СЪВРЕМИЕТО НАШЕ - 3

Елит Николов

(Социологически очерци)

РОДНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ

Водейки се от програмните цели на Отечествения фронт, БРП/к/ (по-късно БКП) още от 1944 г. се опитваше да приближи наличното стопанско законодателство към своите политически цели. Бяха предприети различни мерки за по-последователен преход към социалистическа собственост в икономиката.

В постигането на тази цел, новата за онова време власт беше инструментално облекчена от наличното буржоазно право у нас до началото на Втората световна война. С редица свои черти то дори улесняваше прехода към социалистическо стопанство.

Както вече отбелязах, една от характерните тенденции в развитието на българското стопанство през втората половина на 30-те години беше наличието в него на силния държавен сектор. Широко бе държавното участие в БДЖ, Българско речно плаване, полудържавното предприятие “Българско търговско параходно дружество” и общинското предприятие “Трамваен транспорт” в София. Държавен сектор беше оформен и във външната търговия. В него главна роля има дирекция “Храноизнос”, която монополизира износа на зърнени храни, лен, коноп, памук, вълна и прочие. За развитието на кооперативния стопански сектор определена роля имала и БНБ. Тя кредитирала с охота кооперативните сдружения и им оказвала дори методическа помощ за осъществяване на тяхната дейност.

Изобщо през тридесетте години на минали век самата държавна власт реформирала капитализма чрез неговата модернизация и стопанско единство. Според известния от тридесетте години „Закон за индустрията”, държавните органи поели под свой контрол откриването на новите предприятия или разширяването на действащите. Държавата определяла характера и вида на производството, нормите на производствения процес, задачите на отделните отрасли и т.н.

Още от 1938 г. държавата се била намесила и в отношенията между труда и капитала чрез въвеждане практиката на колективни трудови договори.

В селското стопанство държавата влияела и върху ценообразуването на основните земеделски продукти. Тя е определяла в кои райони и в какъв размер да се отглеждат различните селскостопански култури, кои държавни институции да изкупуват едни или други земеделски произведения.

В областта на търговията държавата също нормирала цените на вътрешния пазар и регулирала разкриването на търговски обекти. Във външната търговия започнало прилагането на контрол върху износа и над всички външнотърговски сделки.

Общо взето, възприетото по онова време одържавяване в стопанството е сред главните фактори то да постигне тогавашните високи темпове в своето развитие.

Тази линия на засилващото се влияние на държавата върху икономиката, провеждаше настойчиво и Българската работническа партия. В някои отношения нейните държавни начинания просто копираха наличните, макар те да са с други социални цели. Приемствеността в правния инструментариум по отношение на стопанството може би е една от причините за сравнително лекото преминаване на стопанството към социалистически режим. Нашата социалистическа държава предприемаше същите мерки за намеса в икономиката, каквато Народното събрание е гласувало и преди 9 септември 1944 г.

Не ще е приумица и твърдението, че всичко изложено за политиката на държавно присъствие в икономиката, прилагано от буржоазната власт у нас до войната от 1941 г., по същество беше своеобразна правна предпоставка за сетнешните социалистически преобразования. Тя по същество беше главната правна основа за начинанията на Комунистическата партия в продължение на годините, предшестващи закона за национализацията на индустрията, търговията и банковото дело през 1947 т. Също и за кооперирането на селското стопанство.

Трудно е да се каже до къде би стигнала тази политика на Георги Димитров за оползотворяване на буржоазната правна и икономическа система в името на действителен, работническо-селски социализъм у нас. Волното въображение може да достигне дори до появата на своеобразно срастване между капитализма и социализма в описаната историческа инерция. Да оформи и понятие за исторически нов вид социализъм. Различен от буржоазния и пролетарския.

Планът „Маршал” обаче ясно обозначил обществените различия и на следвоенния живот в Европа. От своя страна Съветският съюз отхвърлил категорично капиталистически начала за обединяването му със Западна Европа и в икономическо отношение.

Икономическото обединяване на Запада породило по необходимост подобни обединителни процеси и в източноевропейските държави. Възприетата дотогава политика на естествено приобщаване към социализма на източноевропейските страни вече била заменена от обстоятелствата с линията на болшевизирането им и в икономическо отношение.

На съвещанието през септември 1947 г. в Полша, в противовес на обявената от Запада студена война на Съветския съюз и на свързаните с него източноевропейски просъветски настроени държави, се взело решение за икономически преход към социалистическа икономика в общественото ни развитие.

Два месеца след това съвещание, тоест на 23 декември 1947 г., тогавашният наш Министерски съвет утвърдил проект за закон, известен като закон за национализацията. На другия ден - 24 декември, законът беше приет от Народното събрание.

До приемането на този закон, за хората у нас социализмът все още беше само идея. Или абстрактен обществен идеал, усвояван само в звената за политическа просвета.

От този ден насетне социалистическия обществен ред вече се превръщаше в работна политическа цел.

Но и за призваните да осъществяват решението за национализацията, социализмът си оставаше само представа. Доста смътна и в новата обществена обстановка.

Впрочем така, или приблизително в тези рамки, мислеше за социализма цялата тогавашна наша общественост. Като теория или като идеал, социализмът познаваха сравнително добре само малцина. Заради тази липса на първични работни знания за новото обществено устройство у ония, които с труда си следва да го изграждат, държавното ръководство беше принудено да ги въведе и в училищното образование. Наред с извънучилищната политическа просвета, осъществявана от работническата партия и от нейната младежка организация. По необходимост и заради леснината в усвояването му, научните обяснения за този нов обществен строй биваха свеждани предимно или само до основните истини и идеи, съдържащи се в появилата се книжнина върху тъй наричания тогава „научен социализъм”, или, съответно: „научен  комунизъм”.

Ускорението и равнището на тези нужни образователни усилия сред населението доведоха и до бързото опростяване на ръководните идеи и знанията за новия обществен строй. Сведоха ги само до няколко основни научни постулата. С тях се появиха и догматичните научни твърдения за очаквания от мнозина у нас обществен ред. Неговата необходимост се обосноваваше предимно със слабостите и злините, които у нас сътвориха предшестващите власти и капитализмът, като господстващо дотогава стопанство в страната.

Това обстоятелство силно затрудняваше и подетото обновление на обществения живот. Затрудняваше както новите ръководители на държавата, така и широките обществени слоеве, останали без научнообоснованата необходимост от общественото преустройство.

Те не я откриваха и в разрастващата се книжнина за марксизма и за неговата философска, социологическа и икономическа теория.

Айнщайн за социализма. Точно тогава и при тази обстановка на остра потребност от научни истини за условията и предпоставките, при които може да се създаде това обществено устройство, в САЩ се появило есето „Защо социализъм?” И не от когото и да е, а от гения в космологията Алберт Айнщайн. Не от политик или икономист, а от един сред най-видните представители на точните науки. При това, появило се е през 1949 г, когато се разгръщаше невиждано дотогава преследване заради комунистическите убеждения на тамошни граждани. Есето му е публикувано, когато, както сам Айнщайн пише, „свободното и без смущения обсъждане” на „целите и проблемите на социализма се намира под мощно табу”.

Затова нищо чудно, че дори през осемдесетте години на миналия век тази изява на Айнщайн, за жалост, не се познаваше и от нашите специалисти социолози. (Пред българската общественост есето се появи като печатна публикация едва през 2013 г. в сп. „Проблеми на културата”, брой 73.)

С други думи, строителството на социализма у нас мина и без научните внушения на неговия автор, които, сега можем да го кажем, тогава за нас са били изключително важни, ценни и необходими. Нещо повече, аналогиите с тогавашните и днешните световни процеси, противоречия и кризи правят това есе не само интересно, но и много съвременно. Това го твърди и сегашният главен редактор на списание Monthly Rеview, публикувал есето в своя сайт през 2013 г.

Впрочем и без подобни твърдения, написаното от Алберт Айнщайн за социалистическия обществен ред е ценно и сега, когато с учудване, отчасти и с удивление, човечеството наблюдава възхода на социализма с китайска, кубинска, виетнамска и друга специфики. Ретроспекцията върху това есе улеснява и мен в усилията ми върху настоящите страници да посоча част от социологическите истини за родния социализъм.

Трудно и отговорно е, ще кажа като за начало, да се прави резюме на научни твърдения и становища от рода на казаното от Айнщайн в тази негова писмена изява. Там всяка дума или израз са премерени и затова ще се огранича предимно с цитати без да нарушавам логиката на изложението.

„Препоръчително ли е, пита в началото на есето си сам Айнщайн, за човек, който не е експерт по икономически и социални въпроси, да изказва мнение за социализма?” И отговаря:  „Поради няколко причини аз вярвам, че е. “

„Абстракцията „общество”, пише той, за отделния индивид означава общата сума от неговите преки и косвени отношения със своите съвременници и всички хора от предишните поколения. Индивидът е способен да мисли, да се бори и да работи самостоятелно, но в своето физическо, интелектуално и емоционално съществуване той зависи толкова много от обществото, че не е възможно да мислим за него или да го разберем извън обществото. То осигурява на човека храна, облекло, дом, работни инструменти, езика, формата на мислене и повечето от съдържанието на мислите. Неговия живот е възможен благодарение на труда и постиженията на милиони хора от миналото и настоящето, които са скрити зад малката дума „общество”…

„Собственикът на средства за производство е в състояние да купува работната сила на работника. Ползвайки средствата за производство работникът създава нови стоки, които стават собственост на капиталиста. Ключов момент в този процес е отношението между това, което работникът произвежда, и това, което му се плаща, измерени в реална стойност. Доколкото трудовият договор е „свободен”, това, което работникът получава, не се определя от истинската стойност на произвежданитуе от него стоки, а от минималните му нужди и от броя кандидати за работата, които отговарят на условията на капиталиста. Важно е да се разбере, че дори теоретично, заплащането на работника не се определя от стойността на продукта на неговия труд…

„Производството се извършва за печалба, а не за потребление. Няма гаранции, че всички, които са способни и искат да работят винаги ще могат да намерят работа; „армия от безработни” съществува почти винаги. Работникът постоянно се страхува да не загуби работата си…

„Убеден съм, че има само един начин да се премахнат тези дълбоки злини, а именно, чрез установяването на социалистическа икономика, придружена от образователна система, ориентирана към социални цели. В такава икономика средствата за производство са собственост на обществото и се употребяват по планов метод. Планова икономика, която наглася производство според нуждите на обществото, би разпределяла работата между всички способни да работят и би гарантирала средства за съществуване на всеки мъж, жена и дете. Образованието на индивида в допълнение на развиването на наследствените му способности, би трябвало да развива у него чувство за отговорност за другите хора вместо да възхвалява властта и успеха както е в съвременното ни общество…

Въпреки това, необходимо е да се напомни, продължава Айнщайн, че плановата икономика все още не е социализъм. Плановата икономика като такава, може да бъде придружена от пълно заробване на индивида…

“Яснотата по отношение на целите и проблемите на социализма има огромно значение в нашето време на преход”.

Какво „време на преход” е имал предвид геният в края на тези извадки от неговото есе не ми е известно. Освен това в есето му няма и дума за идеолозите на социалистическия обществен идеал. Няма нищо друго, освен онова, което сам Айнщайн е възприел от тях за истина и основание в осъществяването на социалистическото устройство на обществото.

Питам се сега: какво от мнението и на Айнщайн за социализма беше осъществено или пропуснато у нас? С какво ни улеснява то в търсенето на отговорите в тази насока?

Появата на социалистическата собственост. Първата предпоставка за действителен социализъм - общественото притежание на средствата за производство, сочена от Алберт Айнщайн, у нас, в България, беше създадена без особени сътресения. Премахването на частната собственост върху средствата за общественото производство и нейното превръщане в обществена собственост стана със споменатия закон от 24 декември 1947 г. В него поименно бяха изброени над 4000 предприятия, подлежащи на национализиране. Сред тях 900 мелници и маслобойни, 220 дарака, 900 дървопреработващи предприятия, 300 текстилни фабрики и прочие. По-късно бяха национализирани и банките. След няколко години този процес се разпространи и в сферата на търговията и услугите.

Изземването на средствата за обществено производство от собствениците им стана по-спокойно, в сравнение с експроприацията им в Русия през предшестващите три и повече десетилетия. Сред ощетените собственици сигурно напрежението е било много голямо. (Затаената злоба и желание за мъст съзираме дори и днес в потомката на ощетената тогава фамилия, собственик на розоварна, станала сега шеф в комисията по досиетата.) Но по онова време не се забелязваше открито съпротивление срещу закона и неговото прилагане. За това състояние на общественото ни съзнание вероятно е допринасяла и тогавашната международна обстановка, както и съюзяването ни със Съветската държава. Тази държава по онова време и на Запад, и на Изток се мислеше за първа световна сила, въпреки големите поражения, нанесени от победната й война.

Благоприятна обстановка за постигането на тази цел създаваше и споменатата вече политика на „етатизъм” в стопанството на самите буржоазни правителства.

Наред с това, национализирането на капиталистическата собственост стана чрез законодателни прояви, смятани тогава за цивилизовани. Експроприираните собственици не само, че не биваха прогонвани от предприятията, както е било след 7 ноември 1917 т. в Русия. Нашите власти до голяма степен разчитаха и на тяхната помощ. Със закон те бяха мобилизирани да участват в самото управление на национализираното стопанство. Член 20 от закона по този повод гласи, че „собствениците, управителите, директорите, счетоводителите и техническите кадри в национализираното предприятие се считат стопански мобилизирани и ще работят като специалисти, с изключение на тия, които упълномощеният от Правителството орган или лице освободи с писмена заповед.” От друга страна, също според член 13 на закона, държавата даваше и някакво обезщетение на вече бившите собственици с държавни лихвени книжа.

Влияние в това отношение без съмнение оказваше становището и на тогавашния ни министър-председател Георги Димитров. Той следял за точността на всяка дума в закона. Знае се, че в думите и в речите му се срещаха и понятия като „патриотични индустриалци” и сходни изрази. Те подсказваха, че извършената тогава експроприация на капиталистическата собственост е била израз и на отношението му към тази прослойка. Нещо повече. Непосредствено след Лайпцигския процес именно той обоснова политиката на борба срещу фашизма и империализма чрез широк народен фронт. Във Франция и в Испания още по онова време представителите на Народния фронт оглавиха властта. По време на Втората световна война, явлението „Народен фронт” бе разпространено и в ред други държави, включително и у нас, в лицето на Отечествения фронт.

По тази причина Георги Димитров е подготвял национализацията заедно с Петко Кунин, завеждащ „Стопанския отдел” на ЦК. Той е човек, получил финансовата си квалификация на Запад и е бил заместник-директор и директор на Българската народна банка още в монархическото време - 1936 г.

Важно е да се има предвид и формулировката относно същността на новия вид собственост - социалистическата. В член 1 на Закона се уточнява изрично, че понятието „Държавна собственост” в текста означава „общонародна собственост”. (Чл. 1. На основание чл. 10, алинея последна от Конституцията на Народна Република България: „Национализират се и стават собственост на държавата, т.е. общонародна собственост, всички частни предприятия от следните клонове на индустрията:…” )

Тъй или иначе, още в своето начало социалистическото преустройство на общественото производство придоби частично и национална специфика. Новата собственост у нас със закона за национализацията биваше не само „всенародно достояние”, както беше в Съветската конституция, но и собственост на народа. (Предвид отечественофронтовската политическа власт у нас по онова време, характеристиката й като социалистическа бе избегната.)

Общественото стопанството се разшири и стигна до бакалниците и ресторантите. Разпростря се и върху всички обслужващи стопански единици и търговията.

В селото стопанствата бяха преобразени в кооперативи, различаващи се съществено от съветските колхози.

Така всички стопански единици с обществено предназначение станаха собственост на целия български народ. Включително и на бившите техни собственици.

Казано с езика на правото, законът за национализацията установи, от една страна, обществената собственост на средствата за производство, разпределена в идеални части, съответстващи на техните създатели - трудещите се. От друг страна, бюджетна държавна собственост, самата тя делима на частна държавна и общонародна държавна собственост (водите, подземните богатства  и прочие).

Предвид на това, че управлението на средствата за обществено производство и услугите се осъществяваше от държавните институции, личната съсобственост не беше поименна, а анонимна. Но действителна и по конституцията, и по произтичащите от нея закони и правилниците за прилагането им.

Държавните институции придобиха в прекия смисъл на думата само ролята на стопанин на общественото производство. Държавата се превърна в съвкупен „Директорски борд” на тази нова за нашата история национална стопанска система, ако за разбираемост използвам съвременни понятия в това отношение.

Всичко това ясно е изразено в основния закон на страната по онова време - Конституцията на НРБ. Също и в Закона за собствеността - член четвърти, (отменен през 1990 г.), закона за национализиране на средствата за обществено производство и прочие.

Това премахване на частната собственост върху средствата за обществено производство преобрази страната. От социологическа гледна точка България се превърна в единно стопанско цяло, с всичките предимства от това свое качество - икономически, битови, политически и прочие. В своето битие нейното стопанство стана гигантска многоотраслова единица, развиваща се планомерно и съгласувано с кооперативното селско стопанство. Всички национализирани със закона стопански единици у нас се оказаха нейни звена, които вместо да си съперничат или преследват свои собственически цели, усвояват и икономическата сила на общественото стопанско цяло. Спасяваха се и от стихията на пазара, която днес у нас довежда до фалити средно по около десет хиляди фирми годишно.

Тогавашното  стопанство не страдаше от икономически противоречия между производството и пазарните потребности. Те се съгласуваха по насоки, нужди и възможности. Планомерно се развиваха също така и производителните сили. Включително новаторството в тях. Технологичните открития и „пробиви” биваха разпростирани и в останалите еднотипни на тях производствени звена. Инфраструктурата, поддържаща производството, се обвързваше с неговите нужди. Работната сила и нейната подготовка се съгласуваше с общото състояние и развитие на многоотрасловото икономическо цяло. Социалистическото преустройство предаде на цялото общество и на всички негови членове не само средствата за производство. Обществена собственост стана и произвежданото, наричано от икономистите „съвкупен обществен продукт”. Обществено стана и разпореждането с произвежданото.

За кратък исторически период България се изяви пред света като четвърта в икономическото си развитие страна сред тогавашните социалистически държави в Европа - Чехословакия, Унгария и Германската демократична република, наред с Югославия, Румъния, Полша и Албания.

България се изявяваше по-напред и в качеството на живота, в областта на науката, в образованието и в изкуствата …

В този стандартен процес за всяко обществено производство, у нас особено благоприятно влияние върху цялостното състояние на обществото оказваха и средствата за технологичното обновление на обществения производствен процес. В технологично отношение социалистическа България започна да изпреварва много страни от Европа, какъвто беше случая с развитието на електронната промишленост. Не друг, а лидерът в световната дигитализацията в нашето време Бил Гейтс преди няколко години обяви, че България е била първата сред европейските страни, където е започвало производството и внедряването в обществения живот на персоналните компютри „Правец”. Тръгнахме с успех напред и в изследванията, както и във внедряването им в практиката по отношение на такива области на науката като кибернетиката, микропроцесорите от всякакъв вид. И прочие.

Сиреч, изпълнено беше премахването на частната собственост върху общественото производство като най-важно условие за превъзмогване на обществените злини, с които капиталистическото устройство непрестанно замърсява обществото. Социалистическата промяна на съществуващите векове наред  обществени отношения в своята най-дълбока същност се осъществи на практика. Национализирането на основните стопански единици по онова време ги предаде в производствено разпореждане на държавната администрация и създадените за целта институции и по такъв начин превърна трудещите в съсобственици, някои от които и в качеството им на ръководители и директори на национализираните стопански единици. През различен род перипетии и с превъзмогването на много трудности и грешки, тази съсобственост само за няколко десетилетия умножи многократно както своя обем, така и производствената си опитност. В навечерието на новия век се подготвяше друг акт на коренна промяна в общонародната собственост - тя да стане поименна, в пряко разпореждане на трудовите хора.

Онова, което Айнщайн изтъкна като първо условие, за да се появи социализмът - обществената собственост на средствата за общественото производство, тук, у нас, беше осъществено за около три десетилетия.

Премахване на безработицата. Другата коренна промяна по време на родния социализъм, беше отстраняването на безработицата от обществения живот. По онова време, този основен недъг на капиталистическото общество у нас беше поболял огромна част от българското население.

Какво означава безработицата за отделния човешки индивид?

Най-напред, че, отказвайки му да го приобщи дейно към общественото производство, обществото не го иска при себе си. Пъди го от множествения организъм, каквато е по битие всяка общност.

За него, последствията от това  са съдбоносни.

