Огнян Антов

Жанровото разнообразие е първият елемент, който характеризира новия сборник на Мариан Желев „Спете спокойно” (2020)- това са основно малки художествени форми, предимно разкази и фейлетони, есета и импресии, омесени с мемоарна, пътеписна, лирична или социално ангажирана белетристика.

В практиката на книгопечатането това значи, че в ръцете си читателят ще разгърне една на пръв поглед с не много висока корица книжка, но с приличен обем и с лекота на прочитане и възприемане.

Тези, които познават автора, лесно ще предположат тематичния паноптикум, обвързан с неговите спомени и с реалиите зад тях.

Да, и тук те са основен пласт, но в тематичните подпластове се е получила осезаема сегментираност и детайлност.

За да изброим тематиките, ще ги обобщим донякъде йерархично, според застъпеността им в текстовете.

- Моят квартал. Особено силно е присъствието на квартала като топос и като общо обиталище на хора и животни. Това са кварталните къщи („Съборете ме в четвъртък”), магазини и магазинери („Кварталното магазинче”), кучета и котки („Кучешка история”, „С едно око”), училището („С деца на училище”), съседите („Райски ябълки”, „Розите на Джузепе”, „Цветята на любовника”).

- Моят интимен свят.Това е малката лична вселена. Есеистичните размисли на персонажа (зад който стои, без да се крие, авторовият глас) често ни пренасят в света на наглед дребните, ежедневни, обикновени, незабележимите предмети и същества, които го съставят. Това е светът на монетата, паднала в колата („Два лева”), стаята и нейните невидими обитатели („Комар за домашен любимец”, „Паяче”).

- Моето семейство и приятелите. Това е голямата лична вселена. Тя прелива от разказ в разказ, от есе в есе неусетно, като мозайка, и така създава цялостната си картина.

- Вълшебната планина.Не е възможно да не се разходим и из любимите на автора планини, хижи и горски хора. Заглавията говорят достатъчно изразително за себе си: „Стая 204, хижа Козя стена”, „Теснолинеен път”, „Туристи”.

- Отминали хора, времена и… предмети. Без излишен сантиментализъм се развива и характерната за автора мемоарна тематична линия - в спомените за хора („Хляб на керемида”, „Сладката цигара на рибаря”, „Хеви метъл, скъпа”), хора и рецепти („Мушама за напреднали”, „Сандвич с яйце и сирене”, „Пловдивски закуски”), хора и… автомобили („Варшава”, „Зеленото жигули”).

Но да не изброяваме всичко. Например друга коронна авторова тема: гастрономията като подход към битието…

Но нека спрем дотук. Това обаче, което отличава тази книга на Мариан от останалите му и в частност от последния сборник от 2015 г., е най-ярко отразената линия - хумористичната и гротескната, сатиричната и есеистичната, анти- и утопичната - чрез която той дава предимство на въображението и отива отвъд реалиите, от които взема повод.

- Епохата, в която живеем. А като повод тук се явява точно тя, съвременната ни епоха с нейните хазарти („Национална лотария”, „Игра с награди”), върховенство на пари и несвобода („Черен петък”, „От къде тръгна всичко”), дисхармониите в отношенията и социалния живот („Срок на годност”, „Гаргара за папагали”, „Откровението на телефона”), тегобите на съвременния приключенец („Пътят към плажа”, „ОтКАТ”) и още, и още.

Това дотук откроихме, един вид, за бъдещия читател. А можем ли нещо да отличим, да откроим за нас си, не непременно за читателя? Как преминава проверката на един художествен текст? - Авторът и редакторът освен че са хора, а не изкуствени интелекти, те все пак са преди всичко читатели.

Основната проверка има приблизително такъв механизъм:
- защо съм запомнил този разказ?
- щом този разказ съм го прочел диагонално на „стената” във фейсбук, как така го помня?
- а щом го помня все още, значи ли, че е „проверен във времето”?

Втората проверка се случва вече при акта не на първоначалното прочитане, а на препрочитането:
- защо се смея пак, след като вече го знам?
- защо отново ме увлича, след като всичко е ясно?

Пример за такъв текст е „С деца на училище”, който претърпя споменатата двойна проверка в моето първоначално читателско и сетне редакторско възприятие (хилене на едно и също място).

Любопитното тук е, че този насмешлив разказ, в който превес взема Въображението и който преминава неусетно във фейлетон, изведнъж достига до посланието на антиутопия.

Хем смешно, хем след прочитането стоиш и мислиш с полуусмивка.

Още по-окуражителна откъм послание е „Кучешка история”. Разказът е добър пример за иманентната художествена черта на творбите да говорят едно, а да значат друго.

Наглед тривиална историйка, родена от Наблюдението, за кварталното куче, което на строежа се държи по един начин, без строежа е съвсем различно, и всичко това, описано непретенциозно, докато накрая читателят не усети, че разказът му се явява като притча и че кучето, строежите и цветът на колибите са неотменим, но все пак само повод за посланието.

А между другото, последният разказ започва афористично, първото му изречение има качествата да се превърне в „крилата фраза” и спокойно може да бъде ползвано и като мото на книгата.