СИЛА И СТРАХ

Лъчезар Воденичаров

Зловещ, смразяващ, задушаващ… Чудовищен страх, който изпепелява мислите и потиска всяко друго усещане. Превзема изцяло съществото и прониква като отрова до последната клетка на тялото му. Страх, който грабва душата на жертвата далеч преди хищникът да е впил зъби в гърлото й. Чувство, което мигновено спира функциите на всички жизнени органи с изключение на един - сърцето, и то, с ускорен до нечувани нива ритъм, разпраща болезнения сигнал на стреса… до пълната парализа на съзнанието!

Погубващо чувство, предизвикано от огромна сила, незнаеща умора или изтощение и изригнала веднъж, е невъзможно да бъде овладяна. Стихия, която без да държи сметка за това кой стои насреща й, помита всичко, а едва когато засити унищожителния си глад, застива, готова всеки миг да завилнее отново. Ураган от мощ, подчинен безпрекословно на волята, стоварващ се върху всеки, имал нещастието да се окаже негов противник или неблагоразумието да прекрачи границите на територията му…

Сила и страх… Това бяха неговите оръжия, сбрани в едно титанично кълбо от енергия. Сила, която неизменно викаше страха - студен и изгарящ едновременно, а всеки път, когато съвършените му сетива улавяха присъствието на злокобното чувство във въздуха, той се опиваше от усещането. Обонянието му напипваше вибрациите от уплашените мисли на жертвите, проследяваше нишките, останали като невидима диря в пространството и безпогрешно разбираше кога и откъде са преминали.

И никой освен природата нямаше власт над тази пагубна комбинация от оръжия. Само тя успяваше да укроти заплахата, която от години господстваше над мрежата от усойни долове, безкрайните горски масиви, залели с мекотата си планината и сивите ивици на чукарите, разхвърляни по плавните извивки на ридовете. А още преди табунът от ледени ветрове да препусне с грохот от север и да засвири по върховете на вековните буки, замаяно от хладните ласки на зимата страшилището заспиваше, заключило чудовищната си сила в кротък, съзидателен сън.

Пропит от обилната влага, мъхът грееше в учудващо свежи отблясъци. Обгърнали възлестите коренища, изумрудените му петна надничаха над изтънялата снежна покривка и образуваха широки, яркозелени пръстени в основата на старите дъбове. Тежкият мирис на влажната му гниеща подложка събуждаше за живот дребните горски насекоми и насърчени от спокойната милувка на утрото, гадинките пъплеха напористо по нежните власинки, дирейки високата ослънчена страна на грубите стволове.

Сънената гора гонеше упорито ланския едрозърнест сняг от скалите, оголвайки мокрите им чела. Снежната яка в основата на каменната грамада все повече изтъняваше, а между два от по-едрите скални късове, в контраст с ослепителната белота, чернееше малък отвор, сякаш пробит на шега от случайно преминал самотен лъч.

Дните бавно нарастваха и упорито дълбаеха топящата се завеса. Дупката все повече ококорваше лик, прояждана от живия пролетен натиск на гората и от тежкия, топъл дъх на тайнствения си обитател. Зимата абдикираше, помъкнала ледения си плащ към билата. Наситен с вълни от възродена енергия, въздухът пътуваше с лекото възходящо течение и проникваше постепенно в бърлогата, гъделичкайки настойчиво носа му…

Спящото съзнание все още се носеше безгрижно над уханните малинаци по сечищата, въргаляше се из гъстите полета на боровинките или примираше, захласнато по сладкия, лепкав аромат на сливовите градини… но тревожните сигнали от празния стомах събуждаха камарата от железни мускули.

