САМОТА

Лъчезар Воденичаров

Гладката ивица тишина между съня и събуждането постепенно се отдръпна и зората пристъпи плахо в долината, водена от първите колебливи шумове. Притисната от пълзящата светлина, мъглата повлече мътните си воали към близките долове, а освободена от размиващата й прегръдка, гората откри сънения си, призрачен лик.

Сенките на самотните дъбове изплуваха от сивотата и озъбените им силуети щръкнаха тъжно над разхвърляните под тях рошави купаци* от трънка. Нахлупили огромните си кръгли корони, възлестите стебла чернееха, прегърнати от обилната влага и вдишваха безмълвно гъстия утринен хлад.

Едва дочакал разсъмването, вятърът прогони последните късчета мъгла. Втурна се по голите ридове и облиза белеещите им гърбове, а когато дъхът му погали стърчащия над снега белошак**, той зашепна студената си, съскаща песен и затанцува унесено в плавни, жълтеещи вълни…

Чувствителният нос вдиша студеното течение и веднага улови тревожния сигнал, идващ по него. Невидимата струя го поведе и той извървя немалкото разстояние без колебание, воден и от сигурните очи на обонянието си. Краката му го теглеха, но съзнанието не искаше да прекрачи лекомислено опасната бариера и преди да приближи прекалено, спря. Дълго стоя втренчен в посоката и едва когато се почувства достатъчно силен, пристъпи внимателно напред…

Смесицата от тежки, чужди на неговия свят миризми го напрягаше. Между следите, оставени от враговете, ясно личаха последните останки на майка му - няколко сиво-черни кичура и огромно кърваво петно, дълбоко проникнало в снега. Мястото на ужасната сцена бе отъпкано от двукраките и от лапите на многото им плахи помощници. Вече познаваше добре слабия характер и неизбежния вледеняващ страх, който ги сковаваше веднага, щом усетеха присъствието му. Но вчера беше друго - измамната смелост, хранена от близостта на стопаните им тържествуваше и това ги правеше силни.

Мъката постепенно заседна като кост в гърлото му и хапещият й език изтръгна оттам лек, сподавен тон, като на малко кутре. Той преглътна задушаващия натиск и наведе нос над снега, търсейки изгубената си сигурност. Дъхът на козината й се бе запечатал дълбоко в съзнанието му и мисълта за мекото, топло тяло, закрилящо неукрепналата си рожба от свирепите напъни на виелиците, пробяга уплашено в миналото.

Приведе глава съкрушен. Болката извика едва доловима тръпка по тялото и козината на гърба му настръхна… Орбитите на студените сиво-жълти очи се свиха, побутнати от набръчкания нос, а повдигнатите от движението устни оголиха безпощадната редица от зъби в зловеща гримаса. В гърлото вече напираше клокочеща лавина от ярост, искаща възмездие, дива и немислеща за последиците. Мъст търсеше тя и беше готова на всичко, за да засити жадния за кръв закон на предците му.

Но хладен както винаги, разумът не остави желанието да го превземе. Потисна свирепото чувство, докато го задуши и то, преглъщайки послушно силата си, притихна. Трезвата пресметливост - това бе истинската му същност и превъзмогвайки яростната вълна, тя отново взе връх над страстта. Успокоен, посегна несигурно към снега. Подуши и като последна целувка докосна с език кръвта, а непознатата досега болка го накара да проскимти отново и стегна още повече примката около коравия му характер.

Силата му се стопи и той се почувства като малчуган, дирещ закрилата на майка си. Събудената ярка емоция го принуди да потърси спасение в спомените и го върна в тихите есенни утрини, когато легнали един до друг след успешен лов, двамата ближеха съучастнически уморените си тела…

Сенките на сумрака поглъщаха светлината и размиваха тъмните контури на дърветата. Ослепителна доскоро, белотата отстъпваше място на синкава мрежа от стволове и клони, прегърнати от снега и притихнали в изящния си безпорядък. Гората заспиваше и дори вятърът бе затаил дъх за обичайната си вечерна почивка. Уплашени от пълзящия студ, всички потайни шумове се бяха стопили и само от време на време някое от жилавите дървета пропукваше, насилено от сковаващата му захапка.