Но те говорят за болест и в самото общество. В днешно време тя, поне у нас, дори е фатално съдбоносна, тъй като засяга най-жизнената му част - младата и силна, способна за творчество и напредък част от хората, с които разполага общността ни.

Руши и самочувствието им като такива. Психично, делово, съзидателно.

Две случки от живота ми, отразяваха това явление както капките светлината, но в случая - помръкващата светлина.

На автобусна спирка млада майка, грижовна за малкото си, очакваше „тати” да се върне с добра вест. От току-що спрял автобус, наред с другите хора, слезе и „тати”. Но на лицето му мрак, който насочи погледа му в страни от детето, явно заради чувството за вина и пред него.

Новината за назначаването му на работа отново била лоша.

„Нищо, ще му намерим колая”, успокои го младата му съпруга и заминаха за вкъщи с разговор, най-вероятно на тревожната за тях тема безработица.

Думите на младата майка асоциираха в спомените ми друга случка, още от първите дни на 1956 г. Станала на връщане от мисия (да я наречем политическо-културна) в Египет, страна току-що сменила монархията с републиканско управление.

До изчакването на влака за родината от гара Истамбул, услужлив сътрудник в консулството ни предложи, ако някои от нас любопитства, както го правели доста от преминаващите през Цариград българи, да минем за кратко край квартала на публичните домове. В началото му, наблизо, а не навътре, понеже следящите ни полицаи вероятно си носят и фотоапарати. Имало и витрини, които обаче не били дори за гледане. По-интересното било навътре.

Това, което мен впечатли доста мрачно край този квартал, беше мъж с малко момиченце, очакващ рано сутринта съпругата си от работа. От „работа” тъкмо от този прословут квартал! Майката пристигна, детето я прегърна чинно и тримата поеха пътя за вкъщи. Тя, уморена от изпираните от нея кой знае какви и колко мъжки щения. Съпругът - с виновна стъпка, а момиченцето с потиснатото си желание да държи отпуснатата ръка на майка си.

Мисля си сега за това как и тази турска майка е намерила „колая” в тамошните обстоятелства на живот и препитание, който обещаваше на тукашната нашият млад баща. Сега, в новото ни преходно време!

Статистическите източници съобщават, че в дните на редуваните тук оценки и становища относно съвремието ни подобни драми от безработицата в света изпитват 128 милиона души и още толкова, или поне още толкава членове от семействата им. Вероятно те ще се окажат и повече, ако се имат предвид страните, за които няма сведение по тоя показател на обществения им живот.

Иначе изразено, това означава, че толкова човешки същества по света днес са осъдени на погибел. Първоначално битова, а след нея в повечето случаи и жизнена.

Това е така, защото в съвремието ни обществените тела са устроени като потребителски общности. На всяко човешко същество поминъкът зависи от участието му в обществения трудов процес. Щом като човекът е отстранен от това участие, той е лишен от основния източник на неговото съществувание - труда, а заедно с това - и от поминъка му. Изпада в недоимък, лишава се от своите стопански ценности и за да се препитава, преминава към просия, а след нея и към нелечими болести, често пъти към съкращаване на жизнените сили и към своя жизнен край.

Обичайното е капиталистите да поддържат в състояние на безработица няколко процента от работещото население, за да поевтиняват работната ръка или/и да имат възможност за по-добър избор при наемането й. Затова смятат безработицата не само за постоянно, но и за желано от тях явление в обществения живот.

Социалистически устроеното общество изключва безработицата по определение. Тя се изключва както от устройствените му начала, така и от човешките идеали за справедливо общество и справедливи връзки между хората. Включително и в тяхното  отношения с общественото цяло, към което принадлежат.

Затова начинанията за превъзмогването именно на този недъг в обществения организъм беше една от първите задачи на новата за онова време власт в България.

В началото на социалистическото преустройство на живота, тоест от началото на 1948 г., властите завариха безработицата не само в явните, но и в нейните скрити измерения. При преобладаващото в икономиката земеделие и ниско развита индустриализация, съществуваше аграрна пренаселеност и съответно на това - необичайно голям излишък от работна сила в селата. Според статистиката до 1948 г. тя се оценяваше между осемстотин хиляди и един милион и двеста хиляди души. При общата численост на населението у нас по онова време (към 6 милиона), с размерите си безработицата се оказваше застрашаваща и за самото му жизнено съществуване.

Многостранни бяха начинанията за превъзмогването на това обществено явление. Разгърналото се в две-три десетилетия планово строителство на индустриални предприятия, пътища, язовири, сгради и други области на обществения бит, пое, по-точно съкрати, огромната част от тази безработна обществена сила. Планомерното пренасочване на работната сила от селото към градовете също намали скритата безработица. Във времевия отрязък между 1946 и 1985 г. огромна част от селското население премина към градовете, предимно към столицата. Кооперирането в селското стопанство пое голяма част от безимотните и безработни селяни. За исторически кратко време безработицата изчезна от обществения живот в България.

Заедно с нея изчезнаха от общественото битие просията, ровенето в боклуците, битпазарите, трапезариите за бедните хора и всички други съпътстващи я подобни явления. След 1948 г. показателят „безработни” изчезна и от статистическите изследвания. Властта разпределяше целенасочено общественополезен труд между всички работоспособни хора у нас, осигуряваше работа на „всеки мъж, жена и дете”, както го препоръчва Айнщайн в своето есе „Защо социализъм?”.

Нещо повече. Чрез закони и държавни разпоредби, правото на труд беше въздигнато на най-високо равнище сред набора от граждански права на човека. Това право беше защитено от законите като ненакърнимо, което не можеха да откажат дори на затворниците. Всяко принудително уволняване задължително се заместваше с преназначаване или с трудово преустройство, но никога не и с принудително лишаване от правото на обществено-полезен труд.

Трудът зае върха в пиедестала от човешки добродетели. Трудолюбието се оценяваше като най-голяма ценност в живота и в поведението на човека. То биваше възпявано по всички възможни пътища на въздействие върху индивидуалното и общественото съзнание. Песните „Да строим неуморно, другари!”, „Дружна песен нек да екне, песен, песен  на труда …”, бригадирското движение и доброволните трудови дни имаха за цел да утвърди трудът като антипод на безработицата и експлоатацията на човек от човека. Съзидателното начало се разпростираше постоянно, повсеместно и настойчиво във всички области на живота и се поощряваше с всички възможни средства. Обхвана дори църковните области на обществените отношения. На среща с представители на градските, младежки и други обществени организации, Вълко Червенков се провикна: „Докога ще търпим божиите служители да просят поминъка си? Нали и те работят? Затова партията реши държавата да им осигури поминъка.”

Накратко казано, безработицата изчезна напълно от статистическите изследвания и в периодичните преброявания.

От тази гледна точка, в живота на обществения организъм настъпи пълно оздравяване.

Осигуряване на собствен дом за всяко семейство беше следващата крачка към нормално обществено устройство у нас.

Знае се, че създаването на собствен дом е сред безусловните усилия за постигане на желаното и спокойно съществувание на семейството. То е императив в живота на човека, предявен от естеството. Знае се, че всяко живо същество, следователно и човешкото, е задължено от природата да осигури себе си и потомството си със свой дом (гнездо, хралупа и прочие). Това е първостепенно условие за продължаване на собствения му живот.

И тежко поносима несгода, ако го няма или е подвластно другиму. „Тпфу, че прокопсия! На чуждо да живееш!”, кълнеше на себе си, но гласно софийска квартирантка, след като хазяйката се беше провикнала към нея с укор: „Севдо! Що харчиш водата! Спри чешмата! Не мога да те гледам така”.

“Па зажми!”, отвърна й Севда (изглежда да е била от шопско), след което продължи с колко ли още подобни мисли.

Не само на Севда. Тази „прокопсия” у нас тогава беше основен социален проблем. В капиталистическия свят и в присъщия му обществен и личен бит на хората, жилищната немотия и днес е сред най-мъчното за превъзмогване. Не случайно Фридрих Енгелс я сочи още през деветнадесети век като най-труден и последен от проблемите, които комунизмът ще е в състояние да превъзмогне.

След 1947 г. разрешаването му у нас се затрудняваше и от постоянния приток на хора от селата към градовете, спасявайки се от скритата за онова време безработица в българското село.

Този повсеместен проблем обаче беше превъзмогнат в България още през седемдесетте години на миналия век. Предимно и като следствие от сполучливия съюз на общественото цяло, в лицето на неговата държавна институция, с хората, нуждаещи се (а те всички се нуждаят) от собствен дом.

Въпреки нескриваното от Тодор Живков неуважение към тогавашното югославско държавно и партийно ръководство по онова време, именно оттам дойде подсказката за сполучливия подход в превъзмогването на този основен проблем и в личното, и в общественото битие у нас. След като югославското ръководство по онова време отказа да приеме художника Стоян Венев като член на обявената делегация за приятелско посещение в тази страна, (в карикатурите си за Тито бил му закачал ордени и на дупето) нашето правителство отказа и самото посещение. Сдобряването продължи само чрез персонални посещения на добра воля. Първото сред тях беше посещението на тогавашния председател на скупщината Моша Пиаде. Гостуващият в страната Моша Пиаде, изслушвайки вежливо традиционните ни хвалби колко държавни жилища сме осигурили за нуждаещите се от тях, запитал защо искаме да отменим дори биологичните закони. Та създаването на свой дом, където да битува, да ражда и да отглежда поколенията си, е първостепенно задължение на всяко живо същество.

Казал е една от най-големите истини в живота на хората. Жилището е нещо много по-различно от обиталището, от заслона или от удобството. То е дом, сиреч органична част от семейното битие и в този смисъл - основна съставна клетка от битуването на всяка човешка общност.

Именно в тази истина нашата държавата по онова време откри нови възможности за превъзмогване на затрудненията, които създаваше огромният приток от селско население към градовете. Вместо да строи и с много разходи сама да поддържа в добро състояние държавните жилища, тя се превърна в желан кредитор на хората, нуждаещи се от създаването на собствен дом.

Условията, които тя им предлагаше, се равняваха на подарък, но който те уважаваха, за разлика от глезените деца, които треперят за играчката си, щом като са си я осигурили с плач и молби, а захвърлят на улицата цели имоти, щом са им дарени. Или дошли ей така, като резултат от майчините или родителските грижи. Ипотеките за построените заедно с държавата жилища се равняваха на месечния наем, сам по себе си сведен от нея „до неприлично ниски стойности”, според някои чужденци. Предвиждаха се и лихвочисла, ипотеки с опрощаване и прочие облекчения в един отрасъл на стопанството, който осигурява самото съществувание на хората!

България е единствената сред всички държава по света, в която (в края на изминалия век) притежаваха собствен дом над 96 процента от домакинствата в нея. И то заради разликата между жилището и домът, която в политиката си направи по онова време нашата комунистическа партия. Държавата тогава се отказа от политическия патернализъм и вместо да раздава държавни жилища, стана финансов и строителен гарант на всяко семейство, което желае „да свие собствено семейно гнездо”.

Тя самата спечели от това. Дотогава, притисната от притоците на селска работна ръка към градовете при ускорената индустриализация на страната, държавата пристъпи към индустриалното строителство на жилища, в които настаняваше тези бездомни хора. Настаняваше ги в тъй наричаните ведомствени жилища или в жилища, стопанисвани от градските и от общинските народни съвети.

Заедно с тях обаче тя пое и всички грижи и огромните разходи за поддържането на лавинообразно разрастващия се жилищен фонд.

С преминаването към кооперираното с хората строителство на жилищата, тя пренесе тези грижи и разходи в самите домакинства. Това рязко повиши и качеството на стопанисването им. (Като бонус, както се изразяват днес, дойде и строителната случайност, че панелните жилища се оказаха по-устойчиви на земетръси и поддържане в сравнение с масивните. Нещо трагично доказано и от земетресенията в съседна Румъния.)

Вън от това попътно предимство, начинът по който се осъществи жилищното строителство подсказваше и нов стил на социалистическото развитие у нас. В тази насока наистина беше направено нещо уникално, което обаче, а и за жалост, не бе разпространено в другите отрасли на народното стопанство.

Отмяната на човешката експлоатация. Това е другият, най-същественият от приносите на отечествения социализъм.

Експлоатирането е използване на чужд труд за лична изгода. В условията на капиталистически устроеното общество, именно така постъпва към наетите от него лица собственикът на средствата за обществено производство. Прави го, разбира се, не само користолюбиво, а защото такива са обществените отношения при капитализма. Собственикът наема работници и работнички срещу заплата, покриваща нуждите им за работното време. През това работно време те обаче създават продукти, със стойност по-голяма в сравнение с получаваната от тях заплата. Разполагайки с произведените продукти, собственикът на средствата за производство ги използва така както нему е изгодно. Следователно иска ли това или не, експлоатира наетите от него работни хора.

Българският социализъм промени този вид обществени отношения. Бяха нанесени поправки и в господстващите дотогава възгледи за експлоатацията и за нейното отстраняване от живота на хората.

Доказа се или се изясни, че експлоатацията на човек от човека не се състои в изземването на принадения продукт от работещото лице. Тя  произтича от начина, по който се използва този труд. Изземването на принадения продукт от държавата у нас продължи и след премахването на частната собственост върху средствата за обществено производство. Сиреч, остана и в условията на обществената собственост върху тях.

Но се пренесе от отношението между работника и собствениците на средствата за обществено производство, към отношението му с общественото цяло, олицетворявано тогава от държавните икономически институции. Думите на работниците от бонбонената фабрика в Княжево през 1947 г., за които писах в издадените ми записки, че и след закона за национализацията всичко си оставало по старому, си бяха чиста и недвусмислено изговорена истина. Само директорът вече не бил частник.

Тези работнически думи обаче сочеха (спонтанно) само първата половина от тази истина.

Другата половина се криеше в обстоятелството, че създаваното не може да е собственост на работниците. Не е изначална собственост и на капиталиста или на директора. В създаването му са участвали както работниците, така и собственикът капиталист или директорът на предприятието. В известен смисъл в появата му са участвали и предшестващите ги поколения. В този смисъл то е притежание на цялото общество.

Всички политикоикономисти преди Карл Маркс са се питали защо работещият получава винаги по-малко от стойността на създаваните от него, или с неговото участие, продукти. Измъчвала е дълго време и него самия, докато му помогнал идейният му съратник Фридрих Енгелс, собственик по онова време на своя фабрика. Маркс нееднократно му задавал въпроса: защо след всички сметки за изразходваните средства в производствения процес, винаги остава нещо повече? Откъде идва то?

Енгелс му обяснявал с езика на фабриканта, който Маркс обаче не съвсем разбирал, докато най-сетне не му изпратил едноседмичния производствен баланс в собствената му фабрика. И всичко станало ясно не само на Карл Маркс.

Оказало се нещо изключително важно както за икономическата наука и за социологията, така и за социалистическата идея изобщо. Още тогава е станало ясно, че обявеният в „Манифест на комунистическата партия” принцип за заплащане на работника при социализма според „количеството и качеството на положения труд” не е съвсем точен. Дори неверен и затова неосъществим.

Наистина, трудно, дори невъзможно е да се установи за който и да е работник или работничка какво точно участие те взимат с количеството и качеството на своя труд при произвеждането на продукта. Трудът е съвместно усилие. Промишленото и селскостопанското производство, производството изобщо и при капитализма, и при социализма са колективно дело и е невъзможно с точни мерки да се установи кой колко труд е вложил в продукта. Иначе казано, трудовото действие е индивидуално проявление на общата съзидателна способност на обществото. Трудещите се работят при заварена работна среда. Употребяват наличните производствени средства и опитност.

Същото, и то в още по-голяма степен, се отнася за оръдията на труда, които те въвеждат в действие.

Собствената им трудова способност, знания, трудови навици, опит и всичко останало, от което се състои тя, също е обществено обусловена.

На всичко отгоре, в трудовото действие за създаването на новите продукти те прибавят и своите неповторими лични качества.

Как и коя сметачна машина може да определи точно стойността на влаганото от работещия трудово действие в произвеждания продукт ? И днес, както беше и в периода на нашия социализъм, е невъзможно да се открои в съвкупния производствен процес онова, което е дошло от работната сила на наемния човек. Създаването на новия продукт винаги е плод от съвместните усилия на много хора.

Ето защо има много основания, за да се твърди, че разликата между стойността на дневната издръжка на работниците и стойността на произведения през трудовия ден продукт винаги ще съществува. Тази разлика съществува и днес навсякъде по света. И не защото не се осъзнава или се поддържа користолюбиво от страна на работния наемател. Тя е обективен факт, свързан с общественото развитие. Отново: съвместно осъществяваният труд винаги е създавал повече блага в сравнение с издръжката на изразходваната от човека работна сила при създаването им. Тя, работната сила, винаги е струвала на работодателите по-евтино, в сравнение със създаваните трудови продукти.

Нещо повече. Погледнато исторически, разликата между приноса на отделния труженик и стойността на създавания от неговото участие трудов продукт се е увеличавала постоянно. И сама по себе си е показател за напредъка в развитието на обществените тела.

Или ще расте заедно с него.

Тъй че с трудовите договори и при нас се уговаряше заплащането не на труда, който ще се полага. Заплащаше се издръжката на работната сила за определеното трудово време. Срещу трудовия си договор със стопанското ръководство работникът получаваше само средствата за своята издръжка в определеното от договора работно време. Българската социалистическа практика също показа, че не в тази разлика се състои експлоатацията на трудовия човек от страна на капиталиста. Тя само сочи една от предпоставките за трудовата експлоатация на работника от капиталистическия собственик. Не нейната същност.

Икономическият статус на трудещия се човек в едно или друго общество произтича от начина, при който се използва съвкупният продукт от един или друг цикъл на общественото производство. Или казано отново и по-общо: трудовата експлоатация на хората започва или приключва с използването на този продукт. И още по-точно - започва от изразходването на онази съставка от съвкупния продукт, която в икономическата наука окачествяват като принаден продукт.

С други думи дали е налице експлоатация на човека от човека зависи от  това в чии ръце отива създаденият продукт. И за какво те се разпореждат с принадения продукт.

Впрочем, как изобщо се изразходва съвкупният продукт от общественото производство?

Отговорът е:

Най-напред от него се отделя онова, което е изразходвано, за да се възстанови самото производство. Включително и възстановяването на работната сила за произвеждането му.

Неотменимо след това се отделя резерв за в случай на бедствия и други губителни сили.

Голям дял от произведения продукт се определя също така за разширено възпроизводство, икономически задължително средно 20%. Без него не би имало нито развитие на производствения процес, нито увеличаване на съвкупния продукт.

Останалото се употребява от онзи, в чиято собственост са средствата за общественото производство.

При капитализма той е частно лице или сдружени по свой начин частни лица. С този продукт при капитализма разполагаха, разполагат и сега, частните собственици на средствата за общественото производство. И го употребяват според своите частни интереси. В повечето случаи в ущърб на трудещите се.

За разлика от капитализма, по времето на социализма у нас, споменатият остатък от произведеното се използваше за потребностите на всички и на всекиго поотделно. Тази употреба на принадения продукт за нуждите на всички, независимо от възраст, образование и прочие различия между тях, беше основната причина за подобряване качеството на живота, обществен или частен. Използваше се и в съответствие с установеното от конституцията стопанско равенство сред жителите на страната.

Но се извършваше по два начина.

Първият - чрез индивидуално заплащане в рамките на оптимума от най-ниската до най-високата заплата, при съществуващото обществено разделение на труда. Най-ниската сочеше минимума от средства за съществуването на човека. Максимумът - прага до излишеството. Според изчисленията за нуждите на работещото лице и семейството му, най-ниската работна заплата тогава беше 84 лева (или 90 долара месечно, спрямо тогавашния международен курс на българския лев). Най високата - не повече от десет пъти повече. Именно между тези две граници се осъществяваше и повишаването на приходите от труд през цялото време на социалистически устроеното общество у нас.

Повишаването на работната заплата ставаше пряко и косвено.

Пряко - чрез постепенното увеличаване на заплатата за съответния работен пост, според състоянието на общия бюджет в страната. Косвено - чрез поевтиняване на основните продукти и услугите, необходими за жизненото и битово удобство на хората.

Прилагаха се и двата начина съчетано.

Успоредно с това, чрез държавния бюджет обществото поемаше такива безусловно необходими за живота на всеки човек разходи, като тези за здравеопазването му, за образоването му, за отглеждането на децата и подобните им други разходи. Това косвено заплащане на изразходвания от работния човек труд в общественото производство, по същество поемаше най-големите разходи за поминъка и нормалния живот на хората.