Мирисът на млади дъбови филизи, примесен с изпаренията на избягалата от замръзите вода, изпълваше малката пещера и правеше съня му невъзможен. Отвътре първо се чу страховито фучене, а след още няколко тежки издишвания, разбутвайки напластения от виелиците сняг, през дупката се показа огромна, почти черна глава. Грамадата стоя така повече от минута, докато мърдайки във всички посоки, тъмният месест нос попиваше новосъбудените аромати на гората. После едрите плещи разчупиха тънката снежна кора. Гигантското тяло излезе на малката площадка пред дупката и след като се изтърси шумно, пръсна обилно наоколо полепналите по козината му кал, трева, мокра шума и съчки…

Покачващият се пулс засилваше притока на кръв в отпадналото му тяло. Но гладът черпеше най-много от събудената енергия и още преди всяко друго усещане да изплува в замътеното съзнание, той вече надделяваше с дългите си, парещи прохождания из корема. Мимолетните мисли за безметежното съществуване през есента и лятото постепенно избледняваха. Природата диреше своето и спазмите, дращещи като шепа пясък вътрешностите му, бързо го върнаха към действителността.

Внушителната снага отпусна мързеливо тежестта си върху останките на пряспата, зарови в нея глава и разтърсвайки дебелия мускулест врат, пръсна искрящите зърна на снега по околната шума. Повтори движението няколко пъти, а когато реши, че се е ободрил достатъчно, мощните мишци изправиха едрото тяло и клатушкайки тромаво задница, то се заспуска по стръмната пътечка към дъното на дола.

Водата беше с дъх на сняг, а температурата й близка до тази на леда, но студените глътки го ободриха. Потръпна за секунда и вдигна нос, за да провери носеното от улея течение. Въпреки леността, будният инстинкт на хищника безпогрешно улови мирис на жертва, а острите нокти на сетивата му се впиха мигновено в него, забравяйки всичко останало. Изкушаващият дъх на плът инжектира необходимата доза адреналин в мозъка и накара жилавите мускули да забързат, докато сигурният нюх го поведе без колебание по очертанията на малкия шумолящ поток…

Еленът лежеше на една страна, изтощен и обречен, прекратил отчаяните опити да затапи малкия отвор, който куршумът бе пробил в средата на големия гръден кош. Облите камъни около вирчето и пясъкът по брега на потока аленееха от кръвта, останала в широкия харман, образуван от въртенето на огромното животно. Силите му, стигнали да се спусне в хладния дол, дирейки спасение до водата привършваха, а по изцъклените от ужас очи личеше, че съвсем скоро ще го напуснат напълно…

Чуло тежкото фучене и приближаващия тропот на разбутани камъни, животното се размърда, но бе успяло само да надигне глава, когато стихията го връхлетя със страховито ръмжене. Огромните зъби се врязаха в дебелия врат, стискайки като в менгеме масивните прешлени, но не последва очакваната съпротива. Рогачът се бе предал! Кръвта изпълваше постепенно гръдната кухина и беше въпрос на време последният му дъх да изтече през широките ноздри с облекчение. Страшилището всъщност бе изпреварило смъртта с няколко минути и по този начин бе спестило мъчителната агония на планинския великан.

Природата бе поднесла на тепсия безценния си подарък, прогонвайки категорично глада в най-трудните за оцеляване дни от настъпващата пролет. За първи път от толкова години съдбата беше с него и очевидно го обичаше. А дарявайки го със свежия, сладък вкус на прясното месо, го караше да потръпва от удоволствие. Поглъщаше лакомо едрите сочни късове от бута на елена и усещаше как ярката енергийна вълна изпълва с възраждаща сила всеки отслабен сегмент на тялото му…

Мракът отдавна бе предал позиции пред лятното утро. Проникнала щедро в широките пролуки на гората, плахата светлина вече рисуваше стройните силуети на смърчовете върху изящния синьо-сив фон на зората. Изпълнила огромния си тъмен контур с впечатляващо съдържание, едрата сянка напредваше между стволовете, съпроводена от тихото шумолене на дребните храсти и тежкото сумтене, белязало бавния ритъм на дишането й.

