РЕМОНТ

Иван Коджабашев

Стоян лесно взе кредит  от банката и нямаше връщане назад. Дълго се  колеба, защото бе запомнил от баща си - най-тежко в живота е да имаш задължения. Само в краен случай, когато ножа е опрял в кокала, тогава вземаш заем. Това бе една от бащините заръки, които той спазваше до днес стриктно, за разлика от божиите заповеди, които смяташе за измислица. Хареса един имот в покрайнините на града, продаваше се изгодно и го беше страх някой да не го изпревари. Мразеше да взема решения под напрежение, но сега се налагаше. В имота имаше и стара, но запазена къща, с един лек и не толкова скъп ремонт щеше да я превърне в приличен дом за неговото семейство. А градината - тя му хареса най- много - голяма, с хубава черна земя и много овошки - ябълки, круши, сливи.

Стоян, с присъщата си дребнавост и педантичност, бе измислил всичко до най-малката подробност: взема кредит, купува имота, после продава панелката, погасява кредита и ще  е на  чисто. Имаше си и някой лев спестени пари. Няколко пъти мислено проигра схемата и не виждаше откъде може да се случи провал. На другия ден още рано потърси собственика, двамата отидоха при нотариус и изповядаха сделката. Стоян брои парите и получи документите за собственост. Нямаше търпение и веднага отиде да се порадва на имота. Обходи големия парцел, близо декар и половина, от  край до край. Прегледа оградата и мислено си отбелязваше къде какво има за поправяне. След това, понеже беше ранна пролет, запозна се лично с всяко едно от дръвчетата и взе да си прави сметка какви препарати да купи и още утре да ги напръска. Най-накрая се зарови в къщата. Започна от покрива, прегледа керемидите и улуците, обиколи всички стени отвътре и отвън да види дали някъде има влага. Остана доволен, къщата бе в добро състояние, макар и стара бе поддържана. Е, предстоеше много работа, за да се превърне в уютен дом, но той не се плашеше от това. Важното бе да продаде панелката, да погаси кредита и, по негови сметки, щяха да останат малко пари за ремонта. Беше пуснал преди една седмица обява във вестника и в един сайт по интернет, но обаждания все още нямаше. Прибра се чак привечер. Както винаги в къщи бе тихо, светеше само в кухнята, откъдето идеше миризма на готвено.

- Къде се изгуби за цял ден, защо не се обаждаш?

- Честито, Марта, вече си имаме къща, та като добър стопанин отидох да видя какво съм купил и най-вече каква работа ни чака. За телефона даже не съм се сетил, батерията сигурно е паднала. Обади се на Кирчо и Фани да дойдат да полеем случая.

- Децата са на гости някъде, утре ще дойдат.

- Да дойдат и ще отидем всички да чистим.

- Защо бързаш толкова?

- Не издържам и ден повече в това мръсно, скапано общежитие.

- Преди двайсет и пет години не мислеше така.

- Наситих му се, не мога повече. Утре ще видиш какво съм ти купил. Двор, голям двор, има и за градина, и за цветя, има и за внуци.

- Хайде, размечта се. А ако не продадем апартамента - с твойта и мойта заплата няма да издържим на вноските.

На другия ден до десет  часа Кирчо и Фани още не бяха дошли, родителите започнаха да се притесняват. И когато решиха да им се обадят, на вратата се позвъни - бяха те, но с тях имаше и един мъж, когото не познаваха.

- Запознайте се, това е бащата на наши приятели. Иска да огледа апартамента и, ако му хареса, да го купи.

- А, като по поръчка! Заповядайте, господине. Не е голям, шейсет квадрата, но е южен и през зимата ще спестите доста от отопление.

Непознатият знаеше какво ще види, защото всички апартаменти в панелните блокове бяха еднакви. Интересуваше се най-вече от цената и кога ще може да се нанесе, затова попита делово - Колко?

