Николай Николов

Равнината се е опнала чак до загърналия се с меката мъглица хоризонт. Аз се измъкнах от завивките много преди слънчевите лъчи да целунат новия ден и видът на ширналите се долу обработваеми площи, насечени от мрежата на каналите, сега ме изпълва с униние и прозявки. При други обстоятелства бих си полегнал с удоволствие, винаги съм готов за почивка, но не обичам да спя в самолета. И после не съм сигурен, че след кацането ще ме събудят - още по-малко пък с целувка. Затова отпивам изстинало кафе и зяпам през илюминатора. Други предпочитат да действат, а не да робуват на стереотипи. От задния ред, където седи изрусената блондинка с червен пуловер, се носи юнашко похъркване.

След още пет минути полет пейзажът навън се изменя: все си е такъв плосък, но иригационните съоръжения пропадат някъде, докато низината заблестява с всички възможни нюанси на зеленото. Сред нея начесто се червенеят покриви. Паяжината на пътищата разкъсва градчетата на квартали-лъчи и те приличат на звезди. Зелени поля и червени звезди- докъдето ти стига погледът. Не съм вещ в топографията, ала смело правя извода, че щом каналите са свършили, то най- вероятно сме напуснали ниските земи на фризите и вече се носим над кралството на белгите. Явно е така. Скоро изпиуква сигналът «Затегнете коланите» и капитанът съобщава, че се готвим за приземяване. Хъркането, донасящо се отзад, престава. Най-сетне!

Спускаме се към звездите, а те са разпадат на домове, пъстрите карета между тях се превръщат в добре поддържани градини и ниви. Навсякъде е чисто и подредено, пищната майска картина радва очите и стъписва. Не е останало запуснато кътче. Аз съм си момче от село, но сега хем се любувам на красотата - плод на човешкия труд, хем ми става чоглаво, като се сетя за моя буренясал двор. Обхваща ме съмнението, че ръцете ми растат от едно друго място. Не че не го знам това, ала не е приятно да си го припомням. Защо нашите земеделски имоти се различават от чужбинските? И ние, и те работим еднакво много - трудна е борбата със земята. Или разковничето е в старанието и сърцето? Не е важен само добивът, нужно е и да обичаш това, което правиш? Не знам.

Излязох от ръкава, съединяващ самолета със сградата на брюкселското летище, наместих раницата и се огледах за указателна табелка. Така. На нас ни трябва натам, надясно, после - право напред с песен. А по-добре без песен, да не изплашим гаргите. Тук няма как да се загубиш, дори да искаш - терминалът представлява дълъг просторен и светъл хангар без никакви разклонения. Вървиш и вървиш по посока към загърналия се с меката мъглица хоризонт, а изходът все не се вижда. Лентите за пешеходците посред залата ускоряват движението, ала от това разстоянието не се скъсява. След първите три километра, или колкото са там, следва лек завой надясно, край бирения бар - мястото е видно, няма как да се подмине. Аз хвърлих пълен със съмнения поглед към тезгяха, зад който младо момче усърдно приемаше поръчките и пълнеше чаши с пенлива течност. Колко чучура са там - шест или седем, всеки с различен сорт пиво. Топло е, запарих се от ходенето… Но още май е рано за разквасване на устата. Минава десет. И сигурно  вече ме чакат. Не обичам да закъснявам.

Край колоната, на която са подпрени куфари и фирмени торбички, върастна двойка обсъжда нещо по тяхному, различавам позната думичка: «Мерси!» Виж ти! Чуруликащ език е френският, създава ти настроение. В зоната с магазини и кафенета става многолюдно и суетливо и позабавям крачка. Бих могъл да продължа да си пробивам път като ледоразбивач в тълпата, но помръкналата учтивост няма да се компенсира от двете- трите спестени минутки. Днес не ми се бърза. А и попадналите на чужда територия ледоразбивачи трябва да са любопитни и вежливи, особено когато наоколо дами разговарят на френски.

Отдалеч мярвам книжарницата, определена за място за срещата. Встрани от входа се е изтипосал дангалак с табелка в ръката. Този ще да е за мен.

