СЪВРЕМИЕТО НАШЕ - 5

Елит Николов

(Социологически очерци)

ВЪНШНИТЕ  ВЛИЯНИЯ

Откроеното тук съвремие от последните осем десетилетия, в много отношения зависеше от външните ни политически, икономически и друг род отношения. Влияеше се и от различните световни събития. Ето защо, много от признаците му не биха могли да получат научно задоволително обяснение, ако  пренебрегнем въздействието им върху него.

Описваното тук съвремие на нашия народ беше под прякото въздействие на установеното тогава идеологическо разделение на света. Почти на цялото му население. Най-общо казано, или приблизително, това разделение беше оценявано от политиците и от обикновените хора като революционно и консервативно.

Напредничавата част от човечеството свързваше надеждите си със ставащото в Съветския съюз. Консервативната, първоначално, тоест преди Втората световна война, с Германия. След това предимно със САЩ и с Великобритания.

Победителите в тази война и произтичащите от тях съглашения установиха посоченото деление договорно. Чрез създаването на ООН петте държави, основателки на тази световна организация - Съветския съюз, Китайската народна република, Великобритания, Франция и САЩ, си осигуриха и своето правно върховенство над останалата част от света. В тази световна организация и днес продължава да съществува паритет на държавите победителите при всички нейни основни решения.

Двете страни от държавите победителки - САЩ и Великобритания, от една страна, а от друга, СССР, очертаха и пространствено посоченото политическо и идеологическо разделение на света. Предимно на европейското политическо пространство. Източна Европа попадна в периметъра на влияние откъм Съветския съюз. Западна Европа - под влиянието на САЩ, Великобритания и Франция.

Това съглашение още в началните години се оказа не съвсем адекватно на действителните състояния в попадналите в него държави. Не след дълго стана ясно, че включените в Съветската зона за влияние Унгария, Румъния, дори Полша е следвало да се причислят към Запада.

Нещо подобно настана и в другата зона. Част от самата Германия премина към лагера на социализма.

Според съглашенията на победителите, ние определено влязохме в зоната на Съветското влияние, което се оказа за нас исторически съдбоносно.

Влиянието откъм Съветския съюз. У нас преклонението пред съветския обществен ред и надеждите, свързани с него, бяха налице и преди войната.

Вече писах за опитите на Съветския съюз да приобщи и буржоазна България към своята външна, а и вътрешна политика. Но за пряко и открито въздействие върху нашия обществен живот от страна на Съветската държава може да се говори само за времето на социалистическата власт. Отношенията ни със Съветския съюз имаха ключово значение за общественото ни състояние. И то през всичките десетилетия на социалистическо управление. Съветският съюз, неговата политика и обществен бит, неговите образци, доброжелателни или императивни, неизменно присъстваха в нашия живот, подобно на исото в църковното песнопение.

При подобна обстановка у нас народът, по-точно преобладаващата част от него, пристъпи и към освобождаването си от експлоататорския обществен ред.

Накратко казано, без следвоенния Съветски съюз нямаше да има социализъм в нашата страна.

Първоначално, още при отечественофронтовската власт, България беше длъжна да пренасочи своята икономика от германския пазар, с който до 1944 г. беше обвързана стопроцентно, към съветския. Откъм началото на 1948 г. насетне, тя започна да се превръща и в икономически печеливша от засилените стопански връзки със Съветския съюз. Появиха се съвместни съветско-български стопански единици, от които страната имаше безусловна изгода. В подготовката на съветската атомна и ядрена бомби бяха включени пряко два основни източника на уранова руда - българският (край с. Яна) и чехословашкият. До към седемдесетата година на века трафаретът „с братската помощ на Съветския съюз” съпътстваше не без основания всички начинания на нашата държава в стопанското развитие на страната.

Относителната самостоятелност в това отношение започна да се забелязва, когато у нас започнаха новаторски икономически начинания. Но и след това помощта откъм Съветския съюз беше решаващото звено за пълната електрификация, за индустриализацията, за подготовката на кадри и прочие области на обществения живот, които обновиха родината до неузнаваемост, в сравнение с довоенния й облик.

Повтарям: не можем да оценим исторически вярно нито едно от десетилетията на българския социализъм, на социалистическата ни държава и нейното обществено съзнание вън от връзките ни със Съветския съюз. Дружбата ни с тази велика държава беше наистина подобие на социално слънце и свежа глътка въздух в тежките и условия, при които започна новото обществено устройство у нас. Отблясъци от тази дружба стопляха и общественият живот в СССР. Неслучайно Сталин оцени новите европейски социалистически страни като „предни отряди” на собствената му страна в тежките изпитания, пред които тя беше изправена в следвоенното време.

Тази оценка ласкаеше, но наедно с това сочеше и императивите в установените тогава отношения със Съветския съюз.

Един от тях, може би обобщаващ, беше самото обстоятелство, че Сталин  мислеше нашата страна сред предните постове на собствената си държава в нейните отношения и със Запада. Като такива тези предни постове следваше да подчиняват или да съобразяват с нея и собственото си битие. И то не само като естествено следствие от общите им интереси, а задължително.

От Втората световна война Съветският съюз излезе като победител, с всички свързани с това негово качество последствия и права в международния живот по онова време. Но и като победител той беше в критично състояние.

В жизнено отношение там беше нарушено естественото съответствие между двата пола. Милионните човешки загуби по време на войната се отнасяха предимно за мъжете. Затова и мъжете емигранти от България в повечето случаи се завръщаха в страната със съпруга от Съветския съюз. Младите български мъже дошли там на обучение, за професионално образование или по друг траен повод, биваха поощрявани дори от професорите им „да уважават” младите руски жени. На подобна причина се дължи и забавеното освобождаване на пленените от германската армия, които до и дълго време след края на войната са участвали във възстановяването на съветската икономика и обществения бит.

Демографският спад в тогавашния Съветски съюз, в съчетание с разрушенията от войната в обществения бит и в икономиката, отслаби силата и на Червената армия, макар тя да беше увенчавана сред съюзническите държави като главната военна сила в света. Строгото спазване на Ялтенските и Потсдамските съглашения от страна на съветското правителство се дължи не само на неговата договорна дисциплина.

Отслабналата от войната Съветска страна не можеше да си позволи нови военни и междудържавни крамоли с досегашните си съюзници. Прословутата реч на Чърчил в град Фултън за необходимостта държавите от Запада да издигнат желязна завеса пред нарасналото влияние на Съветския съюз, не беше показател за военната и държавна сила на Светския съюз. Причината беше опасението, че в негово лице трудещите се от Запада съзираха образец и на своето освобождаване от експлоатацията. В онова време силата на Съветската държава стигнала до границата на изчерпването си.

За разлика от Съединените американски щати. Те излязоха от Втората световна война много по-богати, отколкото бяха в нейното начало. Във военно отношение загубите им от жива сила бяха почти толкова, колкото са били загиналите от катастрофи по пътищата на тази държава. Станаха най-мощната държава и в икономическо отношение. Тя снабдяваше „военния пазар” с необходимите за войната бойни машини, бойни самолети, военни транспортни средства, кораби и прочие потребности на Червената армия. Ставало е според принципа на заеми, които Съветската държава е изплащала няколко години след войната.

Нашата страна, подобно на останалите „предни постове” на запад от Съветския съюз, също следваше да се съобразява не само с проблемите на родното обществено развитие, но и с обстановката в Съветската страна.

Властите, не само те, се съобразяваха. Учеха се на социализъм от съветската власт. Друг образец нямаше. Признакът „социалистическа” се равняваше на признака „съветска”. Социалното добро се свързваше неизменно с влиянието и с помощта откъм Съветския съюз. Последователите на комунистическата идея у нас го правеха още от Октомврийската революция. „Ах, летете ескадрони! В устрема ви милиони погледи са приковани със надежда и любов…” - тези стихове на Смирненски бяха сгъстен поетичен синтез на всички народни надежди за правдини, с които хората по света свързваха Съветската власт.

Опитът на съветските хора беше първата благоприятна почва за поникването в обществения живот и на израстването на новите, социалистически обществени отношения. Така, идващият и донасян от там опит стана добродетелен императив в отношенията ни със Съветския съюз. Георги Димитров го каза по красноречив начин и доста точно за онова време.

Подкрепата на международната арена от Съветската държава беше решаваща и за националното ни съхранение.

Това обстоятелство ни улесняваше, но в същото време и затрудняваше пълноценното ни социалистическо развитие. Част от драматизма, с който се съпровождаше създаването на нашето ново общество, произтичаше и от това, че то не стана само по български. В съответствие с нашия исторически опит, според българската душевност, начин на живот и с нашите мерила за качеството му.

Както е било и по време на Руско-турската освободителна война, някои хора и тогава съзираха заедно с руската подкрепа и парадоксални обстоятелства. Достоевски се е питал и по онова време кого руските войници освобождават от робство? Противно на очакването, руските войници, които отиват да освобождават робите на Османската империя, с изненада установяват нещо съвсем различно от онова, що са очаквали. Често са били посрещани от добре облечени люде, застанали пред свои къщички, далеч по-хубави от тези на освобождаващите ги руски селяни!

Приблизително подобни чувства са се появявали и у нашите българи, които веднага след Втората световна война са посещавали Съветския Съюз. Още след граничните застави от прозорците на влаковете те съзират безкрайни редици от къщи със сламени покриви. Неугледни домове и постройки. Общите квартири и ред други черти на личния и обществен бит ясно и недвусмислено са сочили бит и култура, доста по-различни от очакванията за ново общество, по-добро и по-напреднало от буржоазното.

Сравнения и заключения правеха и посетилите страната ни съветски хора, най-често отрупващи ни с похвали и възклицанията „молодцы!”. Именно по такъв повод. През седемдесетте години на минали век съветски млад мъж с удивление и дори със захлас гледаше как работници разрушават тухла по тухла стара постройка в двора на семинарията, съхранявайки дори летвите, не само останалия здрав макар и стар гредоред. У нас, възкликваше тихо той, това щеше да стане с топуз и за броени минути, а материалът, сринат като ненужен боклук и натоварен за някъде си!

Разговорът приключи с общото ни съгласие, че призивът да се руши „старият и прогнил” строй в химна на Интернационала не е и за методите на социалистическото строителство.

Дали с това заключение е бил наистина съгласен събеседникът ми, не ми е известно. Но той още по-добре е знаел историческата съдба на съветския социализъм. Съдим ли по неговата история, социализмът там е постигнат едва ли не в гладиаторска борба със съпротивителните външни и вътрешни сили. Нито една от стъпките в построяването на съветския социализъм не е правена по мирен начин и с мирни, не насилствени средства. При това стъпки, правени от население с ниска политическа и обща култура.

Не е случайно, струва ми се, че общуването ни със Съветската страна, особено в първите две десетилетия се разгръщаше като внос на тамошния социализъм и с цяла плебейска поредица от опростени ръководни начала. Ленин още преди революцията е заявявал, че щом социализмът победи и в други страни, съветската страна изведнъж ще се окаже изостанала, макар и в социалистическия смисъл на това понятие. Историята на социализма потвърди това негово предупреждение по най-тягостен начин.

Но не всички политици го осъзнаваха, за да го имат предвид във взаимоотношенията им с другите социалистически страни. Както стана вече дума, социалистическото съзидание не е само борба срещу неговите противници. То е многостранен процес на обнова във всички области на обществото и какъвто е нейният историческия субект, такъв ще е изходът и от усилията му в тази насока. Знае се, че по времето на гражданската война, Русия е била изоставена от интелигенцията до такава степен, че към 1925 г. е разполагала с по-малко от един процент от нея. И без туй малка за размера на страната и величината на нейното население.

