Мариан Желев

Кварталът ни изобилства от осъществени амбиции на смели архитекти. Има такива случаи, в които - без да преувеличавам - съсед от един блок може да полее цветята на баба от другия, а излишната храна от втория етаж на пететажната кооперация да бъде подхвърлена на вечно скимтящото куче от съседния блок. Истинска бетонобуламачка.

Бум на строителството, който отдавна е взривил представата ни за простор.

Въпреки това години наред, ден и нощ, ние изпълняваме мисията си на съвестни граждани и всеки път лавираме между блоковете, за да си изхвърлим сметта във вечно задъханата кофа за боклук.

Което си е истинско приключение, тъй като около нея редовно орбитират кварталните песове и без много да им мигне окото, раздават териториално ръмжене.

Без значение многото квадратни метра жилищна площ на квадратен метър земя, на мен често ми се налага да минавам по главната улица пред блока, която е природосъобразна - сиреч черен път, който в дъждовните сезони е като магистрала-идеал за селскостопанска техника.

Дълбоки коловози, лепкава кал и обилно количество масло, наследство от ниско разположени картери, срещнали кратери.

През есента се появи черно куче с бяло на гушата, с не много дълги крака и твърда козина. Един от строителите си го беше домъкнал, за да се навърта около строителната площадка, да лае минувачите и да напомня, че току-така не се влиза в обекта.

Докато се лееха поредните бетони, на кучето му спретнаха червена къщурка и пред нея сложиха метална паничка и купичка за вода. Строителите му хвърляха недоядени баници, хотдоци, недопити айряни и недооглозгани пилешки кости.

Кучето, благодарно, лаеше поголовно, за да акумулира добро отношение от временните си стопани. Пускаха го и навън. Не хапеше, но така се спускаше, че веднъж, когато бях в колата, си викам: това ще ми нахапе и откъсне вентилите на гумите.

Лаеше, та лаеше. И нищо не можеше да го спре. После се прибираше в двора на строителната площадка, доволно сякаш от свършената си кучешка работа.

Но ето, че нещата се промениха. Инвеститорът изчезна, блокчето остана недовършено, собствениците се облещиха, а кучето остана на улицата.

Когато си изхвърлях боклука, то започна да върви с мен. Усещаше, че нещо не е както трябва. Не ме лаеше. Вървеше си и като че ли искаше да ми покаже, че е едно обикновено куче и ако досега се е скъсвало да ме лае, да се спуска и да ми налита на вентилите, то сега работите са различни.

То е вече бездомно куче, съвсем само; ребрата му са като на вехт радиатор в стара панелка, а в очите му току можеш да проследиш движението на оборотомер за кучешка добринка и вярност.

А имаше за какво да му се сърдя. Особено за онези сутрини, когато с приповдигнато настроение, с хубав сън наум, вървя си и изведнъж… зверски лай и едни зъби щракат до крака ми.

Вярно, кучето нито веднъж не ме ухапа, но що акъл ми изкара и що косми настръхнаха по гърба ми заради него…

Нека сега си върви до мен и да види що е то да бъдеш изоставен и да няма къде да спиш. Куче без стопанин и без двор е като човек без морал и въображение.

Правех се на непукист и ми се щеше хич да не го съжалявам. То бе кучето на строителите и нямаше нищо общо с мен. Не бе съвсем така - пукаше ми за него, защото кучешката вярност по някакъв особен, уличен начин върви рамо до рамо с човешкото откровение.

Скоро се появи чисто нов инвеститор - с лъскава кола, лъскаво черно сако и обуща; с хубави очила, черни. Сложиха началото на нов строеж. Нароиха се бачкатори - кофражисти, арматурчици и прочее.

Нашето куче - и то там. Стар салам, кокал от бут, разварен кренвирш… Отново му сковаха къщурка. Боядисаха я в бяло. Кучето залая като на парад. С извит нагоре врат и муцуна, право прицелена в съзвездието Стрелец, с навъртяна като софийска баница опашка.

Когато видеше да минават евентуални нарушители покрай обекта на неговата охрана, то заставаше с едно око прицелено в типовете и лаеше като куче на изложение, като куче на състезание и като животно, което обезателно трябва да бъде наблюдавано от господаря си за добре свършената работа.