Участъкът със задръстването край летището остана зад гърба ни. Слънцето се е ухилило до уши, а фолксвагенът се носи по магистралата към Фламандия. Курт, шофьорът, който ме чакаше, е включил някаква музикална радиостанция. В салона е спокойно, сякаш се движим не по асфалт, а по мед и масло, съдейки по усещането- някъде с към 50- 60 километра в час. На спидометъра е изписана цифрата 100. И никаква вибрация или шум, ега ти! Асфалтът ли е толкова гладък или гумите са добри? Най-вероятно и едното, и другото. Фолцът е нов, в графитен цвят, излъскан до блясък, на номера е изписано названието на фирмата, от която ме привикват. Такава кола трябва да се кара с подходящи гуми по поддържани пътища към хубави места. Макар че последното твърдение е спорно. В живота не винаги на края на автомагистралата намираме това, което сме желали. Също така се случва криволичещите и трънливи пътеки да ни изведат там, където откриваме нещо, което ни е липсвало. Любов, например. Дарба или смисъл. Или поне полянка в гората, където ромонът на ручея гони умората от лятната жега, а на жарта цвърчи месце. Главното е да се движим в този наш свят- той може да е гаднярски, но е интересен. Както един особено важен човек го оприличава: «Свят като цвят».

Аз все пак бих понатиснал газта, с удоволствие бих изпитал мощта на колата. Какво ли е ограничението на скоростта тук? Отляво, по лентите по посока към Брюксел, автомобилният поток не секва, на моменти замира, после пак лекичко мръдва. За водачите там ние сигурно летим. Утре ще се присъединим към това вечно задръстване. Отбелязвам наум, че трябва да помоля да тръгнем за летището по- рано.

А иначе немците правят хубави коли с дизелови двигатели, колкото и еколозите да се силят да докажат обратното. Дано да не ги забранят! Курт е съгласен с това. Още той разказва, че се е родил и израснал в Кортрийк (там по план аз ще пренощувам), ала после се оженил и се преместил. На новото място се сдобил с две деца, дом и морава, за която съпругата му сутринта напомнила, че трябва да се окоси. Когато жените повторят нещо, то трябва да се приеме присърце. Това си е безспорна истина, изпитана на гърбовете на поколения мъже. Курт, явно е добър съпруг или поне психолог, щом е обещал да свърши работата следобед. Въпросът е дали си струва точно днес да се подкарва косачката, след като метеоролозите са обещали дъжд за утре? Съобщението за лошо време не ме изненадва - то обикновено върви с мен, удивително е, че ще завали чак след един ден. Така или иначе, чадърът е в багажа ми, едва ли е успял да изсъхне след сутрешния порой. Колкото до резултата в извечния двубой между здравата мъжка логика и неведомия нам стремеж на жените към красота и ред - мисля, че той е предизвестен, даже няма да правя залагания. Само мир да има!

Тукашните автомобилни номера са изписани с червено. Преди години българските военни изпозваха подобни. Не знам дали продължава да е така, отдавна не съм виждал по пътищата армейска техника, тръгнала на учения.

Впрочем, с Белгия имаме някои общи неща. Например техният национален девиз също гласи: «Съединението прави силата». Това едва ли е съвпадение, все пак  за модел на конституцията на Княжество България е била взета белгийската - най- прогресивната за времето си.

За миг мярваме и подминаваме фабрични сгради, кантори, складове, рядко - ферми. Само веднъж видях хотел и бензиностанция. Сигурно всичко нужно се предлага в градчетата, прикрили се от магистралата зад зеления щит на дърветата. За късмет на закъсалите автомобилисти, отклоненията към тях са начесто. Някои биха казали, че пейзажът отвън е живописен, ала за моя вкус той е еднообразен. Докато се боря с налегналата ме дрямка, опитвам да понаместя в цялостна картина фрагментите от историята на Фландрия, които съм запомнил. Вчера за обща култура прегледах по диагонала статия, посветена на въпроса.

Римляни, река, кръстопът, лен и вълна… Ето ги предпоставките за развитие на търговия и производство. Интересното почва, когато на историческата сцена изскача момък на име Балдуин. Той отвлича дъщерята на своя сюзерен Карл II Плешивия. Какво значат владенията, титлата и главата ти, щом си влюбен? Нищо. Влюбените и без това не се нуждаят от глави и богатства, на тях им стига това, че са намерили половинката на сърцата си. Що се отнася до преследваните Юдит и Балдуин - те се добират до Рим, където папата ги помилва и сваля наложеното им отлъчване от църквата. После животът потръгва. Могъщият крал-тъст усмирява гнева си и решава, че е по-добре да има зет, който пази границите, отколкото още един враг. В следващите години младоженецът се бие с норманите, завоюва нови земи и получава прякора Желязната ръка. И всичко това се случва заради обичаната жена.

Наследникът на прославената династия Балдуин IX Фландърски пък влиза в нашата история. Наглият новоизбран император на Латинската империя напада с кръстоносците си България и получава, каквото търси. За този неканен гост и победата на войската на цар Калоян напомня Балдуиновата кула във Велико Търново.