Затова цялото социалистическо преобразование е било извършвано предимно от неграмотни хора. Това равнище на образованост е било съвсем ниско дори в ръководствата на страната. На въпрос какво образование е имал, Никита Хрушчов спокойно отвърнал: „Две лета”. Както се вижда, такова образование е имал дори политикът, който управляваше страната, изпратила по негово време първия човек в космоса! Освен това, по времето на царизма, по-голямата част от интелигенцията е била внедрявана в армията, като начин за нейната издръжка и приобщаване към властите.

Отказът на Троцки да приеме условията, предявени от щабовете на повече от шестдесет сред най-важните гарнизони в империята, предизвикал създаването на „Бялата армия”, съставена изключително от командния състав на тогавашната царска армия. Вследствие на това унищожаването на тази армия е довело до физическото унищожаване на голяма част от тогавашната интелигенция.

По всички посочени и по ред други причини социалистическото строителство там по необходимост е следвало да създава собствена интелигенция. Но тази  интелигенция беше без традиции, без необходимата приемственост и създавана с „подръчна” научна основа.

Освен това щатният и партийният състав на съветската страна, с когото беше обичайно да сътрудничи нашият социализъм, беше предимно от руски произход. Тази народност обаче и в съветско време е имала (вероятно и днес има) доста  незавидна историческа роля, която се отразяваше и върху нашите отношения. Откъм петнадесети век насетне, при разрастващата се империя, руската народност е изпълнявала неотклонно ролята „пазител на завоюваното”, тоест на всичко от Петроград до Беринговия провлак и отвъд него - Аляска в Северна Америка.

Такава роля руската народност е имала и в съветско време. На всички места в управлението на държавата непременно е имало и чиновник руснак. Бил той шеф, или заместник. Но непременно руснак. Това се е отнасяло дори за пазача в хотела. На тази народност държавата е отреждала „предимството” да пази нея и властта над многонационалната империя. Преди царска, а сетне и съветска.

Там собствено знаме, собствен химн и своя конституция имаха всички други републики, съставляващи Съветския съюз. Съюзни или автономни, включително и най-малките. Обаче тези атрибути на самостоятелност липсват за Руската федерация. Тя нямаше свой химн, знаме и конституция. Идентифицираше се с целия Съветски съюз, обстоятелство отразяващо се неминуемо и на взаимоотношенията на руснаците с другите народности. И обратното - на всички други народи в тази страна спрямо руснаците. Така е било през вековете. Така е, струва ми се и сега, въпреки въвеждането на понятията „россияни”, наред с „руские”.

Непосредствено след Втората световна война ние за тях бяхме „преден отряд” пред лицето на възможния враждебен свят отвъд. Но и така близки или зависимо близки от победилата държава, че копирахме почти без промяна дори нейния държавен химн. По-вярно, правиха го властниците у нас. На нашата общественост в онези години и без туй беше неприятно, че бившият химн, този през царското време, беше производен вариант на някаква кабаретна песен или мелодия.

Сега, тоест в близкото ни минало - отново чужд химн, макар и химн на велика държава. Затова когато пред градския софийски актив, събран в Народния театър на среща с Тодор Живков, той съобщи, че е възложено на поетите и музикантите да подготвят като за химн на страната песента „Мила Родино”, спонтанно народният артист Константин Кисимов извика „Ура, другари”! И всички също така спонтанно станаха на крак, сякаш за да отдадат първа почит на замислената за химн наша песен.

Стана очевидно, че и у нас се е таяло неудовлетворението от извършеното по този повод епигонство на толкова високо държавно равнище.

Тодор Живков умело и тактично освобождаваше нашата страна от подобни увлечения, без да поражда напрежение у съветските си другари. Там, при среща с отговорните хора възкликвал, поощряващо ги: „Так держат, товаришчи!” В същото време у нас вмъкваше подигравателно: „И с братската помощ на Съветския съюз, нали?”, прекъсвайки така словото на новоназначения директор на наш, изграден със собствени сили и мисъл завод.

Подобно поведение си е позволил макар деликатно и в срещата с Горбачов на връщане от посещението си в Китайската народна република. Кулминация на тази негова неизменна политика за национална специфика на социализма бе проектът на нов негов модел, представен от него през 1987 г. Това, което беше неизменно в неговата подчертано гъвкава политика, е преди всичко националното му чувство, което той не отстрани от държавническото си поведение и в неотстъпно провежданата от него социалистическа политика.

Казано накратко, през деветото десетилетие на миналия век България вече имаше свой, с български облик, социализъм.

За националните особености на нашия социализъм се е замислял навремето и Георги Димитров при кратковременното му заемане на поста министър председател в нашата страна (1946 - 1949). Това е било повод и за противоречията му със Сталин. За пример е въздържаното, дори открито отрицателното отношение на Сталин към такива начинания на Георги Димитров, каквото е било идеята му за Балканска федерация. От спомените на Милован Джилас, присъствал на среща при Сталин, където са обсъждани идеите за Балканска федерация, узнаваме, че това свое становище Сталин е изразявал грубо и без каквито и да е дипломатически вариации. Противопоставил се рязко и с укори към Георги Димитров относно идеята да се включва в проекта и Гърция. Смятал за целесъобразно само федерирането между България и Югославия, (зад което лесно можем да разберем желанието на Съветския съюз да има свободен излаз и на Адриатическото море. Тази тема засегна и Георги Димитров пред конгреса на БКП праз 1948 г. )

Удивен от примирението на Димитров по повод укорите към него, Джилас дори съжалил този някогашен „лъв от Лайпцигския процес”. (Нима е очаквал кавга от страна на Димитров пред чуждестранни делегации?) Спречкването по този повод било съпроводено и с многозначителната забележка от страна на Сталин, че петнадесетте години, които Димитров е прекарал в Съветския съюз, са били достатъчни, за да заеме правилната позиция и по замисленото обединение на балканските страни.

Склонен съм да си представя и мълчаливия отговор на Димитров, че тези години наистина са били достатъчни. Но за друго.

Нему не може да не са били известни споменатите по-горе твърдения на Ленин още преди революцията от октомври 1917 г., че когато, или, ако революцията победи в друга европейска страна, то съветска Русия изведнъж ще се окаже изостанала страна. Макар и в социалистически смисъл. При това България и преди тази революция се е отличавала от царска Русия по бит и обществено равнище. Същото дори в по-голяма степен е важало за Югославия. Да не говорим за такива страни, като Унгария, Чехословакия, Полша или Румъния.

Прибавя се и следното обстоятелство. Георги Димитров е живял около десетилетие в Германия. Живял е повече от 15 години и в Съветския съюз. Сравненията между обществения им бит са му се натрапвали непрестанно. Тъй че не може Георги Димитров да не се е блазнил и от надеждата у нас социализмът да е в по-друг вид, съобразен с нашия начин на живот. С традиции и бит, различни от тези в Съветския съюз. Доста вероятно е Димитров да е свързвал подобни съображения и с намерението за създаване на Балканска федерация. (Тази идея за Балканска федерация всъщност е „взела главата” и на Трайчо Костов.

Димитров е настоявал от „Барвиха” да не се стига до крайни мерки спрямо Трайчо Костов. В спомените си Дмитрий Шостакович е отбелязал например, че  Димитров по това време е бил посетен в санаториума от Сталин и композиторът видял, макар от далеч, че те нервно обсъждат нещо. Твърди се, че тогава Димитров не е могъл по здравословни причини да се държи по този начин, но става дума за нещо видяно и споделено не от другиго, а от композитора Шостакович, чиито симпатии явно са били за Георги Димитров.)

Двамата, тоест Сталин и Димитров, са били на различно мнение и по повод идеята за обединяването в конфедерация на всички европейски славянски социалистически държави по онова време. Димитров, доколко говорят някои откъслечни сведения от него самия, се е надявал това да стане с всички славянски държави от „предните постове” на Съветския съюз.

Предполага се не без основания за това, че между тях също е имало скрито напрежение и по друг повод. Димитров е разполагал и след саморазтурването на Третия комунистически интернационал със собствена мрежа от информатори и влияние върху международните политически кадри не само от Европа.

Иначе казано, притежавал е и своя собствена инфраструктура за международно политическо влияние. Властният съветски ръководител обаче, особено след победата във Втората световна война, очевидно не е желаел да е така, нещо, което обяснява и репликата му към Димитров (цитирано също от Джилас), на споменатата вече среща. Сталин, както изглежда, е гледал на съветската държава като на свое лично творение, с което всички следва да се съобразяват.

Георги Димитров е таял и надеждата у нас социализмът да бъде постигнат чрез врастване в съществуващия обществен ред, установен у нас през тридесетте години на двадесетия век. Макар че партията се преименувала в комунистическа, дълго време е запазвано допълнението „тесни социалисти”, за разлика от широките социалисти, както са били наричани тогава социалдемократите. Неговото настойчиво твърдение, че трудово-кооперативните земеделски стопанства са съществено различни от колхозите.

Или, че не бива да се отрича и пренебрегва, а да се оползотворява държавното присъствие в основните области на стопанството, което имаше преди войната; идеята му за единен народен фронт, завладяла Европейския политическия живот и внедрена както в мирно време, така и в хода на Втората световна война; създаването на Балканската социалистическа федерация и отречената от Сталин идея за славянски социалистически съюз, където биха се наложили националните особености във внедряването на социализма -  всичко това е било повод за съществени разногласия между него и Сталин.

Учудва и обстоятелството, че Тодор Живков, който през последните десетина години от властването си също се опитваше да създаде у нас социализъм с национална специфика, беше против Георги Димитров. Твърди се, че основната причина за това неуважение била коминтерновата политика по въпроса за Македония, която Димитров е поддържал. Ала кой знае? Та той, Тодор Живков, доведе по съветски образец одържавяването на стопанството ни до атомарните му единици - магазините и частните занаятчийски работилници. Дори лавките.

По повод взаимоотношенията ни със Съветския съюз и с комунистическа партия там, заслужава внимание и неточното твърдение, че конституцията, приета у нас през 1947 г. и наричана тогава Димитровска, повтаряла известната конституция на Съветския съюз от 1936 г.

В действителност, съпоставянето им сочи доста съществени различия.

Нашата още с началните си изречения определяше държавното устройство като представителна власт. Както е известно, представителна е всяка власт, която е власт на съсловно общество, представлявано от различни политически партии и съюзи.

За такава представителност в текста на съветската конституция от 1936 г. не става и дума. Там тя е обозначена като пряко народовластие.

За разлика от нея през 1947 година нашата конституция е подписана от представители на другите три тогавашни партии - Българската работническа партия /комунисти/, Българския земеделски народен съюз, политическия кръг „Звено” и Българската социалдемократическа партия. Отказаха да я подпишат партиите, заявили се тогава като опозиционни, които сумарно бяха в незначително парламентарно малцинство.

Приетата тогава наша конституция се вписваше в съществуващия обществен правов ред без да го изменя по същество. Политиката на комунистическата партия, на Георги Димитров,  беше новото устройство да се вгради в съществуващото, както бе заложено в отечественофронтовската програма. Тя се прилагаше в обществения живот в обстановката не на коренни промени, а в условията на приемственост.

Същото може да се каже и за различията в социално-икономическо отношение между двете държави. В съветската конституция от онова време не се сочи собствеността на частни или юридически лица, както е в нашата.

Различни са и историческите обстоятелства, родили двете сравнявани конституции.