Мен особено зверски ме лаеше. Дали защото ме познаваше и искаше да ми отмъсти за нещо или му бях любимото човешко същество за лаене. Знаеше, че добре го познавам, че знам за това, дето бе изпадало в немилост, и сега отново се е докопало до разварения кренвирш.

Пускаха го и навън. Ако бях пеша, то още отдалеч като ме надушеше, така се спускаше, че все едно имаше намерение да ми отхапе крака.

Миг преди да ме настигне, кучето удряше спирачки, вдигаше прах и започваше едно злобно ръмжене, което в никакъв случай не приличаше на театър. Космите по гърба ми започнаха да настръхват.

Построиха блокчето. Собствениците си купиха имотите, разчистиха района, насяха китки и изгониха кучето. Къщичката запалиха с остатъците от строителните материали.

Кучето си тръгна, но и не съвсем. Въртя се известно време около новия строеж, но след като никой не му обърна внимание и даже купичка с вода не му изкара, то взе да обикаля блоковете и да дири препитание.

Гласът му отново замлъкна и нито веднъж не го чух да лае. Вместо това идваше с мен, докато си изхвърлям боклука, вървеше до краката ми, когато отивах до магазина или ме следваше в разходките ми из квартала.

Сякаш чакаше аз да му кажа как да постъпи. И ме гледаше, докато си паля колата и изобщо и през ум не му минаваше да се спусне по гумите, за да нахапе уж вентилите, както обичаше да прави и преди.

Беше се превърнало пак в тихо кварталното куче с тъжен поглед и оребрено заради изпъкналите ребра тяло.

Заделих му - от жал и от човещинка - стар хляб, натопен в бульон. Потърсих кучето, за да го нахраня. Толкова бях свикнал с присъствието му, че започна да ми липсва дори лаенето му. Не го открих. Ден, два, три - нямаше го.

После се появи. Заедно с новия строител. Къщичката му я направиха зелена. В първите седмици моят приятел (вече така го наричах) лаеше денонощно. За да си навакса.

А мен като видеше, направо избухваше. Нямаше злоба, не ми посягаше, но минавах ли с колата, в продължение на сто метра ме преследваше и диво лаеше.

По едно време се усети, че заради това лаене може и да го изгонят. Поуспокои се и мина на дежурен режим, в който всеки натрапник на строителната площадка бива „даряван” с няколко бързи предупредителни лая. А когато бе сито и добре нахранено, започваше да ръмжи по минувачите.

Годините минаваха. Блокчетата никнеха едно след друго. Кварталът ни толкова се пренасели, че съседите се изпокараха, защото не можеше да се паркира, ставаха задръствания и кофите за смет редовно се препълваха.

Моят кучешки приятел отново бе останал на улицата. С побеляла козина и наведена глава. Вървеше до мен, но често се измаряше и сядаше на тротоара. Беше станал съвсем тих; гласът му отдавна не се бе чувал. А и отдавна никой не бе идвал да строи. Просто защото нямаше вече къде. И то си мълчеше.

Слагах му всяка сутрин храна до входа на нашия блок. То се научи и взе да се навърта около нас. Беше в предзимен период и затова реших да му направя къщичка от най-различни по цвят дъски, които имах оставени в гаража. Моят приятел не си хареса къщичката, но след първия сняг го намерих вътре сгушен.

Очаквах да му чуя гласа, но кучето кротко си стоеше в къщичката и само ме чакаше да изляза - първо, за да се нахрани, а след това да ме последва.

Един ден, връщайки се към къщи, чух куче да лае. Викам си, че гласът на моя приятел се е събудил. Усетил къде трябва да пази, е решил да покаже как трябва да се оцени храната, която му давах.

Нищо подобно. Лаенето идваше от терасата на съседен блок. Можех още в първия момент да усетя, че това не е познатото ми лаене. Но на мен ми се искаше да е така.

Кучето на съседите беше с плетено елече и за миг се бе показало навън. Излая още два-три пъти, стана му студено и бързо влезе в топлата стая.

Моят приятел си лежеше мълчалив в къщичката до блока ни. С издадена напред муцуна и тъжно вперени в мен очи. Не ме посрещна, дори не надигна глава.

Прибрах се и още от вечерта му приготвих обичайната закуска. Но когато станах и излязох на сутринта, за да му я дам, него вече го нямаше.

Сбогом, приятелю.