Николай Николов

Хубаво е там, където ние не сме… Туп, притиснатата под дървения чатал змия се замята, разкрила паст с дълги зъби. Прас - и страховитата глава е отсечена. Има си хас - трудно нещо може да се опре на триста седемдесет и шест грама наточена високохромирана стомана… Все едно боравиш не с нож, а с преносима гилотина. И направата е красива - острието наподобява проблясваща под слънцето капка, то така и се нарича - «Drop Point». Вторият удар отсече края на опашката. Мерзка твар - тялото й е дебело, колкото ръката ми! Да пази Господ и да варди да не попадаш на подобно нещо! Нито живо, нито мъртво! Случвало се е човек да бъде ухапан смъртоносно от вече безжизнено влечуго. Следва рутината с одирането, овкусяването и тъ нъ. Какво може да се приготви от кротала? Как какво - гнусотия! Но месото дава жизненоважна енергия… Стига да не се издрайфаш, докато опитваш да го преглътнеш. А птичките в шубрака зачуруликаха. Казват, че е хубаво там, където ние не сме, нали? Не приемайте на доверие чуждите думи. И ако се нуждаете от самоубеждение, пуснете си някой от тия сериали с уроци за оцеляване сред природата.

Дочу се изпиукване и сигналът «Затегнете коланите» на таблото над главата ми изгасна. Спрях филма и набутах таблета в раницата. Нещо нямам настроение за гледане.

Моят съсед по кресло, трийсетинагодишен слабоват мъж със сива тениска и зализана назад черна редееща коса, изучава спортната страница на вестника. В заглавието се споменава Меси - дотук ми стигат знанията по немски. Сигурно пак се е забъркал в скандал… Или го награждават… Все е тая.

Стюардесата, другата, не симпатичната шатенка, която посрещаше пътниците на влизане в самолета, мина по коридора. Набрахме височина и екипажът отново се залавя за работа. Всъщност, като стана дума за ядене, на нас какво ли ще ни дадат? Със сигурност няма да е нито змийско филе, нито ресторантско меню, но няма да е зле да го поднесат по-скоро!

В синевата зад илюминатора се носят самотни облачета. А долу реката се извива, ту изчезва, ту изскача изпод крилото - така ще ни следва като откъслечен спомен за нещо важно… Дунав, свързващ ни с нашата земя, тихият и белият, протичащ през бурната ни история, без която не бихме имали бъдеще.

Понякога се стремиш към промяната, а щом тя настане, откриваш, че не си напълно готов за нея. Това, може би, се дължи на адаптацията - чудодейната способност, съхраняваща човешкия род въпреки изпитанията. Но също тя може да е проклятие - свиква се с всичко, дотолкова, че ставаш част от пейзажа. Тая инертност ние, българите, я знаем добре.

Вчера вечерта угостих с консерва Сара и щуравите й хърбави кутрета, предадох на Пецата ключовете и униформата и си тръгнах от депото. И ей го на - няколко часа по-късно летя към земя, където никой не хвърля боб за мен. Не, там ме чакат - договорът е подписан, някакъв непознат администратор даже потвърди достъпа ми към информационните бази на фирмата. Уж всичко трябва да е по-добро, отколкото работата на пазач през последните две години, но нещо все ме гложди под лъжичката. Подобна подозрителност може да понамирисва на социопатия, ала за мен това си е резултат на личен опит - да не питая илюзии спрямо бъдещето и хората. Затуй сега, когато развръзката е близо, вместо да се наслаждавам на полета и да заговоря шатенката, на която синята униформа приляга отлично, прехвърлям в главата си рисковете, евентуално причакващи ме зад ъгъла.

И без никаква връзка се сетих за селското училище. Циганетата го посещаваха, защото в противен случай родителите им нямаше да получат социални помощи. Липсваше им възпитание, гените и младостта ги ръчкаха да вършат дивотийки. Всички разбирахме ситуацията и я приемахме като даденост. Колегите от началния курс по принцип са винаги с вдигнати ръце и пропускат с облекчение по-нататък питомците си, обричайки ги да останат неграмотни за цял живот. И ако хлапето с мъка и подсмърчане съумява криво-ляво да изрази на български своите мисли, то как може да възприеме алгебрата или литературата? Нашите бъдещи хулиганчета и многодетни безработни поне се опитваха да изкарат в мир и покой часа, без да заспиват на чиновете. С математиката всичко бе ясно, но историята ги увличаше, защото най-вероятно им звучеше като приказка. А географията караше по-будните да фантазират и да задават въпроси. Всички бяха от махалата, знаеха се и ходеха навсякъде заедно, на тумба, в овехтели дрешки, мърляви и шумни.

На първолачетата се полагаше безплатна закуска, а те, като получеха кифлата или баничката си, я деляха със своите братя и сестри от по-горните класове. Не ги караха насила - така бяха научени. В стаите бе забранено да се внася храна, но след края на уроците под чиновете се валяха трохи и смачкани на топки мазни хартии. Лелките мрънкаха и пустосваха, но какво да направиш? За някои деца това беше единственото ядене до вечерята.

Някога много отдавна за мизерията и глада знаехме само от книгите, а после ги пуснахме в живота си. Адаптирахме се към тях. Ала на кого сме нужни такива - привикнали с ненормалността на битието, прилепнали към нея?

Беше някъде в началото на ноември, времето тъкмо почна да се разваля. Него ден Стефан не дойде на училище - нещо необичайно за него. Съучениците разказаха, че той останал вкъщи, защото нямал обувки. Покрай ушите на преподавателя просвистяват всевъзможни обяснения, изстрелвани от подопечните му, които пробват да извинят неготовността си да направят контролното по математика… Тогава аз мислено свих рамене и отбелязах отстъствието в дневника.

Малчуганът се появи едва след четири дни - усмихнат до ушите и много горд с новите си черни и блестящи островърхи обувки. Същинско малко мургаво конте с яке със съдран джоб. Оказа се, че е пропуснал уроците, защото събирал старо желязо, за да спечели пари и да се обуе.

Такива ми ти работи. Зад илюминатора тъмната ивица на нашия Дунав криволичи сред зелените и кафяви правоъгълници на чуждото поле, ту изчезва под крилото, ту ни настига. Какво казваха - че е хубаво там, където ние не сме? Може и да са прави хората… Но пък кой го знае?