КЪЛБО

Мария Радкова

КЪЛБО

Аз съм светло и нежно кълбо.
Енергийно безбрежие. Цялост.
Аз съм пусто, бездънно ведро,
всички багри и звуци побрало.

Меко, леко… вълшебно кълбо -
хармонично безплътие бяло.
Слънчев елипс и цветно ядро.
Аз пулсирам, клокоча, играя…

И съм извор. Неспирен поток,
който вечно заобля и вае -
всеки камък от вира дълбок
като остра тъга се разтваря.

И превръща се в пясъчен рой
от спокойствие и лъчезарие -
моят страх се стопява в едно
тихо чувство на Радост и Вяра.

Аз съм аурна, чиста Любов -
кръг невинен, безценен, безкраен…
Аз съм мекото, нежно Добро,
на което сега се покланям!


МОЯТ СВЯТ

Живея в моя собствен свят,
но не измислен, а реален.
За мене той е чист и свят.
И да не е за друг - нехая…

Но няма там стоманени врати,
ни скрити ключове, безброй резета.
Вратата е отворена, дори
широко. Заповядайте, влезнете!

Не обещавам, че ще ви хареса.
Ако поседнете, ще е добре,
ако ли не - тогава напуснете!
И самотата може да е битие.


ЖАЖДА

Жаждата ми няма да угасне,
ако пия морската вода.
Само може утре да прерасне
във бездънна, пареща вина,

че не мога да напълня стомни
(утолена да се прибера)
и не съм смирена или скромна
с малкото да се задоволя.

Може би - солена - всяка глътка
повече ме тегли към света
и обзета от по-властна тръпка
жадно пия, без - уви - да спра.

А горчив вкусът е на водата
и солта пронизва мойта кръв.
Поразена търся по земята
извор друг, но има ли такъв?

Смътно го усещам. Той незримо
в мен тече, а сякаш в друг Всемир -
само капка стига да отпия
и не ще пресъхвам пак, безспир.

Жаждата ми няма да угасне,
щом достигна морските дъна…
Само се засилва и прераства
във копнеж по Живата вода!


БУНТ

Често жадувам - на пух и на прах
всички условности - ей тъй, да стрия…
Няма значение колко от тях
важни за мен са, полезни и сигурни.

Много е дръзко това - „пух и прах”.
Кой в неприличие тъй ме възпита?
Нямам ли мяра и мъничко страх?
Пак ли разглеждам света през фуния -

чувам да казвате, щом закрещя.
Мислите: „Още бунтува се, млада е”.
Бунт ли е себе си да отстоя…
Млади ли само не се примиряваме?

Ех, не разбирам това - странно-глупаво
мята се мойта емоция пърхаща.
Ала такава аз искам да бъда -
винаги волна и винаги търсеща.

Плиткото никак не ме вдъхновява
и в най-дълбокото искам да плувам.
Кораби идват, внезапно отплават,
аз там оставам - дали се погубвам?

А някой път бреговете не виждам,
но някак движа ръцете, нозете.
„Колко безумна е! Колко наивна!
Време ще мине и тя ще узрее.”

Щом остареем, навярно ще струва
скъпо дори мисълта за „бунтуване”.
Всеки компромис ще бъде разумен,
а идеалът - обект на търгуване.

Не, няма старост от нас тъй наречена -
само предателства повече вършим.
Бавно умора обзема ни, стенем, но
вече по-тихо… Май вярата свършва.

Тъй естествено идва развръзката в края.
Кой каквото завърже си сам ще разплита.
Но приличие нека веднъж да забравя -
ах… на пух и на прах ще направя всичко!


OТГОВОР

Някой ми каза: „Но как? Тъй не може.
В този свят никой не прави така!”.
Аз му отвърнах: „Така точно може.
Може! Възможно е всичко сега.

Всеки избира, щом само поиска,
стига за миг да не се примири.
Или не може и нищо не иска,
ако от избори се умори”.

Друг някой каза: „Във никакъв случай
няма да минеш през тази врата.
Нито разумно е, нито логично.
Грешки пак правиш. Ще носиш вина!”.

