ЕВРОПА НЕ Е ИКОНА

Венцеслав Начев

10 години без големия български писател Венцеслав Начев

Някога Бай Ганьо беше казал: “Абе европейци сме, ама не съвсем”. Ще ми се да обърна въпроса: а дали европейците са европейци, или и те не съвсем са такива. Щото каквото и да си говорим, средностатистическият европейски бюргер си е лика-прилика с кой да е балкански простак.

И единият, и другият се наливат с бира и се уригват на обществени места. И други простотии правят, за които не е прието да се говори пред благовъзпитани хора.

Европа не е едноизмерно понятие. И тя, казано по евангелски, има своите “петна и бръчки”.

И яд ме хваща когато внуците на близачите на сахани (в султанските и пашовските сараи имало и такава прислуга) с почти просълзени от умиление очи сматрят къде европците, като не пропускат да ни натякват колко сме ние убоги и изостанали и как с ускорени темпове трябва да се цивилизоваме.

А Петър Стоянов, в битността си на президент, дори гръмко прогласи, че ние сме направили своя “цивилизационен избор” с извръщането на очи къде Брюксел.

Много напираме да се прекръстим в чужда черква!

За такива натегачи някога Добри Войников написа своята пиеса “Криворазбрана цивилизация”. Имаше и великолепна телевизионна постановка. Добре е отново да бъде излъчена, та да светне в нечии главици колко е непристойно и пошло да подражаваме като маймуни.

А честно казано, Европа не ме изпълва с респект. Понякога тя наумява на пресметлива ханджийка, която “кръщава” виното с вода и го пробутва на доверчивите балкански хайвани. Кой само не се изреди да ни дава акъл срещу добро заплащане.

И ние, с цялото си нямане, се превърнахме в гостолюбиви шашкъни. Та и в т.нар. стар континент има бая трески за дялане.

И там има корупция, наркотрафиканти, крадци и вагабонти. Дори евродепутати - нещо като сенатори-бащи на мегаобразуванието, наречено ЕС - не устояваха на изкушението да топнат ръчици в кацата с мед.

А нашите аджамийчета, дето са отскоро в Европарламента, чуваме, че добре прихващат чалъмите на батковците и трупат бели пари за черни дни.

Но искам и нещо друго да кажа - гледат ни европците със снизхождение на сеньори. И с млъвки-недомлъвки, по повод и без повод - по системата думам ти, дъще, сещай се, снахо - не пропускат да ни уязвят с подмятането, че са ни приели по милост в ЕС, че въобще не сме били готови да бъдем допуснати в благочестивото и благоутробно семейство на заможните бюргери.

Има и нещо вярно в това, но щом са ни пуснали да прекрачим свещения праг, значи за нещо все пак сме им притрябвали. И това “нещо” е в сферата на геополитическата стратегия.

Тя наклони везните по посока на решението да бъдем допуснати в ЕС. А бюргерите добре калкулират своите интереси. При тях сантименти няма.

Затова - ха, по-кротко!

Кротко, кротко, но невидимата (пък и видима!) линия на разграничаването си я има.
Сиреч - броят ни за бедни роднини, за второкачествени европейци, които не се вписват в цивилизационния ойкумен на Европа.

Точно такова внушение преди време направи едно високопоставено челяче. Челячето се казва Херман ван Ромпьой. Не знаете кой е?

Нямаше и да узнаете, ако Ромпьой не бе избран за председател на Европейския съвет. Демек, нещо като президент. Но докато президентите се избират пряко, бившият министър-председател на Белгия, който за малко да не я разцепи, бе така да се каже “назначен” от лидерите на 27-те държави, членки на общността.

Те предпочетоха невзрачния Ромпьой пред кандидатурите на Тони Блеър и Жан Клод Юнкер, популярен премиер на Люксембург. Това бе една непристойна политическа играчка за елиминиране на личности в полза на безличия.

Ето и поради тази причина смея да твърдя, че Европа не изпълва представите ни за миропомазана икона.

Но “безличието” много скоро си показа рогата, когато се прояви като своеобразен говорител на бюргерската надменност, гарнирана с егоистична ортодоксалност.