Луната разкъса рехавата черга на облаците, провря през пролуката бледия си мраморен лик и освети долината. Овалната й усмивка надникна през замътения си ореол и нарисува дантела от сенки върху пръхкавата пелена, а малките открити пространства между дърветата грейнаха, погалени от нежното сияние.

Четирите меки лапи едва докосваха тънката опрашка*** и застиваха в синхрон още преди най-лекият шепот да наруши приказния сън на гората. Носената от тях сянка се прокрадваше между силуетите на дърветата, почти невидима на оскъдната светлина и само малките облачета топъл дъх, замиращи след нея, маркираха посоката на движението й…

Неземното спокойствие го смущаваше и го караше да спира често, заслушан в плътната тишина и в плавния ритъм на сърцето си. Премерената дързост, която го ръководеше, му даваше неизменно предимство и за щастие все още оставаше неразбираема за логиката на враговете. Те знаеха, че той се страхува, но не предполагаха, че страхът, съчетан с дарените му от природата усет за опасност, находчивост и коварство го правеха неуязвим…

Тактиката му да бъде винаги близо до тях и да наблюдава тайно от укритието си, засега се оказваше печеливша. Острите сетива следяха прецизно обстановката и воден от опита, той безпогрешно успяваше да реагира поне с един ход напред. Отдавна знаеше, че нощем го дебнат, притаени във високото безлистно дърво в началото на широкия дол. Видя ги, когато го сковаха, а после домъкнаха отнякъде трупа на умрялото животно. Дълго ги наблюдава, прилегнал над сипеите по сивите брегове, а когато оставиха измамно лесната храна и се отдалечиха, заличавайки следите си по обратния път, той тихо напусна мястото.

Няколко пъти бе ял от масивните бутове на коня, но само когато беше абсолютно сигурен, че е сам. Глупавите излизания на лисици и белки го притесняваха и той не им се доверяваше лекомислено, а след внимателен широк обход под прикритието на сенките, неизменно разбираше истината.

И сега щеше да го направи… Мирисът на неговата гора спеше от години в съзнанието му и нямаше никакви колебания. Още при първия съмнителен дъх на неканен гост то мигновено стопираше действията, а очите се впиваха в мрака, търсейки чуждото присъствие в някакъв различен контур, сянка или движение. Слухът опипваше гората, а малките остри уши отсяваха различните шумове от тишината, за да превърнат после анализа им в сигнал за опасност, спокойствие или атака.

Жилавото тяло замръзна… Макар сърцето му да не изпадна в паника, опасният шум го накара да настръхне и той впери поглед в посоката. Звукът беше кратък и едва доловим, но ясен и парещ като ужилване. Като чаткане на зъб в зъб, но още по-остър, хапещ и студен. Чужд на гората звук, който само двукраките можеха да произведат. Чувал го беше и преди, но най-много в деня, когато изгуби майка си и оттогава всяка поява на злокобното усещане неизменно забиваше безпощадните си игли в мозъка му.

Те бяха тук и отново го търсеха! Но не предполагаха, че той знае и това беше поредната им грешка…

Почувства се недосегаем! Вече добре познаваше враговете си. Достатъчно бе привикнал с присъствието им, но продължаваше да се учи и за разлика от тях не повтаряше нито един ход, а постъпваше по нестандартен и непонятен за мисленето им начин. Знаеше, че еднообразието е лесно за разгадаване и именно то правеше жертвите - негови и техни, толкова предвидими…

Не беше ял нещо съществено вече три дни. Зелените киселици само свиха на топка празния му стомах, а студената вода след тях усили още повече неприятното усещане. Гладът нагло обхождаше вътрешностите му. Обръщаше ги с раздиращи спазми, а той трескаво търсеше спасение от болките.

Промъкваше се като сянка покрай старата съборена плевня, докато слухът му попиваше дългите, шептящи прохождания на гризачите по коридорите им в сухата слама. Спря до малкия отвор в стената от сплетени пръти и кал и когато първото дребно същество направи опит да излезе през него, едрата лапа го затисна с бързо движение. Нещастното създание не можа да реагира и успя да издаде тънък, писукащ звук, едва когато беше между зъбите му. Челюстите направиха повече от необходимите дъвкателни движения и той се наслади пълноценно на сладникавия вкус на кръвта, а когато мазната и топла хапка отпътува бавно към празния му стомах, се облиза на няколко пъти, изпитвайки истинско блаженство.