В Русия, а сетне в Съветския съюз, споменатата конституция отразява двадесетгодишната политическа и насилствена борба за установяване на пряко народовластие, отразено в този документ. В конституцията на тази държава от 1936 г. няма друга представителност, освен народната, в лицето на народните съвети от всички равнища. Съдим ли по сведенията за събитията от октомври 1917 година до 1937 г., тогава в Съветската страна се е разгръщала борба не за друго, а именно за отстраняване представителството във властта. В Съветска Русия прякото народовластие е установено насилствено и в безброй сблъсъци, кръв, репресии и кризи. Но е станало все пак, сякаш за да се заяви, че този обществен ред може да се постигне и в изостаналите страни, каквато е била Руската империя.

В предреволюционните дни там е имало само няколко месеца представителна власт. Никоя от тогавашните партии не е могла да приобщи и да обедини около своите политически програми народните слоеве. Слоеве, обосели от нищетата, изтощени и намалели от военните действия, лишени от работна земя. Направили го болшевиките, начело с Ленин. С гениален политически усет те изведнъж превърнали държавата в самоорганизиращ се народ, идейно ръководен от тяхната партийна идеология.

Много любопитни са сами по себе си историческите обстоятелства, при които е станало това, но от социологическа гледна точка виждаме как три или четири находчиви слова, са раздвижили до героична саможертва милионни плебеи в бившата царска Русия. Идеята се превръща в материална сила, щом овладее масите, е казал по този повод Маркс. Там, в тогавашна Русия, това твърдение се потвърдило до очевидност.

Призивът, превърнал се в знаме на революционното раздвижване на масите, е съдържал три всенародни въжделения. Мир, за воюващите войници и нещастните им семейства. Земя, за лишените от нея селяни, а за работниците - хляб, олицетворен от обещаните им фабрики. Това са трите им политически обещания, довели по класически начин прякото народовластие.

Наред с това, една непреклонна воля, тази на Сталин, застанал начело на народовластието, успява да го направлява като обществен порив с десетилетия наред. Тамошното народовластие устояло пред агресията на цял куп държави, предприели интервенция още при зараждането му с небивала дотогава в човешката история военна стръв за неговото унищожаване. Със същата цел е предизвикана и Втората световна война. Ала и с нея не успяха да разрушат съветската държава.

Освен че е блестящ пример за ролята на личностите и на духовните стимули в историята, съветското народовластие подсказваше с примера си, че е възможно установяването му и при ниско обществено развитие, при плебейска гражданска култура сред населението. Достатъчно е ръководните идеи и личностите, що ги олицетворяват, да го усъвършенстват и направят устойчиво.

Конституцията на Съветския съюз от 1936 г. показва именно това. Тази конституция, наричана още и Сталинска, е била утвърдена и узаконена от тогавашните законодатели като основен закон на държавата. Държавна система, която е следвало да се устройва и преустройва според нея. Но Втората световна война и нашествието срещу Съветската държава от тогавашна Германия отменили дори мислите за тази конституция. Войната и нейните последици са я превърнали само в добре замислен, но неосъществим документ.

След известния Двадесети конгрес на КПСС е било забранено дори упоменаването на тази конституция…

Всъщност в социалистическия свят, дори и извън него, не е имало и днес още няма по-демократичен документ за държавно устройство от споменатата конституция. В нея не се предвижда партийно управление. Няма и намек за партийна представителност във властта. На тогавашната комунистическа партия е отредено място само като на идеен вдъхновител, грижата за научното очертаване на предстоящото развитие на обществото и възпитаването на нравствени и друг род граждански добродетели у хората. Влиянието й върху държавните дела е следвало да се осъществява и се е осъществявало само чрез престижа на комунистите там, където работят те.

Вместо йерархия на структурите е въведено равенство пред законите и решенията - тези на целия Съюз, на републиките и на местните органи на власт и управление.

Обратно на това, в страните, превърнали се тогава в социалистически, обществените процеси продължавали да се разгръщат във вековните рамки на представителността.

При доминиращата реална политическа власт на Българската комунистическа партия, тази нейна ръководна роля в обществения живот се осъществяваше като нещо, разбиращо се от само себе си. В двупартийното политическо властване в страната тя беше първата и по-силна партия в сравнение с БЗНС. Подкрепата на политиката й от страна на този съюз беше една от причините да е така в условията на наложилата се социална еднородност след национализацията на стопанството.

От известния Априлски пленум на ЦК на БКП и насетне, тя, подобно на променената от Хрушчов КПСС, вече започна да издава и постановления, задължителни за държавните институции и хората. Най-напред заедно с правителствените органи, а не след дълго и самостоятелно. Както беше казано…

Нямам достатъчно доводи за обяснения по повод идеята на партийното ръководство за включване на страната ни в състава на Съветския съюз. Но имам предположения, чиято достоверност може да се докаже.

Тази идея е изявена на два пъти пред съветските ръководители. Първо пред Никита Хрушчов. Вторият път при Леонид Брежнев.

Съветското ръководство обаче и в двата случая я оставило без внимание. По думите на Тодор Живков, изказани пред редакционното ръководство на списание Социологически проблеми (в което се причислявах и аз), Хрушчов е оценил тази идея като политически неизгодна и за нас самите.

Как я е отхвърлил Брежнев не ми е известно. Но доста вероятно е и двамата съветски ръководители да са съзирали в тази  идея и желанието на нашия партиен ръководител да превъзмогне с това икономическите ни  затруднения и да задоволи автоматично нашите енергийни нужди.  Освен това по време на първото предложение нашата държава имаше още неизплатени военни репарации над 70 милиона долара. Икономическите ни проблеми, свързани с участието ни в съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), така можеха да се стоварят върху гърба на Светската страна.

Наред с тези доста основателни и логични предположения, може да се предположи, че нашият партиен и държавен ръководител се е ласкаел и от надеждата да се намеси делово и в самата политика на Светската държава. По времето на Брежнев той имаше неговото пълно благоразположение и го ценеше като доайен сред партийните ръководители на страните от социалистическия лагер. Беше много добър и личен приятел с Григорий Романов, замислян и подготвян от Брежнев като негов бъдещ приемник.

Така или приблизително така беше до средата на осемдесетте години, когато новият ръководител на Съветската държава Михаил Горбачов започна да руши установените ни взаимоотношения с нея. Както се оказа, по съвсем други причини.

Още в началото на осемдесетте години вече се заговори за съществени промени и в отношението ни както към политиката на КПСС, така и към тази на китайската комунистическа партия. През осемдесетте години на миналия век партийното ръководство се вглежда вече без полемична нагласа в развиващата се икономическа система на Китайската народна република. Нововъведенията от страна на Дън Сяопин още в своето начало подсказваха за възможен нов подем и в социалистическата икономика. Запознал се с тях и на място, при посещението си в КНР, нещо което му навлече неприязънта на Горбачов, поел тогава почти явно унищожителната си политика спрямо социализма.

Твърдя, че и преди това партийното ни ръководство трудно понасяше съветския модел на социализма. Често налаган у нас и високомерно. Не веднъж у нас, макар и предпазливо, бяха прокарвани различни начинания извън отъпканите в Съветския съюз пътеки за поддържането му. Споменатия вече почин за производството на персонални компютри дори удивяваше някои интелектуалци в Съветския съюз. Първи в Европа бяхме в промишленото производство на този артикул на бъдещето. Поддържахме настойчиво двупартийното управление, въведохме обществено-държавното ръководство на художествената култура и др.

Но внимателно. Все с „братската помощ на съветските другари”.

Ставащото в Китайската народна република, както и някои събития в края на 1982 г., накараха нашият ръководител да стане по-решителен в оценката и на собственото си положение при променената обстановка в Съветския съюз и в световната социалистическа система. Смъртта на Леонид Брежнев и последвалите я събития в КПСС още повече го настройваха критично към съществуващото състояние на социализма не само у нас, но и в Съветския съюз.

Подтикнаха го да се оглежда и за други опори при превъзмогването на проблемите в общественото ни състояние и развитие. Пред североамериканска работна група от политици и бизнес лица си позволи дори да окачестви Съветския съюз само като наш колониален източник на суровини, каквито те, американците от САЩ, си нямали. На шега, разбира се, но знае се, че неговите шеги винаги имаха и практическа подплата.

Отношението на новия съветски ръководител Андропов към него дори го стресна. Андропов недвусмислено и дори безцеремонно го отстрани от дългогодишната му позиция на доайен сред лидерите на партиите от социалистическия свят и го замени с Хусак. Беше понижен престижът и на неговата доскорошна надежда за утрешния ден след Брежнев, какъвто беше Григорий Романов. Андропов представял Романов като надежден и млад приемник на Брежнев, но в същото време тайно го компрометирал с измислено и недоказано укоряващо го поведение.

В дните (в края на 1982 г.), когато се заговори за възможен приемник на болния Брежнев, до Тодор Живков достигна и сведението, че във в. Монд сред възможните кандидати за върха след Брежнев се споменаваше и някой си Горбачов от Ставрополския край. След смъртта на Брежнев именно с помощта на Андропов човекът от Ставрополския край набързо зае най-важната длъжност след първото лице в партийното ръководство като - наблюдаващ икономиката на страната. Сиреч като втори човек след първия.

Междувременно, не можеше да останат без мрачното тълкувание от страна на Тодор Живков и многото внезапни жизнени завършеци на лични и надеждни политически деятели, близки на Брежнев и възможни съперници на Андропов и неговото протеже от Ставропол. Набързо, Машеров, Гречко, Устинов, Суслов и други почти вкупом отидоха в небитието. Обстановката там наистина изглеждаше мрачна.

С такива последици тя стана и за нашата „братска дружба” с тамошното партийно ръководство. Не случайно Димитър Жулев, нашият посланик в Съветския съюз, се е хвалил, че той още държи в посолството портрета само на починалия Брежнев.

Скрити от обществеността източници на информация са съобщавали и за замисляни и провеждани от Андропов, а след него и от Горбачов, начинания, които са му подсказвали за политическа реставрация в някои важни области на обществения живот. Подсказвали са и за отказ от социализма като идея и като цел в обществения живот. Като член на Политбюро и дори след оглавяването на КПСС, Горбачов е подминавал с показно безразличие паметника на Карл Маркс в Лондон, въпреки установеното почти като задължителен за партийните лидери ритуал на поклонение пред създателя на комунистическото верую през деветнадесетия век.

Страната ни беше успяла дълго време да си осигури многостранни изгоди от политическата дружба със Съветския съюз в областта на икономиката. Особено благоприятни в тази насока бяха привилегированите доставки на суровини, електроенергия и периодично получаваните субсидии на най-изгодни условия. Компромисите, които правеше властта ни в името на тази цел, се оправдаваха и от затрудненията, които развиващата се, но и затрудняваща се от несполуките в управлението й наша икономика в началото на осемдесетте години от миналия век.

Но с възкачването на Горбачов до ръководния стол в СССР нещата започнаха рязко да се изменят. Той, Горбачов, още в качеството си на второ лице в партийното ръководство там се е опитал да попречи на зараждащите се икономически и друг род добри отношения на нашата държава със Западна Германия. Такава е била целта и на посещението му у нас през 1984 г., която обаче не е успял да постигне. Тодор Живков успя да си осигури здрава връзка и искрени взаимоотношения с баварския министър-председател Щраус. (Кой знае дали не е използвал в случая и историческата мълва за наличието на древни Кубратови българи в Бавария.)

Този западногермански политик си беше насъбрал куп противници и в Германия, и сред световните лидери, заради самостоятелната си позиция едва ли не по всички въпроси на деня. На всичко отгоре, вече беше ни обещал милиарден заем срещу нейната необвързаност като държава. (Кой знае защо и той си отиде от този свят изведнъж и след добър излет на лов в нашето държавно ловно стопанство карай Воден.)

Изобщо, с настаняването на Горбачов във властта като първо нейно лице, изведнъж в отношенията ни със Съветския съюз с появиха сътресения и в политическо, и в икономическо отношение.

