ЩАСТИЕТО
Може би след Бога това е най-мечтаното, най-лелеяното, най-търсеното, най-възхваляваното и поетизирано, но и най-непознатото, неясното и пропуснатото в живота на Човека. Безбройни са стиховете, посветени на имагинерното понятие, което в огромния си процент си остава точно понятие, химера, мираж и жестока несбъднатост, до която всеки се стреми да се докосне поне веднъж през своето съществуване. С риск да повторя някого, бих казал, че много хора са го изпитвали, без да знаят, че това е То, а както се изразяват старите хора: “Пилето кацва веднъж на рамото.” За Гьотевият Фауст е само един миг, който трябва да спре, защото е „тъй прекрасен”, а Ремарк например казва така: “Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен.”. Според тази ремаркова логика бихме приели, че има две състояния на душата - Щастливо и Нещастно, което някак елиминира възможността за някакви междинни положения, където представителите на петата раса си живеят без сериозен драматизъм, а той би бил задължитилен, в случай на чиста проба Щастие или Нещастие. Стотици сентенции по темата са изказвани през вековете, стотици книги са запълнени с крилати фрази, стихове и оди, третиращи темите Щастие и Нещастие, като никой не би се наел да вкара в статистика кои преобладават. Във всеки случай няма точна формула за Щастие, както и за Бог, така че темата е безкрайна, точно както е безкраен същият този Бог, както е неопределим размерът на човешките желания и мечти, отправяни към същия. Историята по-долу е нагледно доказателство за многообразието на човешките критерии и за това, че понякога Щастието идва ненадейно, без да се съобразява с формули, цитати или аксиоми:
Звъни ми телефонът напълно стандартно посред обяда и дочувам гласа на човек, когото не съм виждал почти десет години, но с изненада установявам, че помня този глас и определено ми става приятно от обаждането:
- Здравей, помним ли се?
- В интерес на правдата, моментално те познах - признавам си напълно честно.
- Ами аз бях насам-натам, а сега се върнах в родния град и си намерих една скучна работица.
- Така е - казвам - една работа, която не е по желание е ако не неприятна, то е най-малко скучна.
- Прав си, брат, та тъй като работата се намира на половин километър от тебе, си помислих дали не искаш да дойдеш довечера да се видим? Тъкмо малко да се разсея, а и сигурно си имаме много за разказване.
- Колко му е да прескоча. Казвай точно кога и къде! Аз тъкмо също нямам нищо планувано довечера.
И се уговаряме с Никито за шест, така че в топлата септемврийска привечер се оказвам на една пейка, до един фургон, срещу който се намира строежът за пазене. Моят умен и даже хиперинтелигентен приятел се явява гард в охранителна фирма, чийто обект са торбите с цимент, дъските, арматурата и прочие строителни материали. Седим си двамката с Никито на дървената пейка, пушим и си спомняме добрите стари времена, когато работехме заедно, пиехме заедно и разхождахме децата си заедно. Сега децата си се разхождат самосиндикално, пиенето се явява възможна перспектива, а да работим заедно няма никакъв шанс, макар защо пък не. Смеем се с него и той дори ми дава да пипна газовия пистолет, с който са го снабдили от фирмата…
Изведнъж дочувам дрезгав грак и пред нашата пейка се появява едно рошаво и по дяволски черно пиле. Личи си, че е подраствощо гардже, пристъпващо от крак на крак и гледащо с немигащи очи моя приятел. Отново изграква, но малко по-силно и сякаш нагло. Никито, без да мисли посяга с десница през отворения прозорец на фургона и измъква от найлонова чанта едно парче салам “кучешка радост”, който явно си е донесъл за среднощно матине. Отчупва мъничко парченце салам и го хвърля в краката на пилето. То първо накланя глава и човка, разглежда внимателно придобивката и след известно двоумене я клъвва още по-внимателно. После прави крачка напред и отново заявява:
- Га!
Моментално получава следващо парче салам, което този път поема към стомаха на гарджето без никакво мислене. Аз наблюдавам с неописуем интерес тази странна сцена и забелязвам пълното си игнориране от страна на двамата актьори, явяващи се човекът и гарванът. Следващото парче бе получено срещу ново „Га!”, но директно от ръка в човка. За Човека това бе явна игра и антискучна дейност, а какво ставаше в птичата глава можеше само да се гадае и предполага. Нещата се проточиха във времето и добре, че имах чаша кафе и цигари, които помогнаха на воайорската ми деятелност. Стъпка по стъпка гарджето се оказа между нас на пейката, като главата му бе към моя приятел, а в моята страна се оказаха респективно опашката и дупето на пернатото нахалство.
- Ще те кръстя Жан - чувам как му говори Никито и се сещам, че точно така се казва Премиерът.