Утрото напредваше, а двата дребни гризача в корема му само раздразниха неспящия апетит и засилиха разочарованието от неуспешния нощен лов. Но той не беше жертва, а хищник и ловните му тактики трябваше да бъдат различни и непредсказуеми, за да му носят търсения успех. Още повече сега, когато бе сам, без решаващата подкрепа на майка си…

И тогава в съзнанието му изплува спасителната възможност… Неведнъж бе получавал подаръци от двукраките и ясната мисъл за безпомощните, ранени животни, оставяни след присъствието им, го поведе напред…

Сърната лежеше привидно спокойна до смриката, но внимателното вглеждане в крехката фигура издаваше превзетото от стрес създание. Грациозно изпънатата шия вибрираше от силната болка, а през мускулите под плътната сива козина на гърба регулярно пробягваше тежка, раздираща тръпка. Отнесената от куршума долна челюст висеше безпомощно, държейки се само на разкъсаната плът, а учестеното дишане и мъчителните опити на животното да преглътне, помръдваха леко, окървавената, безжизнена част от тялото му.

Той се прокрадна незабелязано, воден от върховата стръв на хищника, но изпаднала в огъня на предсмъртната си агония, сърната не усети враждебното присъствие. Още преди да разбере за опасността, дългите остри зъби се врязаха във врата й. Възпирайки с гърди опита на животното да се изправи, той го разтърси мощно на няколко пъти и след последния тласък със задоволство усети как съпротивителните му сили намаляват.

Мирисът на топла, пулсираща кръв удвои енергията му и здравите челюсти затегнаха още по-силно хватката си. В следващия миг меката хрущялна тъкан между прешлените поддаде, а напрегнатите от агонията мускули на жертвата се отпуснаха и ужасът в изцъклените очи напусна крехкото тяло заедно с последния й дъх…

Жестока и великодушна едновременно - такава беше съдбата, пресякла пътя на двете създания и завъртайки ги в безмилостния си кръговрат, тя за пореден път бе отнела измъчената душа на едно, за да я прероди в живителните сили на друго!..

Чувстваше се уверен в себе си, но подхождаше към всичко останало с недоверие. Изпитваше съмнение дори към очевидното и това бе усвоил повече от срещите с двукраките, отколкото от майка си. В началото ходовете им му се струваха трудно предвидими, но постепенно се научи да ги разгадава и с времето ставаше все по-сигурен в действията си.

Имаше си ритуали, но не беше праволинеен. Зачиташе ги и спазваше правилата, но обичаше да стига до тях по различен начин, а така всеки път изненадваше и противниците, и жертвите си. Решенията обикновено изникваха сами, на секундата, а напрегнатата обстановка му ги диктуваше с някаква странна лекота, все едно майка му стоеше зад него и го напътстваше…

Мракът постепенно погълна колебливите сенки на здрача и загръщайки гората с непрогледния си плащ, насити въздуха с хлад и несигурност. Страхът изплува от тайните си покои и плъзна из долината, а обитателите й се притаиха, притиснати в прегръдката му. Настъпваше неговото време - времето на най-силното безпокойство, и той трябваше да използва хипнотизиращото му действие…

Вече чуваше движенията на уплашеното животно, съпроводени от подрънкването на дебелия синджир, но респектиран от светлината в къщата, забави ход. Спря и докато се ослушваше напрегнато в тъмнината, кучето избухна със задавен, хриптящ лай. Това не го притесни, а просто използва суматохата и се прокрадна, припълзявайки напред. Трябваше да достигне оградата, докато двукракият още не бе усетил присъствието му. Приведен, напредваше между гъстите шипки, когато плътен сноп светлина разсече тъмнината непосредствено до него. Той се закова и без да помръдва крака бавно приведе тяло към земята. Прилегна като сянка в тревата и не се обърна, а само тихо изръмжа. Знаеше, че очите му могат да го издадат и затова изчака напрегнато няколко секунди, докато лъчът на прожектора се отмести.

