ГОДИНИТЕ КОСИТЕ НИ ОТВЯВАТ…

Гено Генов

***
Годините косите ни отвяват…
Това е малко тъжно и боли.
Студено е. Над мен се свечерява.
А някой ден и сняг ще завали.

А някой ден внезапно ще престане
едно огнище в мрака да дими…
Какво от мен тогава ще остане,
сърцето ми щом вятър вледени?

Ще бъда аз въздишка сред познати
и разговори кратки след това,
ще бъда истината и сълзата,
и гроб край път, обрасъл със трева.


СТАРАТА КЪЩА

Стои сама, навела стряхи ниско,
с едно око, загледано на изток.
О, в тази къща с грохнали дувари
аз мойта мъка често разговарях…

Животът дълго гневно я притиска
и буря я люля, и дъжд я плиска,
и ето я сега, съвсем самотна
като захвърлена ненужна лодка.

Накрай селото тя стои последна
и няма кой във нея да отседне,
и няма кой вратата да отвори,
да измете разхвърляните двори…

Но знам, че някой ден ще се разсипе,
ще легне на земята в свойте дрипи -
единствения още тъжен спомен,
на мойто детство паметник поломен.