- По-добро попадение едва ли би направил някой - позволявам си да се намеся, но получавам такъв пренебрежителен поглед от леко обърнатата глава на птицата, че направо се усещам като някакъв неутрон в ядрото на атома. Никито започва благо да му говори, а пък Жан инцидентно се обажда с „Га”, което си е от диалог, та по-диалог. Забравиха ме напълно и аз благоразумно се изнизвам от компанията, с извинение, че стана късно. Разбира се, правим уговорка да се видим на по чашка при първия почивен ден на приятеля-бодигард, което иде да рече след два дни…
И сме седнали двамата в една бира-скара на по бира и цаца в късния следобед, което е дало време на Никито да се наспи напълно възпитано и после да се яви на уговорената по телефона среща. Пием си кротичко, унесени в спомени за „доброто старо време”, когато работехме за добри пари, децата бяха малки и респективно грижите по тях също не бяха големи. И ми идва на ума да го питам:
- А, бе, Никсън, какво стана с онова гардже Жан?
- Ще ти кажа, брат, и то с кръв на сърцето ще ти го споделя това. Цялата нощ гарджето прекара във фургона с мене. После сутринта си го сложих на рамото и пешачката се прибрах у дома. Децата се изприщиха от радост, а жена ми - от ужас. Пробвахме да сложим Жан в клетката, останала от папагалите, но той едва се смести вътре, та го извадих. Хранихме го, поихме го, той си се разхождаше из апартамента с чувство на собственик и изобщо не се притесняваше от това, че има толкова народ из него. Голямо шоу ни спретна това хвъркато нещо. После реших, че пак ще си го взема с мен на работа, за голяма радост на жената и явно неудоволствие от страна на детското съсловие. Но им обещах на сутринта да го върна и да стои цели два дни, докато почивам. Речено-сторено, сложих го пак на рамото и напред към прословутия обект. Вървя си аз, той си се държи с нокти за ризата ми и леко ми чопли в косата с клюна. Идилия някаква. Хората ни гледат и се шашкат, че сме нещо като магьосник и гарван, ама на нас с Жан ни е през кожа и перушина, че оттатък. Докато излязох на моста. Вървя си по тротоара най-културно. Няма навалица никаква. Само аз и Жан минаваме реката от лявата страна на моста. И тогава някакъв идиот-шофьор явно ни забеляза отдалеч и точно, когато изравни автобуса си с нас наду клаксона. Жан се стресна, пусна се и за две приплясвания се озова на една топола, край брега на реката. Аз веднага се върнах, застанах отдолу и започнах да го викам да слезе при мене, но уви. Или не разбираше какво му казвам, или явно много се уплаши. А мен времето ме притискаше и не можех цяла вечер да му се моля. Така се разделихме трагично с този умен, черноперест гарван. Не ме питай как ме посрещнаха децата на следващата сутрин!
- Да, приятелю, неведоми са пътищата божии - съумях да кажа нещо след тази тъжна изповед.
- Нека не драматизираме ситуацията, а да погледнем на нея откъм плюсовия полюс! На тебе може да ти прозвучи алогично, пресилено и префърцунено, но това гарванче ми даде единствения момент, в който съм се почувствал истински щастлив. Ако щеш ми вярвай, ако щеш недей, но това е самата истина. Споделям ти го като на приятел, а най-важното е, че ти си очевидец на нещата, щото не съм уверен дали някой ще ми повярва, ако тръгна да му го разправям.
Замислям се сега, че сега ако пиехме по-твърд алкохол щях да му се изсмея на Никито, но бирата като безалкохолно питие не може да ми изкриви понятията, така че реагирам напълно нормално, все пак с резерви:
- Доколкото те познавам, ти си имал немалко хубави моменти в живота. Смяташ ли, че никой от тях не те е правил щастлив, та от тази гарванова случка да вадиш такива заключения?
- Не мисля, приятелю, не мисля - отвръща ми сериозно събирникът - усещането е уникално, разбираш ли? Да ти кацне пилето на рамото. В буквалния смисъл, човеко. На рамото. Нищо, че е черно, нищо че е гарван, а не бяла лястовица, която държи в клюна си четирилистна детелина. Естествено, че не разбираш и няма никога да го разбереш, докато не ти се случи, защото това се случва на милиони веднъж. И аз съм истински щастлив, защото на мене ми се случи. Оттук-нататък ми е все едно. От достатъчно, та по-достатъчно ми е за цял живот…
…Така и не успях да разбера това, дето ми каза, но пък го запомних за цял живот и ето, че след повече от 20 години се сетих за тази история и се пробвах да я отразя под формата на художествена белетристика. Доколко е художествена и доколко е белетристика, не се наемам да твърдя, но че е напълно истинска, декларирам със стопроцентова искреност. Пък който иска, нека не вярва. Негова си работа…