Миниатюрните сини плодове насищаха пространството над гъстия, равен килим със слой от неустоимо ухание. Огромната му снага обхождаше откритите пространства между дърветата, теглена за носа от изкушаващия вкус с някаква невидима дъхава нишка. Примляскваше сладостно, а дълбокото гърлено ръмжене озвучаваше тежкия му дъх, издавайки размекнатото от удоволствие същество. Повече от час гъстият сладко-кисел сок изпълваше стомаха му с блаженство, опиваше го и блокираше всякакви други мисли. Хипнотизирано от върховата наслада, тялото на рунтавия гигант ставаше леко като видение, а съзнанието му се отпускаше и политаше, носено от чудния вятър на ароматите. Девственият мирис на боровинките го влудяваше, а силният ментов дъх на смола, извиращ на вълни от младите бледозелени филизи на смърчовете, усилваше въздействието на свежото усещане.

Пристъпваше, предаден изцяло на огромния си апетит, когато нещо го стегна през кръста и настойчиво го дръпна назад. Странното задържане го принуди да се извърне рязко и той превърна енергичното обръщане в мълниеносна атака. Изръмжа гневно, а челюстите му изчаткаха яростно, прекършвайки за част от секундата едно от младите дръвчета. Отсъствието на реакция донякъде го успокои и той понечи да тръгне напред, но новото усилие само затегна още повече примката около хълбоците му.

И тогава яростта на титана избухна!..

Някой се опитваше да го спре!.. Някой се бе осмелил да застане на пътя му, в нагъл и безумен опит да му се противопостави. Изгубило контрола на волята, кълбото от страховита енергия се взриви и завилня като вихрушка, помитайки всичко, до което се докосне. Прикован от хватката на примката към единствения по-едър смърч, той се завъртя в шеметен вихър, разхвърляйки във всички посоки изкоренени растения, камъни, клони и пръст, докато оглушителният му рев раздираше въздуха с нечуваните си вибрации.

Напрежението беше пределно дори за неговата неизмерима мощ! Гърдите му, измъчени от учестеното дишане, пиеха със свистене въздуха след тежката няколкочасова битка, а разтворената паст вдишваше жадно хладните струи въздух, потушавайки жестокия пожар в претоварените му дробове.

Останал почти без клони, надран от жестоките удари и разкъсан от масивните зъби, младият смърч лежеше пред него, прерязан в основата от тънкото стоманено въже. Мястото на страшната сцена беше изровено до неузнаваемост, а по опустошения терен липсваха каквато и да е растителност или камъни, отнесени от вилнялата в кръг стихия. И само дългите, дълбоки бразди, оставени в пръстта от огромните нокти, подсказваха истината за силата, предизвикала грозните последствия, като от преминало току-що природно бедствие…

Тежката миризма на двукраките се натрапваше непрестанно… Навсякъде усещаше присъствието им и то не го плашеше, но не беше и безразличен, както преди. Те бяха слаби и не можеха да делят планината с него. Бяха достойни за съжаление не толкова заради плахите, несигурни сетива и тромавите движения, а най-вече заради дълбокия вледеняващ страх, с който ревът му парализираше мислите и овъгляваше душите им далеч преди да се е появил…

Чувство, което той не познаваше… Беше му чуждо. Природата го бе надарила с мощ, създадена да господства над всички и всичко. А подчинявайки я безпрекословно на волята, тя го бе превърнала в господар на гората, комуто не се налагаше да изпитва угризения за страховитите усещания, които появата му извикваше.

Съзнаваше съществуването на двата различни свята… Неговият - див, непокорен и потаен, а този на двукраките, твърде глупав, елементарен и скучен - лесен за разгадаване и безкрайно уязвим. Но някаква невидима бариера, заложена вътре в съзнанието му, го спираше. Едно безплътно препятствие, което го задържаше и не позволяваше да прекрачи в чуждата територия. Да всее страх сред крехките същества и техните плахи питомци. Да наложи волята си, заливайки с ярост беззащитните им животни.

Те постепенно завземаха все по-големи части от обитанията му. Досега не бяха заставали срещу него и дори на моменти се възползваше с охота от вкусните дарове на градините им или от неустоимото изкушение на пчелините. Но когато го безпокояха по време на почивка, винаги се ядосваше и предаден на гнева си, бързо възпираше неразумните им, дръзки нашествия.