Тук се наниза и цяла поредица от допълнителни улеснения, снижаващи грижите и разходите за поминъка и издръжката на всички хора, не само на работещите. За около две десетилетия у нас беше окончателно премахната неграмотността на населението. Безплатното здравеопазване обхвана абсолютно всички членове на обществото.

Направеното можем да определим и като осигурен „базисен доход” за всеки член от обществото, без разлика на пол, образование, етнос и прочие. Тук този доход на всеки и на всички членове на обществото беше естествен плод от развитието на самата обществена система. Не благодеяние или изпросено  състояние.

Променящата се политическа обстановка, както и неизбежната политическа непохватност, създаваха, разбира се, условия и за привилегии на част от населението както при лично заплащане на труда, така и при използването на обществено достъпните блага. Ала и тези привилегии не излизаха вън от трайно установената социална еднородност на населението. Нито я накърняваха.

Всеки човек беше трудово равен спрямо другите. Всяко домакинство се ползваше еднакво от обществените блага. Общественото цяло се развиваше без вътрешни стълкновения и в мир. То осигуряваше всекиму равноправно трудово участие в обществения живот, здравна защита, защита от икономическа експлоатация. Осигуряваше приемлив домашен и обществен бит, безплатно образование, здравен и културен отдих, материално осигурени старини.

В своята съвкупност, икономическите промени в обществото вече осигуриха дохода и бита, присъщи на средната класа. Тогава у нас нямаше средна класа, тъй като, за да я има, следваше да има и другите две - нисшата и висшата. Но всички домакинства у нас имаха битовите възможности на средната класа в буржоазните общества. Съответните различия произтичаха от способностите, наклонностите и особеностите на работните им постове. Както е известно, тази категория в социологията също се подчиняваше на мерилото „оптимум”. По определение също е с горна и долна граница.

Тъй бе и с битовия комфорт, присъщ на тогавашното наше население. Качественото състояние на живота му, макар и да не беше на равнището, до което бе стигнало качеството на живота в средната класа от напредналите капиталистически страни, у нас през седемдесетте години на отминалия век беше в границите на оптимума. За всички граждани. Не за определена част, която социолозите определят като средна класа. Много хора и тогова се стремяха към горната граница на оптимума в качеството на живота. Ала и това ставаше според развитието на самата цивилизация, в която се изменяха и оценките за начина на живот. Безспорното и за всички общества е обстоятелството, че и самото качество на живота има своя връхна граница, отвъд която вече преминава в разкош, състояние, свързано с експлоатация на чужд труд.

По тази причина невярно ще е, ако се каже, че у нас качеството на живота е било близко до горната граница на битовия комфорт. Това се осъзнаваше и от радетелите на социализма. От тях доста предпазливо се изговаряше думата „качество” на живота, когато обсъждаха постиженията ни в тази област. Това понятие е показател за цялостното, исторически постигнатото състояние на човешкия живот. Навсякъде по света, горната граница на битов комфорт и човешко поведение в обществения и в личния живот зависи от равнището на производителните сили и от производителните възможности на човешката работна сила - двата основни фактора за общото състояние на живота. Именно затова е имало и ще има различия в степента на жизнен и битов комфорт в страни с един тип икономическо устройство. Било то буржоазно или социалистическо.

По тоя повод отново се подсещам за казаното от Ленин, че, ако, или щом социализмът победи и в западноевропейските страни, то неговата страна, Съветският съюз, изведнъж ще се окаже изостанала или развиваща се социалистическа страна. В едни буржоазно устроени държави качеството на живот също е различно в сравнение с други държави от тоя исторически тип. Това можем да кажем и за споменатите вече големи успехи в общественото развитие на страната ни през тридесетте години на отминалия век. Те бяха успехи в сравнение със собственото състояние на живота, от което са започнали.

Така беше и сред социалистическите държави. Всекиму е известно от какво историческо равнище на живота, обществен и личен, започна и у нас социалистическото развитие.

Успоредно с това е необходимо да се изтъкне, че има и неотменими от историческото равнище показатели за добро качество на живота. Независимо от историческото стъпало, в което се намира една или друга страна. Пример от този вид относно качеството на живота е постигнато в социалистическа Куба.

Обобщено. Всички изредени и подобните им начинания на властите във времето на българския социализъм превърнаха нашата общност в единен обществен организъм. На историческия хоризонт се съзираха бледите, но ясни контури на обществен организъм, в който господства единство между цялото и неговите съставни части. Големите и малките проблеми, които възникваха в хода на обществения живот през четирите десетилетия от съществуването на социализма у нас, се появяваха и превъзмогваха в рамките именно на това неизменно сцепление. Тъй че посочените коренни промени в общественото устройство и в отношенията между хората, от социологическа гледна точка, са достатъчни тогавашното ни общество да се окачестви като социалистическо.

Без уговорки.

Номенклатурата. Своеобразен демократичен успех в общественото ни развитие беше обединяването на различните политически въжделения сред населението. Олицетворена от тъй наречената номенклатура, у нас се появи обществена прослойка, която разшири представителността на партийната политика, превръщайки я отчасти и в общонародна.

Въпреки нарасналия брой на нейните партийни членове, БКП не можеше сама да осъществява повсеместно своята власт. За нейния успех в социалистическото преобразяване на обществения ред не беше достатъчна и прибавката на съюзния членски състав на БЗНС. Социалистическата програма изискваше, дори налагаше обществено творчество в измерения и в посоки, небивали за онова време. По тази причина се появи нуждата от създаването на по-широк обществен кръг от дейни и вещи лица във всички основни области на общественото развитие.

Нарекоха го партийна номенклатура. Първоначално, а след време - просто номенклатура.

Тази част от нашето общество във времето на социализма се създаваше успоредно с наставащата класова или, както тогава деликатно беше наричана - социална, еднородност. С появата на номенклатурата, властите започнаха да налагат тази еднородност не само силово, както беше в първите две десетилетия на новото общество. Те вече полагаха многостранни усилия за отстраняване или притъпяване на класовата корист, неприязън и омраза, унаследени от близкото минало. С включването в номенклатурата на представители от различните слоеве, начинанията на властта успокояваха още повече обществените отношенията у нас.

Дословно думата „номенклатура” означава списъчен състав от лица, на които властващите две партии (и БЗНС си имаше подобен списък) се доверяват политически, идейно и деятелно в тяхната гражданска, или професионална кариера. Важните работни постове във всички области на обществения живот биваха заемани само след съгласието на съответните партийни и съюзни органи. Първоначално списъкът се отнасяше за кадрите от най-високото равнище в управлението. Постепенно той набъбваше с лица от институциите и стопанските звена в окръзите, за да достигне през последните години на социализма у нас и до общинските звена. Заедно с активните членове на двете партии (тоест призваните да ръководят всекидневната им политическа дейност), броят на номенклатурните кадри клонеше към повече от милион лица.

Оформяната по този начин обществена прослойка, обвърза с политиката преобладаващата част от най-способните хора из средите на партийните и безпартийните гражданки и граждани. Неусетно класово-партийният показател за приобщаване към дейността на партията и на държавата беше заменен с атмосфера на търпимост и дори с дейно сътрудничество сред самите кадри.

Така „организираният в държава” пролетарият, наричан още и „диктатура на пролетариата”, бе заменен в обществения живот от негово умалено подобие - номенклатурата.

В този списък, поименно утвърждаван от партийните ръководни органи, се включваха членовете на самата партия; съюзените с БКП ръководители и членове на БЗНС, техните сътрудници и чиновници; ръководителите на стопанските звена, ръководителите на законодателните, съдебните и административните институции; ръководителите в образователната система; ръководствата в научните институции; командният състав в армията и в другите силови институции; тайните защитници на отечеството; ръководствата на профсъюзите, младежките, творческите и всички други обществени организации, всички те около четвърт. Множество от тези лица сами търсеха или се надяваха за утвърждаването им в този списъчен състав от дейни и полезни сътрудници на властта. Други се вписваха в него волею-неволею. (Пример за това бяха всички лица, които аспирират за научни степени и звания. Предварителното им утвърждаване ставаше като част от допускането им до съответните конкурси за избора им.)

Този слой не беше само представителен, както в повечето случаи е при многопартийното държавно устройство, а пряк проводник на партийната политика в обществото от времето след действителното утвърждаване на БКП като ръководна политическа сила в обществения живот. Много от лицата в този обществен слой бяха безпартийни, но със способностите си заемаха важни, в някои случаи дори ключови места в общественото устройство и в обществения живот.

Особена част от номенклатурата бяха лицата, наричани „активни борци против фашизма и капитализма”. Ала с нарастването на броя им тази част от номенклатурата придобиваше и самочувствието на обществена сила, с която да се съобразяват и политическите властници. Критичните им настроения сред тях се усилваха с времето, тъй като подмладяването на хората от другите звена на номенклатурата все повече и повече ги изместваха от властовите им позиции. Това им самочувствие стигаше често и до желанието да се обособят в съюз със скритите намерения за опозиция на управляващите.

Без да обяснява защо, Тодор Живков категорично се противопостави на тази идея и ги остави само като списъчна формация на привилегировани с миналото си лица. Но не ги отстраняваше от номенклатурата. Нещо повече. С нарастващите трудности на властта, особено след скрития конфликт със съветското партийно и държавно ръководство, Централният комитет на БКП снизи критериите за признаването като активни борци против капитализма и фашизма на все повече и повече политически дейни и опозиционно действащи или мислещи хора в миналото. В техния състав влизаха около девет хиляди „активни борци” от БЗНС. Имаше и безпартийни лица, участвали пряко или сътрудничели в активната съпротива срещу монархическата власт у нас. Предимно като партизани и техни помагачи.

Тодор Живков се противопостави и на желанието у запасните офицери и сержанти от армията да създадат свои съюзи. Създаването им по същество означаваше превръщането в обществена сила на бившите по онова време офицери и сержанти от царската армия. Уважението към приноса им във войната от 1944 - 1945 г. властта изрази само в поредица от привилегии като ветерани от тази война. Част от тях бяха в състава на номенклатурните кадри поради положението си, което замаха в икономическата, държавната или културната сфера.

Така в номенклатурата намериха свое място и „преданите до смърт на социалистическото дело” лица, и много безпартийни граждани, а и негови най-зли, ала затаени, противници. В нея се намираше не само анархистично настроеният демократ (егократ) старши научният сътрудник и доктор на науките Желю Желев. Или Стефан Савов - синът на министъра от царското правителство Димитър Савов, който в царското време награждаваше убийците за всяка отрязана от тях партизанска глава с петдесет хиляди лева. Там беше и професор Петров от Софийския университет, изключил Желев от университета, или професорът от школата на МВР М. Янков, пръв обявил за антипартийна книгата му „Фашизмът”…

Въпреки това, а и да повторя, всички те волею-неволею работеха или съдействаха за укрепването на социалистическото обществено устройство. Привилегиите им спрямо останалите членове на обществото произтичаха от тяхното положение в обществения организъм. Или от престижа на заеманите от тях работни постове.

Номенклатурата умаляваше и обществените различия сред населението, представлявайки го пред историческия развой като непротиворечива общност.

Най-същественият принос на тази обществена сила се състоеше в това че създаде на социалистическата програма за общественото развитие значително по-широк творчески фон, в сравнение с партийно-идеологическия. В нея най-напред се зараждаха и поривите за обнова в обществената действителност.

Накратко казано, номенклатурата, това беше субектът на социалното управление, на въздействие, възпитание, внушение и действителната грижа за останалата част от населението. Субект с положителна роля в наченалото се социалистическо преустройство на обществото ни.

Но беше и множество от хора, на част от които властите сами предложиха удобна мимикрия на затаената им надежда за реванш в по-благоприятни времена, каквито им поднесе като подарък вътрешно партийния преврат през 1989 г.

Към оптимизиране на общественото управление. Промените, настъпили в обществения живот, вещаеха надежди и за оптимизиране на самото обществено устройство. Повиши се общественият интерес и към науката за обществото, както и към такива нови и „чудати” за онова време научни области, за каквито се оценяваха кибернетиката, дигиталната теория на информацията и прочие. Включително и към социологията.

Дотогава думата „социология” не присъстваше в нашата книжнина. Смятаха я за буржоазна измислица в обществознанието. За изясняването на обществения живот се смяташе за достатъчно соченото в историческия материализъм, това философско разбиране за обществото в марксизма.

В края на шестдесетте и в началото на седемдесетте години на миналия век у нас нещата се измениха съществено.

Започна да се разгръща социологическо познание и в услуга на непосредственото обществено управление. Към Българската академия на науките беше създаден Институт по социология, наред с философския институт. Под научното ръководство на Живко Ошавков институтът извърши голямо, интересно и важно социологическо изследване на социалната структура в нашата страна. Международната активност на българските социолози привлече вниманието на Световната социологическа асоциация, провела своя Седми световен конгрес в нашата страна. Не след дълго се създаде и Българската социологическа асоциация с разклонения почти във всички окръзи на страната. Появи се социологическа група и в Централния комитет на Българската комунистическа партия начело с Костадин Байчински. Учредено беше и научното списание „Социологически проблеми”. Към общото увлечение в социологическа активност беше приобщена и ръководената от мен социологическа група (главна редакция) към тогавашния Комитет за радио и телевизия.

Казано накратко, поде се широк научен размисъл за верифициране на традиционните истини за обществото. Научният размисъл се разгръщаше върху съвременните състояния на човешкото общество и като потребност от оптимизиране на общественото устройство и неговото развитие.

И всичко това, под навъсения поглед на мнозина учени в областта на обществознанието както в Съветския съюз, така и у нас.

Основните социологически усилия на новите научни звена бяха насочени предимно към осмислянето на наличната обществена структура, към нейните особености, състояние и усъвършенстване. В тази насока се появи дори българска социологическа школа със свои, родни успехи. И със стремеж да се оформи като всеобща методология на социологичното познание.

Това социологично оживление беше съпроводено и с повишен престиж на социалната психология. Трудовете на Иван Хаджийски относно българската народопсихология се популяризираха и с публични четения в салона на БАН. Емпиричната социология се обогатяваше с разностранни български изследвания на общественото битие, провеждани от социологическите дружества и умножаващите се „отраслови” социологически звена.

За отбелязване е, че това изследователско оживление сочеше статуквото като априорно добро. Критичното начало в него, доколкото се изявяваше, целеше „още по-доброто”.

Дори само един общ обзор на публикациите по онова време и статиите в списание „Социологически проблеми” и „Социологически преглед” е достатъчен, за да се установи общата тенденция към оптимизиране именно на социалната структура и нейното управление у нас.

Подобен смисъл имаше и решението да се създаде и в Централния комитет на БКП научно звено за оптимизиране на нейното самоуправление, а поради мястото й в обществения живот - и на цялото общество. (В съзнанието на Тодор Живков това звено до последния момент присъстваше като „Кибернетичен център”.)

През 1969 г. беше ми предложно аз да подготвя проект за създаването му. Приех предложението с охота. Подтикнат бях от убеждението, че БКП води нашето общество към неговото естествено състояние на единство, за което е мечтал навремето и Русо с неговия „Обществен договор”. Оптимизирането на нейната информационна система щеше да се отрази благоприятно и върху състоянието на цялото общество. Благоприятна предпоставка в тази насока създаваше и обстоятелството, че дейността на тази партия наистина беше насочена към превръщането на обществото ни в единен организъм. Следователно и към установяване на необходимата за това самоуправление единна информационна система.

Участието ми в обществения живот, включително и в партийния, поднасяше достатъчно доводи, за да установя ключовия недостатък в системата за управление и ръководство както в партията, така и в обществото като цяло. На всички равнища в общественото устройство липсваше или беше пренебрегвана системата за „обратна връзка”. Тази информация, дефинирана от Норберт Винер като информация за попаденията и резултатите от решенията, той сочи и като ключово звено във всяко управление.

Традиционната информационна дейност в партията и в обществото обаче се разгръщаше само по стъпалата на общественото устройство и равнищата на управлението. От по-нискостоящите равнища към по-горните, а от тях и към най-горните. В нея отсъстваше прякото „наблюдение на попаденията”, каквото по същества е информацията от типа „обратна връзка”. Тази информационна практика обаче страдаше и от дрг недостатък, присъщ на всяка информация в йерархическа система на социално управление - многото „шумове” в канала на предаваната по стъпалата информация. В повечето случаи първичната информация за средата и за състоянието на собственото поле на дейност се отрупваше с тълкувания от междинните управленчески звена, за да достигне до най-висшето почти в изменен, понякога и изопачен от тази намеса вид. Особено вредна беше тази намеса от канала при отчетната информация. Всяко звено от стъпаловидната система отчиташе себе си. Хвалеше се или оправдаваше себе си за ставащото в неговия обсег на въздействие. Още по-отрицателно се оказваше тази намеса от междинните звена при командната информация. Много от решенията на висшестоящите звена не достигаха до първичните организации.

Изобщо, йерархичният ход на информацията „от долу нагоре” винаги поднася видоизменена информация за първичното (истинското) състояние на нещата. С каквито и средства да се очиства от субективната намеса, този вид информационна дейност става опасна, когато е единственият информационен източник на управлението. Съдържа възможността от поява на анонимна власт в обратна посока. Подчинените звена започват да ръководят ръководещото звено, щом като то е оставено без пряка информация за управляваното поприще или за ефекта от своите разпоредителни дела.

Проектът, който предложих на Политбюро, имаше за цел да отстрани тези недъзи на стъпаловидната система на партийна информация.

Идеята за това звено се зароди у мен в края на шейсетте години на миналия век, когато моя статия в сп. „Философска мисъл” за отражението чрез сигнали възбудила интерес и у председателя на Комитета за Държавна сигурност по онова време - министър Ангел Солаков. Получил лично от Тодор Живков поръчението да модернизира системата на сигурност, Солаков съзрял в моята статия полезни идеи за изпълнението на тази задача. Двустранният ни интерес към темата - моят за практическа подкрепа на тезата ми, неговият с надеждата да приобщи и науката в това дело, доведе до създаването на ново управление в Държавна сигурност, именувано „Седмо”, наред с наличните шест управления в тази система.

Дотогава познавах отблизо само управленческата система в армията, където служих като офицер до предшестващото десетилетие. Там както във военно време, така и в мирно, добрата система на информация е сред основните условия за успеха. Затова вековете почти във всяка армия и във всеки отделен вид армия са изработили стандартен и задължителен оптимум в информирането.

Показател за постигането му са две взаимно обвързани качества на информацията в армиите, освен основното - да е вярна.

Първият признак на добрата информационна система в армията е всяко звено от нейната йерархия да има своя информация, наред с обвързаната с единоначалието в йерархията.

Вторият - системата да осигурява „обратната връзка”, така както я характеризира Норберт Винер в своята книга „Кибернетика и общество”. Там авторът прави разлика между тъй наречената „обратна информация”, или информацията „от долу нагоре”, тоест постъпващата от подчинените към управляващите звена, от една страна, а от друга - информацията „обратна връзка”.

Първият вид информация, тази по пътя на подчинението, е постоянен съпровод на самото призвание на съответната армия или войскова единица. Във военно време информацията за бойната задача, за противника, за собствените сили, за съседите, респективно и за условията на възможното стълкновение, е императив за самото наличие на армията и нейните подразделения. Тя освен това е информация в мирно време. Или информация преди бойното действие.

По време на военните действия ключово значение за успеха им обаче придобива вторият вид - информацията от типа обратна връзка. Нея Винер отъждествява с наблюдението на резултатите от собствените действия на управляващия. Тя, в случая с армията, е информация за попаденията от бойните действия на управляваната (командваната) съставка на армията, на цялата армия или на нейна част. Тази информация не отменя качествата, нито наличието на информацията, постъпваща от по-нискостоящите войскови подразделения. В някои случаи може да се осъществява и чрез тях. Ала главното съдържание на информирането в бойните действия е именно информацията от типа „обратна връзка”.

В мирно време, сиреч във времето на самоподготовка за реални бойни действия, обратната връзка в армията е само условна. Такава е, защото и „попаденията” срещу противника са условни. В случая учебни. Условно е и основното ръководно начало всяко командно звено в армията да има своя пряка информация за противника за ефекта от своите действия, наред с постъпващата откъм подчинените му.

Друг е видът информация в системите на Държавна сигурност. За разлика от армиите и подразделенията им, институциите на държавна сигурност са в състояние на „действителна и постоянна война”. Те се създават и съществуват в условията на постоянни „бойни действия”. Това обстоятелство характеризира състоянието и на цялата институция. Признак е дори на психиката сред приобщените в тези системи хора. Началници или подчинени. Отнася се също и за трите насоки на усилията им за защита на сигурността - защитата от криминалните деяния, от противниковите прояви вътре в държавата и чрез разузнаването на потенциалния или действителния противник.

