СТЪКЛЕНАТА КАНА
превод: Атанас Далчев
СТЪКЛЕНАТА КАНА
Когато сме дванадесетгодишни,
девойките изглеждат ни излишни.
Дали ни те обръщат гръб, свирепи
във свойто безразличие към нас,
или край тях минаваме ний слепи,
но чужди и далечни сме тогаз.
Макар да знаех, че е грях, аз скитах
и цял ден стрелях с ластик по врабците!
И, капитане, смели Коркоране,
аз знаех де е вашият барут,
а Искра, тоя звяр красив и странен,
не будеше у мене даже смут.
Растем. Дори петнадесетгодишни,
намираме девойките излишни.
Девойката аз дразнех неуморно,
зарад луничките й на носа,
ала от пивото във каната безспорно
бе по-златиста нейната коса.
На стълбите я срещнах запъхтяна.
Тя пиво носеше във свойта кана
на своя стар баща, сърдит и важен.
Понякога изпращах я до тях
и тя ми се заканваше да каже
за мойте гаври и за моя смях.
Това, което бе ми непознато,
познах го после. Беше хладина то.
И свян. С момичетата сам останал,
не знам защо изплашвах се завчас
и вече, както ставаше по-рано,
не им отвързвах панделките аз.
Разкайвах се за старите обиди
и щом отнейде в улицата видех
със златото на хиляди лунички
поръсеният й детински лик,
изтръпвах страшно и забравил всичко,
из друга улица завивах в миг.
Какво не става на земята грешна?
Случи се, че когато тя ме срещна,
на стълбите почти се блъснах в нея.
Стоях, от срещата зашеметен.
Да я погледна даже аз не смеех.
Но ето, че и тя се спря пред мен.
На стъпалата сложи свойта кана
(бе палецът й цял покрит със пяна)
и още непомислил що да сторя,
девойката целуна ме сама.
В устата. И по стълбите нагоре
побягна с каната и се изсмя.
Целувка първа, чиста и нечута,
не трая ти ни половин минута,
ала - и миг - можа да очароваш
очите и сърцето ми навек
и знам, до сетния си час отново
не ще те срещне никога човек!
За нас, отдавна петдесетгодишни,
е всичко безразлично и излишно:
годините се нижат непрестанно,
угасват чувства, образи, бои.
Но и до днеска стъклената кана
на стълбите аз виждам да стои.
ПРАЖКОТО ВЪСТАНИЕ
Пролет е отново! В тези дни на обич
под лъчите топли клоните разцъфват;
ням до днес в зева на бронзовите риби,
пак запя фонтанът. Пролет е отново,
май отново грее сред лъчи и багри!
Времето, прояло медните камбани,
облаците гони буйно над стрехите.
Този стяг с години тъй не се е веял,
тъй не е плющял той, даже и когато
с камъни и прашки тръгвали са в поход.
Спомням си аз дните горестни, когато
зазвъня самичка старата камбана,
трясък ненадеен кулите разтвори
и по стъпалата като кал потече
пушекът зловонен. Пролет е отново!
И звънят отново сребърните струни
на града. Безстрашно кой ги е раздвижил,
кой града под свойта мишница могъща
като лютня взел е, смъкнал е небето
и за май ни пее? Живите поети,
всички тез, които някога познавах,
стреляха в паважа, в зидовете хладни,
в счупените, лудо звъннали прозорци,
в локвите студени, в скъсаните жици
и в катурнатите кални автобуси.
Чер като крилото гарваново, нека
мрак да бъде! С було утрините нежни
ще загръщат страстно нашта мила Прага,
в кулите й тъмни, както във коса,
вплетени ще бъдат пламък, кръв и пушек.
Пролет е отново в моето сърце.
МЪРТВИТЕ В ЛИДИЦЕ
Напразно лястовичките гнездата
си търсят, вият се безспир, цвъртят;
тук черните дървета от земята
като строшени жезъли стърчат.
А вий сте спрели долу в мрачините,
де пътят ви завършва в пропастта,
но с мишци яки сякаш пак вървите
из нивите и сеете в смъртта.
Една авлигата ви навестява;
тя слуша, знам, по-ясно тук от нас
това, що само птиците долавят.
И в звънката й песен чувам аз
как пей пръстта връз устните ви нями,
как пей в предутринната здрачина
над костите ви легналият камък,
мълчанието над ваште имена,
как пей плачът, замрял върху устата,
когато със отчаяни лица
на смърт сте вий вървели и когато
отминали са вашите деца,
как пей страхът, застинал във очите,
когато с писък вашите жени
се хващали безумно за вратите,
повлечени от вражия войник,
как пей мигът последен - бърз и муден,
безкраен в ужаса непоносим,
как пей величието на тези люде,
по чиито гробове днес вървим.
Днес пак авлиги чувам аз над този
спокоен кът, запели в утринта,
и пак цъфтят замислените рози,
без жал тогава стъпкани в калта.