Дотук с историческите препратки. Пристигаме до крайната точка на моя маршрут. Обедно време е, май не е зле да поработим.

След няколко часа плановете се променят. Вече съм в Кортрийк. Предвкусваното еднодневно мотаене из стария град се скъсява до вечерна разходка. Утре отрано срещите продължават. Спи ми се, две не виждам, но навън слънцето още припича. И гладът настойчиво напомня за себе си. Изобщо, какво ти спане, когато си се озовал на непознато място! Време е за лов! Пътем, докато търся нещо за хапване, може да видя това-онова от забележителностите. Тъй че леглото с мамещата снежнобяла изпъната завивка ще почака. Марш навън!

Кортрийк е израстнал на основите на римското селище Корториакум. В VII век там е проповядвал Св. Елигий, който построява параклис, преустроен впоследствие в църквата «Св. Мартин». Зданието е импозантно, извисява се над всички сгради в района. Фасадата му е богато украсена с орнаменти и статуи и т. н. и т. н. Любознателният читател може да намери повече информация в специализираните издания. Работата на каменоделците впечатлява, но сградата ще я запомня най- вече с мелодията на карийона. А в 18 часа всички часовници и камбани в града забиха, всеки със своя звучен глас, сякаш се надпяваха.

Улиците, по които минах, бяха тесновати, вероятно заради това движението ми се стори хаотично. Велосипедистите също се стараеха да опънат нервите на водачите като изскачаха пред колите им. Хората явно са привикнали към подобни забави, стискат зъби и не изпозват клаксони. Изобщо, фламандците са доста търпеливи и отзивчиви.

Нямаше много пешеходци, повечето заведения пустееха, тук таме сервитьорите се подпираха на рамките на вратите. И къде са се дянали всичките 75000 жители? Най- вероятно те нощуват в колите си в задръстването по магистралата.

Влязох в църквата «Света Богородица». Умеят католиците да впечатляват прихожаните си. Стъклописи, пропускащи мека светлина, простор, тиха музика, картини и статуи. Никакъв намек за строгост, фалш или ограничения на канона. Тук оставаш насаме със себе си и можеш с пълни шепи да загребваш красота и чистота… А нали това е вярата?

Ако не се лъжа, зданието е построено през тринадесети век. Разглеждаш подобни паметници и неволно си спомняш за жалките останки от нашите храмове и дворци. Докато на Запад са развивали архитектурата и изкуството, ние не сме имали право да изградим църква по-висока от чалмалията, яхнал кон. Обхваща те злост - не толкова към робството, колкото към съвременниците ни - жертви на поевропейчването, говорещи, че петте века ужас и разруха са били време на междукултурно съжителство. И откъде им идват в главите подобни мисли?

Надникнах в бегинажа, отбих се в търговския център и забравих да купя паста за зъби, поскитах по потъналите в зеленина тихи улички. Получи се нелоша разходка. В Кортрийк има доста музеи и забележителности, ала аз съм доволен и от малкото, което зърнах. Живот и здраве, ако се случи да се върна, ще има още нещо за откриване.

Фламандската кухня ми хареса. За съжаление майските нощи са твърде кратки, за да опиташ всички блюда и сортове пиво. Пробвах, доколкото ми стигнаха силите, честна дума! Ала не преуспях. Все пак след кратка неспокойна почивка реших да продължа това похвално начинание и на сутрешната закуска.

Пържени наденички със златиста коричка, филенца, нарязани на тънко, почти ефирни и топящи се в устата, розова шунка, ароматни ръжени хлебчета, масло и кашкавали… Как да не посегнеш на тая вкуснотия! Въпреки потиснатото ми настроение заради снощния загубен пивен двубой, който устроихме със съдържателя на ресторантчето, аз не устоях пред кулинарните изкушения. Е, такъв съм - слаб ми е ангелът по отношение на хапването и жените.

Китайката на съседната маса си беше взела йогурт и твърда зелена круша. Горкичката, как ли не умира от глад? Но на нея явно й беше все едно какво има в чинията, защото през цялото време беше забила нос в телефона си.

Дали яденето е добро или не, си е въпрос на лични предпочитания. Моята присъда за вечерята и закуската е следната: три дни по три километра за възстановяване ошишкавялата форма.

За цените в белгийските магазини не мога да кажа нищо, нямаше време да ги огледам. Сметката за нормална вечеря в ресторант за туристи е съизмерима с тази в София. Ала според мен обслужването, вкусът и размерът на порциите са в полза на чужденците. От друга страна едва ли има смисъл от подобни сравнения- всяка държава поддържа свой стандарт на живот, изчислен така, че да изсмуква заплатата на средностатистическия си гражданин.