Ето защо оптимизирането на информационните процеси тук следва също да е подобие на армията.

И тук главното сред тези съпътстващи я ограничения е претоварването на първичната информация с нейните тълкувания от посредническите звена. Тази тяхна намеса често пъти играе ролята на „шумове” и не само губи от първичните качества на съобщенията, но често ги изопачава.

Така се роди идеята за обвързване на традиционната система на стъпаловидно информиране с прякото.

Новото, Седмо управление в Комитета за държавна сигурност, беше насочено към отстраняването именно на посочените последици от стъпаловидния вид информационните канали. То вече започваше да работи в утвърдения от проекта ред и стил. Но до промените в ръководството на Комитета за Държавна сигурност, които прекъснаха по-нататъшното му развитие във възприетия му вече вид. Поне в онези основни негови очертания, които замисълът на проекта предполагаше.

Създаването на научно информационно звено и за пряка информация, включително и информацията от типа „обратна връзка” към Централния комитет на БКП, откри възможности за разширяването и обогатяването на този модел с нови черти и в нови, общодържавни измерения.

За кратко време и в напълно благоприятна среда, в ЦК на БКП се появи ново информационно звено, наречено Информационно-социологически център. Не след дълго той беше поставен под наблюдението на първото лице в партията (израз за причисляване на отделите от апарата на ЦК към един или друг от неговите ръководители). Утвърдените му устройство, цели и задачи го оформиха и като отдел за стратегическа информация. Или като звено, предназначено за обслужване на партийното ръководство със стратегически сведения, справки, обобщения и проекти. (Към градския комитет на БКП в столицата също се създаде Информационно-социологически център. По негово подобие такова звено се появи и в армията. В окръзите с подобна дейност отчасти се заеха създадените от Социологическата асоциация социологически дружества.)

Без да пречат или да пренебрегват информацията по стъпалата на йерархията в партийното устройство, Информационният център в ЦК и аналогичните му звена в партията започнаха да придобиват и първична информация. Започнаха да осигуряват партийните ръководство в центъра и в окръзите със справки и обобщения за ставащото в първичните звена на партията и в трудовите колективи, както и в поселенията, където действат те. Включително за изпълнението на решенията, или „попаденията” от управлението.

Така, в сърцевината на политическото управление на обществото се зародиха два вида информация. Едната, протичаща по йерархичното устройство на партията. Другата - отправяна пряко към нейното централно равнище.

Добрите последици от това нововъведение се проявиха още в началото му.

Заедно с това, неусетно, но явно се задейства онази нагласа у тях, която в социологията Макс Вебер ще обозначи като защитна реакция на самата институция. Повечето от партийните ръководители и техните сътрудници, с поведението си, дори с консерватизма в своята работа, искрено се придържаха към добрите цели на социалистическото дело. Въпреки това в усърдието им при изпълнение на задълженията си, съзнателно или не, се съпротивяваха срещу всяка промяна в установеното статукво на устройството и информационното обслужване на обществения ни организъм. Идващата пряко към ръководствата на ЦК информация от Центъра започна да се оценява като „удар в гърба” на съществуващите структури в ЦК. И започнаха да се борят с Информационния център. Дори срещу него.

В едно отношение се оказаха победители, но в друго отношение - победени.

Това бе така, защото започналото внедряване на проекта не отменяше статуквото. То съчетаваше информационните нужди на ръководните звена и по двете пътеки - стъпаловидната и пряката.

Едновременно с това някои от наличните звена започнаха да се съобразяват и с новостите от проекта. Макар и чрез мимикрия. В един от отделите на Централния комитет традиционните картончета за контрол изведнъж бяха заменени с перфокарти. Без самите инициатори за това нововъведение да знаят какво е по същество нововъведението. Други сред тях пожелаха да получават и те самите пряка информация като контролен показател на стъпаловидната. Настъпи момент, когато и двата начина на информиране, съответно хората зад тях, установиха работно съжителство.

За отбелязване е, че проектът нямаше да види бял свят, ако не беше категоричната поддръжка от страна на Тодор Живков. Той помагаше за неговото внедряване чак до отстраняването му като партиен и държавен ръководител. На приемника ми в ръководството на Центъра заръчал да следва стратегията, която той утвърди при създаването му. Изпратил новия ръководител аз да му я разясня, без други указания относно съдържанието на работата. С това и приключил „инструктажа” на новия завеждащ подведомствения му отдел.

Струва ми се важно ще е и заключението, че самото създаване на Информационно-социологическия център в ЦК на БКП подсказваше за наличието на нова ориентация в цялостната политика на партийното ръководство. Създаването и успешното функциониране в продължение почти на две десетилетия на системите за пряка информация относно състоянието на общественото цяло и на информационните системи за „обратна връзка” се оказа щрих от зараждащия се нов модел на социализма у нас. Или за оптимизиране на общественото устройство според наложените или задаващите се в света нови обстоятелства.

Това не е само логично заключение. Без заявена постановка пред обществеността, сред интелектуалното ядро на властта у нас, все повече се заговаряше за научно самоуправление в структурите на общественото тяло, както и за тяхната автономност. Тази тема прозираше и във всички други информационни нововъведения в комунистическата партия, а с това - и в обществения живот.

Темата за включената в проекта автономност или самоуправление беше обсъждана също и с партийния ръководител, но в доста предпазлив разговор. Отчасти и абстрактно. От моя страна причината за това беше опасението ми, че с подобна автономност на съставляващите го части и неговите основни клетки, може да се породят асоциации с общество, което много прилича на Съединените американски щати.

У Тодор Живков неохотата да се впуска в тази тема най-вероятно е произтичала и от тогавашната сложна плетеница от работни и политическите обстоятелства. (Има и друго обяснение. Той не веднъж е отлагал обсъждането на новите идеи „за тогава, когато им дойде времето”. И винаги, или най-често, подобрени откъм практическата им страна.)

Но ред обстоятелства дават основание да съзирам присъствието на Информационно-социологическия център в проекта за социалистическото преустройство у нас, обявен от Тодор Живков десетилетие по-късно.

Дали е било, или могло да стане така, това сега, след отмяната на нашия социализъм, не можем да знаем. Ала онова, което е било безспорно в този дългосрочен проект, са заложените надежди за излизане от многохилядния команден пашкул, в който досега и сега все още се мята обществото. Не само в устройството му, но и във всичките му признаци на живо тяло.

Обществото е множествен организъм, който, подобно на всяко живо същество, е балансиран в правата на отделните части и на тях спрямо цялото. Първостепенното условие за постигането на подобно състояние е самоуправлението и по вертикала, и в хоризонтала на системите в обществения организъм…

Човечеството вече не може да се подчинява само на силните. То не може, по-скоро не бива и да се самоунищожава заради техните интереси и стремежи към абсолютна власт над хората.

Споменатият проект за съчетаването на пряката със стъпаловидната информационна система съчетаваше централизма с автономията, където всеки отговаря за поверената му част от общественото управление. Оповестяването й от мен пред Седмия конгрес на Международната социологическа асоциация (1971 г.) предизвика у мнозина сред западните чуждестранните делегати възторжен отклик. „Вашите социални решения, заявяваха някои от тях, са все още наши тежки проблеми”.

Какво по-нататък? Достигнатото равнище на живота у нас будеше и доста непривични за онова време въпроси. Слети в общ поток на озадачаване, те се свеждаха до питането „Какво по-нататък?”. Или, ако го има, „Как ще изглежда то?”.

Любопитното беше, че по онова време подобно мисловно раздвижване имаше не само сред социолозите и подобните им други  интелектуалци. Имаше го и във всекидневното обществено съзнание.

Сред социолозите повод за подобни разсъждения даваше и тезата за двете фази на следкапиталистическото общество - социализма и комунизма. Според нея, в първата фаза, за ръководно начало в обществените взаимоотношения, е правилото „от всекиго според възможностите, всекиму според труда”. За втората фаза - „от всеки според възможностите, всекиму според потребностите”.

Достигнатото през седемдесетте години на миналия век равнище на общественото ни развитие у нас само по себе си сочеше умозрителността на подобно различие.

Както беше изяснено вече, мерилото „според труда” на дело беше доста относително, за да окачествява социализма като цяла фаза в общественото развитие. При това, казаното за социалистическото всекидневие у нас в споменатото време вече говореше и за задоволяване на потребностите у хората независимо от приноса им в общественото производство и в услугите. В тоя смисъл ще е в правото си днешната антикомунистическата пропаганда да окачествява нашия социализъм като комунизъм (макар и да го сочи като изначално човешко зло). Той беше толкова добричко време, че осигуряваше потребностите и на лентяите, сведени до това състояние от обществени обстоятелства или от собствените им недъзи като личности. Правеше го и за много от днешните позакъснели противници на социализма.

От теоретична гледна точка споменатите явления ясно и недвусмислено сочеха и друго - цялата марксистка доктрина описва обществото като следствие от потребителската взаимна зависимост между хората.

Пита се обаче само в това ли се състои общественото сцепление? Само потребителската ли зависимост обвързва човешките същества в общности от различно естество и исторически белези? Заедно с това, какво би станало, ако, или щом като всеки е задоволен потребителски както и всички други, независимо от размяната между тях на труд и/или материални блага?

Айнщайн сочи, че зависимостта на индивида от общественото цяло зависи и от други сили на сцеплението, сред които „дом, работни инструменти, език, формата на мислене и повечето от съдържанието на мислите”.

С право, защото тъкмо тях и подобните им фактори на общественото сцепление, освен потребителските, започнаха да привличат и да подтикват към обществен размисъл в нашето тогавашно общество.

В тази насока основание за подобни въпроси даваше и достигнатото равнище на бита и потреблението у нас.

Един от вещните признаци за споменатите разсъждения беше паричното излишество у тогавашното население. В края на седемдесетте години личните спестявания бяха около осем милиарда лева, тогава равни на десет милиарда долара. Иначе казано, представляваха сума, почти равна на годишния държавен бюджет. Тези спестявания не бяха за непредвидени утрешни разходи. Или за „черни дни”, а просто „за да ги има”. Някои слоеве от населението, предимно изсред най-дейните в обществените дела, започнаха да трупат спестяванията си дори до милионни размери. Сред тях личаха имената предимно на лица от художествено-творческата интелигенция. Сред скритите - предимно на работещите в чужбина или общуващите работно с икономическите структури извън страната. Вън от спестяванията в ДСК или в Народната банка, част от тях са били и в домашните кътове за съхранение на паричните знаци. Учен социолог със съпруга актриса, например, се оплакваше, че крадец тършувал вкъщи и откраднал намиращите се там доста пари. Но не можел да каже колко са били. Много от татковците също не можели да кажат колко от парите вкъщи са харчени непозволено от децата им.

Имаше и други показатели за това, че паричната маса, която обществото отделя за лично заплащане, за подобряване на личния и обществения бит надвишаваше размера на средствата, нужни за поминъка, домашния уют и битовите удобства. (Днес този размер назовават „базисен доход”.)

От социологическа гледна точка това означаваше, че нашият социализъм вече се прощаваше не само с плебейските си мерила за по-добър живот. Наличието на споменатия излишък у все повече хора будеше предусещането за наченала се промяна и в главния сред подтиците към сцепление на човешките същества - потреблението. Досега, впрочем и сега, хората общуват помежду си, защото вън от работното им съжителство, те не могат да се препитават. Едно лице прави нещо, което е нужно другиму. Той пък прави друго, нему необходимо и тъй нататък из цялата верига от обществени връзки, осъществявани във или чрез общественото производство и услугите. Пълноценни ли са те, животът му е добър или поносим. Обратното му се отразява в противната посока. Тази нагласа в живота на хората им е така потребна, както и биологичните им взаимности.

Във времето на българския социализъм, особено в годините, когато възможностите започнаха да надминават потребностите, хората се вплитаха и в извънпотребителски взаимоотношения. Нямам предвид „закона на връзките”, израз, с който подигравателно обикновените люде заменяха отсъствието на стопанската или професионалната конкуренция по стъпалата на кариерата. Мислеше се за внедряването в живота на нови взаимни зависимости, различни от потребителските. Или наред с тях. Макар и смътно. Без ясни доводи и проекти, се очакваха и нови начала на устройство, развитие и усъвършенстване на обществения и личния живот.

Не е необяснимо защо този нагласа се появи у нас най-напред в областта на духовното творчество, а в него - на художественото творчество. Там човекът се труди за другите безкористно. Тази черта на творчеството идва от същината на самото изкуство. Разказът „Неизвестният шедьовър” на Оноре дьо Балзак е написан сякаш като пример за това основно качество на изкуството. То никога не е творчество за себе си, въпреки честите потребителски чудачества и сред художниците. Повикът на Запад „Изкуството за самото изкуство!” имаше извънхудожествени подбуди. Най-често биваше протест тъкмо срещу потребителските начала, влагани или налагани в изкуството от наличната капиталистическа икономика. В гутенберговото време, например, никой не е бил укоряван за това, че преписва идеите или въжделенията на друг автор. Това действие дори е поощрявано. Укорявали са само онзи, който си присвоява вещния им носител. Не самите идеи. (С поетичното слово на Вазов тази истина потвърждава и Паисий с думите: „Давам мойта книга, тя е вам завет. Нека се преписва и множи безчет!”) Плагиатството или преписването, тоест идейната заемка, не е била осъдително явление. Едва по-късно, постепенно, но и закономерно за потребителски устроеното общество, претенциите за собственост се пренасят и върху идеите. Не само върху техния носител. Тогава печатен.

Както и да е, но у нас, през седемдесетте години на отминалия век, се появи стремежът за установяване и на творчески подбуди към обществено сцепление. Наред с потребителските.

На първо време той намери израз в политиката на самите власти.

В дотогавашната политика по отношение на духовната култура господстваше държавното въздействие. Но ето че вече се появи нуждата и от държавно-обществено сътрудничество в развитието на тази сфера. Не закъсня появата и на обществено-държавното начало, за да видим по-нататък и обособяването на част от хората на изкуствата в обществено автономни творчески гилдии. В Съюза на българските художници, например, развитието на изкуството и усвояването на неговите творения стана подвластно на самите художници. Подобно явление виждахме и в останалите творчески съюзи, като Съюза на писателите, Съюза на преводачите и прочие.

През втората половина на седмото десетилетие в отминалия век у нас се появи изненадващо и един, почти екзотичен порив към нови обществени отношения, основан на идеята за творческата природа на човешкото същество. Екзотичността идваше от самия факт, че то почти открито се обвързваше с теософските възгледи за света и за хората. При това безпрепятствено. Без съпротивата от страна на властите срещу това ненаучно, отчасти дори мистично учение. Тази възможна съпротива се потискаше от самата личност, която се заяви като начинател на подобна обществена нагласа към тогавашните хорски взаимоотношения. Споменатото оживление на теософията у нас оглави не друг, а дъщерята на държавния глава, той и ръководител на партия с идеология, правопротивоположна на теософията (на български -  богомъдрието). Това обстоятелство само по себе си възпираше охотата за негодувание от страна на партийните идеолози.

В същото време разбуди и заспалите от обстоятелствата теософски и подобните им убеждения у част от интелигенцията, каквито бяха например затлачените в потока на времето възгледи на Николай Райнов и сина му Богомил Райнов. Гадателите придобиха дори статуса на явление, заслужаващо научно уважение, израз на което беше и научният съвет към БАН за изследване на способностите у баба Ванга. Появи се и мистична научна фантастика за близкото и далечното извънземие.

Разгърнатата дейност за разпространяване и утвърждаване на тази нова, творческа нагласа и „нов хоризонт” в надеждите за утрешния ден беше впечатляваща и с нейната явна поддръжка от страна на държавните институции. На нея почти изцяло беше подчинена дейността на Комитета за култура. Институтът за култура към този Комитет и Българската академия на науките беше призван да подготви няколко международни научни конференции върху творческото начало, еволюцията на човека, изтъкнатите творчески личности в историята на човечеството и прочие подобни начинания. Съвкупната им цел беше да бъдат научно приемливо обосновани посочените рационални и/или неконвенционални схващания за живота, нравствеността, изкуството и естетиката.

Нещо повече. За тази цел към Централния комитет на Българската комунистическа партия, а по същество към неговото Политбюро, беше учредена комисия за изучаване на творческите заложби в човешкото същество. В тази комисия като постоянни участници бяха приобщени ръководни лица от почти всички основни области на обществения живот. Философът професор Никола Стефанов, чиито научни интереси в тази насока съвпадаха и със замисъла на това начинание, беше назначен за главен организатор на комисията и нейната дейност.

Негласното сътрудничество между Института за култура към Комитета за култура и споменатата комисия към Политбюро на ЦК на БКП, от една страна, и от друга - участието в нейната работа на Костадин Чакъров като постоянен член и личен представител на Тодор Живков в тази комисия, успешно съчетаваше научните, идейните и политическите рамки на този нов порив към близкото и по-далечното бъдеще.

Върхът на всички тези начинания, който остави дълбоки следи в съзнанието най-малко на две български поколения, беше учредената от Комитета за култура Международна детска асамблея „Знаме на мира”. В нейно лице едноименната идея-проект на Елена Рьорих у нас придоби облик на световно движение. Девизът на тази асамблея „Единство! Творчество! Красота” още веднага разкри колко голяма обществена енергия подтикват не само обвързаните помежду си понятия, но и всяко едно поотделно. Посоченото току-що негласно сътрудничество утвърди и всяко от тях като привлекателна, общочовешка по своето естество цел, въплъщаваща в себе си многовековни въжделения към доброто и красотата. Самите те особено привлекателни теми и за съвременната наука.

Научната (теоретична и научно-приложна) презумпция на начинанията, проникнати от тоя девиз на Асамблеята, бе следствие от разностранните усилия както на изследователите в ръководения от мен по онова време Институт за култура, така и на учени от други научни звена у нас и в чужбина.

Свеждаше се до следните теоретични заключения.

Най-дълбокото основание на призива за единство в човешкия род е вложената от природата в човешкото същество емпатия към себеподобните. Емпатията, сиреч съпричастието към живота и въжделенията на другите човешки същества, е сред първичните основи на самото им съществуване. Нещо повече - то е причината за появата на всяко едно от тях и на всички човешки същества вкупом. Олицетворено е от двата пола, чието съприкосновение е синонимът на тяхното битие. Обществените възгласи за единство помежду им, самата идея за всеобщ мир в света се коренят именно в тези първични императиви на човешкото същество. В тоя смисъл няма противоречие между призивите към мир и този за единството между всички хора по земята. Нямаше противоречие и между господстващите тогава идеали за човешкото добруване, от една страна, и от друга - мистичните картини за духовното единство на целия човешки род.

Същото се отнасяше и за творчеството, вторият от трите девизи на Асамблеята. Всяко творчество е единично съчетание между някои човешки наклонности с духовните възможности на общественото цяло. Човешкото същество се отличава от другите видове живот главно със способността си да съчетава своите рождени дарби и наклонности с преобразяващите възможности на цялото човечество, дошли при него и използвани от него в зависимост от наличните обстоятелства. По тази причина можем да определим творчеството и като изначална способност на всяко човешко същество да сътворява нещо изкуствено, преобразявайки естественото.

В съвремието има достатъчно основания, за да се предположи, че в следващите етапи от развитието на обществото и при отпадане на съдбоносните зависимости от потребителско естество, общественото сцепление все повече ще идва от обмяната на творческата сила у човешкия род. Вместо зависимост от размяната на продукти и при наличието на този обмен, неизбежно ще дойде времето на обществено сцепление чрез обмяна на идеите. Тезата на академик Вернадски и Тейяр де Шарден за превръщането на общественото съзнание в единна ноосфера и вече вездесъща система на информационно общуване, в каквато се стреми да стане и Мрежата, са сред най-убедителните свидетелства, че това очакване съвсем не е било безпочвено.

Призивът на Асамблеята „Знаме на мира” беше и продължава да е надежда тъкмо в тази насока.

Третото понятие в девиза - красотата, е най-привлекателното, но и логически най-необоснованото сред всички основни понятия за човешкото битие.

Според Достоевски и други именити личности от миналото и в днешния ден именно красотата щяла да спаси света. Но що е красота и в какъв смисъл тя може да се превърне в ръководно начало за общественото устройство, това днес никой не знае. Отговорът на тези два предварителни въпроса продължава да се търси сред хаоса от житейски и научни гледни точки относно това качество на хората и на естеството.

