МЪЖКИ КРЪСТ

Иван Андреев

МЪЖКИ КРЪСТ

От малката ми, килната на юг камбанария
не виждам много от световната поляна.
Крадец на думи е успял олтара да разбие,
да ми отмъкне в строфи скритата поанта.

Залостил вратнята на черепа - параклис
и ме обрекъл цял живот римувано да пърхам,
между разчитане на зографисаните знаци
върху съдбата ми, комай напълно сбъркана.

Дъската на клепалото отколе падна
навярно зад прочетените чужди книги,
и глух и ням в абсидата ще си остана
за своите, макар с пирон да ги подписах.

Клисарят вероятно е умрял или открил е
на златния телец между чатала вимето
и няма кой да ми помогне тишината да разбия,
и кой да ми забърка за куплетите мастилото.

Какво ли ще остане от градежа ми със кръста,
стърчащ по мъжки в нищото на делника?! -
май само тиклата, която клепе мъдро в пруста,
двоичен код е - знак за бъдещите поколения.

Но Господ всичкото, което трябва, вижда -
горко на този, дето черква няма във полето!
Ще бъде сам във себе си зазиждан
от непосилна лекота на битието.


САБАЗИЙ

Сабазий ли е слизал със дъжда?
Ръката му събудила е спомен -
под сенките на мъртвите листа
изригват соковете на живота.

Виж пъпките, показали лице
в оскъдните лъчи на светлината,
са само обещания за песен,
изпълнена от хора на гората.

А старото гнездо на пролетта
навярно щъркела ще го засели
и с пух от емигрантските пера
отново брачно ложе ще постели.

Избухне ли, страстта ни дава знак
за новото прераждане от мрака.
Облизан от добрият снегояд,
студът разтваря своите обятия.

И в календара ни от плът и слово
покълваме отново и отново.


СЕНОКОС

На моя род

Как дъха окосената трева
от тази пролет със зелени спомени,
в която дядо учеше ме да кося
бодлите на първичните си пориви.

Възнаграден от младата ми стръв,
надолу, към селото слиза тихо,
заслушан във покаралата ръж,
с която са отраснали дедите ми.

А после, върху залезният хълм,
сурови сенки борове източили,
в съзнанието ми миг ще изтъкат
усещането за трагични корени…

Така покълват силни семена
на род, на дълг, на вяра и Родина -
започват с окосената трева,
в полите на един родопски синор.

И в нощите, със сенокосен дъх,
от лоното на дивата природа,
притиснал в шепи българската кръв,
откривам изворите на живота.


МИЛОСТ ЗА ЖИВИТЕ

Милост за живите, дето не паднаха ничком,
и не избраха тихия дом на пръстта.
Имаха зъби да губят, неколеничили
за кариера, удобства и пълен стомах.

Милост за всички, свише орисани,
да не подгъват за жълти пари рамене.
Има закони, от траките още неписани,
как да живееш достойно и как да умреш.

Милост за слабите, дето над болните бдят,
и със бедняка делят си последния грош.
Тези, които в живота надежда садят,
ала в отплата не търсят награда и пост.

Милост за този, който не стана простак
и от моралния праг отвъд не пристъпи.
А оправдания винаги имаме - да! -
за семейство, деца, даже за внуци…

Милост за милост! - ала не овъргалян в праха…
Моля, поне с паметта ми честни бъдете!
Просто е нужно след време на внука слуха
да не зацапвате с папки и досиета.

Иначе - никаква прошка! - решете главата,
за гилотината дива на туй, дето му викат живот.
Аз съм малка прашинка в дюните на Съдбата,
но съм здравата част от сърцето на своя народ.


ХЕРУВИМ

Един захвърлен ангел в парка спи,
сънувайки сценария на свойто детство,
с крила потръпвайки в рояк мухи
и стиснал в шепа щедрото наследство.

Матрицата на вестника е дом,
а пейката - добрата му жена -
роднина на известен дървен кон,
с трофеи от Троянската война.

Не искай птица да брои лета,
да помни благодетел или съдник -
той има малко име Свобода
и вятърът е негов вечен спътник.

Но ако тайно с Бог понякога говори -
е вярващ, проницателен и вещ.
Сам Господ слиза огън да запали
от неговата малка крива свещ.


КАРМА

Когато вече ме няма, светът вероятно
ще стане свободен и мъничко по-широк -
колкото изгърбеното ми паркомясто,
колкото дъх от балона на белия дроб.

Емигрант на духа ще остана в отвъдното,
невъзвращенец, осъден да не бъде обесен -
твърде честен, за да съм с дявола в тъмното,
твърде земен- да литна като ангел небесен.

Сам сред своите, някак по карма орисан,
а сред чуждите повече свой - чер гологан.
Няма помен да има от мен и защо ли си мисля,
че е имало някой, пък дори да се казва Иван.

Отървал се от мене, въздухът, вързан с връвчица,
ще забърка сместа от азот и втора ръка кислород,
ще затвори с озон и последната дупка на полюса,
и така ще спася, без да искам, човешкия род.

А добрият Дядо Божик - за хаир и отплата,
ще ми отпусне навярно панелка в Матрицата.
Ако навреме успея да погася ипотеката,
ще се скитам свободен от тяло по жицата.


ДВАМА

Погледни - колко са едри звездите,
презрели в ленивия унес на южния мрак.
Имай само търпение - стаени в градината,
да ги откраднем и станем несметно богати.

Нужно е тихо да стоплиш ръцете ми,
за кураж по косата нежно да те погаля,
после, две престарели от грижи човечета,
ще намерим навярно парченце от Рая.

И от страст озарени под спрялото време,
да откъснем невинно небесния плод.
Ти си Ева - майка на всичките поколения,
аз съм просто Адам - баща на човешкия род.