СЛАБОСТИ

Силвия Четрокова

Двамата бяха женени от 32 години и допреди тази пролет г-н Донев смяташе, че с брака му всичко е наред. Единствената им дъщеря отдавна се беше омъжила в Америка, отнасяйки със себе си най-щастливите мигове на семейството.

Както всяка двойка, така и тази си имаше определени навици. Всяка събота ходеха на гости на приятели, в неделя бяха на църква, а лятото се качваха в планината, на селската вила за една седмица.

Като млада г-жа Донева свиреше в симфоничния оркестър на БНР, но след като се роди дъщеря им тя се отдаде изцяло на грижите за семейството си. Готвеше всеки ден и изпълняваше домашните си задължения, а съпругът й работеше като частен детектив.

Тази пролет обаче в подредения им живот настъпи една на пръв поглед незначителна промяна, от която съпругът изглеждаше силно обезпокоен. Тук е редно да се отбележи, че частният детектив Донев се славеше със силно открояващ се педантизъм и държеше всяко нещо да си бъде на мястото.

Така например, той не разрешаваше пастата им за зъби да се изцежда хаотично и беше научил и съпругата си да я прегъва внимателно, от най-долния ръб - нагоре, използвайки най-много едно грахово зърно на миене.

Целият почервеняваше, ако видеше в сифона на мивката остатък от храна или петна по чашата си. Съпругата му го обичаше и беше свикнала с всичките му странности. Вечер му сервираше предварително обсъдената вечеря, а всяка сутрин преди работа му приготвяше две рохко сварени яйца, с една чаша прясно изцеден сок от лимон, портокал и грейпфрут.

Тя го бръснеше, грижеше се за прилежно подстриганите му косми в носа, масажираше го, когато беше спал накриво и правеше всичко което е привично за задълженията на една твърде отдадена съпруга.

Другата особеност на детектива беше мудността. При него се долавяше една рядко срещана пипкавост, която беше в състояние да извади извън нерви и най-смиреното и спокойно същество. Така например, ако на един средностатистичен мъж половин час стигаше да се приготви за работа, на г-н Донев му трябваха два часа, за да се изкъпе, облече и приведе космите по полуголото си теме в една посока.

И третата особеност на съпруга, за която несъмнено носеше известна доза вина трудното му детство, бе свързана с финансите. За всяка похарчена стотинка в дома им се водеше отчет. Всяка покупка се удостоверяваше с касов бон и при липсата на такъв се провеждаше разследване, докато не се установи за какво са изхарчени дадените пари.

Вече втора поредна нощ г-н Донев се въртеше в леглото си и не можеше да заспи. Преди две вечери, както обикновено беше проверил семейните сметки от деня. Интересното в случаят бе, че парите, касовите бележки, покупките, всичко си беше на мястото, но имаше два лева, които излизаха в повече.

Тази сутрин докато г-жа Донева му помагаше да си облече шлифера, той я погледна небрежно и каза:

- Скъпа, когато се прибера, искам да поговорим.

Г-жа Донева имаше малко бледо лице, с късо подстригана посивяла коса и прихлупен бретон. Тя сложи един кичур зад ухото си и сините й очи го погледнаха обезпокоени.

- Нещо важно ли е, скъпи?

- Не, не. Предполагам, че е станала някаква грешка - каза той и наведе заобленото си тяло да обуе другата си обувка.

Съпругата му побърза да го улесни в обуването и се наведе. Тя беше дребна и слаба жена, но изглеждаше все още запазена и красива.

- Ето. Готово - изправи се тя и оправи яката на раираната му синя риза. - Сега вече всичко е наред. Можеш да тръгваш. - отвори му вратата и го целуна по бузата. Той я погледна изпитателно и тя му се усмихна.

- Какво има, скъпи? Изглеждаш ми малко блед, взе ли си хапчетата?

- Да, да, нищо ми няма. Само забравих да си взема очилата - той я изгледа отново, така сякаш я вижда за първи път и се опита да пропусне през взора си, нейното приповдигнато настроение.

- Би ли ми ги донесла? Мисля че са на масата в кабинета ми.

Още преди да довърши изречението си, жена му с бързи крачки влезе вътре и веднага се върна с очилата. Този път тя му се усмихна още по- бляскаво, докато му ги подаваше. Този факт не остана незабелязан от него. Малките му опипващи очи я изгледаха подозрително, но той не каза нищо и се запъти към стария си опел, паркиран пред кооперацията.