Аз му отвърнах: „Във всеки случай
мога да мина през тази врата.
Грешки ще правя, вини ще изкупвам
и ще изплитам живот и съдба!”.


ЛАДИЯ

Аз не приемам чуждите истини,
няма да плача с не мои сълзи.
Пътят в сърцето е - иска ли питане?
Нека от собствени грешки боли.

После сама ще откривам съзвездия
и ще избирам радостни дни.
Няма да смятам, да правя разследване
или да търся чужди вини.

Стига съм тичала, зъбите стискайки.
Никой не вижда във мен херувим -
само човек, изживял свои истини.
Нито съм съдникът, ни подсъдим.

Аз съм водачът на своята Ладия,
ала забравям често това.
Тихо звънчето кънти и разпада се
всяка тревога в мойта душа…


***

Моята обич не е бит пазар,
а на площада сега се преценя.
Ще я разкъса ли тази тълпа,
или ще дава пак своите мнения?

Моята сила не знае морал,
ни за беседи са мойте въпроси.
Може би всеки е съдник голям
и философ за това: „Ти какво си…”.

Няма чакали и жадни орли,
само безкрайно „загрижени” хора.
Те ми отправиха тежки вини
и ми присъдиха свойта опора.

Да, не е лесно да бродя сама,
без да очаквам съвет и утеха.
Само че Пътя вървя го така -
вътрешно, тихо, макар и нелеко.

Всъщност кой казва, че аз съм сама,
кой обещава, че пътят ми лек е?!
Мойте помощници са у дома.
Мойте водачи проправят пътека.

Зная, понякога гръмко шептя,
сипя искрящите свои емоции.
Време е пак да се самовглъбя
и мълчаливо да пазя уроците.


ПЪТЕКА

Всяка стъпка я правя с усилие,
но така само знам, че вървя.
Ако тичам дали има смисъл…
И кого да надбягвам все пак?!

Ето, стъпките крача ги бавно
и усещам отвътре - докрай,
как аз всяка една с мъка правя,
но… полека набирам кураж.

Аз напипвам посоки различни,
към противни дори се стремя
и опитвам чрез свойте инстинкти
от объркване да се спася.

А понякога просто проглеждам -
за минута, за кратък момент -
и хармонията ме извежда
на пътека една, вътре в мен.

Таз пътека в едно концентрира
всички пътища, влизащи в мен.
А от нея безкрайно извират
други линии в новия ден.

И посоките всички поемам
или нито едната от тях -
но това вече няма значение -
знам, на точното място съм аз.


ДА СИ ПРОСТЯ…

Понякога не искам да си спомня
и спомена за своето лице -
когато гордостта ми е огромна,
зачерквам свойте пътища с ръце.

И стъпките изглеждат непонятни -
уж аз съм, а е всъщност някой друг.
Но миналото ми, невероятно
дори да бе… сега съм вече тук.

Не бих достигнала любов човешка,
ни този нов, пресечен кръстопът,
ако не са изминалите грешки
на криволичещия, светъл Път.

Тогава да се връщам е абсурдно…
Кой миналото свое промени?!
Да си простя, когато е най-трудно,
за минали и бъдещи вини!


ПОКАЯНИЕ

Много болезнен път си избрах -
да нанасям неволно рани.
И да получа много от тях
след несбъднати обещания…

А бих си спестила болка и грях
с малко повече послушание.
Малко по-щастлива да бях,
не бих причинила тези рани.

Малко по-търпелива да бях
и уверена в свойто дихание…
А толкова сълзи излишни пролях
и чрез тях само търсех познание.

Най-трудния път, уви, си избрах -
сам сама си създавах страдания.
След бездни време пак не разбрах -
това ли е само Пътят към Знанието?

Толкова трепет и обич събрах
в сърцето си плачещо, изтерзано…
Невежа, откривах сред земната прах
не утеха, а нови желания.

После безсилие някакво, гняв -
всичко премислях - остана неказано…
Малка бях, горда, каква ли не бях,
ала нарамила свойто незнание.

Бягах объркана, едва не умрях
от лутане и отчаяние.
Днес моля, Боже, за прошка - не бях
смирена достатъчно и покаяна!