Марта и Стоян се спогледаха, не бяха готови и малко на посоки той изтърси - шейсет хиляди.

- Много е, повече от четирийсет не струва.

- За по-малко от петдесет не го продаваме.

- Ако това е окончателният ви отговор, да си стиснем ръцете. Давам ви десет процента капаро срещу разписка, а останалите, когато освободите жилището и подпишем договора. Извади една  пачка от вътрешния джоб и тихо каза - точни са.

При вида на банкнотите Стоян изгуби всякакво желание да се пазари. Помоли жена си да му намери лист хартия, написа с трепереща ръка защо и кога приема парите, подаде го и си стиснаха ръцете. Непознатият взе листа, прочете написаното, сгъна го и попита:

- Един  месец достатъчен ли е да се изнесете?

- Нека са два, моля. Има доста работа по новото жилище.

- Добре, нека са два. На десето число след два месеца съм тук. Пожела приятен ден и си излезе.

Всичко стана толкова бързо и неочаквано, че Стоян не вярваше дали наистина се е случило. Този човек сякаш не купува жилище, а желязо или цимент - помисли си той. След един месец здрава работа в новата къща, бяха готови да местят багажа. Не знаеха откъде да започнат. Негласно си разделиха териториите. Марта остана в кухнята, а Стоян отиде в хола. Бяха приготвили големи кашони и няколко торби от зебло, големи като чували, които щяха да поберат половината от дребната покъщнина. Двадесет и пет години бяха събирали вещ след вещ. В началото най-необходимото, после неща за битов престиж, а накрая - така, просто защото всички купуваха. Малкият апартамент бе нещо като музей на техния тих, безметежен, скромен и донякъде безличен  живот. И двамата, но повече Марта, си спомняха кога, откъде и по какъв повод са купили всяка  джунджурия. Бяха се сраснали с тях. Но от всичко най-много имаше снимки, опаковани в рамки и закачени по стените - в кухнята, по коридора, в хола. Снимки от младите им години, от екскурзии, на Кирчо като бебе, като ученик, от рождени дни.

Стоян прибра най-напред в една чанта семейната документация - свидетелство за брак, акта за раждане на сина им, нотариалния акт за апартамента. После  напосоки отвори най-долното чекмедже на раклата и взе да вади каквото имаше в него. Най-отдолу намери нещо като бележник с луксозна твърда подвързия. Досега не го бе мяркал, реши, че е на жена му и го задели настрани, но в следващия момент го взе обратно и го разтвори. Повечето листа от хубава бежова хартия бяха празни, тук-там имаше нещо написано, но никъде нямаше дати.

- Той се прибра рано. Бях сготвила пиле с картофи и любимия му крем карамел. Почти не си говорихме. Легна си на дивана в хола.

- И днес като вчера отново не си говорихме. Сякаш не съществувам за него. Не ме погледна нито веднъж в очите.

- Исках да се  любим, много исках. Надявах се това да оправи  малко нещата. Вече един месец не ме е докосвал. Дали си няма любовница?

- Днес отново същото. Майната му.

- Малко  по-добре съм. Бяхме на театър, после се разходихме в парка, държахме се за ръце както едно време.

- Съседите от първия етаж ни бяха на гости. Говорихме си банални неща, стари вицове.

- Общо взето - скука. Може би се заблуждавам, но ми направи впечатление, че Х. няколко пъти ме погледна особено, неспокойно. Каквото и да значи това.