А бяха ли се променили нещата? Може би забраната, която преди си бе наложил, вече беше изпепелена от едно непреодолимо желание за мъст. Желание, родило се веднага след сблъсъка с коварното им творение, което категорично бе унищожило търпението му, превръщайки странните същества, доскоро безинтересни и скучни… във врагове.

Щастливото измъкване от примката им беше нарушило отколешното равновесие между двете страни и по всичко личеше, че скоро противоположните светове, достатъчно чужди един на друг, щяха да се сблъскат. Той даже изпитваше неосъзната нужда от това, за да докаже веднъж и завинаги несъмненото си превъзходство. А може би и да даде заслужено възмездие на двукраките, осмелили се лекомислено да застанат на пътя му!..

От няколко дни обикаляше около малката къшла* и всяко слизане под вятъра, го заливаше с примамлива миризма, идваща от рунтавите топки лой, скрити зад ниските каменни зидове. Кучетата неизменно го усещаха, но страхът, прозиращ през уплашената им лаеща канонада, го караше да се чувства сигурен. И макар все още да прохождаше твърде далеч, знаеше, че дойде ли подходящият момент да нападне, те ще се изпокрият по ъглите на гъстата плетена ограда, още щом приближи схлупената постройка…

Октомврийската нощ бе притаила обичайните си шумове и на фона на владеещата тишина той улавяше плуващите из въздуха трептения на силното безпокойство. Нямаше луна, а звездите все още набираха яркост. Зловещата несигурност, скрита зад непрогледната завеса на мрака, заливаше душите на жертвите с тревога и сбрали мислите си в стегнато кълбо от страх, те примираха в очакване на неизбежната присъда на Провидението…

Тъмната фигура на гиганта изплува в края на гората и тръгна по периферията й, следейки внимателно откритите пространства. Удълженият сламен покрив на кошарата светлееше в горната част на ливадата, а малкото жълто око на прозорчето в единия край подсказваше, че онова, което търсеше, все още е някъде там. Водата в редицата издълбани трупи отпред църцореше напевно, а песента на тънките струи, скачащи от корито в корито, отекваше чисто като звън в гладката есенна тишина.

Нямаше намерение да се крие. Даже напротив - появата му обикновено влудяваше плахите същества, а след превзетото от паника съзнание, на него му беше лесно да диктува хода на събитията.

Премина спокоен критичната дистанция и дори когато четириногите пазачи усетиха присъствието му, не се поколеба. Достигна притичвайки ниския гръб на къшлата и с няколко бързи загребвания отхвърли сплъстената от годините слама по покрива. После с клокочещо ръмжене разбута припряно тънките, изгнили мертеци, прескочи невисокия каменен зид и потъна в тясното затворено пространство…

Докато събаряше единственото препятствие, отделящо го от тях, изгубилите разсъдък твари стояха скупчени в далечния край на кошарата и дишаха учестено, но когато, отнело последната им защита, масивното тяло се промъкна в тъмното… паниката буквално взриви изпепелените им мозъци!..

Влудяващ страх завладя мигновено животните… Изправени пред грозния лик на ръмжащата заплаха, те се хвърлиха във всички посоки и с безумните си скокове и пробягвания рисуваха невидимата картина на ужаса. Блъскаха се в стените и дървените подпори с отчаяно блеене, докато, надавайки страховития си рев, той се опиваше от суматохата и с резки замахвания улавяше слабите, стресирани създания. Стоманените му челюсти трошаха кости и късаха плът! Някои от жертвите загиваха, разпрани от острите му като сърпове нокти, а други политаха безжизнени, с прекършен от мощните удари гръбнак…

Кръвта, силният шум от паниката и мирисът на свежо месо го бяха възбудили до неузнаваемост и той не можеше да владее убийствената си страст. Сееше смърт, както никога досега, без да мисли за погубените животи, когато виковете отвън го накараха да спре. Изръмжа гърлено и замръзна, а после се втурна към източника на звука и отнасяйки с лекота паянтовата вратичка, излезе в средата на малкото дворче…