Той, представете си, преначерта Европа, като изхвърли от нея славянството и православието, че още и древна Елада и Византия. И сътвори грандиозен гаф.

В реч в Париж каза дословно следното: „Двата първи момента от европейското обединение са били първо латинското християнство от Средновековието и след това Просвещението от 18-и век”.

Ще рече - Европа свършва там, където свършват католицизмът и протестантството. В нея дивите балканци - България, Румъния, Гърция - нямат място.

Или ако имат - да си налягат парцалите по кюшетата на континента. За новите кандидати за членство - хървати, сърби, македонци - да не говорим. Къш!

Не за първи път ни се отрежда съдба на второкачественост, на тъмни балкански субекти.

И тъкмо затова е редно да припомним, че докато прадедите на Ромпьой и техните братовчеди покрай мъглявия Атлантик през Средновековието са нагъвали ряпа и сурова херинга (и са били безписмовни!), то на Балканите и най-вече в България е била вече пищно разцъфтяла една православна цивилизация, а старобългарският език е бил език литургичен за цялото славянство.

Ромпьой в своето бюргерско самодоволство, разбира се, тия работи не ги знае. И не бихме се никак занимавали с него, защото излъчва умствена скудност и посредственост, ако той не е все пак изразител на определени предразсъдъци по отношение на нас, които, няма какво да се лъжем, все още битуват в главите на надменни европци.

То и Бисмарк е бил надменен, когато с прусашка безцеремонност е казал, че не дава костите дори на един померански гренадир за освобождението на овцекрадците от Долни Дунав. Овцекрадците са наши милости. Е, да не си кривим душата, упражнявали сме и тоя древен занаят.

Но все пак, когато се случва “българското чудо” и ние ставаме лидер на Балканите в областта на стопанското възмогване, промишлеността, градоустройството, науката, образованието и военното дело (каква войска сме имали само!), Бисмарк кардинално си променя мнението.

И той признава: “От всичко, което може да се види и наблюдава, струва ми се, че измежду балканските държави българите крият творчески и консервативен държавнически елемент. Те са способен, трудолюбив и пестелив народ, който се стреми към бавен благоразумен напредък”.

Ние още тогава по мнението на Железния канцлер сме били част от Европа, но днес, видите ли, някакъв любител на брюкселското зеле се напиня да издига нови “железни завеси”!

Време е, мислим, да втвърдим тона. Стига сме се свивали като в подарени от по-голям батко дрешки и да се правим, че не чуваме разни унизителни подмятания.

Трябва да изискваме към нас да се държат уважително и пристойно. Все пак сме най-старата държава в Европа!

А в случая има и един допълнителен момент, който не е за пренебрегване. Всякакви безотговорни приказки като тия на Ромпьой, в крайна сметка вредят на каузата на ЕС и го поставят в деликатната ситуация да бъде адвокат на самия себе си.

Не, някак си не се вписват културтрегерските прошетки на т.нар. президент с духа и буквата на Договора на ЕС.

Там, в член 167, е записано: „Съюзът допринася за разцвета на културите на държавите членки, като зачита тяхното национално и регионално многообразие и същевременно извежда на преден план общото културно наследство”.

В този текст Ромпьой и неговите скрити подгласници ги няма. Те наумяват на призраци от Фултън. Да припомним - във Фултън Чърчил формулира доктрината за т.нар. желязна завеса.

Спускането на нови разделителни завеси между Севера и Юга - къде от глупост, къде от самомнителност - е опасно не само за нас (ще го преживеем някак!), но и за политическото здраве на ЕС.

С Ромпьой ЕС се насади на пачи яйца. Защото човекът е явно неподготвен за мисията, която му се възлага.

А ние тук ще припомним, какво в сходна ситуация преди много години е казал Захари Стоянов, та да ни е обеца на ухото:

„Най-сетне и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунищожающа се тълпа… Доволно сме кадили тамян пред ония идоли, за които никакъв спор е немислим, че те могат да бъдат един ден наши”.

Така трябва да се говори, така трябва да се тропне на масата в Брюксел. А не да си правим оглушки и когато ни плюят да казваме, че дъждец ни ръси.

Комай е време да си научим урока.

Пък и не само ние!

——————————

в. „Нова Зора”, брой 41, 16 ноември 2010 г.