РОДОВИ ХРОНИКИ И ВИЗИОНЕРСКИ ПРОЕКЦИИ В „МЪЖКИ КРЪСТ” НА ИВАН АНДРЕЕВ

Минко Танев

В рамките на кръг „Метафора” предходните години участвахме с група пловдивски поети в инициатива, съчетала екскурзии с прочит на стихове в българска църква в Одрин, екзархията в Истанбул, среща със сънародници и представители на посолството ни в Турция и наше представяне пред културната общественост на Солун, Гърция.

През тези няколкодневни пътувания имахме възможност да се опознаем в импровизирани четения и да чуем творби на Иван Андреев.

При една от следващите ни срещи в читалище „Алеко Константинов” той ми предложи да му стана редактор на бъдеща стихосбирка.

И ето я появата на книжката „Мъжки кръст”, безспорен продукт на съвместната ни творческа дейност и сътрудничество, надявам се звучаща по-категорично и силно след дългите месеци наложена ни самоизолация заради корона вируса.

По-късно разбрах от негова анотация, че членува в Дружеството на пловдивските писатели, има още една стихосбирка, печелил е награди в литературни конкурси, участвал е във фестивали на бардове в България.

„Мъжки кръст” е наистина неговото заглавие! Най-подходящо и неповторимо. Оказа се, че е било възможният му Б вариант, съвпаднал с моето предложение. В каталога на Националната библиотека липсваше регистрация на друга книга с подобно название в момент на редактиране на ръкописа. Това говори за автономност на идеите и посланията и за творческа самобитност.

Мислех си и преди, дали да не бъде изтеглено на по-заден план едноименното стихотворение, както в моя опит съм процедирал, за да не привлича повторно внимание , но пък то е знаково и оставих решението изцяло на автора.

Още от първите редове впечатляват мъжествените интонации, иронията и самоиронията, преминаваща като интелектуална нишка в повечето творби.

Харесах тази непоколебимост, но бях длъжен да изразя и свое мнение, за да не се превишава оптималната граница. В един безпрецедентен електронен диалог, наложен ни от карантината, сближавахме нашите своеобразни виждания в рамките на допустимия и за двама ни компромис.

Мисията на редактора е да изрази честно и коректно всички свои опасения в името на Словото. Да предпази автора от евентуални изкушения на неговия темперамент и висок емоционален градус.

В алхимията на високата литература, в архитектониката на класическите размери, бе постигнат консенсус и честота, на която стиховете да пулсират приемливо и хармонично и за двама ни. Бяха намерени цветове и нюанси за най-талантливите внушения и други, близки до тази заветна и възвишена цел.

В този смисъл съм бил винаги убеден, че форма и съдържание са неделими с презумпцията, че непълните рими, асонанси и дисонанси са интересни и обогатяват текста.

Дактилните съзвучия, познати ни и толкова характерни за Багряна, също присъстват в тази поезия.

Критици и професионалисти от предходни генерации са наясно, че за да няма монотонност и олекване на изказа в класическия стих, би трябвало да се избягва по възможност римуване на глаголи с глаголи и съществителни със съществителни.

Когато посланията са значими и общочовешки, както е примерно при Ботев, подобни неписани правила не важат, защото геният ги превъзмогва.

В класически размери спазваме симетрията, а също и модела на римуване. Иначе бихме могли да пишем без рими в александрийски стих, с цезура по средата, позовавайки се на „Илиада” от Омир и картините да бъдат грандиозни, както е в прочутите хекзаметри. Запаметяват се ритмично и чрез цезурата. И така за векове.

Да се върнем след този преамбюл към програмното стихотворение „Мъжки кръст”:

„Крадец на думи е успял олтара да разбие,
да ми отмъкне в строфи скритата поанта.”
… „и ме обрекъл цял живот римувано да пърхам”

„Но Господ всичкото, което трябва, вижда -
горко на този, дето черква няма във полето!
Ще бъде сам във себе си зазиждан
от непосилна лекота на битието.”

Наистина „горко на този, дето черква няма във полето!”. Това е лайтмотивът в контекста на цялостното мислене на автора.

Посланията са внушителни и в много случаи звучат православно, по български мъжествено. И патриотично. Например в „Сенокос”:

„Така покълват силни семена
на род, на дълг, на вяра и Родина -
започват с окосената трева,
в полите на един родопски синор.

И в нощите, със сенокосен дъх,
от лоното на дивата природа,
притиснал в шепи българската кръв,
откривам изворите на живота.”

Или в „Пробуждане”:

„От вековния дъб на земята ни клета
ще покълне филиз от Бог озарен,
за да вдигне снага над гори и полета
в Българския Великден!”

Във времето на глобализма, когато границите се размиват между отделни страни и полове, когато джендърството в изкуството и политиката нагло натрапва и демонстрира единствено своите права за сметка на традиционните семейни ценности, тези стихове не ни оставят равнодушни.

Когато Европа ни размахва менторски пръст със своите политически декларации, сепаратистки претенции и Истанбулска конвенция, тази поезия изведнъж зазвучава съвсем актуално в „Милост за живите”:

„Иначе - никаква прошка! - решете главата,
за гилотината дива на туй, дето му викат живот.
Аз съм малка прашинка в дюните на Съдбата,
но съм здравата част от сърцето на своя народ.”

Във „Време” на „падналите в прехода” визионерството прераства неимоверно сякаш в Символ- верую, в новаторска поетична проекция:

„дори Спасителят има съдба -
кому прощава и кого погубва.
Навярно от ръба на тленността
в живота не съзираме окръжност.
И ако някой в превод е съсипан,
отнесен от любов и страхове,
ще мернем само сенки от копита
след полуделите във нас коне.”