Със сигурност се знае само че, ако красотата ще спасява света, това тя ще направи като победи или отстрани грозотата в хорското общуване, с нейния основен признак - разрушението. Оттук и вплитането на красотата в девиза на Детската асамблея „Знаме на мира” като призив срещу злото и грозотата във всичките й проявления.

Тези научни тълкувания на споменатия девиз съответстваха по най-естествен начин на идеологията и политиката по онова време в България. Многобройните участници (деца и родители) от страната и от чужбина в първата изява на Асамблеята край паметника с камбаните в София създадоха на тази политика и международен престиж.

Въжделения относно бъдещото състояние на човешкото общество  будеше и агресивният буржоазно-капиталистически тонус в световната действителност. Концентрацията на капитала във все по-малко ръце и свързаното с тази концентрация въздействие върху съдбините на хората по целия свят подтикваше към тревожен размисъл за бъдещето и нашия интелектуален свят. Размисъл без точен отговор за собствената ни съдба, обвързана органично със съдбата на социалистическия свят по онова време. Видно, осезаемо и безспорно беше само нарастващото напрежение в световната действителност и това не можеше да не подбуди футурологичната насока и в общественото ни „аз”. Поне в съзнанието на онази част от интелектуалния свят у нас, обвързана дейно и отговорно с развитието на страната.

Излишеството от материални блага винаги е било оценявано като необичайно състояние, на което бедните са завиждали, с което богатите са се хвалили или поддържали самочувствието си на първенци. В измеренията на цялото общество това състояние е довеждало и до кризи в обществените отношения. Но е било търпимо. Търпяно в много случаи и като цел в живота на много хора.

След като това богатство вече беше се превърнало в главна сила в обществения живот и той се подчини изцяло на печалбата, тази подбуда към общественото развитие започна да довежда и до абсурди. Най-отвращаващият от тях е превръщането в източник на печалби и смъртта на хората по света. Смърт от оръжия. Смърт от нарочно предизвикани епидемии. Смърт от жизнени отклонения, узаконявани не само от конвенции, но и от широки стихийни или организирани обществени движения, празници или паради. От гледна точка на човешките отношения, паричната маса, с която днес разполага човечеството, с всеки изминат ден се съсредоточава в шепа хора, чието поведение и честа лудост поставят в зависимост съдбата на цялото живо човечество.

Зашеметяващи започнаха да са пакостите и върху човешкия дух от това парично съсредоточаване. Под негово въздействие обществената духовност продължава да се разпокъсва на противоречиви явления, мятащи се от една злонамереност към друга.

Най-жестокият, при това и гаден, пример за това е оправдаването на войната. И дори на взаимното унищожаване на човешките същества. При наличието на средства за духовно общуване на всеки с всекиго, на един от милиардите създатели на духовни ценности с всички останали, сега в света на изначалната емпатия между човешките същества (каквато по предназначение е духовното общуване), в общуването чрез информация се водят съперничества, разгръщат се измамни противоречия дори от уродливо естество. Някогашните примитивни верски стълкновения днес стават още по-ужасни. Заразяват човешкия дух с духовно загниване и с духовна смърт. Основаното върху тези печалбогонещи начала общество, през цялата си досегашна история, днес вече започна да отвращава с последствията си.

Именно в тази обстановка в света, осъзната интуитивно или критично, по онова време у нас се зароди и идеята за нов подтик към сцепление на човешките множества в общности от един или друг вид. Значителна част от интелектуалци във всичките разновидности на тази прослойка се замисли за обновяването на обществото и по пътя на други, освен съществуващите, потребителски в същината си, ръководни начала на общественото развитие.

Неудовлетворение от съществуващото. То се прояви като своеобразен критицизъм. Не откъм „остатъците на буржоазията”, както преди десетилетия наричаха отминаващите жизненото си време нейни представители. И не деструктивен, откъм свалените от власт обществени слоеве. Нито пък „градивен”, както щяха в отминалото време да го нарекат нашите наставници на „този вид честна критика и самокритика”.

В преобладаващата си част представителите на този появил се у нас критицизъм се вглеждаха предимно оценъчно в съществуващото.

Този вид неудовлетвореност се появи най-напред у представителите на науката. Особено сред учените в приложните, техническите и икономическите области на знанието. Тези интелектуалци първи осъзнаваха несъответствията на действителното с необходимото, желаното и възможното.

Подбуда към това породи и делът на технологичните явления в общественото производство. В икономиката две трети от износа ни беше от технологични, вече изравняващи се, дори отчасти съперничещи на западните, изделия. Появиха се открития и технически изобретения, чиито потребителски измерения трудно можеше да се определят. Тайната на Халеевата комета беше разкрита от наши инженери. Те създадоха и въведоха в опашката на кометата устройство, открило пред човечеството нейната хилядолетна небесна загадка. Обществената стойност на това наше изключително откритие не е опредена и до днес. В заседанията на междуведомствената комисия за космически изследвания, често се чуваха риторичните въпроси „Но как ще стане това при нашите закони?” Или: „Как ще го нагодим към …”, едно или друго обществено обстоятелство?

Научният напредък и нововъведенията в общественото битие пораждаха и други въпроси. Как да съизмерим парично извършващите се открития? Как да оценим парично и общественополезната информация, която Мрежата просто бълва пред общественото съзнание? Ежеминутно тя отправя към него социална информация, която само преди десетилетия човечеството е произвеждало или осъзнавало със столетия. И заплащало прескъпо.

Към нови оценки на човешкия труд и нов начин на полезно обществено поведение подтикваше също така достигнатото у нас равнище на живота през осемдесетте години на миналия век.

Производителните сили - технически и живи, тогава започнаха да придобиват нов облик. По-точно, започнаха сами да се преобразяват коренно. В основната производителна сила, каквато са хората, опитът се заместваше все повече с научното или с технологичното знание. Умението, старанието и навиците на работещите хора се преобразяваха в интелектуални способности. Машините постепенно биваха замествани от електронните уреди, устройства и системи. Електрониката се превръщаше в нов отрасъл на производството и обслужването. В производството на телевизионни устройства нашата страна изпревари дори Чехословакия. Учените поемаха непосредственото управление на предприятията, какъвто беше случаят с Научния институт по кибернетика към БАН, ръководено от Наплатанов. Или завода за производство на съвременна електроника в Ботевград. Именно наши учени за пръв път онагледиха и програмираха генната система. Българската промишленост пое изцяло производството на храни за космонавтите. Подем настъпи и в дигиталната наука и техниката. Започнахме масово производство на персонални компютри и внедряването им в бита на хората.

Казано обобщено, производителните сили започнаха да се преобразяват пряко според научните и техническите постижения. Промишленият етап в динамиката на производството се изживяваше и все повече се заместваше от научно-техническия. При явната тенденция към разширяващото се присъствие на интелектуалния труд във все повече области на общественото производство и услугите.

Сам по себе си възникваше въпросът: накъде ще се развие обществото, след като е осигурило необходимия за собственото му развитие битов комфорт?

Общата консолидация на обществото (под повърхността на която, повтарям, продължаваха да се таят разнородни интереси, надежди и очаквания, включително и реставраторски) също търсеше или очакваше нови хоризонти на идното.

В това отношение най-голям е приносът на творчески настроените към напредък представители на родната номенклатура. Именно в нейните недра се зародиха и нетрадиционните проекти за промените на обществото ни.

Наистина като политическо и идеологическо ядро на нашата общност, номенклатурата също съдържаше в себе си онези две насоки, окачествявани като догматична и нейната противоположност - социално-напредничавата. Те се срещаха както сред партийните кадри, така и сред безпартийни членове на номенклатурата. Имаше сред номенклатурните кадри и анархистично настроени лица, приобщаващи се ту към догматиците, ту към „напредничавите” въжделения в тогавашния социален критицизъм.

Обаче предусещането за нови хоризонти в развитието на социализма, както и за други, идейни, нравствени, политически и подобните им мотиви на социално обновление започна да въздейства върху властта именно откъм нейните номенклатурни кадри.

Колкото и неочаквано да изглежда това, принос за тези очертания на обществената неудовлетвореност спрямо съществуващото в края на социализма у нас имаше и онзи обществен слой в номенклатурата, който ще нарека тайните нещатни защитници на отечеството - информаторите. С народополезната си дейност в защитата на родината те създаваха в обществената психика нови нагласи. Пораждаха нови оценки за обществения живот извън приетите или вече остаряващи мерила. Обобщаващата информация от дейността им (получавана и в Информационно-социологическия център в ЦК на БКП) сочеше доста съществени проблеми в нашия тогавашен обществен живот. Най-често сочеше обществените недостатъци, които противникът се е стремил да оползотвори в своя изгода.

Въвеждаше в съзнанието на информаторите и добрите страни в живота „отвъд”.

По този начин попътно на официалното й предназначение, дейността им се превръщаше в постоянна вътрешно изживявана „дискусионна” сфера, където кристализират различни гледни точки за текущия обществен живот. И у нас, и „отвъд”. Подобно на дипломатическата дейност, и от съдържателна гледна точка, работата на тайните осведомители беше постоянна среща на двата свята. Среща, отразяваща се като такава и в съзнанието им. Дори формираща го отчасти. При прякото наблюдаване на съприкосновението между враждебно настроените една срещу друга страни, в съзнанието им са се раждали и нови истини.

Така у тайните защитници на нашето обществено тяло се формираше критицизъм и към собственото ни битие. Но критицизъм, насочен в повечето случаи към бъдещето. Към живота отсега и нататък. Засилваше се и тяхното родолюбие, подкрепяно щедро от сенчестото поведение на наблюдаваните от тях лица и действия.

За всеки случай, това беше критично настроен обществен слой по силата на собственото му призвание. Слой с влияние, будещо и трезв размисъл за доброто и злото в съдбините на хората. С поведението си и със собствената информация за проявите на враждебните хора у нас, тези „вътрешни разузнавачи” създаваха нови явления в обществената психика. Заслужават и нарочен изследователски интерес от социалната психология. Та това е психика на цял обществен слой, на хора с постоянно присъствие в досегашното, сегашното и бъдещото (кой знае до кога) общество. Слой, състоящ се от стотици хиляди граждани, отдали на отечеството свое време, скрити жизнени усилия, съпровождани понякога с нравствени дерзания и със затруднения от най-необичайно естество.

Мисли и очаквания за обнова в общественото устройство зрееха и в ръководните звена на партията. По поръчение на партийния ръководител, или под негово „лично наблюдение”, както тогава се изразяваха, няколко тематично независими една от друга работни групи от интелектуалци подготвяха безшумно тезиси за обновление на цялото общество. В тях участваха стотици интелектуалци с различна професионална и научна квалификация, много от които и с различна идейна нагласа.

Новите икономически постановки, например, започнаха да се осмислят още през седемдесетте години от миналия век - в Комисията по икономика на Държавния съвет, оглавявана първоначално от доцент Давид Давидов, по-късно от академик Евгени Матеев. В началото на осемдесетте години професор Ярослав Радев оглави работните групи (нарастващи до сто участника) по въпросите на конституционното преустройство. Вече бяха сформирани работните групи по социалното устройство и управлението. Не са ми известни работните групи в областта на външната политика, но и те вероятно не са били само в кабинетен състав.

Израз на това обновление на гледните точки върху текущия ден и към бъдното обществено развитие беше и неотдавна публикуваното поверително писмо на Тодор Живков до Михаил Горбачов и съпровождащите го идеи. (Сп. „Проблеми на културата” брой 74/2018 г.)

Патосът в творческото усилие на вещите лица във всички научни групи беше рискованото за онова време убеждение, че историческият обществен напредък не зависи само от промяната на капиталистическата икономическа система. Във всички изказани становища прозираше презумпцията, че преминаването на средствата за обществено производство от частна собственост към обществена не е единственият признак за действителен обществен възход. Капиталистическата система и днес продължава да превъзхожда социализма в не едно отношение там, където го има.

Нещо повече. Продължилото с няколко десетилетия неоправдано от историята самочувствие сред социалистически преустроилите се държави по света, в тезисите към писмото се определяше дори като спирачка на обновлението им.

Основното в тезисите изглежда по следния начин:

У нас обществото вече се е преустроило за развързване на ръцете му от догмата и догматизиращия го стандарт от рода на „Партията винаги е…”.

Вън от тази благоприятна обстановка в субективния обществен фактор, налице са и ред обективни предпоставки за изпреварващо развитие и от наша страна, сред които:

Собствена суровинна и енергийна база.

Материално-техническа база в основните отрасли, като енергетиката, машиностроенето, химията и т.н.

Голям и добре подготвен кадрови потенциал.

Два пъти по-многоброен научен потенциал в сравнение с много развити страни от капиталистическия свят.

Обществената собственост върху средствата за производство и планиране на икономиката. Ред предимства, за които капиталистическите страни не могат и да мечтаят.

Всичко това даваше възможност научно-техническият прогрес да залегне в основата както на нашето планиране, ценообразуване, кредитиране и финансова политика. Както в основата на инвестиционния процес и на материалното стимулиране, така и на социалното управление.

Ала: „Ние, пише в тезисите към споменатото писмо, си служим най-вече със силата на партийния и държавния апарат, упражняваме административен и политически натиск върху стопанските ръководители и трудовите колективи, върху научните институти и развойните звена. Превърнали сме ги в обект на натиск, а не в субекти на активно и самоинициативно развитие със собствено настървение към техническия прогрес.”

Вникнем ли по-проникновено в тези и в подобните им твърдения, отправени към КПСС, без уговорки можем да заключим, че в тях се съдържа, но неизявена, и програма за отстраняването на нежеланите явления в обществото по онова време.

Нямам сведения как биха възприели тезисите в това писмо днешните ръководители на Русия, Китай и други бивши и настоящи социалистически страни. Но в съдържащото се в него става дума за нещо много по-съществено от текущите програми за нашето обществено развитие. Дори от дългосрочните програми.

В политиката се отправяше поглед не само отвъд капитализма, но и отвъд онова, което вече имаме.

Всичко това по повод на бъдното прозря и подсказа именно собственият ни опит в обновлението на обществото.

За новия модел на социализма. В тези интелектуални въжделения се зароди и идеята за новия модел на социализма у нас. От посочените в тезисите, придружаващи писмото, проличаваше, че у нас вече са обмислени и първите основни стъпки за превъзмогването на проблемите.

Едновременно с разговора за изпратеното писмо, Тодор Живков започна съвсем неприкрито да говори за коренно преустройство и у нас. „Не по подобие на това в Съветския съюз, а още по-радикално”. Щели сме да вървим и към перестройка, но на наша основа и дори с по-добри начинания от тези, с които са започнали там.

Именно в такава обстановка и при нескритото влияние на съветската перестройка върху съзнанието и поведението на много наши партийни кадри, в средата на осемдесетте години от миналия век у нас се заговори и за съществени промени в самата социалистическа система.

Още в средата на осемдесетте години беше осъзната необходимостта  да се създаде икономически и конституционен израз на тезисите, изложени в изпратеното до Горбачов поверително писмо. В тях само се подсказваха възможните насоки за утвърждаването им в обществения живот. Това подсказваше, че в номенклатурата ни вече има яснота по основните стъпки в прехода към нов модел на социализма у нас.

Нововъведението започна с известния Указ № 56 на Държавния съвет (не на ЦК на БКП, както беше обичайното). Но само в икономическата област на преустройството.

Издаването на указ 56 бе публичен израз на намерението да се поощрява създаването на фирми, собственост на заетите в тях работни лица. Работещите в тези фирми имаха, според указа, правото на собственост над 51 % от техните активи. В Указа фирмите се окачествяват като самоуправляващи се стопански единици. Конкурират се с други подобни на тях фирми в режим на социалистическа конкуренция и в зависимост от успехите си укрепват общественото цяло.

Съдим ли по написаното в мемоарите на Тодор Живков, той е мислил сочените в споменатия указ фирми като нов вид икономически клетки в съвкупния стопански живот на обществото. Те в неговото съзнание следвало да осигуряват на притежателите им както поминъка, така и техния бит, развитие и старини. Пенсиите им биха могли да са в по-голям размер дори от работната им заплата там, когато са работили.

Нямам точни сведение за специалистите, които са обосновавали научно тази социално-икономическа категория у нас, но безспорно е участието в това дело на видни, познати и непознати на широката общественост у нас, учени. В екипите за научната обосновка на тази категория са приобщавани дори наказвани или отстранявани от властовите си позиции наши интелектуалци. Толкова важна се е струвала и нему тази обществена задача.

В мисловния генезис на тая нова икономическа общност, струва ми се, имаше място и проучването, което навремето е правил Оливие д’Естен, братът на бившия френския президент Жискар д’Естен. Споменатият автор проучвал тайната на успеха в североамериканската фирма „Дженерал моторс” и изложил по-значителната част от наученото в книга, публикувана във Франция. В справката за нейното съдържание, представена на Тодор Живков от мен като тогавашен ръководител на Информационно социологическия център към ЦК на БКП, се наблягаше на установената от д’Естен практика на вътрешно фирмената конкуренция в тази североамериканска фирма. (Твърди се, че Оливие д’Естен е узнал тази вътрешна тайна срещу десет хиляди долара.) В рамките на всекидневната дейност на фирмата никое по-горно управленческо звено не е имало правото да взима решение, по въпрос, който може да се разреши от подчиненото.

От позицията на общонародното стопанство, каквото бе нашето, лесно можеше да се осъзнаят ползите от тези две промишлени тайни и за нашето стопанско управление. Тодор Живков тогава възприе справката само с любопитство, но заяви, че ще я запази, за да поразсъждавал повече върху съдържащите се в нея сведения.

Твърде вероятно е да е намерил нейното място и в сетнешните си съображения относно фирменото устройство на икономиката ни, очертавано в споменатия указ. Мисля го, защото прилаганата в североамериканската фирма вътрешно фирмена конкуренция би могла да се приложи и у нас. Нашето народно стопанство вече десетилетия наред функционираше като единно общодържавно стопанско цяло. Победата на едно от звената му над подобното нему друго негово звено не можеше да го отслабва. Напротив, можеше само да го усили икономически. Конкуренцията предполага победа на по-добрите или по-силните над по-слабите, а това обективно ще води до своеобразно усъвършенстване на общото народно стопанство. Ще е съревнование. Не икономическо унищожение.

По онова време трудно можех сам да си направя подобен извод, но беше много впечатляващо обстоятелството, че североамериканската фирма наистина не губи нищо от икономическото поглъщане на една от нейните фабрики от друга.

Друго беше по-същественото. Издаденият указ създаваше възможност, или по-точно - поставяше първите основи за установяване на равноправни икономически взаимоотношение между общественото цяло и колективите на отделните стопански звена. В известен смисъл обществото и отделната стопанска фирма ставаха партньори и дори конкуренти в общото развитие на икономиката. Указът предвиждаше държавно участие в собствеността на фирмите и под 50 процента. Но имаше участие във всички останали фирми, а това означава, че по съвкупност е по-силна от всяка една от тях по отделно. Освен това според Указа държавата като управителка на цялото народно стопанство, имаше приоритета да е собственичка на над 51% до 100 % от ключовите за стопанството отрасли, богатства, средства и условия. Например енергийните източници, съобщителни мрежи и прочие отрасли, без които икономиката не можеше да се развива. С тази своя сила тя винаги можеше да е гарант както на общонародните стопански интереси, така и на всяка една отделна фирма в рамките на държавата.

Задачата да се разработи и конституционната рамка за замисленото обновление  на общественото ни устройство бе поставена още в средата на осмото десетилетие в миналия век. Тя следваше да откликва както на постигнатите успехи, така и на нарастващите проблеми, свързани с изоставането ни в ред области на общественото развитие и обществения живот.

Изпълнението на задачата, както казах вече, поеха български интелектуалци от различни области на науката, правото и политическата дейност в страната. В резултат на техните няколкогодишни усилия, се появи докладна записка от професор Ярослав Радев за обсъждане в Секретариата на ЦК, предвидено в плана на заседанията му през юни 1989 г. Макар и обсъждането й да бе осуетено от събитията, документът и в работения си вид представлява съвършено нов модел на социалистически устроен обществен ред.

Кое е главното в този модел, освен преминаването на средствата за производство в собственост на самите трудови  колективи?

В тази записка например се предвижда и създаването на Висш стопански съвет, който да урежда и да поддържа:

- правния статут на стопанските субекти, видовете фирми, включително фирмите на гражданите, както и на техните съюзи и сдружения;

- образуването, реорганизирането и прекратяването на фирмите, тяхното имущество и органи за управление;

- стопанската дейност и инвестициите на чуждестранните лица и тяхната равнопоставеност с местните стопански субекти;

- държавното регулиране на стопанските взаимоотношения;

- видовете стопански договори и правилата за сключването и изпълнението им, както и отговорността при неизпълнение;

- правата, задълженията и отговорностите на държавните органи в стопанската сфера и във взаимоотношенията им със стопанските субекти;

- мерките за държавно въздействие срещу злоупотребите и нарушенията на стопанската дисциплина;

- условията и предпоставките за разгръщане на социалистическата стопанска конкуренция;

- регулирането на арендните отношения.

