интервю на Лияна Фероли

Иванко Маринов е роден на 23 април 1946 година в Хасково. Средното си образование завършва в Кърджали. Още като ученик публикува стихове в местния вестник „Нов живот” и в „Средношколско знаме”. През 1973 г. завършва режисура в Ленинград. Публикува във вестниците „Пулс”, „Литературен фронт”, в алманасите „Юг” и „Море”. През 1989 г. печели национален конкурс на Студията за дебютни филми за сценарий за игрален филм /„Градчето”/. През 1994 г. завършва „Библиография и библиотекознание” във Великотърновския университет. Дълги години е директор на Регионалната библиотека в Кърджали. Член на СБП. През 2006 г. е удостоен с наградата на СБП в раздел „Документалистика” за книгата „Градът-кръстопът. Физиеология на Кърджали до 1944 г.” За нея получава и отличието на Съюза на краеведите в България “Заслужил краевед”. Автор е на над 25 книги.  По случай Дните на Кърджали и Деня на будителя,  на 29 октомври от 17.30 ч. в РБ „Н. Й. Вапцаров” ще бъдат представени новите му книги „Хиподрум” и „Другото небе”.

- Иванко, заглавията на двете ти нови книги  рисуват препускащия ни към другото небе живот. А в свой куплет казваш, че околни пътища за Околчица няма. И за пътя на днешното ни смутно време ли?

- Ти както винаги, се твърде взираш в моите скромни  редове. Но какво да кажем за хукналия ни към други светове живот, щом често се препъваме в земните си ежедневия и суети… Не трябва ли първо да се озърнем към това, което ни  заобикаля и да бързаме бавно? А околни пътища към Околчица няма. Има право куме към върха! Към гибелния връх… Тук предпочитам да цитирам един мой куплет за Левски и Ботев:

Перо да скръцне,

порти отваря…

Песен ли бликне -

жили изгаря.

Перо и песен във време смутно…

Какъв чудесен

д у е т за Бунта!

А ние днес къде сме и къде отиваме? Не търся отговор, а рима…

- Знам, че не бързаш с отговорите. Но, все пак, ще се опитам да ги измъкна, като попитам с близки на твоите питания: С оглед на днешната обстановка - „спринцовката” може ли да замени „остена”?

- Забелязала си, че и аз се питам за това в свой стих. Сега се замислям, че и двете имат „иглена” функция. Едното стимулира-ваксинира; другото пришпорва. Аз лично още предпочитам „стимуланта”, да не се налага… А другото напомня къси остри бандерили, пики - и накрая  ш п а г а!  Като един перманентен почитател на Хемингуей, правя асоциация с неговия „Безкраен празник”, с подзаглавие „Фиеста”. Както и с грузинските танцьори, падащи с непукизъм към болката и без страх на колене по асфалта на улиците в Хелзинки, докато гърмят аплодисменти и освирквания… Това е общото им с испанските„бандерилиерос” на Фиестата…

- Щом като всяка арена, всяка писта, всяка сцена е обвеяна само от „илюзорни ухания”, всяка от тях ли води към Лобния връх?…

- Арена, писта, сцена… Това са три от „илюзорните ухания” на всеки арлекин.

Не всички те водят към Лобния връх, който общо взето, е един! Но към него би трябвало да водят всички пътища; не към Рим, който бил запален като фон на нечия бледа поема… А „юнакът” бил Нерон. Блед епигон на Херострат.

- Творецът предусеща ли, че и отказалият се от последните битки, пак ще бъде победен?

- Един ден го разбира. Но сетни битки няма. Има нок - и аут! И съдията вече отброява…

- Отдавна древните писания обещават, че ще има битка, в която доброто ще победи злото, че оръжията ще бъдат претопени в земеделски сечива, но това все не се случва. Само с илюзии ли се залъгва човекът?

- Говориш за споменатата в Библията бъдеща, последна битка между Доброто и Злото - Армагедон. Но почти цялата ни история е летопис на битки и баталии… А това за оръжията ми напомня за скулптора Вучетич, автор на алегоричния монумент пред сградата на ООН. Но при него няма претопяване, говори се за прековаване на мечовете в плугове. А относно залъгването с илюзии - така е, защото друго няма. Те са нашият хляб, сирене и вино.

- Тогава какво ни остава? Да отложим „полета с глинени криле” към другото небе за някой друг живот ли? Думите, и те са временно убежище - нещо като „да си бил по-далечко от началото и пак да бъдеш  закъснял”, както отбелязваш…

- Да, думите наистина са временно убежище. А полетът с глинените криле на Дедал и Икар от старогръцкия мит си спомняме какво го чака. Спомняме си как Слънцето стопява нашите космически стремежи. Така че да гледаме Земята. Да се влюбваме -разлюбваме по земни мерки… Макар че:

Любов,

ти си болест прекрасна.

Диагноза дъ фърст

и дъ бест…

Пъстър карнавал с маски

в лудата палата Номер Шест.

-  Загатваш в свой стих, че един ден дори грамадата от ръкописи лумва в пожари. Нищо чудно, щом самият Гогол изгаря ръкописа на втория си том на „Мъртви души”, но пък се почувствал озарен. Вероятно и думите могат да се „самозапалват”, като хартията при  съответните градуси…

- Относно Гогол, наистина - нищо чудно, та той на половин страница описва облеклото на герой, който после не се показва никъде… А за другото - навярно и думите могат да запалят искрата на пожара… Посткриптум. Останалото е мълчание по Фаренхайт, не помя градусите…

- Май-май, всичко става храна за Огъня …

- Огъня като храна ли?! - да, тази на боговете. Докато титаните са пиели амброзия…

- Най-вероятно, тепърва идва небивало духовно разгорещяване-разтопяване, та нали твърде дълго сме издевателствали върху свещения дар - Живота…

- Шом още го живеем, очевидно… не сме издевателствали толкова дълго върху него. Важното е ние да не бързаме толкова да се горещим?! За подтекст - да си припомним  айсберга на Хемингуей. Само една част е  над водата, а другите части са отдолу.

- Може пък тъкмо огненото прочистване да води до вразумление и  обновление… И така, както твърдиш в „Април”, заедно с новите ранозрейки небето по-синьо да расте?…

- По-добре небето с ранозрейки да расте, отколкото да съхне сиво. Но рими се не режисират, ни суфлират. Понякога са лоша шега за майстор като Иван Николов, примерно: „На Иванко, да узрява ранко… Пише/л/ легнал по корем.” Но това го не търсим в „Требник”, нито питаме Петър Василев, който пък не можел да напише нито ред, без да слуша марш. От връщащите се, обаче, от „Кенана” - Мишо Иванов, Иван Николов, Цветан Михайлов  и не помня още кой… съм останал  само аз. Бренно жив, така да кажем. Временно. Впрочем:

Да се надяваме

историята да извае

човеци разни

и разумни -

и най-подир

да се опровергае

като ревю

със смяна на костюми!