Двукракият се взира още малко в непрогледния мрак и въпреки че питомецът му не преставаше да лае, скоро се отказа и влезе в къщата. Вратата изтропа след него и сложи край на опеката от стопанина, а това накара кучето да изпадне в истерия. Постепенно паниката взе връх и лаят започна да кънти все по-приглушено.

Вледеняващият страх завладя противника му и го натика в дъното на колибата, но той не бързаше. Трябваше да остави студената примка на стреса да се затегне докрай и отнемайки напълно съзнанието на нещастното същество, да го превърне в истинска жертва.

Едрата сянка се задържа плътно прилепнала до оградата и когато реши, че моментът е дошъл, прескочи дебелия каменен зид. Пробяга като видение слабо осветеното дворче и още преди скимтящото животно да разбере, се озова пред тесния отвор на колибата му. Силните челюсти го измъкнаха от укритието и след едно светкавично подмятане във въздуха безпощадните зъби го стиснаха далеч зад гръкляна. Последният му писък бе твърде кратък, а прекъснатият гръбнак накара безпомощното същество да потрепери и отпускайки се, то натежа в челюстите на дръзкия нападател…

Убеден, че жертвата му е напълно безжизнена, той прегриза тънкия, кожен нашийник и докато чуваше виковете на отново появилия се двукрак… потъна в мрака откъм задната страна на къщата…

Утрото се беше усмихнало, ненадейно и искрено. Обещаваща като щастлив край на приказка, зимата раждаше най-слънчевия си ден. Запалени от светлината, искрите по кристалните зърна сняг танцуваха в разноцветни оттенъци. Реката клокочеше напевно. Забързана премяташе бистрите си талази между камъните, а широките замръзнали ивици по бреговете й грееха посребрени, под лъчите на яркото слънце.

Той подходи бавно по тънкия лед и докосна с език водата. Не беше особено жаден и докато отпиваше няколко малки, студени глътки, въздухът поднесе към носа му мирис на живот. Надигна глава и се върна внимателно назад, а после с насечени стъпки се отправи по течението в подсказаната посока.

Беше диря на видра. Големите гъвкави лапи я последваха и скоро го отведоха до малък, спокоен вир, застинал като тъмно огледало в кръглата си ледена рамка. Но само миг преди да приближи някакво странно движение привлече вниманието му. Той застина, вперил поглед в гладката повърхност, когато едрите, извиващи в кръг сенки изведнъж набраздиха водата и го стъписаха.

Пристъпваше напрегнато по замръзналата кора, прикрит зад малкия, наведен от товара на снега храст. Когато скъси дистанцията толкова, че да усеща дори вибрациите от играта на превъзбудените риби, прилегна и се затаи. Подсъзнателно усещаше, че залисани в любовната си игра, жертвите му сами ще подходят към него и не се излъга в предположението си…

Бяха изминали само няколко секунди в очакване, когато едно от пъстрите вретена се завъртя около останалите и с мощен тласък на силната си опашка изскочи на ситния чакъл над вирчето. Излязла наполовина извън водата, едрата риба с усилие се провираше между струите на тънкия бързей, когато скокът му я достигна и едновременно с това хвърли в паника другите. Той захапа безмилостно улова си и с обратно движение, почти огледално на първото, се върна ловко на брега. Изтърси се от водата и с едва доловимо подхвърляне намести жертвата в устата си, а под натиска на здравите челюсти от златистия й корем се проточи тънка оранжева струйка. Изненадан, пусна агонизиращата риба в снега, а после облиза старателно едрите лепкави зърна и примляска от удоволствие. Ароматът им беше изкусителен, а сладникавият вкус му напомни топлите кекличи**** яйца, които всяка пролет намираше из храсталаците на изоставените лозя по платото…

Загърбила лютото си упорство, зимата отстъпваше бавно на север и измъчената от студове гора се освобождаваше от набраното напрежение. Разсънените дървета бленуваха обятията на пролетта, а по гъстата им мрежа от клони вече напираше възраждащата сила на Сътворението. Снегът губеше силата на студената си прегръдка и малките му петна под сенките намаляваха с всеки изминал ден, дарявайки жадната земя с живителна влага.

