ОВИДИЙ
Технологиите се развиват с космическа светлина. Това си е от вярно, та по-вярно. Откакто извънземните споделиха някои от своите тайни с хората нещата взеха да стават като с магическа пръчка.
Вече има коли без шофьори, самолети без пилоти, влакове без машинисти. Хората си носят компютрите и телевизорите по джобовете, че и по ръцете като ръчни часовници. Това, което преди си бе чиста фантастика, сега се превръщаше в настояща реалност с екстрени темпове.
Роботиката не изоставаше ни най-малко спрямо останалите технологични отрасли. Роботи строяха коли, изработваха машини, оръжия и дори други роботи, като с всеки ден ставаха по-умни и по-можещи.
Докато в един ден някакъв откачен изобретател, който бе и почитател на Шекспир, Робърт Бърнс и останалата плеяда подобни не се сети да изобрети робот-поет.
Най-важно бе да му се осигури огромна памет, в която да се вкарат всички възможни произведения, които човечеството бе приело като поезия.
И една дузина компютърнограмотни млади момичета/защо пък само момичета/се заеха да запълват с мерена и не толкова мерена реч хилядите терабайти памет на последното гениално хрумване.
Не бе чак толкова дълга във времето тази задача, още повече роботът, който бе наречен от зевзеците Овидий, обработваше като луд всяко вкарано стихче, всяка вкарана в паметта му строфа, като същевременно предъвкваше всякакви там теоретични студии, статии и дисертации на тема как се пише, как не се пише, какво е искал и какво точно не е желал да каже, изрази, заяви и декларира негово величество Поетът.
Това всичкото е адски нелогично и адски странно, защото целта бе обезличаването на точно същото това величество, тъй като ако се получи това, което си бе наумил конструкторът на робото-поета или поето-робота, то след като той започнеше да бълва перфектни стихотворни творби по всякакви теми, използвайки в комбинация милионите метафори, хиперболи, ямбове и прочие поетични хватки и номера, всички биологични поети ще се превърнат просто в микроби или в краен случай в едноклетъчни амеби.
И един прекрасен слънчев ден се изчерпа всичката позната на Човечеството поезия, тоест момичетата успяха да я набутат в ненаситната Овидиева памет.
Попитаха тогава треперещия от нетърпение конструктор:
- Привършихме процедурата по зареждане с информация. Сега какво следва и трябва ли да го чакаме да я обработва?
- Какво да чакате - блесна с лудите си очила компютърният гений - той това за милисекунда трябва да го е сдъвкал. Сега просто се натиска ENTER и това е. После ще можете да се докоснете първи до най-гениалното стихотворение в Галактиката.
Натиснаха ENTER и зачакаха нещо да защрака, да зашуми, да покаже, че нещо се прави, забравили напредъка в технологиите и че отдавна в този вид техника нищо не щрака и не бръмчи.
Мониторът светна и на него се появи текст. Едно от момичетата го прочете на глас, а останалите слушаха със затаен дъх. Текстът гласеше следното:
„Я помню чудное мгновенье:
Передо мной явилась ты,
Как мимолетное виденье,
Как гений чистой красоты.”
Компютърният гений просто бе създал поредния плагиат…
