буза, където остана едно червено „О” - досущ като отворената ми уста, която а-ха да каже нещо.

Голямоглавото човече с тесните рамене ме изпревари. Сменяме ти жената, чурулика то. Думите му изтрещяха в ухото ми така, както е имало мигове, когато дълго време не съм си почиствал ушите и там нещо се откъртва и тупва, пада на ревера ми и жълтенее като още ненаругана гад. Как така ще ми сменяте жената, бе…

Кръвта ми кипна като на още неналетяло се в курника пиле, което искат да вкарат в нагрят грил. Работата ставаше сериозна. Ролята на хладното оръжие можеха да свършат двата ми пръста - храааас! - в гръцмуля и ще види той.

Но пак бях изпреварен с вестта: жените се подменяли на всяка петилетка. Точка. Сега съм щял да заживея с шведка. И едва го изрекъл, по стълбите отдолу се зададоха едни гърди. После пристигнаха краката, развя се една руса коса и едно лице - направо да му обереш каймака. Толкова бяло беше. Шведке моя, заповядай - ти си истински блян! Влизай бърже, че ще настинеш.

Какъв живот само. Забравих за жената - старата. Шведката беше толкова внимателна, услужлива и грижовна, че… Не, не мислех да го казвам, но… тя ме къпеше, бръснеше ме, издухваше ми сополите и дори ми почистваше ушите с памук.

А как се грижеше за децата - беше им донесла малки метални колички волво. Цял ден се търкаляше с тях, а за лека нощ им четеше „Пипи дългото чорапче”. В оригинал. А на мен в тъмното ми говореше за любимите си екскурзии до Норвегия - какви дълги тунели имали там и как обичала да минава през тях. Искал ли съм да пробваме някой път?

Ех, живот, поспри! - не съм поет, но започнах да си танананикам. И взех да се превръщам в специалист по транжиране на щастие - то се топеше в устата ми в съвкупност с отлежалото чувство за хармония, добито накуп от цялото човечество.

И така до следващото хлопане на вратата. Полицай. С фуражка и два бели косъма, които странно висяха от едната му вежда - също като излязло от употреба въже за бесене. Децата, ако обичате. Заповядваше, но имаше известна доза любезност в гласа му все пак, която изветря след последвалото грубо отместване - буквално ме избута.

Даже не хвърли око на шведката, която сменяше крушка. Може и да не я е видял. Но децата набара. Грабна ги и съвсем дежурно ми подхвърли, че трябвало да се сменят. Децата. На всеки три-пет години. Плюс-минус. Сега, стържеше гласът му, ще ти докарам новите. И те наистина пристигнаха. Зацапани едни такива. Опулени, а едното сополиво. Обърсах го и ги вкарах в къщата си.

Да си призная, моето АЗ не пострада особено. Подмяна - подмяна, каквото да се прави. Износват се, децата имам предвид - и те са хора. Какво остава за водомери, електромери, че и жената. Е, малко ме налегнаха едни мисли, но скоро шведката ме отърва от тях със своята изтънчена скандинавска загриженост.

Така поех нагоре по стълбата на живота, докато на не знам си кой етаж на моето битие попаднах на един грамаден тип, приличащ на Дан Кольо, който, като онзи виц, можеше с ръце да отвърта и да завърта болтовете на джантите на стар „Чавдар”. С изумително пискливо гласче рече, че ми е дошло и на мен времето.

Да си призная - очаквах го. Нищо на този свят не е вечно. Дори и аз. Шведката - и тя го очакваше. Подаде ми готов куфар, обърна се и отиде да гледа новите деца. Опитах се да открия жест на съжаление в нея, някакъв знак, че ще й липсвам. Нищо. Такива са шведките - студена нация. Само си оправи презрамката на сутиена. Все беше нещо.

Натикаха ме в едно комби, сред навалица от подменени мъже. Чувствах се като трамбована перушина върху набръчканата кожа на стар петел. И ако вкараха още един в комбито, със сигурност щях да се изпусна.

Очаквах да ме хвърлят на бунището. При старите електромери, водомери, животомери, жени и деца. Уви. Изхвърлиха ме пред една барака, която приличаше на отворена консерва. Отвътре писнаха едни деца. И аз - аха! - да се усетя, когато те се нахвърлиха върху ми.

Едва ги познах - голи, мазни, с черно под ноктите и кир под ушите. Това си бяха моите деца - първородните. Заплаках - но едва когато и жената се показа. Оригиналната. Пооръфана малко, ама запазена. А кой знае аз на какво мязах. Гушна ме, стиснахме се тук-там, както си знаем.

Истинска наслада за мен бяха водомерът и електромерът - старите, от бившия ми вече дом. Работеха грешно, деряха кожи, направо бъбрек да заложиш за сметките си. Но си бяха там. И си бяха мои. Бараката тип консерва - и тя. Това бе моят живот. Обичах си го - къде весел, къде безличен и ръждив. Беше си мой и така бях безкрайно щастлив.