Много болезнен път си избрах
да нанасям безмилостни рани
и да понасям тъй много от тях…

Ти изцели, изцели Светлината ми!


ПРИЧИНА

Аз имам своята причина
за всяка моя добрина
и всяка глупост безпричинна -
тя смисъл има, не вина.

А истината е неизразима.
Защо да я обличам със слова?
Животът ми - безкраен низ причини -
блести във мен с незрима светлина.

Какво да обяснявам още има?
Пак логика да търся ли? Каква?
Не търся даже своята Причина
и няма как да я изобразя.

Тя може би в делата ми прозира -
безмълвна бди и носи Радостта…
А щом така e - значи я намирам
и без дори да зная за това.


НЕ СЪМ…

Не съм тази глупава грешка -
неразумна е тя и e сън.
Аз мога да бъда човешка,
макар че се правя отвън
тъй често на зряла, пораснала.
А може би малко поне
законите слепи надраснах, но…
но други за жалост - съвсем не.
Не съм и заблудата смешна,
и болката страшна не съм,
ни врявата дразнещо-тежка -
тя пада след мен като гръм.
Не искам да сливам дъха си
с изречени думи, с дела -
не съм даже свойта постъпка -
тя… крачка е към Същността.
Понеже невинен е всеки
към мен - аз не ще го виня.
Във прошката търся утеха -
на себе си да си простя!
И знам, съвестта ми понякога
отвътре ще ме прободе…
Нали своя грях съм изплакала
и пак продължавам напред.

Не съм тази глупава грешка -
невинна е може би тя.
Дори да е грешна, човешка е,
за всичките - благодаря!


ПЕСЕН ЗА МЪДРОСТТА

Жадно търсех в мъдри книги
истини за същността.
Притчи, повести попивах
за човешката душа.

И разбрах на думи всичко,
овладях проповедта.
Знанието ме повдигна
и пораснах, полетях!

Мислех - време е да стигна
Храм, далеч от глупостта…
А неволно в мен повдигнах
само взискателността.

Всяка - знам - претенциозност
ме отделя от Духа,
а претрупаната сложност
храни мойта суета.

Сигурно съм днес невежа -
тичам, гоня Мъдростта,
а не мога аз, изглежда,
да почина, да поспра.

Може би нетърпелива,
неспокойна съм, уви,
и дерзая как да стигна
в мен незримите лъчи.

Ако само се отпусна
и забравя за целта,
всички възгледи напусна… -
ще ми стигне Радостта.

Ще ми стигне тази песен,
днес отронена на глас.
Много книги май прочетох,
не прелистих свойта аз…


ОПОРИ 1

Колко е страшно
да загубя опорите,
сигурността си
във привидни устои.

Всяка опасност,
че не стъпвам на сигурно,
носи безгласна
безпощадност и сила.

Страх ме смразява -
необратимото ново
все така ужасява…
Питам: „Как е възможно?”.

Всичко познато
тук спокойно си плава…
И тогава промяната
безпристрастно поваля.

Колко е радостно
да загубя опорите.
Доверявам се само
на Oпората своя.


ОПОРИ 2

Щом излезем от рамките
на фалшиви канони,
правилата неважни са
и умират закони.

Доверихме се сляпо
на покоя уютен,
без да черпиме пряко
от безкрайната мъдрост.

Непозната е тази
мнима нова реалност
и разрязва със саби
всяка временна даденост.

Неизчерпваща сила
тихо в нас ли бълбука?
Тегли неумолимо
към Реалности други…


ОМАГЬОСВАНЕ

Всеки ден поднася ми магия -
радост мимолетна, но добра.
И в омаята на двойствени стихии
все вървя и търся Вечността.

Утрото изпълва ме с възхита,
трепетна събуждам се в зори.
Чакам порив нов да ме оплита
в рой възторзи - слънчеви искри.

Тегли ме вълната към дълбокото.
Мами хоризонта бледосин.
Уж е близък, а не е… и колко ли
ме опива тази водна шир?

После ме притегля планината -
да ме упоява с миризми….
А пътека, водеща в гората,
моли да се трогна от треви.

