Любен Каравелов - една драматична съдба

10 години без големия български писател Венцеслав Начев

Венцеслав Начев

Знае се, че Ботев и Каравелов са били в разпра. Това е една от най-тягостните драми във възрожденската ни история. И не украсява никого. Трябва обаче да имаме куража храбро да се вгледаме в кривиците на националната ни съдба, защото само така бихме се пречистили. И дай Боже, възвисили.

Като тръгнем по дългите криволици на враждата и приятелството, трябва да кажем - свадата има и личен характер, както бива при хора с изострено честолюбие и съзнание за неповторимост.

Обвиненията са взаимни и люти, но те са мотивирани преди всичко от идейно-политически различия, както се казва.

И все пак има нещо дълбоко подтискащо, когато четем следните Каравелови редове: “В Букурещ се е събрала тайфа… Шеф на тия чапкъни е Ботев”. Ботев отвръща в писмо до близък сподвижник: “Драсов! Аз съм зле обиден от Каравелова и няма да му простя нито една от неговите политически подлости!”

И се захваща. Във водовъртежа на враждата се наплитат все повече хора от тогавашната революционна емиграция. А двамата съвсем доскоро са били близки другари и съратници.

Разривът не настъпва изведнъж и има своята дълбока подкладка. Началният, движещият тласък идва с гибелта на Левски, обесен през зимата на 1873 г. Това е гръмотевичен удар както върху революционната организация, така и върху психиката на много хора. Те изпитват и гнетящо чувство за вина, примесено с усещането за безизходност.

Защото е погинал Месията на революцията. Като че ли най-тежко е засегнат Каравелов - революционер не по призвание, а по дълг.

И когато губи упование, че развръзката на българския въпрос е близо, в него се обажда най-дълбоката му и интимна същност на книжовник и интелектуалец, който по силата на своята вътрешна природа и духовна изграденост подирва други пътища за служене на народа си - чрез просвещение, знание, култура.

Спирането на в. “Независимост” (12.Х.1874 г.) и излизането на първия брой на сп. “Знание” (15.I.1875 г.) бележи един дълбок и драматичен преход в умонастроението на Каравелов.

Хъшовските среди, една лесно възпламенима и избухлива смес, научени от самия Каравелов, че “свободата не ще Екзарх, иска Караджата”, се чувстват направо измамени и предадени.

Повикът към подрастващите - “четете, учете се, мили птички” - ги докарва направо до бяс. И новоявеният просветител се превръща в своеобразна мишена на най-крайни злодумства, хули и заплахи. Каравелов е клеймен като “родоотстъпник”, “предател” и “сръбски шпионин”.

Трябва да признаем, че оня емигрантски пролетариат, създаден от “подвизи, дрипи и слава”, както ще се изрази Вазов, е имал все пак своите основания да възкипи в негодувание. Защото повикът е бил един - “революция незабавна и отчаяна”, както е прокламирал Ботев.

Около конфликта между двамата големи - Ботев и Каравелов - паразитират диви харамии и лумпени, но също така и тежки нотабили от т.нар. Добродетелна дружина, които търсели еволюционни пътища за решаване на българския въпрос, пък се и побоявали от “лудостта” на младите.

След години, сам участник в разигралата се драма, Стамболов със закъснение ще признае, че за конфликта други са били “виновни”, че други са имали “полза” и са го “разпалвали”.

Но тогава, вдаден и отдаден на страстите на деня, пък и луда, незряла глава, Стамболов скопосва един ужасен пасквил, именуем “Знаете ли кой съм аз?”

Младостта често е несправедлива, но Стамболов - съвсем. Той нарича Каравелов “мекере на Сърбия”, обвинява го, че е станал “ортак с дявола”, че крадял “братът си”, че е готов да “пусне корем”.

Накрая, макар Каравелов да е безсребреник и непрекъснато борещ се с унизителна битова оскъдица, изкарва го забогатял, щото продажен, и напъхва в устата му следния тромав и злобарски куплет:

И аз, честит, ща си купа
файтон с два бели хата,
ще разхождам по Букурещ
с него мойта Ната!

Ната е съпружицата на Каравелов. Неука сръбкиня, но предана като самарянка. Сиромашката, така и не доживява да се качи на файтон…

Междувременно атмосферата в емигрантските среди е толкова изнервена, толкова набарутена, а безизходицата и гнетящото съзнание за безсилие толкова силни, че трябвало да се търси виновник за всичките български злочестини.

Нищо по-лесно под прицеля на хлевоустието да попадне един безпомощен книжовник и интелигент, който няма нито сербез засукани мустаци, нито пък е опасал на кръста си силях. Каравелов.

Не знаем в чий тъмен ум се е родила идеята да бъде премахнат Каравелов (Стамболов обаче е знаел за намерението!), но за делото е бил “спечелен” Гавраил Хлътев - бъдещият Бенковски. Трябвало е Стоян Заимов, потресен издън душа, цяла нощ да обяснява на недолюбващия “граматиците” и “учените глави” Бенковски, също копривщенец, кой е Каравелов и какви са заслугите му за България, та озлобеният Бенковски да се откаже от мрачния си замисъл.

