Сантан Харидасан

превод: Мария Филипова-Хаджи

ДЪРВЕТАТА НА ГРОБИЩЕТО

С крака, зарити в канавката, дървото ще прекара времето
и ще чака цял живот топлината на погребалната клада.

Когато гледаме с дълбока скръб
как на кладата костните клони се чупят
с агресивна и злостна енергия,

дървото листна корона изправя с гръбнака си,
а в листата му трепти вълнение
и в тях е блясъкът на гробището.

А понесли днешния страх
от прилепи, висящи с главата надолу,
старите дървета стърчат изсъхнали.
Но все още до дънерите им цъфтят цветя
и живи са техните корени.

През нощта като към жива жарава
дърветата гледат към небето

с мъдрост и с ум,
който сияе и тлее
съсредоточено, безмълвно, мистериозно…

ДОКАТО ШОФИРАМ ПОД ДЪЖДА

Моторът ми мудно трепери по пътя -
застлан навсякъде с водни килими.
Дъждът ме тупа по рамото с дъждовното си палто
и мърмори тайната си, а след това хуква надолу.

Дъждовните капки пронизват устните и очите ми
и лека студенина се стича през мен.

Без да спира… -
дъждът вали… вали… и бърбори с всичко наоколо.
Отгоре се провират мълнии
и показват пътя ми.

Няма ли кой да спре този дъжд!
Толкова силен - ще пробие и черепа ми
и кръвта би наводнила наоколо…

А тя все пак ме чака неспокойна,
защото закъснях в дъжда.

Тревожа се, защото е бременна
а силните гръмотевици и дъждове носят страх.

Тя стои на прозореца в дъжда
и разговаря с капките.
От утробата нашето бебе
призовава дъжда да играят.
„Ще дойда с лодка и ще си играем” - отговаря дъждът.

И преди да си тръгнат, дъждовните капки
бавно се стичат и смешно изричат:
„Ще се върнем пак, ще се върнем…
за да играем с децата ви…”