След изпращането на поверителното писмо до Горбачов той, Тодор Живков, заявил пред сътрудниците си, че то е добра инвестиция за в бъдеще, но и добавил, сякаш на себе си, „дори да не го уважи… уважаемият”.

По същото време на неофициална среща с отговорни лица в резиденцията на Витоша заявил без уговорки, но и без обяснения, че днес (тогава) дружбата ни със Съветската страна придобивала друго значение. Казаното от Георги Димитров по този повод вече звучало като национално предателство. (Елцин се е изказвал при посещението си у нас, но сред обкръжаващите го, че си живеем добре, „гадове”, но на техния гръб.)

Всички данни свидетелствали, че от там вече може да се очакват не само нелицеприятни, а и лоши неща. Включително и намеса във вътрешните ни дела. (Пред близки хора Тодор Живков е броил със свиване на пръсти кои от нашите ръководни лица са в услуга на съветските и западните секретни служби… Не зная дали са му стигнали пръстите и на двете ръце. По-стряскащото за сътрудниците му било твърдението му, че поведението на Горбачов накланяло мисълта към предателството…)

В икономиката Горбачов промени взаимоотношенията ни из основи. Не става дума само за предимствата, които беше установил по отношение на нашата икономика Леонид Брежнев. (За отмяната им съобщил Николай Рижков с думите, отправени към нашия министър-председател: “Защо да имате предимства пред останалите братски страни? Заради кафявите ви очи ли?”) Промени настанаха в нормалните дотогава икономически отношения и в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ.

Под влияние на Михаил Горбачов, взаимопомощта се замени с „взаимен интерес”, което и за нашата икономика, както и за икономиката на другите социалистически страни, участници в този съвет, означаваше всеки сам да се грижи за себе си.

Във военното дело настана пълен провал на сътрудничеството ни. Варшавският договор беше развален едностранно, без каквито да са отстъпки от страна на НАТО, антиподът, който породи сключването и съществуването му.

Всичко това потвърждаваше, че в Съветската страна става нещо коренно различно от преустройство на обществения ред и обществения бит. Настъпилият хаос в общественото съзнание и във външната политика на тази страна вече се забелязваше и от обикновените граждани. И на мнозина от тях преустройството им вече изглеждаше като разруха на социалистическите обществени отношения.

Тодор Живков съзирал и скрита, но действаща операция за промени на социалистическата власт и в останалите социалистически страни. Изказвал това свое опасение без уговорки пред своите сътрудници. И то вече не само в срещите си с тях поотделно, но и пред всички.

Политическите промени у тас след 1989 г. преобразиха коренно и междудържавните отношения между нас и Руската федерация.  Това се вижда като на длан…

Днес ние определено се приобщихме към Запада. Европейски и северноатлантически. Властите дори са настроени враждебно към Руската федерация. Докога ще е това и какви последствия ще повлича със себе си, не се знае. Но е факт.

България, социалните движения и социализма извън Европа. След завършване на Втората световна война, като държавно устроен социализъм имаше в Съветския съюз и в няколко от източно-европейските страни.

… На 1 октомври 1949 година узнахме, че се е появил нов Съветски съюз - Китайската народна република. Появил се след дълголетна въоръжена борба - най-напред като съпротива срещу японската окупация и победата над Япония от страна на Съюзниците във Втората световна война, но едновременно с това и като революционно комунистическо движение. Появи се социалистическа държавност в страна с почти петхилядна история и с богата цивилизация. Там тогава живееха около милиард човешки същества, приели с надежди новата държавна власт под ръководството на Китайската комунистическа партия.

У нас събитието още начаса извади наяве битуващото в общественото съзнание поверие за идващата две хилядна година. Едни я мислеха като свършек на света, но други - и като доказателство, че светът ще бъде завладян от жълтата раса. В действителност вярно се оказа друго.

Самата поява на нова силна и голяма по брой социалистическа държава беше очевидно доказателство за това, че социализмът не е историческа случайност, както дотогава твърдяха в буржоазната антисъветска пропаганда. Доказа се обратното. Появи се нов държавен израз на историческа необходимост от обнова в живота на човечеството.

Начинанията на Китайската народна република не закъсняха да показват, че тази обнова на обществото по необходимост се осъществява според историческите особености и културата на тази страна.

С начинанията си новата, социалистическата власт в Китай започна да изпълва общественото съзнание с нови и пъстри представи за политиката. Или със сведения за прояви, непознати за общественото поведение в европейските страни. Включително и в евро-азиатския Съветски съюз.

Оказа се, например, че повечето от големите градове в Китай са откликвали без съпротива на предложенията откъм народноосвободителната армия доброволно да приемат новата политическа власт. На доскорошния император на Китай, след завръщането му от плен (но и от защита в Съветския съюз), китайската компартия великодушно му било предложила длъжността гид на посетителите в превърнатия в музей императорски дворец. И той дълго време усърдно изпълнявал тази своя длъжност.

При посещението си в България бившият президент на Индонезия Сукарно споделил с нашия държавен глава, че опитът му да въведе в своята държава режим на „дирижирана демокрация” се приемал от всички слоеве на населението, с изключение на китайската диаспора. Споделил го и с Джоу Ен лай, тогавашен министър-председател на Китайската народна република, който посетил за тази цел неофициално Индонезия. Имал само двучасова среща с ръководството на китайското богато и влиятелно землячество. Още не завърнал се в Китай, в същия ден властите в Индонезия получили от китайските търговци подкрепата за тази дирижирана демокрация.

За „ние”, това ръководно начало в поведението на всеки китаец, в книгата си генерал Иван Винаров разказва и следния епизод от времето на националистическия Китай. Властите изправили за публична екзекуция трима китайски млади нелегални последователи на Мао Дзедун.

Малко преди изпълнението на присъдата от зрителите се появил младеж и заявил, че е бил част от нелегалната група, в която са се клели заедно да се борят и заедно да мрат, щом се наложи. Още по-чудноватото за нашия тогавашен разузнавач било обстоятелството, че палачите възприели това твърдение като нещо нормално, като разбиращо се от само себе си във взаимоотношенията на китайските революционери. Наказали без съд и появилия се младеж.

Това не е нещо необичайно за китайците и днес. Включително и сред хората на изкуството, сред които по определение личностното начало и индивидната изява, сякаш са задължителни. В програмата на неотдавна появилата се на телевизионните екрани българско-американска телевизия, журналистът д-р Илия Вълков интервюираше български архитект, изявявал се с особен новаторски замах в съвременен Китай. Показаните му проекти удивяваха.

И с новаторството си, според необичайно високите мерила в архитектурното творчество на съвременния Китай. На въпроса как се справя с евентуалното съперничество от страна на другите архитекти, питането го озадачи. Той с охота споделял с колегите си своите похвати. Опитвал се дори да им внушава и своите прозрения, както го правили и те самите, Там, сред архитектите, нямало място за съперничене. Място имало само за творческото им съпричастие.

Изявяваната като обобщаваща китайска особеност на душевността в Китайската народна република се състои и в това, че ръководното начало „ние” в поведението на хората се мисли и в историческите му граници. Под влияние на конфуцианското учение, там миналото е част от настоящото или, ако е по-удобно - настоящето се търси и съзира още в миналото. Не случайно Великата китайска стена е изграждана с векове.

Тъй или иначе, както в актуални, така и в исторически измерения, китайците черпят и разгръщат силите си чрез съчетанието „ние”. Там е силата както на човешката единица, така и на единиците вкупом. Не затова ли тамошната комунистическа партия (струва ми се) бе единствената, която днес почете годишнината от живота на Карл Маркс. При това на тържествено събрание с доклад от първенеца в политическия им живот Си Дзинпин. Докладът му  изцяло бе разгърнат в контекста на марксовата дефиниция за пролетарската диктатура като „организирал се в държава народ”. Като одържавено „ние”.

Днес това първоначало в обществените отношения доведе до чудеса в тази страна. Чудеса, които радват едни. Будят завист у други. Плашат трети.

Будят наистина удивление успехите на китайската компартия и на нейната политика в областта на социалните грижи за народа. До нейната политическа победа в тази страна е господствал гладът. Отнемал е живота на милиони китайци. Още в първите няколко години на народната власт всеки китайски гражданин е получавал шепа ориз дневно.

Десетилетия по-късно достатъчен битов комфорт е получила почти половината от населението, а днес се осъществява програма това да стане и с нови деветстотин милиона китайци. Онова, което някои държавници на Запад наричат „базисен доход”, е на път да го придобие всеки китайски гражданин.

Твърди се, че там зад името „социализъм с китайска специфика” се крие в действителност държавен капитализъм или капитализъм със социалистическа насоченост. Както и да е, но цялата тамошна политика извежда Китай в действителност на „космическа орбита” и в общественото пространство на „народното добруване”.

Изобщо историята и политическата практика в Китайската народна република е доста поучителна, интересна и особено полезна за всички хора, които днес се дивят от постиженията на науката в тази страна.

Китайската особеност на социализма, например, въведе в световното социалистическо движение сравнимостта не само с капитализма, но и на ставащото в различните социалистически страни.

С политиката си на самостоятелност, заявена като „социализъм с китайска специфика”, тамошната комунистическа партия постави началото и на по-трезво преклонение пред ставащото в Съветския съюз. Появиха се официално изявени критики и към първата социалистическа държава. Критики, достигнали до открито противопоставяне между КПСС и Китайската комунистическа партия.

Поучително също беше и друго явление в тази далекоизточна социалистическа страна.

Не минаха броени на пръсти десетилетия и китайският ръководител Мао Дзедун предприе под знака на културна революция истинска разправа с китайската бюрокрация, известна като пословично непоклатима. В последните осемнадесет столетия от историята на Китай социалната дрямка е била поддържана именно от тази китайска бюрокрация. Защитавана е от религиозните предразсъдъци или от преклонението пред статуквото.

Тъй наречената културна революция отне вековния престиж, както на феодалното съсловие там, така и на многовековното преклонение пред държавниците и чиновническия свят. Тя въведе младото поколение в стихията на „превъзпитанието” на държавниците от всички равнища. Включително и по отношение на най-висшите членове на Политбюро. Включително на Дън Сяопин. Така Мао Дзедун подготвял за коренните държавнически промени не само общественото съзнание, но и младите кадри.

Това беше революция на децата и младежите, които отстраниха бюрократите от властта. Не убийствено, както са правили френските буржоазни революционери по време и след тъй наречената Велика френска революция. Тук бюрократите или се превъзпитавали, или се отстранявали от властта. Онези от кадрите на държавата, които са успели да се нагодят към новия път на обществени взаимоотношения са останали, но основните кадри днес са именно младежите и децата, които по време на културната революция владееха улиците и площадите с призиви за превъзпитание на бюрократите.

Изявяваха се тогава със своите блогове, наричани от тях „дацзибао”, ако си позволим това сравнение. Говореха ясно и недвусмислено за перспективна кадрова стратегия на китайската комунистическа партия и в тази насока.

Днес виждаме, че тази стратегия, осъществявана тогава доста драматично, днес се доказва без уговорки. Сегашният развой на станалата вече велика Китайска държава се отличава и с това, че руши и превъзмогва всичко, което пречи на новото и небивалото. Тя руши всички възможни задръжки на напредъка и на проникването в бъдното, което се очертава като своеобразен първи закон в предстоящото развитие и на човечеството. Превъзмогвайки ги, Китайската държава започна в прекия смисъл на думата да „завладява” света. С постиженията си в икономиката, науката и технологиите.