Сиреч, да ръководи цялата стопанска дейност в страната.

Заедно със създаването на Стопанския съвет се предвижда и приемането на отделни закони за кооперациите, за банките и данъците, за бюджета, както и закони, уреждащи особените икономически  отношения. (Подробно в сп. „Проблеми на културата”, брой 72.)

За наличието на подобна идея и у Сталин се мълвеше още в съветско време. Тази идея не е оповестявана никъде, но познавачи на политиката в Съветския съюз твърдят, че действително е съществувала. (Косвено потвърждение за това беше и настойчивият интерес у един от помощниците на бившия ръководител на италианската компартия Берлингуер, който настойчиво ме молеше да открия някаква следа по този повод в нашата или в съветската книжнина.) Има основание да се очаква, че и там, в Съветската страна, наистина е съществувал въпросът защо в Сталинската конституция не се говори за икономическото устройство. Известно е, че и по философски съображения, и на дело икономиката се оценяваше като основа на целия обществен живот. Не е случайно, струва ми се, че и в споменатата записка за конституционната уредба на нашата държава само се маркира наличието и общите задачи на този Стопански съвет. Сочат се само неговите правомощия. Най вероятно е, че още не са били осъзнати дори като проект обществените последствия от това съсредоточаване на икономиката в институции, партньори на държавата в тази област.)

Важното в случая е друго. Тази тема в идеите за ново и усъвършенствано развитие на социализма не се намира в никоя друга, наша или чуждестранна, институция. Тя подсказва, че у нас е зреела идеята за социалистическото развитие и още по-нататък, в сравнение дори с китайската специфика. Там компартията е управляваща макар и косвено. В записката на Ярослав Радев до Секретариата на ЦК партията отсъства изобщо. Там й е отредена ролята на обществена идеологическа организация, наред с други подобни обществени организации и съюзи. Доказва го и самият проект за конституция във въпросната записка.

Съди ли се по споменатите задачи на предполагаемия Висш стопански съвет, той е следвало да регулира такива важни, съдбоносни за всяко обществено устройство обстоятелства и права, като:

- утвърждаване на фирмите като основна организационна форма за стопанска дейност и определяне на техните права, задължения и отговорности;

- взаимоотношенията между държавните органи и фирмите;

- равноправието между фирмите и между тях и потребителите;

- добра обстановка за развитие на стопанската инициатива и при условията на стопански риск; разгръщане на конкуренцията и ограничаване монопола на отделни фирми;

- гаранции за осъществяване и защита на правата и законните интереси на фирмите и гражданите срещу злоупотребите, нелоялната конкуренция, срещу производството и продажбата на лошокачествена продукция или услуги, както и за преодоляване на дефицитността.

И главното - собствеността, и то до 51% от нея да се поеме от работниците и служителите, включително и на бившите, които вече са пенсионери.

С това тяхно право се очаквало рязко да се активизира икономическата дейност и да се установи равноправност във взаимоотношенията между българския гражданин и неговата държава, както и взаимната обвързаност между интересите на обществото и на отделните граждани.

Ключовата икономическа, правна, политическа и прочие категория в тези нови ръководни начала, бе самоуправлението. Тя всъщност бе и основният признак на новия модел на социализма, който ръководната политическа сила по онова време започна да въвежда и да утвърждава в обществения живот на страната.

В нея се предвиждат и ред други начинания за утвърждаване на пряката демокрация у нас.

Правната система да бъде преустроена в съответствие с принципа на самоуправлението и равноправното взаимоотношение не само между хората, но и между държавата и нейните граждани. С всички и с всеки поотделно. Съобразно принципите на самоуправлението, защита на правата и законните интереси на гражданите и самоуправляващите се организации, точното и неотклонно спазване на законите.

Разширяване на пряката демокрация като условие за превръщане народа от обект на управление в субект на властта изисква внедряването на самоуправлението в цялата държавна система. Във всички нейни звена или стъпала.

Осигуряването на благоприятни условия и за свободното и многостранно развитие на човешката личност, за пълното разгръщане на нейните творчески възможности и инициативи.

Такъв е въображаемият отговор на интелектуалния потенциал в БКП на необходимостта от демократичния контрабаланс на бюрокрацията при социализма. Отговор, отчасти подкрепен от създаването на подобен баланс и в Куба, и в съвременен Китай.

Ето какво пише в тази връзка и Тодор Живков в предговора си към китайското издание на неговите „Мемоари”, написани два месеца преди смъртта му (27 юни 1998 г.): “Мъдростта на китайските ръководители, верният инстинкт на китайския народ, традициите на неговата хилядолетна цивилизация, заставала в челото на прогреса неведнъж в човешката история, предпазиха Китай от фаталните грешки и предателства, които извършиха Горбачов и колегите му “перестройчици” в Москва, както и в много други бивши социалистически държави… От далечна малка България аз, Тодор Живков, дългогодишен ръководител на комунистическата партия и на държавата, искам да стисна трудовите ръце на милионите мои китайски братя, на моите китайски единомишленици, и да им пожелая: вървете смело напред, изграждайте спокойно могъщ и модерен социалистически Китай, бъдете надежда и упование за хората от цял свят, които искат да живеят човешки и достоен живот, живот справедлив и разумен, красив и щастлив, живот, който наистина си струва да се живее.”

Да повторя, новият модел на социализма у нас отиваше още по-напред от китайския. Там комунистическата партия продължава да е ръководител на обществения живот. У нас, в замисления в БКП модел на обществено устройство, се предвиждаше и нейното отстраняване от властовата структура. На нея се е отреждало ролята на откривател, начинател, вдъхновител или организатор на обществените усилия за добруване и напредък …

От написаното в мемоарите на Тодор Живков узнаваме също, че той е имал и намерението да предложи преустройството на обществените отношения върху основата на стопанската автономия на трудовите колективи, наречени от него „социално-икономически общности”. (Замислил го е вероятно без ясното съзнание за коренните обществени промени, до които ще доведе това преустройство.)

В проекциите имаше място и за личната загриженост на хората за стопанската единица, в която работят и чрез които осъществяват своите потребности. Не само за обществените норми в дейността им. Предвещаваха и преустройство на самата държава до неузнаваеми дотогава състояния и власт.

От политическа гледна точка няма и не е имало никъде по света демократично конституционно устройство на обществото, каквото се очертаваше като цел в споменатата докладна записка на Ярослав Радев.

От социологична - се очертаваше образът на обществено устройство, откликващо на всички зародили се в недрата на социализма тежнения на хората. Читателите на настоящите страници могат сами да установят това от самата записка. Или да отрекат тези мои твърдения, щом я прочетат. Ала оповестените в записката намерения заслужават изключително внимание като социологична проспекция в целокупния развой на обществото.

До днес, както вече изтъкнах, потребителският тонус превръщаше в ценност човешкото същество, но го поставяше в зависимост от другите същества. При осигурен доходен минимум за спокоен живот вече хората се замислиха и за други стимули на социалното сцепление. Едни от тях творчески, други - като различни проявления на естествената емпатия у човешките същества. Предимно духовни, но и пряко свързани със стремежа на човешкото същество да се съюзява с естеството. Все ценности, които в условията на самоуправлението ще се степенуват и според състоянието на обществения живот.

В проекта за нов модел на социализма, съставен от интелектуалците в БКП, всичко това е представено като самоуправление в единицата общност, обвързано с общото самоуправление и подкрепяно едновременно в двете посоки - от отделното към цялото и обратно. Пряката демокрация е такава, щом като е и по вертикала, и по хоризонтала.

Осъществяването на модела обаче не стана. По-точно - беше провалено преднамерено с преврата в Българската комунистическа партия, наложен и направляван от появилите се в СССР рушители на съветската държава. По-точно, преврат, осъществен с охота и от собствения ни реставраторски слой. Слой,  зародил се в недрата на социалистическия обществен ред и у нас.

Незавършеният социализъм. Кой знае защо, още през 1988 г. Тодор Живков оцени нашия социализъм като преждевременно появило се състояние на историята у нас. Като недоносен социализъм.

Това негово твърдение обаче в най-добрия случай беше неточно. Нито исторически, нито според наличните признаци на появилото се обществено устройство.

Съзирам в него и обичайната нагласа у политиците да се оправдават с обективни исторически обстоятелства. Защото недоносен означава неизносен от самата история.

Истината е друга. Нашият социализъм страдаше не от недоносване в историческата утроба. Той страдаше от половинчатост във внедряването и в  развитието му като нов вид обществен организъм. Беше незавършен. (И, казвам го като зла шега - затова и довършен от противниците му).

Ето защо.

Сякаш, за да се докаже народната мъдрост, че доброто често се преплита с лошото, в нашия социализъм се появиха тревожни несъответствия между идеала и някои действителни състояния в обществото. Наричат ги и „проблеми”. В случая обществени.

1. Главното сред тези несъответствия беше отсъствието на трудовите хора в управлението на стопанските единици, където работят. Превръщането на стопанството от частно в общонародно притежание предполагаше общонародно да е и стопанисването му. Собствеността на едно или друго състояние или вещи предполага не само правото те да бъдат използвани. Тя предполага и отговорност за тях и за тяхното развитие.

Във времето на социализма у нас обаче всичко пое държавата. Народът, съсобственикът на съвкупното стопанство, си остана до край само ползвател. Оттук и продължаващото отчуждаване на трудещите се от неговото състояние.

До национализацията на частното промишлено и финансово стопанство през 1947 г. соченото отчуждение имаше класов характер. Стопанството беше частно притежание и експлоатацията на труда не можеше да не отчуждава хората от него. Това отчуждаване обаче продължи и в социалистическите стопански единици и свързаните с тях други икономически звена.

Първата сред причините за това бяха неизживените от миналото настроения в съзнанието на хората спрямо средствата за обществено производство. Симптомите за това наследство установих още в първите дни след национализацията на промишлените предприятия у нас. При разясняване на обстановката пред работниците във фабриката, (чийто директор станах за кратко) ми беше зададен въпросът дали те, работниците, вече могат да разполагат и с произведеното, както е било с бившия собственик. Отрицателният отговор при не съвсем сполучливия ми опит да разясня в какво се състои обществената собственост, подтикнал питащия към заключение, което ме стресна. „Значи, заяви без колебание той, сменени са само началниците. Иначе всичко ще си е както досега”.

На пръв поглед наистина всичко изглеждаше така. Макар само привидно. Феноменологичната теза, че същността се свежда до съвкупността от нейните проявления в случая се оказа не само неточна. Тогава собственикът биваше заменян от директора, който също както и те, работниците, беше съсобственик в народното стопанство и следователно - икономически равен с тях. И той не можеше да се разпорежда с продукцията, както го е правил бившият стопанин на фабриката.

Тази разлика обаче беше нещо, което трудно можеше да разберат не само работниците от онова начално време на социализма, а и много хора изсред „началниците”.

Предприятията тогава и по конституция бяха притежание на народа, ала разпореждането с тях осъществяваха управници, назначавани от обществената власт. Работещите хора притежаваха производството и неговите плодове по закон, но косвено, като съсобственици. В идеални части. Притежаваха го общо и заедно с всички останали трудещи се хора. В този именно смисъл те не можеха да разполагат непосредствено с материалното богатство, създавано и от тях самите.

По тази и по ред други причини, промяната, която настъпи в тази област на живота, хората съзираха предимно в това, че началниците им не се държат с тях, както се е държал чорбаджията на предприятието. Благата, които с решенията си те им поднасяха - повишаване на заплатите, грижи за бита им и прочие, се възприемаха от тях като нещо естествено за новия обществен ред в живота им. Започнаха да ги възприемат дори като задължение на държавата, така както е обичайното и за семейството по отношение на родителските грижи за децата. Всичко очакваха от нея.

В подобна обстановка обаче, с всяко свое добро дело самата държава лишаваше обществения организъм от пряката заинтересованост у работещите за състоянието, развитието и грижите за собственото им стопанство. Това тяхно стопанско отчуждаване се оказа главната причина за снижаване на необходимия трудов тонус в общественото производство, поради което и властта ставаше все по-безпомощна. Анонимната съсобственост на средствата за общественото производство и неговите плодове, в съзнанието на трудовете хора се оказа „ничия” собственост, с която може и да се злоупотребява.

Наред с това, у властващите често се появяваше и погрешното им  самочувствие, че са благодетели със своите народополезни действия и политическо поведение. Постепенно, но трайно бе наложен стил на всестранна възхвала на властта, заради нейните „постоянни грижи за хората”. Първоначално се хвалеше (или хвалеха) само народната власт, а след това, особено при установеното надмощие на БКП в двупартийното управление, благодетел стана самата партия. За нея вече се слушаха и кантати по радиото. Както е навсякъде по света, неуспехите най-често се обясняваха с обективни причини. Дори, както е при днешната ни власт - с исторически неприличните твърдения за „лош жизнен материал”, с мързел или други нежелани качества у трудещите се хора.

Красноречивото доказателство за това тягостно обстоятелство беше установено по безспорен начин от социологическо изследваме още през 1969 г., (извършено от ръководената от мен тогавашна социологическа група към информационната институция „Българско радио и телевизия”). Изследването установи непростимо за обществото умаляване на дневното работно време в страната средно до 4 часа и 50 м. Останалото време от около три часа до задължителния осемчасов работен ден, както показа изследването, се прахосваше за други, непроизводствени и обществено безполезни цели.

Накратко, в този период от историческия живот на нашия народ, наречен „социализъм”, отсъстваше пряката заинтересованост на индивида за съдбата на притежаваното и от него народно стопанство. Нещо повече, в съзнанието на трудещите се хора се утвърди и незаинтересованост за състоянието му, граничеща с безотговорност за стопанските звена, на които те  бяха конституционно утвърдени съсобственици. В началото на осемдесетте години от миналия век, бе направен опит да се разбере как биха откликнали работниците в едно предприятие, ако им се предложи да му станат преки собственици. Заедно с всички последствия и произтичащи от това задължения. Оказа се, че те „не били луди”, за да го поемат в пряка собственост, заедно с отговорностите, които ще трябва да носят. Така им било по-добре.

Управляващите лица в партията и в икономиката били разбрали ясно и недвусмислено, че замисленият от тях преход към самоуправление в нашата икономика не може да стане само с декрет. Осъзнали, че за този преход е необходима дълга подготовка и заедно с много други управленчески, обществени и психологически начинания за осъществяването му. Какъв е бил замисълът узнахме обобщено едва в спомените, публикувани от Тодор Живков през деветдесетте години. От тях става ясно, че било замислено  превръщането на трудещите се и в субект на управлението в стопанските звена, където те работят. Или иначе - от обществената собственост на цялото народно стопанството да се премине към колективна (акционерна) собственост на стопанските единици. И всичко това „под чадъра” на държавата, с нейните права, икономика и възможности. Подобно нещо вече започнало да прилага и в Китайската народна република, отчасти в Куба, но нашенското начинание отивало и по-далеч в промяната на обществото.

Но затова стопанско безхаберие сред трудовите хора не само те бяха виновни. Виновна беше главно властта, която не ги приобщи към стопанските си грижи, осланяйки се само на своето призвание като техен пълномощник в тази сърцевина на обществения живот и неговото устройство…

И ето ни отново с мисъл към написаното от Алберт Айнщайн есе, в което той настоятелно пише и за „всепоглъщащата сила” на държавата. „Постигането на социализма, пише по този повод той, изисква решение на някои крайно трудни социално-политически проблеми: предвид разрастващата се централизация в политическата и икономическата власт, по какъв начин да се превъзмогне превръщането на бюрокрацията във вездесъща и всепоглъщаща? Как може индивидът и неговите права да бъдат защитени, с което да се осигури демократично контрабалансиране мощта на бюрокрацията?”

Отговор на този въпрос се съдържаше в проекта за нов модел на социализма, чието приложение обаче бе осуетено от вътрешнопартийния преврат.

Строго погледнато, и до новия модел на социализъм имаше възможност трудещите се хора да бъдат приобщени с отговорност към управлението на народното стопанство. За това имахме вече и реални образци, каквито бяха земеделските кооперативни стопанства. В тези кооперативни стопанства всеки участваше според своя материален и трудов принос и получаваше съответстващ на този принос продукт, в парична величина или в натура. Тази икономическа организация в селото беше и национално откритие, възприемано в други страни като образец на социално и справедливо отношение между хората.

(При запознаването с нея партийна делегация от Унгария беше изненадана от дочутите слухове за закриване на трудовокооперативните стопанства в нашата икономика. В работната среща с тази делегация по свой почин опровергах този слух, изтъквайки, че става дума за внедряване на кооперативното начало чрез тези селски стопанства и в промишлените предприятия. За пример споменах замислените и вече създаващите се у нас аграрно-промишлени комплекси по онова време. Обяснение, което увеличи в тяхното съзнание още повече социалистическия престиж на ТКЗС. Те им показваха, че можеше да се въведе самоуправление и в промишлеността. Чрез него трудещите да взимат пряко участие и в управляването на съответните стопански единици.

На практика се оказа точно обратното. При осведомяването на Тодор Живков за случая с унгарската делегация се оказа, че той виждал в промишленото обвързване на стопанствата нов етап и в развитието на самото селско производство. )

Обаче извън ТКЗС, навсякъде другаде в народното стопанство правата на индивида бяха сведени до осъществяването само на основните, указани в конституцията императиви на социализма - право на труд, на образование, здравеопазване и още някои подобия на тях. Те бяха достатъчни за наличието на нормален бит на индивида, но поради анонимността им, или по точно - поради всеобщото им притежание, и тях хората осъзнаваха като благодеяния. Не като тяхно право, правото на съсобственици на народното стопанство.

Разбира се, всичко това не идваше само от недалновидността на тогавашните ръководители на държавата. Имаше и други обстоятелства, които днешните отминават без необходимото внимание.

Съществена причина за споменатия дисбаланс между правата на общественото цяло и неговите членове беше и трудовата нагласа на работещите хора, с които обществото разполагаше. Основната част от работещите в промишлените предприятия и в мините идваха от селата в качеството им на сезонни работници. В текстилните фабрики постъпваха главно жени, които зимно време насищаха пазара с работна ръка, но щом се запролети, предприятията от трисменен работен ден принудително преминаваха към едносменен. Същото бе и с работниците в мините. При настъпване на времето за селскостопанските работа и грижи, се връщаха на село.

Работната сила на обществото, която според социалистическия замисъл за обществено устройство следваше да се превърне и в стопанин на съвкупното производство, нямаше и необходимите качества за това. Както е видно от диаграмата, във времето между 1945 г. и 1989 г. огромна част от селското население се е преобразявало в градско, с всичките затруднения от тази промяна за общественото производство.

У идващата от селата работна ръка отсъстваха качествата, необходими дори за поддържането на стопанството в рамките на тогавашните изисквания към общественото производство. Камо ли общественото производство да се управлява от самите трудови колективи. Именно по тази причина това свое призвание пое държавата.

Това качество невинаги притежаваха и вече оформените слоеве на работническата класа. По тази причина в завода по електроника в Ботевград не достигаше българска работна ръка дори само за около 50 процента от необходимата му. Нямаше и откъде да се внесе, тъй като всъщност бяхме пионери в този отрасъл сред всички европейски страни по онова време. Професионалната трудова квалификация за него навсякъде беше все още в процес.

В такава обстановка централизацията изглеждаше като историческа необходимост. Разчиташе се на задължителното и стриктно изпълнение на производствените планове, определяни от държавата.

Отсъстваха и социалнопсихологическите основания за всеобщ трудов подем. Класовите и съсловните различия продължаваха да вълнуват хората, макар и скрито. Особено сред експроприираните и страхуващите се от подобни начинания на властите слоеве у нас, въпреки конституционно отредената марка на населението като социално еднородно. Трябваше да отмине поне едно от тогавашните поколения, за да утихне недоволството от национализирането на промишлеността и банките, което дълго време даваше да се разбере и в стопанския живот. Ехото от тогавашното потиснато недоволство у техните поколения виждаме дори и днес из средите на управляващите.

Ред външни обстоятелства също налагаха открояващата се държавност и в самото управление на стопанския живот на страната.