Новите ми познати разказаха, че във Франция продуктите са по-скъпи отколкото във Фламандия. Обикновено французите от крайграничните райони пазаруват тук, белгийците се запасяват в Холандия, докато холандците отскачат в Германия. Ето такова преселение на купувачите се получава. Къде на шега, къде на истина, местните споделиха, че за да стигнат до френския супермаркет, им трябват петнадесет минути, а до холандския - двадесет. Толкова е и до моя квартален магазин.

Превръщането на Брюксел в приют за чиновниците от ЕС и въвеждането на еврото са довели до увеличаване на цените. Като пример ми дадоха бензина - Курт спомена, че за последните двадесет години той поскъпнал три пъти. Разбира се заплатите на обикновените хора не са подскочили толкова.

Разказват, че в Белгия има много стари къщи и затова те струват по- малко от апартаментите. Данъците за възстановен дом също са намалени. Това е хубаво, ала си мисля, че поддръжката на жилище с морава отпред изисква много средства.

Доскоро свързвах тукашното производство с бирата, оръжието и шоколада. Спор няма - достойна тройка. Естествено, някой може да се сети и за вафлите и дантелите, но това вече зависи от персоналните предпочитания. В действителност в страната има още развито машиностроене, химическа промишленост и даже там обработват диаманти. Последните, предполагам, идват от бившите колонии в Африка.

Показаха ми машини, които местните проектират и правят. Очите ми останаха в тях. Те даже по външен вид не напомнят на електромеханичните устройства в нашите цехове. Красиви, тихи и умни. Оператораторът  въвежда данните за желания детайл направо на дисплея или от растояние по мрежата, а всички останали операции от зареждането с материал и оразмеряването с лазер до изкарването на готовия продукт се изпълняват автоматично, без човешка намеса. Цъкаш с език и завиждаш. Естествено, завистта е порок, но като оправдание мога само да кажа, че се надявам, че някога в родината ни ще бъде възстановено високотехнологичното машиностроене. Много ми се иска да стане така. Нашето поколение допусна разрушаването на промишлеността в държавата и за тази вина се разплащат всички.

Минава осем, а колата все я няма. Бързах да не закъснея, даже направих на дъгъдък утринната разходка, и ей ти на. Но няма смисъл да си опъваш нервите за неща, които не зависят от теб, още повече след вкусна закуска. Стоя на тротоара и наблюдавам кипящия градски живот. Да гледаш как другите бързат за работа си било приятно занимание! Изведнъж една тойота спря рязко насред кръстовището и се насочи към моя ъгъл. Макар че трезво оценявам външния си вид, за момент се поблазних от мисълта, че нетърпеливата шофьорка е решила да ме грабне през предното стъкло. Но не би, тя направи обратен завой и се понесе надолу, откъдето дойде, без даже да ме забележи. Днес жените-водачки сякаш се бяха наговорили да изпълняват пред мен тази маневра, две-три се справиха удачно, блокирайки на моменти движението. Но както вече знаем, местните смятат задръстванията за свой дом.

Фламандците се гордеят с корените си и това заслужава уважение. Устояли са независимостта си, въпреки че винаги са били заобиколени от големи и силни съседи.

В областта говорят холандски, но от десетгодишна възраст в училище започват да изучават и френски. Затова се предполага, че средностатистическият гражданин е способен да общува с франкофонските си събратя. Другояче е във Валония - доколкото разбрах, на тамошните деца не се преподава холандски.

Забавен и необясним ми се стори разказът за това, че в малката равнинна област са широко разпространени диалектите. Жителите на градчетата, отделени на десетина километра едно от друго, използват свой говор.

И пак съм на летището. Махнах на Курт, който, без да чака покана, натисна педала на газта и пое по обратния път. Слънцето прежуря, пътниците се тълпят край входа. Отстрани под сянката трима полицаи си чешат езиците и хвърлят лениви погледи към минувачите.

Хубава страна е Белгия. Радвам се, че имах шанса да я посетя. Бих ли се върнал? Определено да. Тук намираш исторически паметници, които за нас са като артефакти, останали от далечни, почти приказни времена. Може да отдъхнеш и да се полюбуваш на резултата от труда на работливите сърцати жители. Или да научиш нещо полезно.

Бих ли живял тук? Не знам. Както казва един особено уважаван човек: «Камъкът си тежи на мястото». При нас звездите не блестят сред зелените полета, а са горе, и все пак те мамят и са красиви. И изобщо домът е там, където те чакат. Намествам раницата и тръгвам.