БКП се приобщи към КПСС още с появата на противоречията между нея и Китайската компартия. Но други партии явно или скрито заставаха на Китайската страна. Някаква роля за разделението имаше и разликата между белите и цветнокожите радетели на социализма. В разговора за наличните противоречия между китайската и съветската партии, студент от Африка ми зави открито и чистосърдечно, че умът му е с КПСС, но душата му - с Китайската компартия. Не знаел защо, но било именно така.

Не цветът на кожите, разбра се, определяше различията сред дошлите на власт социалистически държави. Самото им наличие, както и различията в културата и в начина на живот променяха и ценностните им мерила в областта на политиката. Подсказваха недвусмислено, че житейският стил на живота и ставащото в СССР, въпреки огромния културен напредък в тази страна, не е единственият образец за появяващите се социалистически държави.

Влиянието на Китайския обществен живот върху нашето съвремие не беше еднозначно. Първите години след появата на Китайската народна република оказваха предимно окуражаващо въздействие върху обществените сили у нас, заели се с изграждането на новото общество.

Но когато, особено след Двадесетия конгрес на КПСС, се появиха идеологически различия, дори политически крамоли между двете социалистически държави - СССР и КНР, у нас също се очертаха различни политически нагласи сред партийните членове. Също и сред безпартийните лица. Нямаше шумно изявени различни становища в подкрепа или против едната или другата от спорещите страни, но присъствието им в поведението на обществеността беше почти явно.

След появата на новата политика у Дън Сяопин и Горбачов, се измени и официалната ни политика. Без да го заявява публично, нашето партийно и държавно ръководство все по-ясно приобщаваше своите възгледи към официалната китайска политика.

Реставрирането на капитализма у нас обаче обърна гръб на цялостния обществен живот в Китайската народна република. (Официално, разбира се, тъй като всички посетили днешен Китай наши държавници, в семейната си среда и сред приятелите, говорят с възторг и с удивление за постигнатите успехи там.)

Това е така защото властите у нас днес категорично обвързаха страната ни със САЩ, с интересите на тази отвъдокеанска страна. Ръководната партия  в днешната власт - ГЕРБ, е обвързана с републиканската като с пъпна връв (чрез която обаче жизнените сокове текат в обратна посока).

Опозиционната партия БСП също е обвързана с другата глава на тоталитарния политически режим в САЩ - Демократичната партия. И ето ни изолирани от днешен Китай почти многостранно. Съседна Гърция се обвърза икономически инвестиционно с днешен Китай до степен да обвърже цялата си икономика с тази държава. Ние не пускаме в ход дори само и готовото във всяко отношение предприятие за производство на електрически возила в град Брезник вече десетилетие.

По повод съвременната мирна експанзия на Китай по света е нужно да се има предвид и следното обстоятелство.

Тази страна винаги се е стремяла към експанзия, но тя е извършвана не военна, а с възможностите си като цивилизация. Тя, впрочем, е единствената сред цивилизациите, която през почти петхилядното си битие не е преставала да съществува като държава. Не е и обявявала войни. В повечето случаи се е отбранявала (Една от причините за противоречия със СССР непосредствено след появата на Китайската народна република е било настояването на съветското правителство Китай да участва в корейската гражданска война.)

Експанзията си тя винаги е осъществявала с мирни средства. Чрез богатствата си или чрез емиграция на нейното непрестанно нарастващо население. През отминалото хилядолетие нейният флот, командван от Джън Хъ, заедно с богатствата на китайската цивилизация, е достигнал и покорявал страните чак до Арабския полуостров.

Това е било една от  причините за разпростирането на исляма на Изток от този полуостров. Ислямът е бил възприеман и от Европа като стена пред нарастващото по онова време влияние на феодалния Китай. (Фереджето, с което мадам Маргарет Татчър се бе нагиздила при посещението си в Саудитска Арабия, е било политическо кокетство. Не само женско.)

Съвременният Китай вече гони върха на световното величие и клони към превръщането си в най-силната и най-влиятелната цивилизация сред съвременното човешко население. Без да врачуваме, най-вероятно е именно китайците първи да основат трайна колония на планетата Марс, (следвайки по свой и модерен начин романа „Котешката планета” на китайския литературен класик Лао Шъ).

Знаменателното и в тази насока е обстоятелството, че вътрешната политика в тази страна е подчертано с комунистическа тенденция. Неотстъпна, но съпроводена и с политическа търпимост, там където е достигнала или вече се е настанила.

… Голямо влияние върху народите от Латинска и Централна Америка имаше и продължава да има социализмът в Куба. Косвено неговото влияние се чувстваше и в нашата страна.

Кубинската революция превърна тази страна с нейното 55% тъмнокожо население в образец на национална самостоятелност и обществен напредък. Там чуждестранните ръце се държат в здрава хватка. Неотдавна видяхме това с ръката на президента Обама при неофициалното му посещение в Куба. На пресконференцията при  посещението му той си позволил фамилиарно да положи ръка върху рамото на Раул Кастро. Ръката му, прехваната от Раул Кастро, обаче на мига увиснала във въздуха.

Историята на дипломацията е изпълнена със случаи, когато наглед съвсем случайни и представяни като случайни жестове или постъпки на управляващите лица са довеждали със себе си големи политически събития или движения.

Куба е сред малкото държави със социалистически режими, устояла срещу отрицателните последствия от политиката и на Михаил Горбачов. Неговото предателство спрямо социализма е означавало за кубинския народ рязко снижаване на общественото благополучие, упадък на икономиката и въвеждане на тъй наречения там “Особен режим”.

Въпреки несгодите обаче и днес Куба е държавата с най-добро здравеопазване, с отлична образователна система на общо и висше образование и най-екологическата страна в света. В последните си години Фидел Кастро заяви: Стотици милиони са гладуващите деца в света. Сред тях няма нито едно кубинско дете. Безброй стават насилията над децата по света. Сред насилените деца няма нито един случай с кубинско дете.

Възобновяването на прекъснатите икономически взаимоотношения с Руската федерация е многообещаващо за по-нататъшното утвърждаване на Куба като образец на държава в обществен напредък със собствени сили. И пример за всички южноамерикански народи.

В утвърждаването на тази страна като свободна и свободно развиваща се сред всички латиноамерикански страни принос имаха и нашите изпратени там в помощ 35 хиляди специалисти и друг вид работни хора. Българите по онова време са имали съществен принос в образованието, културата и спорта. Там са работили хиляди български интелектуалци в най-различни области. Ръководили са построяването на язовири и заводи. Български преподаватели са подготвяли кубински студенти както в България, така и в самата Куба.

… В подобно русло на възстановяване и социално развитие протичаха взаимоотношенията ни с република Виетнам. Колкото и чудно да изглежда някому това, забравените, а и забранените вече, песни от нашата съпротива срещу капитализма и от строителството на социализма се чуват все още именно там.

Работилите и училите се в нашата страна някогашни младежи, редовно се събират на годишни тържества, където, заедно с всичко останало във веселието им, се чуват и  песни като „Хей, поле широко”, „Да строим неуморно, другари” и прочие. Вицепрезидентът на Виетнам в неотдавнашното си посещение у нас посети с вълнение за миналите си дни и Института „Карл Маркс” (днес УНСС), където е получила своето висше образование.

… Разпадането на колониалната система след Втората световна война  породи ред коренни социални промени, които се отразяваха и върху живота на нашата общественост. Пряко или косвено, но в повечето случаи съдбоносно.

Първите едно-две десетилетия от обсъжданото съвремие разкриха като на длан ужасите и последствията от колонизацията, установена по света от европейския капитализъм.

Документална снимка, поместена в Мрежата, показа най-точно до какво състояние тази дейност на европейските държави е довела някои от народите в Африка, в Азия или в Тихоокеанските поселения.

Невръстно дете, клекнало в немощ от изтощение, а зад него лешоядът, почти толкова голям колкото него, чака своето.

В по-малка или в подобна степен на социално опустошение, колониалната система беше докарала стотици милиони хора по света.

Когато Втората световна война разкри, че колонизаторски държави също претърпяват поражения, изведнъж за хората от колониите стана ясно, че е настъпило и за тях времето за освобождаването им. За сравнително кратко историческо време световната колониална система се разпадна.

Такива колониални държави като Белгия, Португалия и Холандия се свиха до европейските си граници. От Великобритания отпадна Индия и ред други колонии извън Европа. Независимо от това, че ехото на колониализма и днес продължава в някои остатъчни територии, може да се каже, че тази система вече рухна окончателно. Рухна за необичайно кратко време. С борба и насилствено освобождаване, с компромиси от колониалните държави или договорно, какъвто беше случаят с Хонконг.

Причината за почти лавинообразно разпадане на тази система беше и обстоятелството, че във войната победител се оказа главно Съветският съюз. Тази страна понесе най-тежки загуби от нашествието в нейната територия и воюва най-дълго време в сравнение с останалите негови военни съюзници. До войната Светският съюз беше само жив пример за освобождаване от имперското владичество. Сега, след войната, стана и делови съюзник на национално-освободителните движения по света.

Това сливане на световното движение за социално освобождение от капитализма и империализма с националноосвободителните движения по света е може би първият сред най-значителните признаци на съвремието ни през последните осемдесет години човешка история. То приземи идеалите за освобождение. От мисловната и емоционалната сфера ги превърна в обществената действителност.

Двустранното влияние в отношенията на нашата страна с държавите от Близкия изток и колониите от северноафриканското население също е важен щрих от историята на международните ни отношения. Обичайното съдържание на това понятие в общественото съзнание се разпростира по цялото северно крайбрежие на Африка.

Прякото и косвеното влияние на тези световни процеси определи в голяма степен и нашата външна политика. Особено след Втората световна война. По естествен начин нашата външна политика стана част от световното демократично движение за национална и социална свобода. За около четири десетилетия България придоби свой самостоятелен престиж в това движение.

Наред с военната и материална помощ за освобождаването на народите от колониални народи от Средиземноморието и Близкия изток, тя за броени на пръсти години се превърна и в ковачница на кадри за освободените и освобождаващите се страни в споменатия район на света. Пък и извън него, каквато беше подкрепата на държавната от страна за борещия се и освободил се от колониалното владичество Виетнам. Нашата държава беше единствената, която успя да пренебрегне блокадата за военна подкрепа на алжирското национално-освободително движение, установена най-строго от страна на Франция…

Подкрепяше по свой начин и националноосвободителните движения в Латинска Америка, Азия и Океания.

… През седемдесетте години на миналия век се оживиха нашите международни връзки и с други азиатски и далекоизточни страни във възход, като например Сингапур, или Индонезия.

Най-вече с Индия. До преди половин век и малко повече Индия бе сред най-големите колонии на Великобритания. Безчинствата на британските колониални власти са били големи, колкото и мащабите на тази страна. През 1943 г. в Индия от глад са измирали милиони хора. Гладните пълзели по улиците, яли от труповете на умрелите, за да оцелеят.

Днес обаче Индия е сред десетте най-силни в икономическо отношение държави. Интересното е, че нараства и нейното население. По последните данни вече надвишава населението и на Китайската народна република. Очевидно е, че подемът на икономиката в тази страна също е свързан с промените във вътрешната политика на държавната.

И отново: въпреки това и всичко останало от досегашния живот на индусите, тази държава вече се е устремила и към овладяването на космическото пространство.

Шансовете на България да се вплете изгодно в настъпилия общ подем в Индия също не са малко.

Предишните връзки на нашите власти с властите в Индия са изгодна перспектива за продължаването им и при днешното развитие на Индия. Тя днес е една от основните членки в икономическата и социална симбиоза, наречена БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка.)

Обобщено. През втората половина на миналия век България разшири своите връзки и съобразявайки се с тях, не само търпеше влиянието им върху себе си, но разшири своето присъствие и културното си влияние в нови и големи райони на света. За пръв път след освобождението си от османското владичество нашият народ излезе със свободолюбието си и на международната сцена.