Сферите на влияние върху Европейския и върху Далекоизточния свят, установени между победителите във Втората световна война, не бяха само благопожелания. Те изразяваха  интересите на страните победителки и то до степан президентът на САЩ Джон Кенеди през шейсетте години в реч пред берлинските граждани да изрече „Аз съм берлинчанин”. Сталин (в последната си реч пред 19 конгрес на партията му) окачестви попадналите в съветската сфера на влияние страни като жизнено важни за съдбата на самия Съветски съюз по онова време. За САЩ думите на президента Джон Кенеди означаваха, че тогавашната Западна Германия беше изключително важна за политиката на неговата държава. Думите на Сталин подсказваха, че тези държави следваше да понасят и част от тежестите във възстановяването на Съветския съюз. Или да му сътрудничат и в тази насока. Те му бяха необходими не като негова съставна част. Напротив, съветската власт тогава ги смяташе за равноправни държави, но и за предани съюзници във възстановяването от последиците на войната. В определено отношение тези страни бяха и длъжници на Съветския съюз. Някои от тях и преки виновници за страданията на хората там. Унгария и Румъния бяха съучастници на Германия в нацисткото нашествие в СССР и в безчинствата на нахлулите там войски. Чехословакия, макар и в качеството на окупирана от Германия страна, я снабдяваше по време на войната с оръжие от всеизвестните оръжейни заводи „Збройовка”, от продукцията на завод „Шкода” и подобните им. България, уж неутрална към Съветския съюз, но едновременно с това и съюзник на Германия срещу неговите съюзници, подпомагаше военната агресия на Германия с цялото си материално богатство. Тя издържаше германските войски в страната както при тяхното преминаване, така и при лагеруването и военното им присъствие у нас. Мнимият неутралитет по отношение на Съветския съюз беше прикритие за стратегическата й задача, отредена й от Хитлер - да пази южните граници при евентуално откриване на втори фронт срещу Германия откъм тази посока.

Всички тези обстоятелства по съвкупност водеха до по-строг не само политически, но и праволинеен стопански режим в новите демокрации, наричани тавтологично „народни”.

Каквато и да е причината за изтъкнатата едностранчивост и незаинтересованост на трудещите се за състоянието на общественото производство, с нейното допускане властите пропуснаха възможности да направят нашата икономика по-устойчива както по отношение на външния натиск, така и откъм догматиката в разгръщането на тази сърцевина на обществения живот.

Под тяхно влияние народът ни започна да губи едно от неговите най-привлекателни качества -  трудолюбието. Създаваното от обстоятелствата убеждение, че държавата е длъжна да осигурява всеки и всякога с необходимото за живота им, подтикваше хората не само към готованство и безгрижие за общественото. Научи ги да разчитат само на държавата, откъдето идваха благините. Появиха се произтичащите от това и други, отблъсващи човека нравствени черти, като кариеризъм, угодничество и раболепие.

Днес дори започна да ни дотяга вайкането за това, че народът, макар и да вижда безобразията на властващите, ги търпи и подкрепя, отчасти. В тълкуванието на този „феномен” се изявяват и учени психолози.

Но не само те, но и социолозите, политиколозите и журналистите съвсем забравят да се вгледат в сегашния състав на „лошия жизнен материал”, когото толкова настойчиво всички корят за бездействието му срещу днешното обществено зло.

Той се състои от нови поколения хора, които не познават друго обществено битие освен наличното. Сиреч онова, което се появи преди тридесет години. Техните години на поява и живот.

Състои се и от вече стари хора, които навремето в преобладаващата си част бяха битово готованци, по изложените по-горе обективни причини. Но и по субективни. Значителна част от тях и тогава бяха живели с мимикрия. Съглашателски със социализма. (По този повод не ми дава спокойствие мисълта да премълчавам пред читателите имената на две известни и по своему талантливи личности от близкото съвремие от тази част на лошия „жизнен материал”, когото днес укоряват за бездействието срещу злото.

През седемдесетте години на отминалия век Желю Желев отказваше името му да бъде свързвано с Людмила Живкова. По-точно - с нейните, по думите му, „мистични” и „немарксистки убеждения”. За това бъдещето можело да му търси и отговорност.

Художникът Светлин Русев обратно, беше неотлъчно с щерката на Тодор Живков и то в качеството на най-деен радетел в утвърждаването на нейните възгледи сред художниците и тогавашната културна общественост.

В прехода към развихрилата се реставрация на капитализма у нас и двамата ги видяхме преобразени. Идейно коренно преобразени. Първият се оказа не само антимарксист, но и антисоциалист. Вторият дори не спомена щерката на бившия наш властник в дългото си и самовъзхваляващо го негово интервю в излъчения по БНТ документален филм.

И двамата ги видяхме, също, и в почетното ръководство на Северноатлантическия клуб (НАТО) в България. Оглавяван, както е известно,  от нашия „родолюбец” г-н Соломон Паси.)

Както и да е. Първата част от поколенията, съставляващи днешния български народ не знае нищо за социалистическото минало, освен онова, за което днешните власти го отричат голословно. Никоя политическа сила, включително и БСП, не смее дори да го спомене в своите изяви, та камо ли да разлиства станалото през това време.

Втората част от споменатите живи поколения, вече остаряваща, също само продължава очаква държавата да откликне на нейните нужди и въжделения. Както е било в миналото. В нейното социалистическо минало.

Никоя от тези две части от днешните живи поколения, съставляващи нашия народ, дори не споменава за отнетата им по криминален начин стопанска съсобственост. Не от друг, а от държавата. Държавата, на която се моли и чупи пръст в очакване с охота тя великодушно, по господарски да откликне на им нуждите и бедствията им. С негодувания и в някои случаи иска само оставки на този или онзи от състава на днешната власт. Без да се замисли, че и смяната на всички в нея не ще подобри нейния бит, ако не бъде възстановена ограбената от нея собственост на народното стопанство. Собственост, утвърдена не само конституционно, но и родена от труда на тогавашните поколения, част от тях още живи, а другите, представлявани от техните днешни живи наследници. Както е изложено в приложението номер две на тази книга, само по този начин може да се преобрази техния обществен и личен бит. Но не с молитви и кресливи изяви. С искания, съпроводени с тупне на крак или, при подобаваща обществена среда - с единения им вот.

2. Сочените по-горе сенчести страни в стопанския живот бяха първата половина на обществената беда за нашето общество през годините на нашия социализъм. Социалистическият идеал отрича не само експлоатацията на човек от човека. Сочи необходимостта той да се освободи и от хилядолетната система на власт и подчинение, нещо което нашият социализъм не успя да направи.

Може би защото и до днес почти никъде няма държавно устройство, което да не е подчинено на ръководното начало „власт и подчинение”. Толкова устойчиво е било и до нашата съвременност днес командното управление в обществото. Такова е било то не само в ранните условия на патриархата, олицетворявано от силата и властта на самците. Тъй е било и в матриархата, за което говори съвременното му проявление в някои африкански племена. Там, както се съобщава, племената Туареги също са устроили командно общностите си. Но при надмощието на жените над мъжете. Подчинявани са на жените и на определени от тях строги правила на поведение. И според законите на исляма. Държат ги със забрадки. Също и там, както и през цялата досегашна история на човечеството, посегателството върху този команден характер на общественото устройство се оценявало не само като отказ от подчинение, но и като грях дори срещу естеството.

Фройд е напълно прав, когато извежда дори „първородния грях” от извършеното посегателство върху всевластието на самеца в първичната човешка орда. Както е известно, в тази първична човешка общност всичко е зависело от силата на самеца. Посегателството на неговата власт, в каквато и форма да е ставало то, се е оценявало от него и от всички зависими от неговата власт, като биологическо отклонение. Грехът, според учения, се е състоял в това, че синовете на самеца посегнали и на неговото всевластие.

Не ще да е случайно, че и в днешното отношение на хората към властите ще съзрем страха от този грях, превърнал се от хилядолетията в социален инстинкт у хората. Няма по света власт, която да не е съсредоточена изначално или в крайна сметка в някаква личност. Личност, която да не се оценява и като извор на всички добри неща или на нещастия за управляваното от нея хорско множество. Било то родово, племенно, държавно, отечествено или кой знае какво друго. Няма човешки общности, които да не свеждат и своето житие до власт и подчинение. Няма и неутрален човек спрямо алтернативата „или власт, или подчинение”. Анархисти, либерали, фашисти, политически фанатици и прочие, всички те се лутат в ценностните си системи (и със самите си системи) ту към едното, ту към другото.

Власт и подчинение. Трето в досегашната човешка история не е дадено.

Масоните, в лицето на създадените от тях Съединени американски щати, се опитали да устроят общественото съжителство не йерархично, а като организъм, където, както е при всеки организъм, да е налице единство между цялото и неговите части, със съответните взаимни зависимости помежду им. На практика обаче и там е взело връх командното ръководно начало като неотменна доминантна в съществуването на тази държава. Затулено е, разбира се, от кресливото, но лицемерно народовластие. Тамошната, тоест масонската, демокрация също довежда до всевластието на една личност.

Власт и подчинение - това е вътъкът на всички досегашни общества в историята на човечеството.

В този смисъл социалистическият идеал както в неговите романтични излияния, така и в строго научните му заявки, с основание призовава да се отстрани всяко господарство и то да се замени със самоуправлението в цялото общество. Така, както е и в Библията. Още от ранното християнство се е появила надеждата, че в „договора” между Бога и човешките същества ще има справедливост както в отношенията между тях, така и в неговото отношение към всеки и всички тях.

У нас, в социалистическото ни време, това обаче не се осъществи. Или с осъществяваше само частично.

Към петдесетте години на миналия век пред нашите власти се очертаваха два пътя за социалистическото преустройство на обществения организъм.

Единият беше да се установи пряк равноправен съюз между отделния труженик и общественото цяло, олицетворявано тогава от държавните институции. Или иначе - в държава да се превърне самият народ, в различен вид, обстоятелства и разпределение на ролите.

Другият път беше вграждането на социализма в наличната власт, (в случая на партията и нейните обществени организации) в създадената от българската буржоазия система на монархическо, съчетано с партийно представителното, обществено управление.

Българската комунистическа партия, в съюз с БЗНС, си постави стратегически цели, противни на експлоататорските общества. Но през цялото време се опитваше да ги осъществява в държава, устроена по господарски. С упорство се напрягаше да ги осъществява чрез държава със стъпаловидно управленческо устройство.

Радетелите на народовластието у нас нямаха точни прозрения на своите идеолози как да бъде устроено желаното от тях общество. В книжнината за социализма, оставена от създателите на неговото верую, има само едно твърдение за общественото превъплъщение на тази изначална човешка надежда. Това е постановка за социалистически устроеното общество в писаното от Маркс. Той го определя, най-общо казано, като „организирал се в държава пролетариат”. Без необходимите подробности, признаци или образци. Исторически или съвременни. Освен това според него в капитализма закономерно ще настане време, когато в пролетариат ще се превърне целият трудов народ. В този смисъл горното определение на бъдещата държава може да означава и „организирал се в държава трудов народ”.

И наистина, заменим ли думата „пролетарият” с „трудовия народ”, това твърдение, макар и абстрактно за времето, когато е изказано, може би щеше да се окаже най-точната дедукция на всички работни начала в одържавения социализъм. То изключва чиято и да е друга власт в държавата, освен тази на  самоорганизиращия се в държава народ. Изключва неравноправието и в отношенията на общественото цяло с неговите съставки. както и неравенството между самите му съставки. Предполага самоуправление, пронизващо всички равнища и звена в общественото устройство.

Но именно тук, в тази област на социологията и политическата мисъл, най-вече се зараждаха явления, които водеха и до научен драматизъм пред лицето на самото обществено устройство.

Причината?

Въпреки заявените от социализма коренни промени в устройството на  обществото, у нас социалистическата власт продължаваше да е власт само на определена част от народа. Прилагателното „народна” имаше, разбира се, своите основания, но не в управлението, а в тогавашните мерила на грижа за народните потребности, интереси и бит.

Впрочем не само дотогава, но и днес, човечеството никъде по света не е установявало на дело равноправие между общественото цяло и неговите съставки. Комунизмът го съдържа в себе си като идеал, но и до днес навсякъде  самоуправлението сред обществените устройства си остава само цел или  тенденция. В повечето случаи само обещание.

Нещо повече. Най-любопитното, то и неизменното е, че в цялата досегашна човешка история господства обратният стремеж - стремежът към надмощие на единицата над всички останали.

Във времената на първичната човешка орда този стремеж към еднолично властване над общественото цяло бил обоснован от биологичния подбор на най-силното, най-здравото и надеждното същество в нея. При първичната орда, господството е било предопределено от самото  естество. Борбата за първенство е селектирала най-силния биологичен ген за жизненото възраждане. Но след преминаването на човешкото съжителство към родови, общински, или племенни съжителства властниците са запазвали тази позиция и без наличието у тях на силен ген. Поддържали са я с друг род свои сили и възможности. Така след първичната човешка орда, или от нея насетне, всички видове обществено устройство до днес почиват върху господството и подчинението. Заедно с вложения изначално в него  стремеж към еднолична власт.

Буржоазията се изхитри, като го затули пред обществото със свое, обявено за демократично, ръководно начало в общественото устройство. Вместо първичната сила на самеца, правото на династията или феодалната зависимост, тя въведе признака „мнозинство” като най-добрия показател за равноправие и справедливост по отношение на властта.

Оказа се, че и това, наглед демократично, ръководно начало, измислено и внедрено в различните държави по различен начин, също води до еднолична власт. Онова, което при монархията е открито, тук е следствие. Дори в такава типично буржоазна демократична държава, каквато са Съединените американски щати, решението за избора на президентите се взима не от гласоподавателите, а от някакво жури, избрано и подвластно на финансовите светила в тази държава. Така се случи преди повече от десетилетие  с кандидат президента Ал Гор. Той получи мнозинството от гласоподавателите, но го отстрани някакво жури, утвърдено и въведено конституционно в тамошното държавно устройство. Сега действащият президент Доналд Тръмп също беше назначен от журито, въпреки, че болшинството от избирателите бе за съперника му.

Болшинството в решенията за обществената  власт не е демокрация. То е болшевизъм, употребим ли това руско, вплетено в световната история, политическо понятие. Това е ръководно начало на обществено устройство и дейност, при което или според което първенството в решенията и в действията за осъществяването им има болшинството.

В действителност е политически фарс.

Още с появата си мнозинството изведнъж подчинява, или получава правото да подчини на себе си останалите членове на общността, останали в малцинство. Получава правото да властва над тях,  дори то да е само с един единствен глас или процент в това си качество.

От тук насетне започва нов процес на елиминиране на малцинството. Щом като получилите мнозинство следва да избират своите ръководни лица, отново се задейства принципът на „повечето от един процент”, за да се стигне до избирането на една личност. В тази поредица от възкачващи се по йерархията избори, все повече се умалява и първоначалното мнозинство. То всъщност само по себе си се свежда до единицата. При преките избори на властниците, тази мимикрия на „мнозинството” се обосновава с други процедури, но целта им е отново да се стигне до единицата. Както е в споменатия случай на избор за президент на САЩ.

Става промяна и в малцинство, което заедно с възкачването на избора по стъпалата на йерархията все повече се увеличава не само относително, но и абсолютно. Извършва се процес, който прилича на елиминирането в спортните състезание, където се завършва с медалисти от първо, второ и трето място. Само че в спорта отпадат по-слабите (спортно). Тук успяват не по-силните, а по-властните и/или онези, що имат някаква силна подкрепа.

Така по същество се легализира и отнемането на права у все по-голямата част от избиратели.

Заимстван от лицемерната буржоазна демокрация, тоя принцип в устройството на обществото и партията у нас беше наречен „демократически централизъм”. Ленин навремето оправдавал това въведение в политическите цели на своята партия с доброто намерение да го противопостави на царския деспотизъм. Също и като нещо по-близко до въжделенията за равенство и справедливост в политическия живот на народа. Предложил го е вероятно и за това, че не е виждал и в цивилизования Запад нещо друго, което би съответствало на абстрактното марксистко определение на диктатурата на пролетариата като „самоорганизиращ се в държава пролетарият”. За да не се пропусне появилата се възможност за превземане на властта, Ленин сам пише в книгата си „Държавата и революцията”, че не му оставало време да се впуска в политическа теория, когато предстояло неотменно революционно действие. Дали е било точно така, не се знае, но се знае, че сетнешните, изключително сложни и тежки събития след станалата Октомврийска революция са изтласкали още по-назад размисъла за подобен проблем на държавното устройство.

Но и у нас, както и в другите народни демокрации, демократическият централизъм се оказа не друго, а преобразена от идеала за обществена справедливост буржоазна политическа система. Този принцип също води до единовластието или, което е същото - до всевластието на единицата личност.

В условията на народната власт, както е и в буржоазната, този принцип с нищо не отменя тенденцията властта да се концентрира във всяко по-горно звено в йерархията. Първото болшинство отстранява от властта останалите в малцинство хора и с това самото то става малцинство спрямо всички от обществото. Но вече е на власт и над него. С тази си власт победната част от обществото в следващото стъпало от йерархията отново отстранява част от хората, призвани или стремящи се към власт. Самото то отново се превръща в още по-малка част от тях. Така в най-горното стъпало на властното устройство застава тесен кръг от властници, отново избиращи малцина или направо само едного.

Когато нашата комунистическа партия стана легална организация, тя също въведе представителността на мнозинството в собственото си устройство. С него, но наричайки го демократичен централизъм, тя въведе признака мнозинство и при избора на своите ръководства от всички степени. При това състояние, щом като в партията начело се оказва достойна личност, нещата и според тоя принцип вървят сравнително добре или спокойно. Но застане ли на върха личност с отрицателни качества или предател, пораженията за хората или за партийните членове са неописуеми. Както е било в гръцката компартия по времето на предателя Сантос след Втората световна война. Или в наше време с Хрушчов или с Горбачов…

Подобно на политическата представителност в устройството на властта, именно този принцип попречи на социалистическия порив у нас своевременно да внедри в обществения организъм самоуправлението както в хоризонтала, така и във вертикала. Силните и преданите на своето дело личности, каквито у нас бяха по това време много от партийните ръководители, с делата си понякога възмездяваха тези отрицателни последствия от демократическия централизъм в устройството на комунистическата партия.  Но невинаги.

(Твърди се, че една от причините за големите успехи на Китайската комунистическа партия днес е особеният начин, по който се прилага демократическия социализъм в живота на самата компартия. До приемането с мнозинство на едно или друго решение, решаващата, безусловната е негова. След приемането на решението вече няма малцинство и мнозинство. Всички от състава на тази компартия, влезли в нея и след клетва да следват нейните благородни цели са длъжни да изпълняват безусловно приетите решения.)

Но названието „общество” смислово произтича от думата „заедно”. Както в съжителството, така и в действието. В това състояние няма място за господство и подчинение, каквото историческият развой на общностите е въвеждал в техния живот в продължение на хиляди години. Предполага се разпределение на действията и участието в тях, съгласуването им и взаимната им обвързаност или, казано накратко - самоуправлението на съставената временна или трайна човешка общност.

Такъв е смисълът и на чуждестранната дума „комуна”, заета от българските социалисти и комунисти, под влиянието на западноевропейския политически живот. Идеалът за справедливост, равенство, равни права и възможности за живот и преуспяване, всичко това се предполагаше като цел и като стремеж в действията на социалистическата власт, макар тя да беше вплетена в заварената от нея представителност. При това, общественото ни развитие в края на минали век вече бе създало и предпоставките за внедряването на повсеместното самоуправление в обществения организъм.

Но, заради променените исторически обстоятелства, настанали след вътрешнопартийния преврат в БКП, самоуправлението в обществения организъм си остана само добро и неосъществено намерение.

Дали е било, или е могло да стане действителност, това сега, след отмяната на нашия социализъм, не можем да знаем. Ала онова, което бе безспорно в този дългосрочен проект, са заложените надежди за излизане от многохилядния команден пашкул, в който досега и сега все още се мята обществото. Не само в устройството му, но и във всичките му признаци на живо тяло.

Изобщо и въпреки това, действителните справедливост и равенство в обществото настъпва тогава, когато хората започват сами да управляват създаването на жизнените блага и сами управляват тяхното изразходване в името на общественото цяло и според индивидуалните им потребности. Истински самоуправляващи те ще са, ако в живота им господстват отношения на взаимност, сътрудничество и съпричастие, превърнати в основен фактор на сцеплението им в обществен организъм. Ала именно отсъствието на това първостепенно условие породи посочените по-горе несъответствия между желаното и действителното състояние на нещата през споменатите четири десетилетия на нашия социализъм.

При осигурения потребителски комфорт и икономическо равноправие, социализмът у нас започна да се превръща в обществено сцепление чрез други, извънпотребителски зависимости между хората. Нашият социализъм подсказа, че тяхната сила в някои случаи не е по-слаба от потребителските им зависимости.