И днес изтръпваме пред мисълта, че револверът на тъпата мъст е можел да бъде насочен към чистото и високо чело на един от най-големите българи.

Да, това е една тъмна межда в българската история, която от срам се омълчава. Но от това срамът не намалява!

Писател, публицист, поет, неуморен труженик, Каравелов изпълва с могъщото си присъствие българския 19-и век.

Век на титани!

Те ще прекроят съдбата на Отечеството.

И сякаш за да въздаде справедливост в разбърканите човешки дела, като знак свише, се намесва съдбата. Голямото всенародно изпитание - Априлското въстание - отново тласва един към друг в последна и трагична прегръдка Ботев и Каравелов.

Кръгът на времето се затваря. Пред скръбния лик на Отечеството опрощението е взаимно. Защото смъртта е белязала челата.

В спомените си Свещаров - Ботев четник, оцелял във въртопите на азиатската бесовщина, описва мига, преди “Радецки” да се оттласне от румънския бряг:

“И когато дойде време, за да потегли параходът, захванаха да се прегръщат и разменят последни целувки и да казват: “Бог да ви е на помощ” - и заплакаха. Попитах: “Кой е този, що плаче?” “Той е Любен Каравелов.” И захвана да отстъпва параходът. Потеглихме за къде Ряхово”.

И избледняват, и се стапят като съвсем нелепи, недостойни дори за споменаване, ония някогашни вражди пред трагичния и свят лик на България, позовала своите чада на “кървава напивка”.

Започва одисеята на великото и преломно българско време. Тези, които оцеляват във въстанието, излизат от вихровете сурово помъдрели, научили високата цена на живота и смъртта, на честта и достойнството.

Като по някакъв таен повик, още през 1877 г. в старата българска столица Търново се събират поборници и възрожденски деятели.

Сред тях се открояват Стефан Стамболов, кметът на града Георги Живков, Жоржо Момчев, д-р Стат Антонов, Цани Гинчев, Киро Тулешков, княз Шчербицки, Наришкин, Захари Стоянов, Панайот Хитов, Светослав Миларов, Григор Начович.

Пристига и Любен Каравелов. Той премества печатницата си от Букурещ и подхваща да издава списание “Знание”. Отсяда в хана на Бела Бона, колоритна матрона с родолюбиви подтици, превърнала се в емблематична фигура на града.

При нея отсяда през 1871 г. пътешественикът и историографът Феликс Каниц, просветен българофил. И пише: “Дните изтичаха в работа, вечерите в хана “Бела Бона” - бързо, във възбудени разговори, понеже по време на моето пребиваване там се образуваха срещи на западно настроени търновци.”

Ако нещо ги едини - болният, с разсипано здраве Каравелов и кипящият от обществена енергия Стамболов - това е безкомпромисната всепоглъщаща любов към Отечеството, в което има нещо трогателно наивно и месианистко.

Споява ги и вярата в българския гений. Те са ковачи в ковачницата на историята. Затова ще ги и видим двамата като съучредители на Славянското благотворително дружество, основано на 17 август 1877 г. в Търново.

Пак двамата са и в учредяването на Общобългарския комитет “Единство”. Той си поставя определено политически цели.

Във възванието пише: “Събрахме се с цел да се размисляме, като как можехме да помогнем на нашите братя в Тракия и Македония, които занапред се отделят от придунавска България чрез решението на Берлинския конгрес.”

Тъкмо комитетът “Единство” е сред инициаторите за повдигане на въстание в Разложко. И ако може така да се каже, под въздействието на Стамболов Каравелов добива възможност да получи своята реабилитация като революционер.

Това е част от ирониите на историята, защото Каравелов по манталитет, устроение и дух е твърде далеч от един Гарибалди примерно.

И сякаш за да засили това наше впечатление, Каравелов отново се връща към своите книжовни занимания и през 1878 г. издава в Търново първата антология на новобългарската поезия под наслов “Нова песнопойка”.

В песнопойката намират място Христо Ботев, Любен Каравелов, Иван Вазов… и Стефан Стамболов.

Когато Каравелов си отива, скръбта е всеобща. Смъртта има и това свойство, че заделя житото от къклицата, златото от пиринча. И Каравелов се превръща в национално достояние, отвъд хлевоустието и врявата на деня.

Стефан Стамболов, под напора на чувствата, а може би и воден от порива за покаяние, написва своето реквиемно стихотворение “В памет на Л. Каравелов”. Там четем:

Кой днеска ще да брани
народната ни чест
от нашите тирани,
от българите с фес?
Стани! О, пробуди се!
И виж що става с нас -
и кой е днес начело
със сила и със власт!

Това стихотворение зачерква или поне прави опит да зачеркне несправедливото злодумство на някогашния Стамболов, хулните му стишки, навързани в сатирата “Знаете ли кой съм аз?”

И тъкмо тук се присещаме за едно библейско послание: “Ослушвайте се какво говорите, защото ще отговаряте във вековете!”

И все пак!..

——————————

в. „Нова Зора”, брой 1, 5 януари 2010 г.