Влиянието откъм Запада върху описваното наше съвремие бе променливо. Политически.

Сред българското население влиянието на САЩ до Втората световна война не се открояваше като силно обществено явление. Но беше осезаемо в общественото съзнание. Първоначално, заради повишената пропагандна и религиозна дейност на Северна Америка у нас.

Но и заради утвърдилото се убеждение за тази страна като привлекателен изход от бедствената съдба на безработните у нас. В предшестващите години тази страна е била главното направление на нашата икономическа емиграция. До Втората световна война в общественото съзнание имаше място и оживената протестантска дейност, както и престижът на Американския колеж в столицата.

През Втората световна война, особено след чувствителните човешки и материални жертви в бомбардировките над страната, в общественото съзнание САЩ, наред с Англия, се оценяваха като враждебни държави почти от всички слоеве на населението.

САЩ беше  единствената страна сред участниците във войната, която извлече от нея необичайни и многостранни материални изгоди. За нея войната се оказа многообещаващ пазар на стоки, при най-добри условия. На Съветския съюз тя доставяше като държавен заем обилие от военни продукти, които Съветското правителство е изплащало доста време след края на войната.

Тъй или иначе, САЩ излязоха от войната не само като страна победител, но и като държава с икономически възход, разширяваща се власт и имперски възможности. Пред останалия свят тя безцеремонно предявяваше претенциите си за световно господство, с което следва да се съобразяват всички други държави. В тази насока на нея помогна и създаването на Организацията на обединените нации, в която тя, като един от победителите във войната, има последната дума.

Всъщност следвоенната политика на тази държава се оказа продължение, но в световни измерения на нейната дотогавашна имперска политика и в самия  Американски континент. Доста по-рано от края на Втората световна война тя  се е създавала като държава в условията на непрестанни войни, разширявайки с тях своята територия. Тази държава осея с военно напрежение и постоянни локални войни почти целия двадесети век.

Ето само част от данните за агресивните военни действия на Съединените американски щати от средата на миналия век до днес:

През 1943 г. - армията на САЩ потушава въстанието на чернокожите в град Детройт; 1945 г. извършва първите и засега единствените атомни бомбардировки над два японски града; 1948 - 1954 г. - военна намеса във Филипините по време на бунт; 1950 г. - военна операция в Пуерто Рико за потушаване на въстанието в Понсе; 1954 г. - бомбардиране на летищата в Никарагуа; 1958 - армията и военноморските сили окупират Ливан; 1958 г. - Панама, армията на САЩ потушава протестите; 1960-1975 г. - военно нашествие във Виетнам, продължило с години и коствало един милион убити;  1961 г. - неуспешно военно нахлуване в Куба; 1964 г. - армията на САЩ потушава размирици в Панама, свързани с връщането на канала; 1965 - 1966 г. - армията и морската пехота на САЩ потушават протестите в Доминиканската република по време на предизборната кампания; 1966 - 1967 г. - Гватемала, „зелените барети” на САЩ воюват с бунтовниците; 196 - 1975 г. - армията и военно-морските сили на САЩ бомбардират Камбоджа. (За десет години са убити до 2 милиона души от бомбардировки, глад и политически хаос); 1970 г. - окупация на Оман; 1973 г. - Южна Дакота в САЩ, армията потушава въстанието на индианците в „Ундид-Ний”; 1981 - 1990 г. - операция на военно-морските сили на САЩ и ЦРУ за потушаване на революцията в Никарагуа; 1983 - 1984 г.  - Гренада, военно нахлуване на армията на САЩ и завладяване на страната; 1983 - 1989 г.  - Хондурас, нахлуване на войски на САЩ; 1986 г. - Либия, бомбардировки от военноморската авиация на САЩ;  1990 - 1991 г. - 540 000 американски войници навлизат в Оман, Катар, Бахрейн, Обединените арабски емирства; 1990 - 1991 г. - Ирак, бомбардиране, нахлуване на армията на САЩ, военноморска блокада на иракските и йорданските пристанища, въздушни удари, убити 200 000 души; 1991 г.  - Кувейт, нахлуване на военно-морските сили и армията на САЩ в страната; 1992 - 1994 г.  - Сомалия, окупация от армията и военноморските сили на САЩ, участие в гражданската война; 2001 г.  - Афганистан, инвазия на войските на САЩ от над 30 000 американски военни и многочислени частни военни компании, които окупират страната; 2003 - 2011 г.  - Ирак, война, бомбардировки, окупация на страната, свалянето на Саддам Хюсеин; 2004 - 2005 г.  - Хаити, морската пехота и сухопътните войски на САЩ окупират страната; 2011 г.  - Либия, бомбардировки, ракетни удари, нахлуване на войски под командването на НАТО, координирани въздушни удари и ракетни атаки срещу правителството на Кадафи; 2014 г. - Сирия, бомбардировки, ракетни удари, нахлуване на войски и съучастие с терористите в гражданската война …

Води почти всекидневна война срещу други народи и държави, както и срещу непокорното население в самите САЩ.

Достатъчно е само тази част от информацията за агресивната военна политика на САЩ в света, за да я окачествим като държава, превърнала военната агресия в свое всекидневие, заедно с всичките последствия от това върху живота на народите.

Тя се е оформила като нова колониална държава още от началото на минали век. При наличието на морално банкрутиралите колониални държава, тя поде колонизирането на необходимите й райони в света по свой, по-съвременен начин. По-съвременен, ала също така колониално брутален, както са били действията на старите колониални държави.

Ужасяващите картини на издевателства над виетнамските партизани и прочие подобни примери са доказателства, че политиката на САЩ на се отличава по жестокост с нищо съществено от безчинствата на колониалните армии от миналите два и три векове. Прикривайки почти безочливо своите колониални стремежи и свързаните с удовлетворяването им нейни действия под флага на НАТО, САЩ през цялото осмисляно тук време действаше почти открито като икономически агресор, който допълня или започва своите икономически стремежи с военни действия. Или ги постига чрез тях.

България беше също неизменен обект на злонамереност от страна на САЩ.

Казва се, че тази враждебност била изказана най-точно и от бившия директор на прословутото Централно североамериканско разузнавателно управление по онова време - Ален Дълес. Цитирам казваното: „Човешкият мозък, съзнанието е приспособено към промяна. Посявайки там хаос, ние незабелязано ще заменим човешките ценности с фалшиви, в които да вярват… В управлението на държавата ще създадем хаос и бъркотия.

Незабелязано, но активно и постоянно ние ще съдействаме за безпринципността на чиновниците, рушветчийството, всичко, което води до онова, което им скимне да правят. Бюрократизмът и недобросъвестната работа ще бъдат издигнати в добродетел. Честността и почтеността ще се осмиват и ще станат никому ненужни, ще се превърнат в отживелица на миналото…

Простащината и наглостта, лъжата и измамата, пиянството и наркоманията, животинският страх на един от друг, предателството, безсрамието, национализмът и враждебността между народите, най-вече враждебността и омразата към руския народ - всичко това най-ловко и незабелязано ще култивираме и то ще разцъфне с кичести цветове… Главният залог ще бъде върху младежта. Ще започнем да я разлагаме, развращаваме, да я лишаваме от чест. От младежите ще направим циници, вулгарни хора, простаци, космополити. Ето това ние ще направим.”

Не съм сигурен дали това наистина е негово изказване, но и да е преразказ или обобщение от друг източник, то съвсем точно изрежда целите на тези зложелатели на българския социализъм по онова време. То прозира като презумпция и в книгата му „Изкуството разузнаване”.

Показваха го както установените от нас скрити подобни намерения и цели, така и явно изразяваните откъм Запада намерения за духовно разложение сред нашата общественост, предимно сред нейната жизнено млада част. Днешната бедствена действителност в духовния свят на нашите млади хора го потвърждава недвусмислено. За жалост.

Бедата от тези набези се усилваше и заради това, че нейни проводници ставаха и много от подалите им се наши интелектуалци, представящи се за новатори или за свободолюбиви люде, без да съзнават как с това стават проводници на интереси, чужди и на тях самите. Или ги осъзнават, но нехаят за друго освен за собствената си изгода.

Предвид на застрашаващото ни враждебно идеологическо влияние от страна на редица западни институции, нашата власт още през шейсетте години на миналия век създаде специално идеологическо управление в Комитета за държавна сигурност за изучаване, анализи и обобщения относно стратегията им. Или, както го наричаха  тогава - Шесто управление на Държавна сигурност. Това управление следваше да уведомява властта и съответните отечествени средства за този вид идеологическо нашествие и въз основа на собствено придобиваната от него информация да поднася на заинтересованите институции съответни предложения и препоръки.

Не е известно в каква степен то е постигало пълноценното изпълнение на тази своя задача. Да се установи това днес е вече невъзможно. Но още тогава сред управниците на държавата имаше неудовлетвореност от робуването на контра-разузнавателния стил в работата на управлението. В нея преобладавала оперативната дейност, за сметка на аналитичната. Наистина сведенията, постъпващи редовно от това управление, никак не са били подценявани (това го зная със сигурност поне за седемдесетте години на минали век, когато достигаха и до моя работен пост).

Нещо повече. В съвкупността си те сочеха достатъчно ясно онези среди у нас, на които противниците на властта са разчитали. Знаели са и укоряващото им поведение като български граждани. И са ги наблюдавали според задачите си, обстоятелство, което косвено е говорело и за стратегията на враждебните сили, интересуващи се от тях.

Но и днес обществеността ни е неосведомена, дори заблуждавана относно онова, което те са установявали в поведението на лабилните или податливите на чуждото въздействие български граждани. Днес може би тъкмо под натиска на тогава съгрешилите и в тяхна защита новата власт пред обществеността пренася укорите си към служителите и осведомителите, сякаш те са виновниците за укорителното поведение сред наблюдаваните от тях лица.

Снизходителни усмивки пораждаше и следният парадокс в дейността на тогавашните наши тайни защитници на отечеството. Част от тях в същото време бяха контингент на идеологическо въздействие и от страна на чуждестранните тайни служби и институции. Ставаше така, че те следваше да наблюдават и себе си в качеството на обекти и субекти на една и съща дейност. Дали са знаели това там, в чуждите специални служби, не е известно. Дали са се догаждали за този парадокс, също е неясно.

Но публикуваните у нас откровения на едно длъжностно лице от ЦРУ сега, след поражението на социализма у нас, и сведенията, които то дава публично за нашите хора, ясно показват, че именно сред тях са били и най-добрите осведомители, с принос в общата борба против чуждата въздействие. Това подсказваха и официалните сведения за този вид дейност през седемдесетте години на миналия век.

Вън от описаните току-що попътни обстоятелства, свързани с тази отговорна пред родината дейност на хиляди наши сънародници, следва да се подчертае и друго. В случая се срещаха две противоположни социални сили на измамно действие и противодействие.

В тях се вплитаха едновременно лични психични състояния, сблъсъци на нравствени начала, съвест и човешки преживявания от най-различно естество. Общо взето това са изключително интересни явления в живота на определени хора, за жалост все още вън от научния интерес на социологията и психологията на личността.

Пъстри са били и подтиците на осведомителите за приобщаването им към тази важна област на обществения живот. Тема, важна и за социологически разбор.

Както е навсякъде по света, така и у нас, тези подбуди към сътрудничество с властта са били неотменимо лични. Това е необходимо да се подчертае, тъй като произтича от характера на самата им дейност. От тяхната доброволност тогава са били заинтересовани и властите, и вербуващите ги щатни сътрудници в органите на сигурността.