Усойният дол беше със стръмни скатове, изпъстрени с едри ръбести камъни, влажни и почти изцяло покрити с мъх. Той се прокрадваше по малката, криволичеща между канарите пътека, когато постоянното течение от ниското поднесе към носа му изкушаваща миризма. Първата мисъл, която пробяга през съзнанието му, докато вдишваше жадно полъха откъм каменната река, беше за отсъствието на майка му. Почувства се самотен, но въпреки това остана спокоен, а дивата сила се надигна в тялото му категорична и твърда, както никога. Ако бяха заедно, подходът им при този труден лов със сигурност щеше да бъде друг, но липсата й го бе научила да разчита единствено на себе си. С всяка повалена жертва увереността му набираше сила, превръщайки го в умел, пресметлив, непредсказуем и безпощаден хищник…

Младият глиган се наслаждаваше на тихия завет между скалите и галещите лъчи на припека. Започваше едва третата си година и явно скоро го бяха прогонили от стадото, защото през отминаващата зима само веднъж бе виждал следите му. Първата им среща се състоя преди по-малко от седмица, но изненадата, с която тогава глиганът го надхитри, сега нямаше как да се повтори. Селото беше далеч и схватката щеше да се състои, а мисълта за победата беше единственото, което го вълнуваше и педантично шлифоваше всеки детайл от действията му. Знаеше, че и най-малката грешка може да обрече битката на провал и затова подреждаше ходовете си съсредоточено.

Тихо като котка, той пристъпи още малко напред и когато вече чуваше дъха и леките помръдвания на жертвата, замръзна. Стоя неподвижен дълго, докато не се убеди напълно в положението й, а инстинктът му на убиец трескаво пресмяташе възможните варианти за спасение. Всъщност вече прецизно познаваше действията на противниците си и когато видеше конкретно място, почти безпогрешно определяше какви могат да бъдат реакциите им. Сякаш хипнотизираше животното и четеше мислите му, без то да усеща присъствието на заплахата.

Поколеба се… Позицията му не беше най-подходящата, защото даваше предимство на жертвата. Почти спрял дъх, без да издаде звук и без да изпуска от поглед гънката в скалите, на която лежеше глиганът, той се върна бавно заднешком десетина метра и едва когато реши, че вече е на безопасна дистанция, се обърна. Направи пет-шест тихи крачки назад по пътеката, спря и извърна бавно глава. Преди да предприеме следващата стъпка искаше да бъде сигурен, че противникът му не подозира нищо.

Трябваше да направи обход и да се спусне към него отвисоко. Така младото животно нямаше да го усети, а силната изненада щеше да го уплаши. Той знаеше, че паниката е най-силният му съюзник и безрезервно се доверяваше на острия й характер. Тя винаги действаше като коварна змия. Ухапваше изненадващо, а отровата превземаше като лавина съзнанието на жертвите и объркваше действията им до неузнаваемост. Завладени от слабостта и пришпорени от дяволското чувство на страха, те неизменно допускаха грешки, а грешките бяха неговият шанс.

Долът беше като улей, усилващ възходящото течение, а това работеше за него и му даваше превъзходство. Силната миризма се забиваше в носа му и беше толкова ясна, че можеше да продължи със затворени очи. Беше непосредствено над противника си и само секунди го деляха от атаката, когато високо над тях пролая сръндак*****. Това напрегна животното и го накара да наостри уши, а воден от реакцията му, той пое бавно дъх и застина, приготвяйки се за решаващия скок…

Сръндакът се обади още веднъж, а после възбудените хрипове на лая зачестиха. И докато слухът на животното бе ангажиран със заглъхващия звук, той се спусна като мълния върху него…

Глиганът скочи светкавично на крака, изквича и се опита да запази равновесие, но впилата се в гърба заплаха наруши баланса му и той полетя надолу по камъните. Двете животни се премятаха и блъскаха като кукли по едрите ръбести скали без да издадат звук, а между сключените челюсти на единия и отворената, запенена паст на другия се процеждаше само накъсаният на болезнени пресекулки дъх. Вплетените тела се завъртяха с неестествено усукване във въздуха и малко преди да се строполят шумно в потока, се разделиха. Вирчето ги обгърна за миг, но веднага след това противниците изскочиха над водата, разхвърляйки взрив от кални пръски наоколо.