Стоян чу лек шум откъм кухнята, гузно прибра бележника в чантата при документите и се зарови в следващото чекмедже. Марта не се появи. Той изчака малко и отиде в кухнята при нея. Стъпваше леко и тя не го чу. Застанал на вратата видя жена си седнала на пода, леко прегърбена, хванала с ръце главата си, тялото й леко, едва забележимо потрепваше. Около нея на пода беше разхвърляно. Той се приближи все така тихо, да не я стресне, сложи ръце на раменете й, после нежно и бавно ги плъзна по гърба й. Тя не шавна, а Стоян усети как тялото й по-ясно и отчетливо потрепва. Хвана ръцете й, които скриваха лицето й и видя зачервените, подпухнали и влажни очи. Много пъти я бе виждал да плаче, но сега бе друго. В мокрите й очи съзря бездънна мъка, застинало, глухо отчаяние, а отвъд него, още по-дълбоко, където погледът му не можеше да достигне - вероятно имаше нещо, което той никога нямаше да разбере.

- Какво става, Марта!

Тя не отговори, обърна се както си бе седнала и се сгуши в прегръдките му. Той я прегърна някак си безчувствено, както се прегръща болен човек. Но тя се притискаше все по-силно и по-нежно в него, а засилващото й се ридание обърка Стоян и той започна да я притиска, телата им се усетиха. Галеше я по косата и вдишваше естествения й, приятен и позабравен аромат.

- Стояне, люби ме, моля те.

- Сигурна ли си, че това искаш?

- Не тялото ми, душата ми го иска. Затова съм сигурна.

- Да отидем в спалнята.

- Не, нека да е тук, моля те. Знам, че изглежда много шантаво, но не искам в спалнята. Не мога да ти го обясня.

Тя продължаваше да се притиска към мъжа си, да го целува, да предлага тялото си. Потърси ципа му, за да провери дали е готов. Стоян бе толкова сащисан, че известно време тялото му не реагира по никакъв начин. Познаваше свенливата, въздържана природа на жена си. През целия им брачен живот тя никога не бе играла ролята на изкусителка. Винаги очакваше неговите ласки и чак след това тялото й отговаряше сдържано, по-скоро вяло. Нямаше спомен открито да бе демонстрирала физическо удоволствие от секса, сякаш правеше една досадна, задължителна услуга на мъжа си. Постепенно взаимният им интерес се изхаби от липсата на емоционално равновесие и привличане и дори намеците за секс станаха табу. И сега изведнъж - Стояне, люби ме. Той не можеше да повярва, че това бе жена му. Нещо се случваше, но какво?

Марта бе толкова настоятелна и изобретателна в ласките, че той не устоя и тялото му  се впусна  в любовната игра. Тя стенеше като разгонено животно, но в страстните й вопли имаше повече болка, отколкото задоволство. От очите й, макар и затворени, бликаха сълзи, които клепачите не можеха да задържат и те се стичаха към устните й. Раздвоен между удоволствието от бурния и случаен секс и странното, неподозирано и непознато поведение на половинката си в този момент Стоян не знаеше близка  ли му е, това неговата съпруга ли е или отдавна забравена и ненадейно появила се любовница.

Марта излезе от банята, отвори едно от нейните си тайни чекмеджета в кухнята, извади кутия цигари и запали. Никога не беше пушила пред него, но явно днес беше решила да бъде друга, непозната.

- Стояне, имам усещането, че вършим подлост.

- Не те разбирам, жено. Каква подлост, срещу кого?

- Срещу нас самите. Опитах да събера някои неща, да ги подредя в кашоните. Не мога, ръцете не ме слушат, душата ми се съпротивлява.

- Не бъди глупава, там ще ни е по-хубаво, ще свикнеш.

- Не искам да свикна. Тук дойдох като момиче, тук родих сина ни, отгледахме го, като мравки събирахме вещ след вещ, да го обзаведем, да ни е приятно. Между тези стени мина живота ни. Имам чувството, че съм се сраснала с всеки сантиметър от апартамента, че съм оставила невидими, но живи следи от себе си по пода, по ъглите - навсякъде. И  какво правим сега двамата с теб, събираме нещастния си двадесет и пет годишен живот, опаковаме го в кашони и чували и го местим някъде. Но той, Стояне, няма да стане друг, няма да бъде по-хубав.

