Делиана Начева

Из „Само с поглед” (2019)

***
Миг пролет.
Споменът за нашето преоткриване.
Държиш в гърло трепета ми
и мълчим до онемяване…

***
Отвъд това, което виждаме,
отвъд това, което помним
е раят,
по-бял от мълчание,
по-светъл от спомен.
И ангелът
в света на вечната илюзия,
в небето леко, над горчивината.
На ангела
криле не са му нужни,
за да разпери мисли
над теб…

***
Неочакваните стъпки на съдбата -
капки вода по нежната кожа на деня…
…и не знаем дали утре няма
да се събудим разлистени от щастие,
и не знаем дали утре няма
цветът на очите ни да е слънчевожълт
и дали някой случаен минувач
няма да го откъсне неволно
….само с поглед…

***
Вълната си отива
навътре, в дълбоката тишина
на морето,
под краката си не чувства
вече дъно -
тя цялата е морска шир,
разтваря се във времето,
полита сълзата й с вятъра
и далеч от брега,
укротена, в дома си самотен,
тя се носи по течението -
безплътна, сребриста тайна
на необята, който я зове…

***
Прозрачно небе.
В тишината се чуват
мислите на зимата,
голи като клони
на дървета…
В нечии очи падат
първите снежинки,
в други - неми гледки
постилат бяло поле
от сънища…

***
Насън се разплита
кълбото на живота
и нощем създава
пуловера, който
обличам наяве…

***
Светът на сънищата.
Пуснато на автопилот,
съзнанието реди
картини от живота
и не съвсем…
Световете се преплитат
в тънката граница
между деня и нощта
и не съвсем…
Току-що събудени
от нямото вълшебство,
очите блуждаят -
космическа совалка
на сбъднатото и несбъднатото,
на сътвореното и погубеното,
на живяното и неизживяното -
и бавно слизат
по стъпалата на необятното
в обятията на новия ден…

***
Наниз от дни
земни и несъвършени,
отлитат бавно
мигове последни
на несполука и на страх,
вдишват вятър
и стават на прах.
А утре отначало
земята ще се преобърне,
животът - двойно огледало,
всеки в него
себе си ще зърне.
Ще се пропукат разстояния,
ще се избистри и небето,
ще станем светли от признания,
в очите си ще съберем морето.
Тогава дните ще нанижат
огърлица от думи златни,
очите тихо ще се движат
по нови пътища,
безкрайни, топли, ароматни…

***
Неочаквано ли е когато
неочакваното стане ежедневие
и колко изненади
може да побере душата ни?!…
Миналото услужливо
ни припомня грешките,
а бъдещето - то ще ги поправи ли
или ще старее бавно с тях?!…
Неочаквано един ден
и ние ще сме грешка
или може би една
дълго търсена дума по пътя…

***
Илюзията обладава ума.
Мечтата си тръгва на пръсти.
До нея друга празнува -
неопитомено отражение на моята.
Погледите се чупят в огледалото.
Няма ме…

***
До предела на болката,
когато всички чувства
си тръгнат…
…бледнея…
Сълза отмива
тебешириния човек
от асфалта.
Детето,
което рисува,
си тръгна…

***
Болката разпъва мисълта,
очите блуждаят уморени,
изгубен е верният път,
споделям мъката с нищото…
Как да призная пред себе си,
че този облак няма да отмине,
че самата съм облак -
водни капки, ледени кристали
са изреченията, които
не съм доизказала…
Издига се като пара мисълта
и се губи в мъгла от болка,
по-голямо става нищото
и облакът безпътен се лута
без да знае, че друг
е изпил сълзите му…

***
Този, който не ме прегърна,
остави болката на прага,
горчива, сама и бездомна,
тя тихо дълбае душата,
сгушва се в себе си,
стене и после заспива -
сънува прегръдката слънчева
и утре отново съм жива…

***
Този дъжд спиране няма
и удавници носят водите му.
Ако тази любов е измама,
по-добре да затворя очите си.

Да не виждам калта от следите
по бялото на душата,
да посрещна сляпа бедите
без да чакам мига на сълзата,

дето ще се търкулне без посока
и ще се слее с дъждовната пяна..
По улицата на живота ми
всяка локва е рана.

Този дъжд не е за всеки,
той разнищва, оголва, измива,
носи сън, покой и утеха
и в нощта притихнал заспива.

***
Най-ценното е това,
което носим в себе си.
Спотаено в дълбокото,
притихнало кълбо светлина,
то е път без край,
пътуване срещу слънцето,
което блести в очите ни -
буря, болка, страст, любов,
пътят - неравен и непредвидим,
изпълва същината със смисъл.
Душата расте…

***
Разпадам се на срички,
когато изричам в мисли
името ти.
Гласът ми се сгушва
между буквите
и ехото те събужда
през утринния сън
в деня,
когато ще говорят
само очите…

***
В празнината на тишината,
в извивките на нощта,
в червената светлина на луната
безсънни очите блуждаят:
през бурните води на реката,
през страстния тътен от дъното,
през моста - въздушна люлка,
където сме тук и сега…
…Трудно е -
любовта уморена и смутена
притихва в очите сред нищото,
стоим самотни на моста,
изгубени в необяснимото,
времето - откраднат миг,
сковава раменете ни
в болезнено мълчание
и само горещите следи по брега
бележат пътя ни…