Залезите тайнство са за мене -
празничен, неописуем час.
И очаквам царството вечерно
да потъна в сънищата аз.

Стига ли ми всичко? Днес разкривам
дивен свят - магьосник мигновен.
Жадно сетивата ми попиват
всеки звук и цвят. И пак съм в плен.

Как да се наситя на Безкрая,
да усетя щастие докрай?
Да проникна в тайната на Мая*
и отдръпна нейния воал?

Може би не знам, но друго зная -
тихо ги предчувствам като рай.
В мене е началото и края.
Радостта, която няма край.

————

* Мая - индуистко понятие, означаващо вселената на
двойствените явления, която е положена върху абсолютната
реалност; илюзия, забулване на истинския единен Аз.


ПРИТЕЖАНИЯ 1

Някога във дланите си искам
спомен, чувство, стих да задържа,
към гръдта си нежно да притисна
връх с луна, небе или гора,
без да плаша своята Вселена -
тя при допир ще се промени,
няма да е моя, ни безценна,
а докосна ли я, ще се изпари…
Като дим през пръстите изчезва
и припомням си с горчивина:
Нямам притежания, наследства…

Да, но в мен живее Светлина!

Ала тя не ще е вече моя,
ако сграбча пламенно лъча.
Cветлината в мене, само щом е
ничия, познава Вечността.

Вече длaнитe дoкрaй нe стискам..
Нищo в мeн не могa дa плeня…
Крaсoтa oбсебeнa нe искам!
Вoлнa - нeка й сe нaслaдя!


ПРИТЕЖАНИЯ 2

Вкопча ли се, знам, това е края -
ще погубя мигом радостта.
Свободата си отнемам даже,
на света единен - свежестта.

Вкопча ли се, зная, се наказвам:
как неповторимото да залича?
Нямам право - затова отказвам
от живот Живота да лиша!


ЕСЕННО

Пада листопада -
сипе се тъга.
Жълта серенада
шушне есента.

И меланхолични,
старите щурци
свирят носталгично.
Всичко в мен мълчи.

Пъстрата пътека
тихо ме зове.
Галеща и мека -
болката ми взе…

Слънцето прозира
с друга светлина.
И нега извира,
и любов добра.

Толкова е лично -
тази тишина,
шумата, брезите
мои са сега!


ОСИНОВЯВАНЕ

Не искам да съм важна и призната,
затуй далече от света се скрих.
Ласкатели са моите палачи
и пречат ми да чуя своя стих.

Значителна за себе си ще бъда,
а не в „доброжелателни” очи.
Тя - хорската любов, е тъй оскъдна,
но трябва ли да бягам вдън гори…

Не искам да съм важна и сиротна.
Защо от суета да ме боли?
Сърцето си ще викам и ще моля
по-скоро мене да осинови!


ТАЗИ, КОЯТО…

В измислен себе-образ подражаваме
на чуждите химери и престиж.
Заложници на собствена „държава” сме,
която съществува - просто виж -

единствено в представите ни стари,
във нечий блян, в изтъркан мит.
А страстите изгарят до забрава
и даже заблуждават, че си жив…

Кому доказахме, че сме безгрешни,
щом себе си обидихме дори -
облечени във клоунските дрехи,
увлечени по глупави игри?

Когато ставаме по-горделиви,
дали се облекчава болестта,
която безпощадно зарази ни
с ирония и мъка… с празнота?

Самотници ли? Не! Не си признаваме.
По-лесно е по навик да рушим.
Наред да грабим, нищо да не даваме
и болките да тъпчем с аналгин.

Най-страшна… мисълта за Осъзнаване -
отдавна я изпратихме на съд.
Прозряхме всичко сякаш… не и Тази,
която бди - Отвътре… и Отвъд…

Извън разумен довод или истина,
нехаеща какво крои умът -
откакто свят светува Тя е Пристана.

А ние - клети - още търсим път…


ЛОГИКА НА ЛЮБОВТА

Знай, когато обичаш,
няма смисъл, значение…
колко страстно отричаш
ти, че много обичаш!