Той беше с част от секундата по-бърз и докато стресираното животно успее да се изправи, го захапа за врата непосредствено зад долната челюст. Притисна го към водата, опитвайки се да го обърне, а в суматохата на боричкането дочу и шума от пропукващата кост. Жертвата му си бе счупила единия преден крак при премятането и това беше повече от добре дошло за него.

Противникът му нямаше стабилна опора на земята и все по-трудно се съпротивляваше на натиска. Той стискаше до болка коравите си челюсти, като след някои от мощните разтърсвания успяваше да увеличи дълбочината на здравия си захват.

Времето течеше бавно, но в правилната за него посока… Вече не изразходваше напразно силите си, а само държеше безмилостно жертвата и усещаше как страхът и паниката, заедно с болката и неизбежното изтощение намаляваха силата на отчаяната й съпротива. Мощните изблици на ярост в опит да се освободи от захапката му ставаха все по-редки, а скоро дойде и моментът, в който животното се предаде и се отпусна бавно на лявата си страна.

Това беше началото на жадувания край и усетът му на изкусен хищник не пропусна да се възползва от момента. С рязко движение и удвоена от успеха енергия той натисна глигана с гърди и преодолявайки силата на безпомощно ритащите крака, го задържа задълго под водата. Агонията постепенно затихваше, докато накрая се превърна в потрепване и последният дъх на измъченото животно напусна завинаги тялото му… под формата на поредица от бълбукащи мехурчета…

Щастлив от победата, той извлече с усилие тежкия си трофей на брега и легна тържествуващ до него. Беше задъхан и уморен, а възбудените му мисли още прехвърляха рискованите сцени от схватката, когато тежката мисъл се върна в съзнанието му… Нямаше с кого да го сподели. Разколебан, надигна глава и загледан в тясната ивица небе над дола, проскимтя тихо… а от високото му отвърна уплашеният лаещ сръндак…

***

Сянката се промъкваше между озъбените на луната скали и набираше височина: безшумна, незабележима и сигурна като смъртта. Но нямаше желание за лов, нямаше тревоги и опасности, а само див и неудържим порив, който я теглеше неустоимо нагоре.

Обичаше това отдалечено и труднодостъпно място. Враговете му не предполагаха, че съществува, а жертвите не смееха да го безпокоят, защото знаеха, че всеки опит за приближаване означава само едно - откровено желание за среща с дявола. Оттук отправяше вледеняващите си послания към долината, които всяваха страх в сънищата, хипнотизираха мислите и разбиваха сигурността в действията на обитателите й. Беше едноличен господар на владенията си, а сипкавият му глас възвестяваше с охота това над благодатната, потънала в мрак територия.

Воят се понесе нагоре, срещна преградата от едри борове и мощта му се надигна рязко като вълна. Премина малките напречни ридове, вибрирайки като по струни на арфа и се проточи към края на клисурата. А щом стигна стената, завършваща огромния каменист дол, ехото го върна назад с намаляваща сила, като меко, заглъхващо дихание…

Изпита наслада от чувствените звуци, загледан в светлеещите скали по отсрещния скат. Трептенията скоро затихнаха и изпънал мощния, мускулест врат, той освободи дълго сдържания си зов към луната, а каменната грамада по високото му отговори, превръщайки самотната песен в отдавна чакано откровение…

Настръхна от удоволствие… И понечи да извиси глас, когато ехото му отвърна повторно. Беше озадачен, но в този момент осъзна, че не планината отвръща на горещата му изповед. Тя го обичаше, беше подвластна на волята му и го даряваше с всички блага, от които имаше нужда, но беше безмълвна. Също като луната, която споделяше най-съкровените му мигове и всеки път го изслушваше търпеливо и по майчински, както само тя можеше да го прави…

Замисли се, присви очи и загледан в звездите, разпръснати като замръзнали искри над тъмния хребет, отново дочу тайнствения глас. Беше далечен, непонятен и призрачен, но истински!

Лека тръпка пробяга по тялото му, а сетивата неусетно се предадоха на магията и едва тогава изчистеното от мисли съзнание разбра - отвръщаше му краят на самотата!…

————————

*купаци от трънка - струпвания на храста трънка.

**белошак - висока бяла трева.

***опрашка - тънък, фин слой от пръхкав, пресен сняг.

****кеклик - скална яребица.

*****сръндак - мъжка сърна.