Без това неизменно условие е било невъзможно главното условие за доброто качество на постигнатото от тях - да осведомяват точно, вярно и пълноценно. Едни от тях сами са се приобщаване към „тихия фронт” от родолюбиви чувства. За да са полезни, или са били привличани от романтиката на тази скрита от обществеността дейност.

Други са търсили сътрудничеството с властите от тщеславие. Често, що се отнася за част от информаторите са го правили,  за да застанат „под крилото на държавата”, осигурявайки се по този начин със защита от възможни укори заради принадлежността им към уязвими в политическо отношение семейства. Вероятно могат да се изредят още много други подбуди към този личен избор за приобщаването им към тази обществено важна и достойна дейност.

От тяхната анонимност са били еднакво заинтересовани и държавата, и самите осведомители. Тази секретност е била, и днес е изключително важно условие за сигурността на държавата.

В каквато и насока да са били желанията им, за да станат тайни защитници на отечеството, в своята съвкупност тя беше и винаги ще е не само общественополезна, но и достойна за уважение. Днес обикновено я укоряват предимно ония лица, които навремето са вършили противодържавни или неустойчиви в политическо и в нравствено отношение дела. Или сами са имали съмнително, според властта, обществено поведение или мисловност.

Вън от тези лични обстоятелства около тази дейност, нужно е да се отбележи, че дейността им е информационна и като такава се е оценявала според изискванията към всяка друга информация -  да е вярна.

Казано обобщено: социалистическа България беше обсадена не само икономически и политически, но и духовно от противно настроения срещу социализма Запад. Предимно и главно от страна на САЩ.

Днес вече не става дума само за идеология. Присъствието на САЩ в нашето политическо обществено всекидневие е тягостен исторически и социален факт. Днешната власт, независимо кое лице я олицетворява, е послушница на САЩ. Чрез Европейския съюз - отново пак на САЩ. Тази роля на слугуване на двама господари, един от които действа и чрез другия, е най-чудноватото от досегашните ни исторически подчинения на чужда държавна власт. Двойственост, която се разстила дори във вътрешно-партийните и междупартийните игри у нас …

Икономиката ни също се раздвоява като отглас от външните противоречиви стремежи откъм Западна Европа, от една страна, и на САЩ, от друга.

Влиянието на Германия също беше и продължава да е постоянен фактор във формирането на общественото аз у нас. Предразположението на нашите военни към Германия при царуването на Борис Трети се дължеше отчасти и на обстоятелството, че и двете страни бяха подложени на унижения и щети след загубите във войните от предшестващите две десетилетия.

За военния човек най-голямото унижение е загубата на територия и/или ограниченията върху войската и воинската чест, каквито в действителност европейските победители във войните бяха наложили и нам, и на Германия. (Осведомени хора твърдят, че бюст на Стамболийски е присъствал в личния кабинет на Хитлер, толкова много е ценял той находката на този наш държавник да укрие живата военна сила във вид на трудови войски. Както е известно в Германия именно те са разгърнали масовото военно строителство в случай на война, заобикаляйки ограниченията, наложени на Германия от победителите в последната война.)

С германските военни ни обвързваше и участието ни в оста „Рим - Берлин - Токио”. Това наше участие доведе, като отбелязах вече, дори до легендата, че сме потомци на японци, дошли или изселили се от тази далекоизточна страна. Не твърдя, че това ласкаеше цялата наша „общественост, но за военните участието ни в спомената военна ос е било достатъчно за положителното им възприемане и на Япония.

По време на социализма у нас влиянието на Германия върху нашето население беше двупосочно. По-скоро, откъм два източника. От Западна Германия това беше пътеката на роднинството с хиляди наши невъзвращенци оттам и, но вече официално - влиянието на новосъздадената източно германска държава и нейните постижения.

Дълго време Германия беше главната опора на американските интереси в Европа. Възстановяването на Западна Германия за САЩ беше изгодно и в икономическо отношение. Открито тя бе обявена от тях като главна опора на Запада в съперничеството с Източна. Това съперничество се наблюдаваше и във всекидневието на хората. Щом като властите в ГДР увеличаваха работната заплата дори само с техните стотинки, веднага в Западна Германия ставаше същото. Подобна надпревара имаше и при снижаването на цените в ГДР.

Изобщо западна Германия се превърна не само в галеното дете на САЩ, но и в икономическа опора на САЩ, обстоятелство, което определяше и характера на нашите междудържавни отношения с нея.

С годините, неусетно, но планирано от самите германци, Западна Германия се превърна в равностойна на САЩ икономическа сила. Тя продължава до днес да черпи от Запада ресурси от всякакво естество.

Развалата на източния блок създаде нови възможности на Германския капитал в тази насока, за да го видим днес като сърцевина и основна сила в създадения не без помощта на САЩ Европейски съюз. Без уговорки този съюз може спокойно да бъде наречен и Европейски съединен щати. Както по замисъл, така и според наличните взаимоотношения вътре в този съюз. Оказа се, както вече споменах, че той е копирал без изменение своя европейски флаг от ранния флаг на САЩ.  От онова време. Тогава върху него е имало само няколко звезди, както впрочем стана и с Европейското знаме. Вътрешните процеси в съюза също са насочени към устройството на днешните САЩ.

Обаче неусетно и за САЩ, германското влияние върху света вече се модифицира в европейско. Всъщност от икономическа гледна точка чрез Европейския съюз Германия постигна онова оползотворяване на ресурсите в континента, което Хитлер постигна насилствено. По време на Втората световна война, Германия подчини на своите цели многостранния потенциал на всички европейски страни. Без този на Швейцарската конфедерация, Испания и Великобритания.

Днес това тя постигна същото, но не по насилствен път.

Това обуславя и двойствеността на влиянието, което Германия има и върху нашата съвременна, по-точно днешна, политика. То се проявява и като пряко влияние на тази държава върху нашата, и като влияние чрез доминирания от нея Европейски съюз.

Ние и Европейският съюз. От десетилетие и повече сме държавна част от Европейския съюз и всичко, ставащо в неговите граници, вече се отразява пряко върху нашия народ.

Понесохме си всички отрицателни последствия от Втората световна война, която отново бе разпалена от Европа, респективно от държавата сърцевина на континента - Германия. Властите в тази държава тогава решиха да превъзмогнат кризата на собствената си икономика чрез завладяване на почти всички други държави от континента, за да получат и ресурсите им.

През последните две или три десетилетия тази нейна традиционна стратегия се осъществи с мирни средства. След създаването на Европейския съюз тя подчини икономиката и ресурсите почти на всички държави на своите интереси. В Европейския съюз става онова, което Германия пожелае или реши, че е полезно.

От нея започна и застаряването на Европа като сбор от общности. Изтощената от двете световни войни Германия вече се нуждае остро от живо попълнение. Демографските й показатели са в най-лошо състояние за времето от нейната поява като държава.

По неизвестни засега причини и обстоятелства, пак в тази европейската държава се зародиха и развиха до неузнаваемост хомосексуалните увлечения, превърнали се и в обществени движения. (Така навремето е започнало разлагането и на първата Римска империя. Не след много време тази империя обаче се е прославила и със смяната на своите императори почти всекидневно.)

Вече беше казано какви последствия за нашата държава имаше приобщаването ни към нацистка Германия по време на Втората световна война. Всекидневните информационни средства днес сочат още повече беди от приобщаването ни към Европейския съюз. Те, както изглежда, ще се умножават заедно с упадъка и неадекватните позиции на Европа по най-съдбоносните за нея проблеми от съвременния й живот.

Тя, Западна Европа, но преди всичко Германия, продължава да упорства в отказа от източните и близкоизточните си корени, за да стане етнографски и в културно отношение калейдоскоп от най-различни тежнения и нагласи в общественото й съзнание. Модерното и гениалното в нейната душевност се преплитат и с реминисценции от времето на дивачеството. В Германия, както е и във Виетнамските джунгли, имат ден от годината, в който всички се напиват. Не другаде, а и в католическите манастири са използвали роби по време на Втората световна война.

Продължава да е фатален за Европа и отказът да се приобщи, или тя да приобщи към себе си източните части на континента. Исторически погледнато, от Германия и от Русия зависи дали Европа да е разделена на две части - източна и западна. От тях зависи дали ще се състои обединението от Гибралтар до Урал, както го вещаеше генерал де Гол.

Вместо това днес имаме две Европи. Едната, западната, продължава да е разногледа, лутайки се между приятелството и независимата си политика както със САЩ, така и с Руската федерация. Повече е със САЩ, но не й се иска да прекъсне икономическите притоци, предимно с природни богатства, идващи от изтока. И затова играе особен танц - кланя се и на двете страни, заемайки пози ту гърбом към едната с обятия към другата. Ту обратното.

Другата е източната Европа. Доскоро оформена в относително държавно единство, но от края на миналия век и тя стана разногледа. Част от нея гледа на запад, другата - на изток.

Докога ще е така и как ще завърши това деление, не е известно. Известното е само разединението на Европа, което я омаломощава исторически.

Мислещите за благото на човека би трябвало да се замислят и за ставащото както в  Европейския съюз, така и вън от него - по света.

Този съюз продължава да се превръща в многонационална държавна общност. Повикът за обща бюджетна политика вещае ред и дисциплина, в сравнение с които тъй наречените „наказателни процедури” ще изглеждат най-обикновени мъмрения.

Държавните бюджети ще са ограничени в общи съюзни рамки. В тях постоянно ще кумулират икономически зависимости на всички и всекиго от гражданите, окичвани като за заблуда с гордото звание „свободни граждани на Европейския съюз”. Това звучи като подигравка, тъй като икономическите ограничения винаги водят до ограничения във всяко друго отношение.

Процесите на глобализация тук, в тази част на света, все повече се превръщат в глобализъм, другото наименование на икономическата и следващите я държавни зависимости.

Държавно обезличаване обаче е по-лесно осъществимо в сравнение с  обезличаването на етническото разнообразие. По силата на самото битие на живите исторически тела, етнокултурната изява бързо се локализира не само в административни, но, в някои случаи, и в държавни очертания. Виждаме го дори в една модерна и силна държава, каквато е Великобритания, където тамошните габровци - шотландците, вече са готови за държавно обособяване. Този исторически порив държа Белгия без правителство в продължение на седем месеца.

Изобщо обзорът на културното пространство, условно обозначавано като „европейско”, сам по себе си е достатъчен, за да ни подскаже каква сложна и разнообразна етнокултурна пъстрота ще се нанесе върху лицето на Европейския съюз в най-близките години.

Европейското културно пространство ще заприлича на жарава. Върху нея политическите му представители най-вероятно ще играят боси, без да имат духа на нестинарите. Европейският съюз няма и помен от необходимата стратегия в тази област и то за процеси, които ще се разгръщат и в извън земното поприще на обществената практика.

Наред с това, в Европейския съюз расте и се утвърждава типичното за всяка империя деление на център и провинциално изостанали райони или области. Сегашната историческа шега в Европа се състои в това, че в провинция се оформят държави, олицетворяващи изворите на европейско културно пространство, а без тях този съюз ще се окаже исторически безлична общност.

Освен това, заели ключови позиции в днешния живот на народите, населяващи континента, властниците в този съюз по най-безцеремонен начин унищожават наличните цивилизации в протоевропейските райони (по източното и южното Средиземноморие).

С това подготвят нови имиграционни вълни откъм тях. Не ще е далеч времето, когато в Западна и Централна Европа ще се влива като неспирен поток не богатата арабска култура от първите векове на второто хилядолетие или римската и гръцката култура от античното време. Ще се вливат представители на унищожени или накърнени бивши колониални държави, заредени и с неприязън към рушителите си.