Долавяме връзката между минало и бъдеще с неочаквани обрати в следващите редове:

„Когато трябваше да бъдем верни - бяхме,
през иглени уши ни вдяваха, но оживяхме.
И мъртвото вълнение от страсти
свали набързо всички светли маски.
Спасителните лодки да хвърлят котва не успяха,
и в мътните години малцина оцеляха.
Но всички оживели бяхме сякаш мъртви,
защото времето на ангелите свърши.”

Надеждата за продължение е в най-новото поколение. В стихотворението „Все по …”, посветено на внука Ники, авторът споделя тежненията си :

„В този свят, тъй ронлив и за себе си гибелен,
превръщащ следите от думи в ръжда,
се чувствам измамен, предаден, несигурен
и лирически сам, като котка в дъжда.

…Долових една нощ, в просъница,
тих шепот: „Обичам те, дядо!”…”

И все пак неизкоренима е връзката с древните ни корени. Примерно с тракийския бог и владетел Сабазий. С голям заряд и размах звучат едновременно лирично и величаво картините с преображения в кръговрата на живота. Визирам „Сабазий” - една от най-добрите му творби:

Сабазий ли е слизал със дъжда?
Ръката му събудила е спомен -
под сенките на мъртвите листа
изригват соковете на живота.

Виж пъпките, показали лице
в оскъдните лъчи на светлината,
са само обещания за песен,
изпълнена от хора на гората.

А старото гнездо на пролетта
навярно щъркела ще го засели
и с пух от емигрантските пера
отново брачно ложе ще постели.

Избухне ли, страстта ни дава знак
за новото прераждане от мрака.
Облизан от добрият снегояд,
студът разтваря своите обятия.

И в календара ни от плът и слово
покълваме отново и отново.

В последните редове на „Херувим” дори всемогъщият Бог запалва „огън от малка крива свещ” на бездомника в парка.

Библейските мотиви присъстват системно и нееднозначно в авторовото светоусещане. В „Двама” - артистично са пресъздадени инкарнациите и древните въплъщения от времето на първите хора:

„И от страст озарени под спрялото време,
да откъснем невинно небесния плод.
Ти си Ева - майка на всичките поколения,
аз съм просто Адам - баща на човешкия род.”

В „Потоп” метафоричното съзнание търси алюзии с митологеми и параболи от времето на Ной:

„Какво ли правят охлювите в тази суша?
Навярно, скрити вдън черупката,
сънуват дъждове..

…Дъждът е само пратеник
в очакване на Ной.”

„Бяг” и други стихотворения с множество препратки ни връщат към различни книги, филми на велики режисьори, платна на изкуството, превърнали се в съпоставим фон на живота:

„От някакъв ментален фар ми дават знак,
навярно за пътеката, извиваща към рая,
да се сниша и да притихна в своя бяг,
на коловоза в лоното да се покая.”

Така, в неистов шемет, стремглаво преминава
животът ми в трасета от грях и покаяния…
Но вижте, съмва се и хоризонтът зазорява,
подир самотните бегачи на дълги разстояния. „

„Малкият принц”, „Мона Лиза”, „Марсиански хроники”, Маркес, „Забриски Пойнт”, и прочие значими топоси жалонират битието ни.

И отново лирични интонации в „Игнажден” огласяват съвършенството на природата:

„Отново зима, и отново студ…
Едно напомняне на Съвършения
за тленността.”

В „Безвремие”с фантастичен скок във времето и пространството се пренасяме в други измерения:

„Календарът е спрял. А сезоните падат беззвучно…
Листопад от издъхнали мигове в делничната гора.
С иронично, спокойно и невидимо-драматично
откровение, че часовникът няма душа.

Малко смелост е нужна, достигнал ръба на живота,
да прескоча през черната дупка върху Божията поляна,
там, където минутите нямат вече никакъв смисъл,
в пантеона на думите, назначен за охрана.”

Възвисяващо е усещането за присъствие на Бог в „Хвърчила”:

„Дали не ми се пускат хвърчила?!
Навярно сам съм нечие такова -
опънал висините с тетива,
далеч от детството,
ала до къщата на Бога.”

Понякога, макар със закачлива усмивка, както е случаят в „Карма”:

„А добрият Дядо Божик - за хаир и отплата,
ще ми отпусне навярно панелка в Матрицата.
Ако навреме успея да погася ипотеката,
ще се скитам свободен от тяло по жицата.”

В „Зимни вечери” здравата житейска и нашенска традиция е много ярко пресъздадена:

„Напук на министрите, зелето втаса
и доби солено-тръпчивия вкус на живота,
виното в каните с изпотени сълзи се разплака
(и без друго духът му ще е затворен).”

В самоироничните рефлексии присъства съвсем човешкият призив към любимата и читателите: „Хайде, да помечтаем пак!” Следващи страници споделят:

„И като захар в здрача се разтварят
на чезнещата в обли чувства вечер.
Една любов без пламъци догаря
в поезия, която в мрака свети.”

Позитивна и жизнеутвърждаваща е тази книга. В синхрона на преживените и споделени мигновения ставаме съпричастни с инвенциите на поета, на интересния му характерен стил и глас, понякога остър и язвителен, непримирим към несъвършенствата на съвремието.

Винаги правдив по мъжки и отстояващ своите етични и естетически позиции. Във всички случаи правдоподобен и убедителен.

Да пожелаем попътен вятър и успех на тези стихове!