Знай, когато обичаш,
смисъл нямат твърдения -
и до гроб да се вричаш
колко страшно обичаш!

И дори да отричаш,
и дори да се вричаш
колко силно обичаш…

Любовта е нетленна,
тя блести неизменна,
има своя логичност.

Няма да се усили,
нито да намалява.
Няма да се побира
в твойта крехка представа.

Затова остави я
ти до края такава…
И докрай запази я
волна, недосегаема!


ЧУВСТВО

Чувството си преобръщах
и изследвах досега.
Пак наопаки обръщах,
докато го уморя.

Мачках го, докрай го стисках
с пръсти в моята душа.
Сдъвках всяка нежност, исках
да не й се поддада.

Чувството без жал разнищвах,
ровех гневно и с тъга,
но напразно - в него нищо
няма аз да променя…

Гордо после се заключих
в скрупули и суета,
ала пред олтар научих
да не хуля, да мълча…

Чувството си пак почувствах,
пламнах без да изгоря.
Леко стана ми, напуснах
суеверия и страх.

Мислех се за важна, Боже!
Зная - изначалността
в мойто чувство само може
да ми върне радостта.


***

Защо делим? Не се ли изхабяваме
с дребнавости - света да преброим.
Накъсваме единното създание
на малки части, сякаш го дробим.

Не можем с теб безкрай да претворяваме,
събирайки частиците в Едно.
Красив е всеки ден, щом оживяваме
творения със воля и с Любов.


ЕДНО

Казват, че всичко е преходно:
страсти, възторзи, сълзи.
Първа не съм, ни последната:
„С времето ще преболи!”.

Има ли сигурност някаква
в тази несигурност вън?
Що ли е трайност в нетрайното,
ако животът е сън?

Само че всяко Живеене
е неслучайна искра.
Всичко живее, променя се
пак… но оставя следа.

И битието повтаря се -
друго във всеки момент.
Само че нишка от цялото
тихо минава през мен.

Зная и в тази обречена
преходност търся покой.
Вечност намирам разсечена
в мигове - всъщност - ЕДНО!


ПЪТЯТ

Дълъг, мъчителен път изминах,
за да стигна до тебе.
Още колко ли дълъг напред се извива,
за да бъда със тебе…

знам, зависи от мене.
Пътя неравен възпявах, проклинах,
но вървях устремена.
Дълъг ли, кратък… все някак го минах,

но далече са целите…
и безкрайни разделите.
Има знаци… а няма,
няма даже табели

и контурите чезнат…
Има път… няма път, няма и цели…
Той навътре изчезна,
той изгуби се в мене.

Дълъг, мъчителен път изминах,
но вървя пак към себе си…
Колко ли още назад ще премина,
за да стигна до Себе си…
да остана… при Себе си…


***

Излишното душата ощетява
и душни са ненужните неща.
Излишеството даже наскърбява
и тегли ни към гняв и пустота.

Звучи невероятно, ала няма
на дълго пиршество да издържим.
Все повече разкошът разболява
и пак от жад мъчителна горим.

Във свойта жизнерадост се задавям
и моят смях отчаяно искри.
Сред глупавата, празната забава
самотността усещам как души.

Но кой ли в самота ще оцелее?!
Не съм сама, Духът ми ме следи.
Самотник сред самотници живея.
Подкрепа имам, а не ме теши…

Къде греша? Изгубено, детето
ридае в мен сред шумните тълпи.
Подкрепата е само във Сърцето!
Защо тогава То така скърби?!


***

Реката го гледаше с хиляди очи - зелени, бели,
кристални, небесносини. Как обичаше тази вода,
как го очароваше тя, колко й бе благодарен! Той
чуваше в сърцето си гласа, пробудения отново
глас, който му казваше: „Обичай тази вода!
Остани край нея! Учи се от нея!”
„Сидхарта”, Херман Хесе

Подхранваме наивно свойта гордост
на нарциси сред смъртните цветя.
Открие ли се някаква възможност,
доволни ще потънем в суета.
Уместна е поредната ни подлост
в реалността, измислена от нас.
Защо ли не? Цинично свойта стойност
разменяме за лъскави неща.
Загиваме нелепо и безбожно,
но ако се събудим от Съня
и ни сломи разголената пошлост,
дано наблизо да тече вода,
която да отмие всяка гордост
и да отнеме всяка суета.

