КОЙ ВЕК СМЕ ВСЪЩНОСТ НАВЪН?

Драгомир Шопов

Връщам се няколко месеца назад, когато един високо вдигнат юмрук доби широка популярност. За него се заговори навсякъде. Както навсякъде се заговори и за думите, които изрече човекът с юмрука: „Мутрите вън!”

Този зов, неочакван и оспорван, ме принуди да си спомня прочетеното у античния мислител Плутарх: „В нещо дребно, в една незначителна фраза, човешкият характер често се проявява по-добре, отколкото в кръвопролитни битки, в стълкновения на огромни войски и обсади”.

Мнозина се опитаха да си обяснят характера на човека, неговата истинска същност, след като в едно мирно, нереволюционно време, е вдигнал юмрук. Какво е искал да подскаже с този изненадващ жест?

Дали той би могъл да се приеме като зов за метежи, за революционни сблъсъци, за бунтове, за размирици, за разделение на обществото, за неподчинение на законовите разпоредби, по които се управлява и развива всяка демократична държава?

Тъй като съм от по-старото поколение, което е видяло и изпитало ударите на много юмруци, споменът ме пренася в случилото се на 9 септември 1944 и виждам ясно следната картина: млад, здрав мъж, въоръжен, с вдигнат юмрук предвожда група от оцелели свои другари, току-що слезли от партизанските пътеки и дъбрави в Балкана.

Те бодро вървят по улиците на гара Белово, а най-отпред е легендарният Чапай. Юмрукът му бе юмрукът на победата в един жесток двубой между два свята. А сегашният юмрук? Разбра се впоследствие неговото предназначение, разбра се по думите на Плутарх какъв е характерът на човека с юмрука.

Без да степенувам по важност отделни прояви, инспирирани от него, ще спомена зловещата акция на трима души, които извън всякакъв човешки морал се опитаха да спрат софийското метро, без в болните им мозъци да се прокрадне мисълта, че могат да станат причина за смъртта на невинни хора.

Вдигнатият юмрук намери своята печална проекция и в проявите на едно трио, незнам от кого наречено „отровно”. Защото триото, преследвайки може би свои лични цели, с някакъв странен педантизъм повече от три месеца подстрекаваше масите да блокират улици и площади, да строят палаткови лагери, да хвърлят яйца, домати, бомбички, жълти павета и тоалетна хартия по значими обществени сгради. И по такъв начин да спират живота на България.

Изпълнявайки стриктно заръките на триото, част от протестиращите без съмнение бяха обладани от мисълта, че България трябва да се срине, да се попречи на успешния й път в семейството на европейските народи.

Този извод се налага от вандалските прояви на групи озверели млади хора, които папагалски повтаряха, че искат да се смени сегашният модел, но без да посочат с какво точно той ще се смени. С викове „Оставка!” и „Мутрите вън!” не може да се постигне абсолютно нищо, ако не се предоставят конкретни данни и не се посочи кои точно са мутрите.

Промяна може да се постигне като се гласува масово на изборите и се даде предимство на онези партии, чиито програми са близки до вижданията за тази промяна. Изборите са след няколко месеца и затова е необяснимо това бързане да се свали със сила законно избраното правителство, без при това да се посочи какво ще стане по-нататък. И то във време на пандемия и предстояща тежка икономическа криза, която ще засегне нашата страна, Европа и целия свят.

Но…вместо здрав разум и действия към мирно решаване на проблемите, както повечето от българите очакваха, зовът на юмрука пролича и в черните знамена, и в траурната процесия с един ковчег, пред който предрешен като поп вървеше някакъв протестиращ. Вгледах се в него - дали не бе низвергнатият от църквата богаташ Дионисий? Не бе той. В противен случай комедията щеше да надмине всякакви граници на жанра.

Къде щеше да бъде заровен ковчегът? Кой беше положен в него? Кое некрофилско съзнание разиграваше този фарс и какво искаше да внуши на уморените от вандалщините по улиците българи?

Може би да забравят, че подобни прояви са неприсъщи на древния ни народ, че земята, на която са се родили, където първо ги е целунало слънцето и където първо са изговорили най-голямата малка думичка „Мама” е имала истински борци за свобода и справедливост, чието поведение няма нищо общо с това на част от протестиращите днес.

Още един безумен вандалски акт дълбоко възмути столичани. Някакви безродници написаха със синя боя „Оставка!” по стените на храма „Свети Седмочисленици”. Чия оставка искаха? На Бога ли? Той отдавна е отвърнал очи от антихристите. Любопитно е защо нашата църква мълча, когато гаврата засяга и нейните храмове. Докога ще мълчи?

По време на протестите една настръхнала група обсади старата сграда на Парламента откъм служебния вход и в плен на някакъв амок започна да хвърля с подскачащо ожесточение яйца и домати по нея. Такъв акт в една правова държава е абсолютно недопустим, подсъден е. Сградата е обявена за паметник на културата с национално значение.

Случилото се с нея ме върна в трагичния 10 януари 1997 г. Тогава бях народен представител, заместник председател на парламентарната група на Демократичната левица от БЗНС и добре помня какво преживяхме с колегите в атакувания отвсякъде Парламент, посред счупени прозорци, изкъртени врати, димки със задушлив газ и безкрайни скандирания „Смърт!” и „Червени боклуци!”…Недопустима агресия за истинските демократи!

Някои от участниците в комичните „народни въстания” не са били родени тогава, но техните родители са били и би трябвало да ограмотят потомците си, да ги приучат да уважават своята държава и нейните закони. За съжаление, не са го сторили. Затова някои от протестиращи вдигаха плакати с бесилки. Знаят ли какво значи това?

Очевидно не знаят. Аз исках да ги попитам и сега ги питам - не стигат ли, не са ли достатъчни страшните бесилки под плачещото небе на майка България, на които увисваха Васил Левски, Стефан Караджа, Бачо Киро, Червения поп, Велчо Атанасов-Джамджията, създател на борещата се с турците „Велчова завера”, участникът в подготовката на Априлското въстание Георги Измирлиев-Македончето, и колко още….

Кажете, българи, не стигат ли бесилките? Очаквам отговор от честните, будните, родолюбивите, а не от ламтящите за власт, които виждах сред протестиращите. Очаквам отговор не от провалени комплексирани политици, петимни да се върнат там, откъдето народът ги е изгонил и ги е забравил.

Едно свое стихотворение моят добър приятел и уважаван поет Петър Караангов завършва с въпроса: „Кой век е всъщност навън?” Да, питам и аз кой век е всъщност? Разбираме ли добре този век, знаем ли какво той очаква от нас? Какви иска да ни види?

Трудно ми е да отговоря. Но ми се ще да вярвам, че наследниците ни не ще повторят нашите грешки. Дано те не разрешават въздуха на тяхната България да се зарежда с омраза и ненавист, както сега.

Да не позволяват скъпо платени майкопродавци да поругават светеца в календара на българската вечност Васил Левски, както се случи в деня на неговото рождение.

Докато признателните българи се покланяхме пред неговия паметник в София, група неизвестни и невидими злосторници, скрити в тъмната нощ, сакндираха „Оставка!”.

Същото стана и в Пловдив при отпразнуването на светлия ден на Съединението.

Бог да пази България!

Наистина, кой век е всъщност навън?