Твърде вероятно е този процес на сплитане и противопоставяне на различни интереси или натрупването на противоречиви обществени стремежи да подтиква етносите и техните държавни олицетворение в самия Европейски съюз към сепаратизъм и освобождаване. Него - към разпадане, преди още да е съзрял като здрава и устойчива държавна общност.

Тази общност е неустойчива и по други причини.

Тя се представя за европейска. Всъщност е само западноевропейска и по пространство, и по културен облик. Намира се постоянно в явно и скрито съперничество с Източна Европа, предимно с Русия и обвързаните с нея евразийски държави на континента и извън него. Очевидната енергийна зависимост на Западна Европа от Източна прави това съперничество доста неравностойно и в ущърб на Западната.

От друга страна, както е известно, от края на Втората световна война Западна Европа се крепеше, развиваше и обособяваше главно с помощта на САЩ и в зависимост от нейната икономика и политическа мощ. Днес обаче и едновременно с укрепването му, Европейският съюз се превръща в съперник на САЩ. Както в икономическо, така и в политическо отношение. Скандалът с американското подслушване на държавници от Европейския съюз е предвестник на политически сблъсъци с непредсказуеми последствия и за двете страни на противоречието.

Глобалните съперничества също ще обременяват социалната динамика в този съюз.

Казано накратко. В Европейския съюз, подобно на всички нови държавни обединения, продължава да се наслагва вътрешно напрежение, което неминуемо ще се отразява върху живота както на държавите членки, така и на техните граждани. Поддържането на установяващото се неравностойно състояние на страните членки на Европейския съюз е главната причина на неговата продължаваща и дори усилваща се неустойчивост.

Ако всички посочени (и непосочени) мрачни обстоятелства, в които Европейският съюз се консолидира като федерална държавна общност са верни, тогава наистина е разумно българските граждани и управниците им да се замислят сериозно дали си струва обявеното без съгласието на народа ни членство в този съюз.

Упадъчните процеси в Европа започнаха с жертвите от Първата световна война. След туй дойде Втората световна война с още по-тежки жизнени загуби. Така появили се, жизнените загуби на Европа, изчислявани на повече от сто милиона души, задържаха дълги години нейния напредък.

Въпреки набраната от нея икономическа мощ като първостепенна световна сила, западната европейската цивилизация вече допусна фатални грешки във външната си политика. Та тя през последните няколко години участваше и дори инициираше разрушения на собствените си исторически корени. Допусна разрухата на държавите от Близкия изток и унищожаваше историческите паметници на самото си раждане.

Днес този процес на историческо обезличаване на Европа се усилва и от политиката на Германия, Франция и някои други европейски страни към подтикваната със сила и примамки масова имиграция в Европа откъм Близкия изток и Африка. И досега в тези две страни гражданското присъствие на чужденци беше чувствително и открояващо се във всекидневното им обществено битие.

Присъствие не временно и с надежди за обезличаване сред останалото гражданско множество, а с трайна перспектива. Верската нагласа, която е един от най-консервативните признаци във всекидневното съзнание на пришълците, осея германската територия с ислямски храмове.

Те не само въздействат върху съзнанието на всички друговерски граждани, но и поддържат твърдо и неотклонно тази тяхна нагласа. В съвременна Германия например особено в нейната централна и западна част няма поселение, в което да не е построена джамия или подобно светилище. Какви ли езични градежи ще си издигнат новодошлите от Африка граждани на тази страна!

Нещо неясно, но доста необичайно става и с населението на Германия. Става вероятно и със скритите намерения на властите в тази държава. Охотата да се приемат почти безконтролно имигранти може да се обясни с опасението, че местното й население се умалява застрашително, до превръщането му в малцинство в собствената страна. Местното германско население се възражда с отрицателен признак, за разлика от новодошлите, при които възраждането се увеличава многократно.

Възможни са различни обяснения относно тази, загадъчно търпима от властите демографска обстановка там. Но най-загадъчното е именно тази търпимост.

Волното въображение ще си позволи и съвсем неочаквани, дори невероятни предположения. Сред тях е желанието на управляващите Германия днес да освободят немския гений за новите професии, изискващи висок интелект, технологична дисциплина, ред и новаторство, с които германците са се отличавали досега.

Може и така да е, но и пришълците си имат качества за приказ. Тези от Африка се отличават с изключителната си възприемчивост и не ще бъде чудно, ако настане време, когато те ще изместят германския гений и в най-съвършеното им технологично творчество.

Смесените етнически бракове обикновено раждат повече новаторски настроени и даровити деца.

Откъм антисемитите пък идва зла хипотеза. Според нея не бивало да се пренебрегва от днешните власти на Германия и еврейският ген. Не се ли стреми той да ликвидира немския ген и с имиграцията, ген, който, това историята го знае прекрасно, е главният смутител на мира в Европа? Поне през последното столетие, пък и днес, той винаги е първата цигулка в европейския политически и военен  оркестър. И лидер дори в антисемитизма!

Зад оживените спорове и внушения относно положителните или отрицателните страни на имиграцията към Европейския съюз се съзират и скрити интереси на нейните застъпници. Оказа се, че в същото време, когато хиляди и хиляди жители на африканските страни се отправят към Европа, богати хора от същата тази Европа закупуват на едро все повече и повече земи в този континент.

Освобождаването му от емигриралите жители създава условия за поевтиняване почти до безценица на изоставените плодородни земи, заедно с подземните им богатства. С началото на масовата емиграция откъм Африка за към Европа се свързва и масовото закупване на земя от транснационалните компании за отглеждане на генно-модифицирани култури. Това носи огромни печалби на богатите корпорации.

В представите на хората двете явления са обвързват и с разпалването на междуплеменните ежби и сблъсъци, с прогонването на огромни множества от хора в обитаваните от тях територии, премахване на биологичното разнообразие там и всичко това придобило гражданственост под името land grabbing. Това в превод по същество е неоколониален процес. Присвояване и усвояване на национални ресурси, без каквато и да е компенсация.

В последно време към досегашните участници или инициатори на този процес освен САЩ, Великобритания, Франция и Холандия се приобщават и Китай, Бразилия, Индия и ЮАР.

Последствията от масовата емиграция към Европейските страни и САЩ у нас обаче са застрашаващи и за нашия обществен бит. И то за дълги години. И у нас земите опустяват и настървено се закупуват от чужди фирми и чуждестранни купувачи.

Може би има и други користолюбиви подтици към поддръжката и улесняването на масовата миграция към този континент. Но известното е, че тя се поддържа от приемащата част положително и като нейна потребност.

Доскоро държавите приемаха само благосклонно или с ограничения имигрантите според състоянието на икономиката и нуждите на общественото им производство и услугите. Днес тази благосклонност се заменя с покани и с примамки. Този именно факт е новото в сферата на досегашната миграция. Очевидното е, че има и скрити мотиви и планове за постигането им.

Възможна яснота по повод нашата изгодна нагласа спрямо изредените и доста заплетени насоки в европейския обществен живот можем да получим от следния обобщен очерк на ставащото в Европа откъм осемдесетте години на миналия век до наши дни.

До началото на Втората световна война се очертаваше  видим интерес на световния капитал към създаването на Европейски съединени щати, като продължение на отвъдокеанския им образец. Възродилият се и укрепнал германски капитал обаче заживял със собствени въжделения за европейско единство.

Политическата победа на хитлеристката партия през тридесетте години на миналия век и нейното срастване с интересите на крупния германски капитал е оформило друга представа за единна Европа. Идея за обединена Европа, но без господството на еврейския капитал, който беше и продължава да е сърцевината на Съединените американски щати.

Оттук и антисемитизмът, развихрил се и у нас по време на Втората световна война.

У немците представите обикновено се сливат с плановете и ето ни пред вече насилствено обединената Европа от Хитлер в началото на четиридесетте години от миналия век. Както е известно нацистка Германия завладя всичко в европейския континент до границите със Съветския съюз.

Неуспешната германска политика за премахването на царизма и държавното му олицетворение в Русия през второто десетилетия на миналия век, подтикна, като за реванш, германския капитал и към насилственото овладяване на Съветския съюз. С това, към антиеврейската си политика Хитлер прибави и идеята за расовото надмощие на германците над славянските народи, чието унищожение стана и част от самото военно нашествие в съветската страна. (Ние станахме не само японци, но и арийци.)

Загубата във Втората световна война обаче постави Германия отново в подчинение пред световния, той вече открито североамерикански, капитал.

Нарасналата мощ на Съветския съюз и опасността неговото влияние да засегне и буржоазната стабилност на западноевропейските държави накараха Чърчил да апелира към създаване на желязна завеса пред съветското влияние спрямо Западна Европа. От началото на петдесетте години на миналия век, европейските държави наистина се оказаха разделени от създадената от европейския и североамерикански капитал завеса.

Североамериканския капитал отново заживя с идеята за свое държавно продължение в Европа и ето го Европейският съюз. Създадоха го като европейска идея, но днес вече става напълно ясно, че е създаден като продължение на североамериканските съединени щати. Като европейски щати.

Но, германският капитал отново започна да се държи както през отминалото време. В неговото поведение отново започна раздвоението. Не му се ще да се откаже от подкрепата на САЩ, но в същото време вече не желае и видимата му зависимост от североамерикански капитал.

Ние, тоест правителствата на капиталистическата реставрация у нас,  сме и с Германия, да разбираме с Европейския съюз, но също така непременно и със САЩ. В състояние сме ту на политически кючек, ту в балетни реверанси и към двете страни…

Подобно на ханъми, които съблазняват величието, на което робуват…

Ето и нещо обобщаващо относно приноса на Европейския съюз към нашата съдба. Но казано от Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 г.:

„Западът колонизира Източна Европа… Дава 1 евро фондове, тегли 10 евро през пазарите…

Източна Европа е поне двойно по-бедна, отколкото би могла да бъде, ако не беше влязла в ЕС.

Източна Европа е големият губещ от началото на 21 век. В момента тя плаща 300 - 400 милиарда долара всяка година на Западна Европа, и основно на Германия.

Източна Европа е в типична „хватка на доминионите”. Това е моделът една държава да се колонизира, като се подкупи елитът й. Това е съюз на елита с империята, за да се издоят поданиците.

Системата е работила с векове. Прилагана е и от Англия в Индия. Там провъзгласявали махараджи от името на кралицата. И после заедно изсмуквали обикновения народ.

В момента ЕС е точно това. Западът, но основно Германия, подкупва местния елит чрез еврофондовете.

Елитът вкарва държавите в ЕС и превръща членството в абсолютна религия, включително с репресии, срещу които е против. Излизането се превръща в ерес.

А вкараната страна се изсмуква чрез други механизми - изкупуват местни монополи, търговски вериги, сключват се неизгодни договори за дълъг период, които не могат да се сменят при смяна на властта.

Еврофондовете и високоплатените служби в ЕС за шепа чиновници са подкупът, платен на елита. В замяна се завзема пазарът на съответната страна и той се дои в полза на западните корпорации. Това става чрез електроснабдяване, водоснабдяване, топлофикация, чрез западните стоки, монополно налагани в търговските вериги, чрез далеч по-големи и недостижими за местния бизнес бюджети за реклама, маркетинг, чрез изкупуване на медии пр.

Съотношението между фондовете от ЕС и източените пазари на Източна Европа е по-лошо от 1:10. Ако Източна Европа излезе от ЕС и спре тази огромна субсидия, която плаща на Запада, тя може да е двойно по-богата.

Минимум.

Това би успокоило обществото и доста би намалило и натискът за емиграция, който е друг начин за изсмукване. Чрез по-високи заплати Западът прибира най-добрите специалисти на Изтока и така разширява изоставането.” (Източник: Между Редовете 2.12.2019, публикувано на 02.12.2019  в Свят, сайт Бултаймс)