След като съпругът излезе от вкъщи , г-жа Донева се оживи, започна да си тананика и да танцува из къщата. Отвори гардероба, облече си новата дълга, бяла рокля с дълъг ръкав и дантелено деколте с копчета. След това си сложи лек грим и бледо червило, нахлупи бяла, плетена капела на главата си, после обу сатенени бели обувчици и излезе.

От близо пет минути ченето на г-н Донев трепереше. Блудкавите му, мъгливи очи хвърляха мълнии и на няколко пъти по невнимание щеше да бъде разкрит. Беше паркирал колата си в една скрита пресечка, за да следи не кой да е, а собствената си съпруга.

Тази бяла рокля откъде се беше взела? Сигурно струваше колкото три кори яйца. Ами обувките и шапката? Той носеше захабения си шлифер от цяла вечност, а тя си позволяваше зад гърба му да го лъже. Сигурно някой й прави подаръци. Или й дава пари? Целият се припоти няколко пъти, а лицето му се изопна.

Сети се за една по-възрастна прелюбодейка и няколкото косъма по главата му настръхнаха. Г-жа Донева в този момент се обърна. Той се шмугна в страничните магазинчета. После пак я последва. След няколко пресечки, близо до площада, някой го хвана за ръката.

- Донев! Това ти ли си?

Някакъв познат, но остарял мъж го гледаше втренчено и очакваше да му отговори, докато детективът се взираше в далечината, за да открие белия силует на жена си.

- Не Ви познавам! Пуснете ме!

Той се отскубна от ръката и повдигна глава. Беше изпуснал жена си, само за миг невнимание.

Засили крачка, като вече започнаха да изникват в съзнанието му образи на мъже, хванали под ръка съпругата му. Или пък, може би някой семеен приятел? Не, не е възможно! Той ги познаваше толкова добре! Тя не би посмяла! Не! Стана му зле. Олюляваше се на площада и за да не падне, се подпря на една вестникарска будка.

- Желаете ли вестник, господине?
Той погледна към продавачката и я видя мъглива. Хапчетата за кръвно! От бързане да паркира ги забрави в жабката на колата.

- Добре ли сте? - попита го отново вестникарката.

- Нищо ми няма - измърмори вяло и тръгна по шарените павета на центъра. Около него пролетта събличаше хората и ги разхождаше по паркове и детски площадки. Наблизо продаваха захарен памук и карамелезирани пуканки, ароматите им се смесваха, после го гъделичкаха по носа.

Въртележките с кончетата се завъртяха, а децата се смееха окъпани в щастливите очи на своите родители. Спомни си как с жена му и дъщеря му се разхождат, хванати за ръце, детето подвива крачета и увисва на ръцете им. Тримата се смеят. Жена му го поглежда, а в очите й се събира целият му свят. Този свят вече го нямаше. Но откога?

Откога зрението му беше отслабнало толкова много, че да не забележи тази липса? Защо тя вършеше странни неща зад гърба му? Той й имаше доверие. Или поне така смяташе до днес. Но нещо му се беше изплъзнало. Нещо като щастие, нещо като хлъзгава риба, която се опитваше да хване отново и да върне в живота си.

Може би, докато ловеше прелюбодейци. Или, докато пестеше пари за нова кола, или заради новата кухня, която беше обещал на жена си. Сега изведнъж го натегна мисълта, че цял живот се беше подготвял за този момент и се почувства още по-зле и усети как по краката му минават тръпки на слабост.

Той се спря на чешмичката, за да се напие с вода. Като че ли изведнъж до ушите му достигна позната мелодия. Изправи се и напрегна слух. Със сигурност я беше чувал! Да! Ето! Тя е! Тази същата - плачеща, стържеща, дразнеща, омразна, но кога и къде?

Тръгна след нотите. Усети ги как размахват заплашително криле около главата му. Искаха да му вземат нещо. Досадни лепкави прилепи! Хората се чудеха на странника с шлифер, размахващ ръце около главата си. Той бързаше. Темето му се покриваше с малки капчици пот.

Звуците вече бяха на няколко крачки. Имаше скупчени хора около цигуларката. Г-н Донев се приближи по-близо. Разбута тълпата и се спря най-отпред. Цигуларката беше притворила очи и тъкмо нанасяше финалния акорд, когато малките му очички се ужасиха. Жената издърпа лъка и го пусна. Г-н Донев сложи ръка на сърцето си и се олюля.

Публиката започна да аплодира. Г-жа Донева свали бялата си плетена капела, поклони се изящно, а когато вдигна глава, в сините й очи преминаха безброй щастливи пламъчета. Съпругът й закри очите си с ръце и седна на земята. Около него летяха двулевки.