Когато очите му се сблъскаха с истинските размери на великана, двукракият веднага съжали за неразумно проявената смелост, но вече бе твърде късно за реакция… Страшилището стоеше само на метри от него и държеше в уста последната си жертва, която, захапана през плешките от огромните зъби, още потрепваше в предсмъртни конвулсии. А случилото се в следващите няколко секунди остави неизличим белег в хипнотизираното съзнание на двукракото същество. Белег, който със сигурност щеше да го спохожда в сънищата до края на дните му, а може би и след това…

Гигантът пусна животното на земята и направи две светкавични крачки напред, надавайки ужасен рев, който раззинатата му паст и треперещите от ярост бърни избълваха като огнен поток върху парализирания нещастник! Сърцето на онемелия от страх противник почти спря, сгърчено в студената прегръдка на стреса… а душата му бе запокитена право в Ада, заедно с блокираните от шока сетива, които поглъщаха безпомощни дяволската сцена от Преизподнята…

Всичко свърши! Той беше наложил волята си като жесток господар… И докато прикован към оградата, врагът му все още търсеше изгубения ритъм на сърцето си и разпилените от стихията мисли, той грабна уверено плячката, прескочи ниското заграждение и потъна в обятията на тъмнината, съпроводен единствено от страхливия лай на кучетата…

***

Юни току-що бе надбягал по-дългия си събрат и пръскайки щедро енергия и аромати, заливаше планината с очарование. Отдъхнала от лудешкия вик на растежа, гората бе подредила обърканите си от бързане мисли и най-сетне можеше да дари многобройните си обитатели с обичайните за лятото топлина, светлина и сигурност…

Яркото зарево на слънцето едва се провираше през клоните на гъстия лещак, но за сметка на това шумът от титаничното плискане заглушаваше дори монотонното бумтене на малкия водопад. В относително спокойния край на вира - там, където реката отлагаше наносите, водата беше силно замътена, като след небивал порой, а затихващите вълни се прескачаха една друга и обливаха зеленеещите глави на камъните. Връхлитайки запенената стихия на втичането, кафявият великан разтваряше широко масивните си лапи в опит да я прегърне, а след това кротко се оставяше на течението да го отнесе, блажено отпуснат с навирени нагоре крака. Стигнала плитчината, внушителната му снага се обръщаше бавно върху чакълестото дъно и сред облак от пръски налиташе отново побелелия от ситни мехурчета бързей…

Очевидно се бе наситил на импровизираното си забавление и вече излизаше от тихия край на вира, когато обонянието му улови едно познато усещане… и го преобърна. Още не беше изтърсил гъстата, тъмна козина и докато завесата от тънки струйки се стичаше обилно от нея, той вдигна глава към слабото въздушно течение и замръзна…

Младата дебелана стоеше безмълвна на скалата над водопада и проточила шия, опипваше въздуха без да изпитва притеснение или да прикрива силното си желание да докосне мъжествения му ореол от хормони!

Беше объркан. В първия момент се стъписа от изненада и раздиран от непреодолимо желание за близост, изръмжа с най-милия тон, който някога беше изтръгвал от гърдите си. Тя все още го наблюдаваше отвисоко, докато той направи няколко плахи, клатушкащи движения в основата на скалата, които му се искаше да ? прозвучат като покана. После под натиска на завладяващата магия тръгна припряно покрай огромния каменен блок, но още след първите няколко крачки спря и се обърна, усетил, че тя се спуска от другата му страна…

Преминаващите през клоните снопове лъчи потръпнаха при сблъсъка на нежни вибрации, с които двете същества изпълниха пространството над малката, застлана с детелина поляна. Едрите фигури се докоснаха с чувствено плъзване, а когато дългото и вълнуващо съприкосновение отмина, животните се обърнаха бавно и ръмжащият им шепот ги поведе без колебание към плътните, девствени сенки… на замлъкналата в очакване гора…

*къшла - кошара.