Спомни си този свят скиталец, който
Реката чул. А после… оцелял.


***

Философи сме станали -
умни мисли редим,
а за мяра нехаеме,
етикети лепим.

Познавачи сме вещи -
битието „кроим”,
но се губим сред вещи,
от дребнавост скърбим.

И сме горди: успяваме
да научим - без срам -
как докрай да не даваме
от любовния плам…

Но се влюбихме в себе си,
във измислен свой свят,
пълен с куп непотребности
и превърнат в парад.

Във играчки се влюбихме -
до полуда, уви…
Всяка празна илюзия
се издигна в кумир.

И сме винаги правите -
непрекъснато бдим
да не рухнат представите
и спокойно да спим.

Убеждения имаме,
ала истини - не,
но увереност стига ни
да пребродим море.

Колко смели и силни сме,
как си вярваме сляпо!
Като щрауси скрили сме
съвестта под земята.

И удoбно стоиме си,
и доволни сме чак
от играта фалшива на
този кух маскарад.

Как Сърцето оставиxме
без борба… тъй, без стон…
В кътче нейде забравихме
своя истински Дом.


***
Споменът е наше настояще.
Срещите ни - вече бъднина.
Истината плаши, но горяща
тя е лъч! Не носи грам вина.

Тя е най-голямата надежда.
Няма страх в душата й - ядро.
Носи Свободата и повежда
две звезди към битие едно.


ТЯ

Пoдлагaме нa изпит Любовтa
и свойте грешки с Нея оправдаваме.
Доказва ли закон истинносттa
нa Святaта… без cвятост опетнявана?!

Не можем всъщност да я опетним -
остава чиста Тя, неуязвена.
Как дръзваме тогава да раним
Hетленното във нас и Неродено…

Тя не познава страстните слова
и чужди са й всички епитети,
но ни прощава древната вина,
че мислим се за мъдри и поети.

Недей да назоваваш Любовта!
Пази Я от банални, точни щрихи.
Не проверявай Oбич чрез ума -
не Я позна до днес със патос никой.

Но ти - скован нелепо от страха -
разпъваш Нея с вечните проверки.
Не можеш Я постигна в мисълта.
Възхвалите са само „фойерверки”.

Нима не стига, че във нас е Тя,
а Пълнотата бди неназовима -
пребъдваща, единна със Духа…

Тя просто E… не иска друго име.


ДУМИ 1

Моите мисли изливам във думи -
нежни, сурови и толкова лични.
Някога просто отливам куршуми.
Да, но те пак са добри и обични.

Думи са само - частици от мисли,
но кондензирали сила и чувство.
Звуци, събрали безкрая от линии,
или снаряди, които избухват.

Думите малки - и кратки, и сложни,
искат Голямото в миг да побират,
а на един дъх дали е възможно
цялата сила и чувство да сбират?…


ДУМИ 2

Аз няма да измисля нови думи -
измислено е всичко преди мен.
Навярно сътворявам и римувам
по начин мой, във слово въплътен.

А Символът от Другаде извира
и съществува преди тоз куплет,
преди дъхът ми в израза да спира,
отвъд тревогата на всеки ред.

Вибрират мислите, в ума се вплитат,
не смогвам даже да ги уловя -
връхлитат ме внезапно и отлитат…
Безсилна съм за дълго да ги спра.

Когато овладея ги, не зная,
аз право имам ли на тоз процес -
така да ги оформям и извайвам.
Наистина ли станах сътворец?

Да, мисълта във фраза е излята,
но даже уникално да творя,
тя пак ми е до болка днес позната
и виждам, че повтаря се света.

Но толкова е хубаво, че има
във другия, във истинския свят
символика, почти неизразима,
предусет за мелодия и цвят.

Дори да се повторя, ще оставя
поне една единствена следа,
един нюанс, но пак ще го добавя
от цялото сърце и от душа.