ПО ПЪТЯ

Никола Герджиков

ПО ПЪТЯ

Скрибуца моята каруца
по пътя често разнопътен.
Отпред Надеждата накуцва
като пред всеки смъртен.

Отляво, цялата в лилаво,
на крачка Вярата ме следва.
Отдясно, кимайки безгласно,
сестра Любов ме гледа.

Съдбата, плътно настанена
до мен, държи в ръце юздата.
Отзад Онази забрадена
пак точи си косата.

Къде е майката Соф?я
да вдъхне в мене още мъдрост,
която търся да открия,
макар на тази възраст.

Скрибуцат хиляди каруци.
И сняг вали… И слънце пържи…
Какви са тези остри звуци?
Метал в метала стърже.


***
Животът, животът е приказка,
в която е пълно с лами,
но златните ябълки,
истински,
са толкова малко, уви!

Отмъкнат ли златната ябълка
и тръгваш да търсиш обрат…
Но твоят герой все оказва се,
уви, по-големият брат.


***
Искам само покой тази вечер.
Искам само покой. До насита.
Утре пак ще започне да пита
онзи глас, който писва ми вече.

Искам само покой до насита…
Но нощта като мен остарява.
И осъмва сред утринна врява
мойта чаша с покой - недопита.


РАЗМЯНА

Аз ти дадох душата си цяла,
а пък свойто сърце - ти на мен
Ти сега две души си събрала,
с две сърца аз съм днес прероден.

Ако твойта душа възликува -
мойта с огън ще се зареди.
Ако мойто сърце негодува -
твойто с нежност ще го разведри.

Ако утре се случи така, че
мойто някак си не издържи,
аз със твойто сърце ще прекрача
през обиди, злини и лъжи.

Ако твойта душа се страхува -
мойта в мрака ще тръгне напред.
Ако твойта душа затъгува -
мойта стих ще напише за теб.

Аз ти дадох душата си цяла,
а сърцето си даде ми ти.
Аз сега с две сърца те желая,
ти обичаш ме, знам, с две души.


***
Пристъпва времето със тиха стъпка…
И трупа, трупа върху теб следи…
И как те сграбчи тази късна тръпка,
която в тебе думички реди…

Такава обич -
късна, невъзможна…
Такава обич -
есенна дъга.
Такава обич!
И една тревожна
до невъзможност есенна тъга…

Такава обич…
Но все пак се вкопчваш
в ръкава й като уплашено дете…
И слушаш със нарастваща тревожност
как вятърът листата вън мете…


ТЕЗА

Ти все вярваш, че имаш до себе си някого,
който в труден момент ще протегне към тебе ръка.
Щом моментът настъпи, огледаш се, няма го.
Но не се впечатлявай! И с него се случва така.


***
Ако усетиш в тъмнината тиха звук
и полъх, сякаш от криле на пеперуда,
навярно нечия душа долита тук,
или пък твоята отлита със почуда.


***
Каквото и за мене да приказват,
че често свойто мнение меня -
аз цял живот едно и също казвам -
повтарям звуците от “а” до “я”.


***
За блага все човекът се моли…
Но дори и Сезам да изпросим,
във обувките все ще сме боси
и под дрехите все ще сме голи.


***
Отдавна си живее вътре в мен и втори обитател.
Държи се ту като голям досадник, ту като приятел.
Как ненавиждам го, когато с критиката ми помага!
Но обожавам го, когато ми вреди като ласкател.


***
Дали човек е лъв, дали е шушумига,
окото му в благата гледа без да мига.
Все нещо там притегля го като магнит.
И все, и все излишното не му достига.


***

на Андрей Германов

Във тази душна кръчма имам чувство, че съм в клетка,
и бирата е топла, и омлетът - на подметка…
Но по-добра аз знам прекрасно - няма да намеря.
Кръчмарю, не избързвай, моля те, и с мойта сметка!


***
За всяко нещо трябват ти и вяра, и надежда,
дори и резултатът песъчинка да изглежда.
Животът е един капризен облак над пустиня.
Скъпернически капките живителни отцежда.


***
Да, стиховете ми приличат на догадки.
И повечето са такива - доста кратки.
Но дълъг, дълъг беше пътят ми до тях.
Огромен орех - а накрая - шепа ядки.


***
Животът е една абсурдна, смешно-тъжна драма,
в която сме деца-актьори, скачащи на дама.
Дъждът отмива постепенно белите квадрати,
а тебешир, оказва се, за нова дама - няма.


***
Защо така зелена е навън тревата?
Защото, мисля си: ведно със светлината
цвета на слънцето изгряващо е взела,
а от небето е попила синевата.


***
Във живота сякаш всичко е измама.
В него, вярвай, нищо друго, май че няма.
Тя край нас по пътя е на всяка крачка,
но онази вътре в нас е най-голяма.


***
Животът ми - изпъстрен с криволици, ченгелче тук, ченгелче там.
Жените - по природа даскалици, поправят тук, поправят там.
Но все едно и те дори не могат, напълно всичко да поправят.
Остават сред червените чертици пак криволици тук и там.


***
Главата ми от странна мисъл е пропита.
Животът, мисля си, е сякаш пчелна пита.
Отмине нещо и в поредната килийка
изляла спомена, пчеличката отлита.