- А, това е друга тема. Късно е, Марта.

- Не е друга, това е истинската тема и въобще не е късно. Ти си мислиш, че като се преместим в онази къща, ще станем други, ще задраскаме миналото и всичко ще започне наново. Заблуждаваш се.

- Ще свикнеш, обещавам ти, въпрос на време е.

- Как така обещаваш нещо от мое име. Ще свикнеш, та ще свикнеш, с какво - с двора, с дърветата, с тревата, със самотата. Не искам, не мога. Много мислих през последния месец. Добър човек си ти, работлив, отговорен, но целия ни живот е полуистина, има нещо накриво споено и така си е зараснало. То не е като да замажеш напукана стена, друго е. Аз не искам да се местя в онази къща.

- Ти изневерявала ли си ми?

- Много пъти, но само мислено.

- А защо не истински?

- По-истински не мога. Между бедрата ми друг мъж не е имало, ако това те успокоява.

На Стоян всичко това му дойде в повече. Умората от ремонта, леко извратеният домашен секс по никое време и тази разголена, безцеремонна откровеност на жена му направо го омаломощиха и съсипаха физически и психически. Трябваше му време да осъзнае какво се случва и защо. Марта никога не му е създавала проблеми. Била е част от живота му, ненатрапчива и непретенциозна част, с която така свикна, че в дълги периоди от живота им не я забелязваше, не я чувстваше, приемаше я като необходима и задължителна даденост.

- Марта, преди малко, докато събирах документите от раклата, намерих един твой бележник и се зачетох. Извинявай, че така, без да те питам, но …

- Няма нищо, прочети го целия, така ще ми спестиш много обяснения.

Стоян отиде в хола, отвори бележника на произволна страница и се зачете.

- Не знам дали съществувам, толкова ми е безразлично.

- Днес, докато се прибирах, забелязах зад една ограда цъфнали кокичета. Стана ми приятно, може би защото ги свързах с някакво очакване. Усмихнах се. Точно така - усмихнах се без да знам защо. Толкова е хубаво да се усмихваш, а толкова рядко ми се случва.

- Една не толкова възрастна двойка вървеше пред мен, държаха се за ръце и нещо си говореха. Забавих вървежа си, стана ми интересно, исках да чуя за какво разговарят. Изведнъж дамата се препъна в една плочка, мъжът успя да я задържи, хвана я през кръста, задържа ръката си малко по-надолу, а тя нежно, благодарствено и красиво го целуна. Продължих да вървя след тях, исках да надникна в нещо чуждо и далечно, но скоро посоките ни се разделиха. Прибрах се, нищо не ми се правеше.

- Усещам се толкова слаба и нищожна. Мътна и бавна вода ме носи нанякъде. Нямам сили да се измъкна.

- Подло е да продължаваме така. Може би животът, който ми остава, няма да е по-хубав, но е подло да умирам бавно и по малко.

- Вътре в себе си взех решение - искам да се разделим. Трябва да събера кураж да му го кажа. Усещам се силна.

Отново се върна в кухнята. Марта прибираше обратно в шкафовете разхвърляните отпреди чинии и чаши. На масата бяха струпани рамкираните снимки, които щеше да окачи обратно и да запълни белите петна по стените.

- Значи искаш да се разведем?

- Мразя тази дума, Стояне. Нека да поживеем разделени, да опитаме. Моля те, нека да бъдем добри. Да върнем капарото на човека, с кредита все ще се справим някак си.

- Това е лудост.

- Точно така, цял живот ми е липсвала малко лудост.

- Но ние сме обикновени хора, нямаме право на това.

- И  аз така съм възпитана, но е несправедливо. Затова искам да бъда малко необикновена. Тази привилегия не е само за богатите.

Стоян разпери високо ръце, задържа ги за малко и тежко, безпомощно ги отпусна по тялото си. Не каза нищо повече. Взе чантата с документите и си излезе.