Той подсказа също, че човечеството вече не може вечно да се подчинява само на силните. То не може, по-скоро не бива и да се самоунищожава заради техните интереси и стремежи към абсолютна власт над хората.

И първостепенното условие за постигането на подобно състояние е самоуправлението и по вертикала, и в хоризонтала на системите в обществения организъм…

3. Новото общество, което се създаваше у нас, предполагаше утвърждаването на дружелюбие между хората както в деловите, така и в личните им отношения.

Това се предполагаше изначално в идеята за социалистически устроеното общество. Социализмът се мисли за човешка общност, точно противоположна на капиталистическото общество. Там, според някои мъдри автори, homo hоmini lupus est, тоест „човекът за човека е вълк”. При социализма всички надежди за справедливост, за равенство и за уважение към ближния, по определение се съсредоточават именно в дружествените взаимоотношения между хората.

Установеният като социалистически обществен ред у нас следваше да въведе тази добронамереност във всяка клетка на обществения организъм. С убеждение и с внушения следваше да учи, че в лицето на другия човек трябва да съзира себе си. Да осъзнава истината, че другото човешко същество, неговото добруване и дейност, са предпоставката за собственото му добро съществуване.

Затова Българската комунистическа партия още преди да стане управляваща възприе от земеделския съюз обръщението „другарю” и „другарко”, вместо господине и госпожо, думи разновидности на думата „господар” и „господарка”. Въвеждането на смисловото другарство и в официалния език като обръщения, до значителна степен отстраняваше отчуждеността между хората, която се асоциираше с думата „господине”.

Но и толкоз. Другият, другостта и другарството не бяха превърнати във възли на обществените връзки и взаимоотношения между хората. Останаха си теми само на научните обсъждания относно добродетелите на социализма.

„Другият”, съпричастният в личните и в обществените дела субект, какъвто е човешкият индивид, по времето на социализма у нас бе обобщен в съзнанието на хората до обществото и общественото начало, от които зависеха всички. Обществото поемаше грижата за човека още в утробното му състояние. Помагаше в отглеждането и в обучението му. Грижеше се за здравето му и профилактично, тоест и тогава, когато биваше в добро здравно състояние. Изплащаше осигуровките му. Поемаше върху себе си дори грешките и обществените нарушения, които правеше по един или друг повод. В съдебната защита на доверителя си, адвокатът често използваше най-силния довод - обществото не го е възпитало, за да не прави престъпления. Обществото, не отделните хора, не другарят и сътруженикът в общественото производство олицетворяваше доброто.

Всичко това превръщаше човешката единица в храненица на обществото. Обезсилваше я, а с това обезсилваше и самото  обществено тяло. В своето есе за социализма Айнщайн с основание пише, че централизацията на общественото начало превръща бюрокрацията във вездесъща и всепоглъщаща сила, която може дори да пороби индивида.

По времето на родния социализъм личността не беше поробена, но не беше и превърната в пълноценна обществена сила. Социалистическата бюрокрация, често олицетворявана от комунистическата партия, с „постоянните си грижи за човека” не поробваше индивида, но го успиваше социално и с това го осъждаше на творческо бездействие. „Образованието на индивида, ще цитирам и по този повод Айнщайн, допълващо и развиващо наследствените му възможности, би трябвало да развива у него чувство на отговорност за другите хора, вместо да възхвалява властта и успеха…”.

За жалост, нашите образователни институции от онова време не са знаели и за този съвет на учения.

Но знаеха съвета на Енгелс при социализма образованието да се насочва към усвояването на универсалните способности за труд, от които развиващото се народно стопанство имаше голяма нужда. Вместо препоръчаното политехническо начало, в нашето образование продължаваше да доминира хуманитарната област на знанието. При това непропорционално спрямо другите науки. Идеята учащите се във висшите и професионалните учебни заведения още от втората година на обучение да участват пряко в производството и в професионалната среда, за която се подготвят, си остана само находчива идея…

Може би затова и днес, когато народът ни страда от експлоатация и от битови унижения от различно естество, той продължава да се надява не на собствените си сили. Продължава да се моли на експлоататорската държава, или само да настоява, но пак молебствено, за своите права и за по-добър бит. Почти никога недоволството му не преминава в гняв, с присъщите му последици.

Казано с езика на социологията, отделното човешко същество не беше прието от обществото като основна, съзидателна и творческа клетка за собственото си развитие. Към общите усилия в развоя на общественото цяло не беше прибавен личният порив на отделното човешко същество с неговите неповторими жизнени и духовни възможности. Субективният фактор на общественото развитие действаше само с колективната сила на хората, не и с техните лични подбуди, интерес и възможности.

Обаче, в рамките на две или три поколения у нас, тогава се установи благовиден патернализъм спрямо младите поколения, който обезсили цялото обществено тяло. Съдбоносно пакостен патернализъм.

С него бе отстранена от  деен обществения живот най-жизнената и най-творческата част на обществения организъм. „Постоянните грижи на народната власт и партията за младежта” се оказаха социална болест със съдбоносни последици. Младежката възраст дори в статистиката достигна 28 г. Стремежът да се осигури средно задължително образование затвори в учебните стаи почти цялото младежко население до 18 г. Устремът към висшето образование затвори в аудиториите още повече способни, готови за дейно участие в обществения живот, млади хора. Устремилият се към нови открития в науката аспирант непременно следваше да е с научен ръководител. Следва да направи научно откритие или твърдение, но отново с учен, който да го ръководи.

Младата мисловна енергия се каптираше и с други грижовности от подобен род.

Голямата част от хората в номенклатурата нанасяха подобни ограничения и върху своите жизнени приемници. Децата на номенклатурните личности живееха под сянката на своите родители. В много случаи  готовански или в обществена леност. Малцинство бяха сред тях ония млади хора, ощастливени от обстоятелствата, от гена си и от възпитанието в семействата, които пробиваха свой собствен път в обществения живот.

Както пролича от сегашното поведение на тогавашната младеж, тя е съзирала отвътре качествата на заелите вече работните постове техни родители. Тяхната идейна и политическа съвест. Съзирала е и скритото социално двуличие спрямо властта в част от тях. Или несъответствието между заетия от тях престижен обществен стол и поведението им в собственото си семейство. „Двойният аршин” в обществената оценка дразни всекиго, но особено чувствителни към тях са младите души. В това отношение беше исторически поучително интервюто на самоубилата се втора дъщеря на президента Желев (Йорданка Желева), която по повод избора му за президент в наш седмичник заяви: „Преди да оправя държавата, той трябва да оправи семейството си! Преди да оправи семейството си, да оправи себе си!” (.?.)

Номенклатурата пречеше не само на своите деца. Правеше го и по отношение на останалата българска младеж. Особено чувствителни бяха младите хора по повод установените привилегии при постъпване във висшите учебни заведения. Когато през 1970 година докладвах на Тодор Живков за недоволството от привилегиите при встъпването във висшите учебни заведения, изразено в проучванията на общественото мнение, той заяви, че докато има диктатура на пролетариата, ще има и привилегии. Тогава нямах съобразителността, за да отбележа, че тъкмо диктатурата на пролетариата е общественото устройство, което изключва привилегиите на едни спрямо други. Ясно бе, също така, че в съзнанието на нашия държавен и партиен ръководител тогава все още нямаше място за самоуправление и равнопоставеност на хората, предвиждани в диктатурата на пролетариата.

Нямаше и стратегия за въвеждането на младите хора в обществения живот и в неговото управление. (По повод акростиха „Долу Тодор Живков” той само възкликнал: „Мъчно ми е, че това е написано в младежкия вестник!”)

Номенклатурата следваше да отстъпва своевременно мястото си на новите поколения. По силата не само на естествените закони и на самото обществено развитие. Щом то наистина е развитие. Та що за развитие може да има без своевременната  приемственост между поколенията?

Нашата тогавашна номенклатура (сега „политическа власт”) не пожела да я прави. Тя, уж заради грижите си към младите хора, удължаваше годините на младежката възраст, но заедно с това го правеше и по отношение на своята възраст. Член на Политбюро при среща по коридорите се обръщаше свойски към мен с въпроса „как си, момче” (бях на 40 години, а той си заслужаваше основателно отговор от рода на „добре съм, старче”). Политическите сътрудници в ЦК наричаха приобщените към Информационния център там на възраст между двадесет и пет-тридесет години специалисти „Детската градина на Е. Николов”.

Изобщо за цялата страна младите хора за дълго време биваха каптирани в обстановка, която възпираше поривите им за общополезна обществена изява, за своевременното им встъпване в действения обществен живот и за свободната изява на жизнените им сили и възможности. (Особено тягостно това се отразяваше на младите жени, голяма част от тях принудена от посочената принудителна младост да укриват дори своите родени деца.)

Не е случайно това, че сред привържениците на СДС и следващите го партии у нас по време на прехода, най-активни се оказаха именно децата на активните и последователните комунисти, земеделци и отечественофронтовци. (Децата на тогавашните класови примиренци почти отсъстваха в обществения порив към обновяването на обществото.)

Внушителността на митинга около „Орлов мост” в София се състоеше не в големия брой участници. Там преобладаваха тъмните коси.

Обратното бе на станалия почти по същото време митинг на БКП в един от софийските стадиони. Множеството там беше дори по-внушително от онова около „Орлов мост”. Но там преобладаваха белите и побеляващите коси.  Там бяха бащите и майките им.

Около „Орлов мост” - децата им. Впечатляващото над главите им не бяха сините знаменца, а оживените и радостните лица от това, че поколението им вече излиза от опеката, наложена и налагана от статуквото. На лицата и във възгласите им не личеше гняв и неприязън, а радост от това, че идва и тяхното време за намеса в обществените дела и в обществени развой. Повиците в това множество бяха израз не на роптанието. Изразяваха словесно възторга на младите ни жизнени сили, че времето вече е тяхно. Документалните кадри, които неотдавна показа Карбовски в свое телевизионно предаване, бяха не само блестящ журналистически акцент. С тях той въведе това явление и като научно доказателство в историческото знание.

Навсякъде по света заелите своите позиции в обществото слоеве остаряват и се превръщат в консервативна сила. У нас, за срам и жалост, стана същото. Победи реставрацията, защото умело оползотвори младежта, отстранена неразумно от управлението на социалистическото преустройство. Отстранена не преднамерено, а заради отсъствието на политическа прозорливост. Заради липсата на ясна програма за приемствеността на поколенията в историческия развой.

Между другото, но не злорадо, а с тревога следва да се отбележи, че подобен проблем вече има обществото и в много други страни.

Не случайно днес почти навсякъде обществото по света се дели на старци, които гледат с почуда чуждата им дигитална действителност, и на младежи, дори деца, които боравят вещо и с увлечение в загадъчния за възрастните хора нов  виртуален свят.

Превратът срещу БКП. Класов и политически генезис. Може да се каже, че потенциално той беше зареден в политическите обстоятелства още през 1953 г., когато в комунистическата партия на Съветския съюз властта се превърна в представителна. Дотогава комунистическата партия на Съветския съюз е действала конституционно само като идейно и политическо ядро на обществото. Партийните решения са били задължителни единствено за нейните членове, които са полагали усилията си за изпълнението им там, където работят.

След споменатата година всички граждани на страната вече са били принудени да се съобразяват пряко с партийните решения.

До тази съвършено нова обстановка, идейното и политическо влияние на комунистическата партия сред народа е било по-силно, защото не е било задължение. Действало е като нова нравственост и нов тип поведение сред хората.

След тази дата нещата се изменят коренно.

Най-напред започнало да се изменя отношението на властите в Съветския съюз към дотогавашния всепризнат ръководител на страната, за какъвто беше се утвърдил Сталин. След неговата смърт, в продължение на повече от половин век, срещу него се води истинска пропагандна война. Началото на тази война постави Никита Хрушчов с личното му изложение пред поканените, но вече бивши, делегати на завършилия в същия ден Двадесети конгрес на КПСС. Присъствали са и избрани членове на новия Централен комитет на тази партия, но и те са били там преди да са се събирали за учредяването му. Тъй че личният доклад на Хрушчов е бил пред неофициално събиране за, както е гласяла поканата, „изслушване на изложение с важно значение за живота на партията”. Присъстващите не са имали никакви уставни права, за да утвърдят или отрекат казаното от Хрушчов като партийно становище. То не е било уставно узаконено като такова нито тогава, нито по-късно.

Но в сетнешната партийна политика това именно събитие окачестви пред обществеността Сталин като личност с крайно отрицателно присъствие в историята на съветската страна.

Не след дълго време Хрушчов открито завзе и административната власт в Съветския съюз, променяйки из основи народовластието, установеното от Сталинската конституция.

С тази промяна в Съветския съюз започна ново политическо състояние на социализма и в България.

Още в подготовката на двадесетия конгрес на КПСС нейното ръководство, вече оглавявано от Хрушчов, е взело решение за смяна почти на всички ръководители на социалистическите партии в тогавашното време. У нас тогава генерален секретар на комунистическата партия беше Вълко Червенков. Зад гърба му безшумно е била подготвяна неговата замяна с Тодор Живков, изпълняващ по това време длъжността първи секретар на партията, тогава втори по важност след генералния секретар неин ръководител. Докато Червенков е бил в Москва, като представител на нашата комунистическа партия в Двадесетия конгрес на КПСС, тук Тодор Живков, с тайно писмо от Хрушчов в ръка и от негово име, вече уговарял членовете на Политбюро да го подкрепят в изготвянето на съответен доклад за пленум на ЦК, както и за провеждането му (при партизанска охрана на сградата).

И тук, у нас, както и в Съветския съюз, ключовата промяна в тази политика беше постепенното превръщане на партията от идеологически ръководител в пряк политически властелин на обществения живот.

Смяната на Вълко Червенков като партиен ръководител не промени  представителния характер на политическата власт у нас. Тя и без туй си беше представителна. Станалото в Съветския съюз само подсили тази роля на Българската комунистическа партия. Петнадесет години след тази смяна в ръководството на БКП, с приетата от референдума през 1971 г. конституция, тя узаконено се превърна и в ръководната сила в държавната власт.

Това нововъведение по същество осъвремени по свой начин вековната традиция първата и последната думи на властите да принадлежи на някаква идеологическа обществена сила, каквато навсякъде е била църквата. И у нас вече без партийно решение или утвърждаване, в страната не следваше да се осъществява никое важно начинание на държавните институции. Наистина партийните цели бяха надежда на преобладаващото мнозинство от населението на страната. Успешното им осъществяване под ръководството на партията водеше битуването на населението, неговото духовно развитие и начин на живот до небивала висота, в сравнение с предишните. Но възприетото и поддържаното партийно всевластие създаваше доста несъответствия между обявените цели и действителното състояние на нещата.

Първото от споменатите несъответствия и там, както и тук, у нас, се състоеше в това, че партийното всевластие (тоталитарността) ставаше без необходимия правен и административен инструментариум. Първоначално стана известно, че Централният комитет на комунистическата партия на Съветския съюз е приел съвместно с правителството постановление по важен въпрос на обществения живот. Не мина време и по повод важните проблеми в общественото развитие постановления започна и у нас да приема само Централния комитет, а Министерският съвет следваше да ги изпълнява. На практика означаваше, че и всички други постановления на правителството ще се предшестват от подготвителна работа в партийната администрация, наричана партиен апарат. И всичко това без каквато и да е юридическа или нормативна система, ред, правила и взаимни процедури.

Ние, тоест нашата комунистическа партия, с охота възприехме като пример тази практика и в някои отношения я утвърждавахме по-последователно, отколкото е в Съветския съюз. Още веднага след Априлския пленум, последвал Двадесетия конгрес на КПСС, за пръв път в нашата история, беше разжалван генерал (Костов) за това, че се е усъмнил в правотата на партийните решения. Или ги е разбрал погрешно. Трайно, като твърдо подържана априлска линия, тази ръководна роля на нашата комунистическа партия и във всекидневните дела на държавата се утвърди като обществена практика. Партийните органи и партийните другари с всеки изминат ден придобиваха анонимна власт над всички и по всички проблеми на обществения живот. Анонимна, тъй като нямаше и помен, дори загатване за нея в останалото законодателно устройство на държавата.

Но беше действаща власт. В някои случаи безцеремонна. Споменатият в книгата „Съвремието мое” случай на разговор между чиновник в ЦК на БКП и тогавашния главен прокурор, в който разговор чиновникът му внушаваше нещо и го изпрати по телефона с „Нека да си останем приятели!”, бе показателен в това отношение. Това си беше истинска заплаха, зад която се криеха доста възможности на сътрудниците в партийните органи в центъра и по места за оценки и намеси в административната дейност и в обществената обстановка.

Без необходимия законодателен инструментариум за приложението му, първият член на конституцията даваше на компартията и на нейните звена конституционното право да управляват всичко, но да не отговарят за нищо. Включително и за пакостите от собствените им решения.

Сега чета изведена от архивите информация от председателя на Комитета за държавна сигурност Ангел Солаков през 1968 г. Информацията е отправена „до А. Цанев” (тогава завеждащ отдел в ЦК на БКП). Пред лицето на тогавашното конституционно устройство на държавата това по същество е било нарушаване на закона за държавната тайна. По силата на установения държавен ред председателят на Комитета за държавна сигурност, министър Ангел Солаков, беше подчинен само на своя министър-председател и на председателя на Народното събрание. Можел е да предоставя само на тях информация. При това по начин, съдържание и в обем, определени от закона за държавната тайна.

Но ето, че го е направил по искане и на чиновник от ЦК, призван от собствената му партия само да наблюдава ставащото в споменатия Комитет.

Солаков е осъзнавал, дори преживявал, парадоксалната обстановка, в която е бил поставен с исканата справка откъм чиновническия апарат на ръководната сила - този в ЦК на БКП. Може би именно затова е адресирал справката до „А. Цанев”, без да упоменава общественото му положение. Дори с намек не е сторил това.

Но, от друга страна, не някъде си, а в основния закон на страната му е отредено да гледа на чиновниците в партията като на ръководни лица.

Така е мислил не само той. За тази информация ми съобщи професор Милен Семков, който под влияние на същата нагласа ми говореше за Солаков като за заместник-министър на Ангел Цанев. Но в дните на справката Ангел Цанев не е имал подобна позиция във властта. Властта му е била само партийна, сиреч действителна, но безотговорна, в прекия смисъл на това понятие. Тази действителна власт не го е задължавала с нищо. Но я е имал и консумирал старателно.

През 1971 година с референдума за новата конституция ръководната роля на БКП в страната беше узаконена конституционно не само за да се потвърди вече осъщественото нейно политическо лидерство. Тя беше и конституционно узаконена, за да се отстранят възможните недоразумения с нейния партиен партньор - БЗНС.

Пък и гласуването на референдума потвърди по най-безспорен начин, че в тогавашното обществено мнение партийното всевластие беше нещо, което общественото съзнание е приело като неоспорим факт. Гласувалите „против” или с резерви в този референдум бяха едва около петнадесет хиляди сред милионите гласоподаватели. (За предложената конституция в референдума гласуваха с отговори „не”, или с резерви само 14000 наши граждани и гражданки.)

Да повторя: член първи в новоприетата тогава конституция въведе състоянието, при което Комунистическата партия бе обявена за ръководна сила във всички държавни дела. Но в основния закон нямаше и намек за това как следваше да се осъществява това ръководно начало. До какви граници ще се разпростира то? В какъв ред и с какви права, разпределени между партийните и държавните органи, можеше да се осъществява?

Отговорите на тези и прочие уточнения, от които се нуждаеше тази ръководна роля, отсъстваха в цялото ни законодателство. Възприетата традиция на несанкционирано от законите първенство и анонимно властване продължаваше и без подобни и необходими обстоятелства.

Например, три месеца след референдума и утвърждаването на новата конституция на НРБ Секретариатът на ЦК на БКП подготвяше и обсъждаше създаването на Комитет по архитектура и строителство. Там се реши създаването му да стане преди това да бъде решено от Народното събрание, както повеляваше новоприетата конституция. Председателят на Народното събрание Владимир Бонев, който присъстваше на това съвещание, посочи това обстоятелство с предложението да се изчака поредната сесия на Народното събрание. За Секретариата на ЦК това обаче се оказа излишна формалност. Тя пречела на работата.

Съществено в случая се оказа и друго обстоятелство, наглед формално, но съдбоносно. При представителната политическа власт, отношението между партиите и държавата се осъществява така, както е при фирмите с акционерна собственост. В тях общото събрание на акционерите определя политиката, а управителното й тяло я осъществява. Така е например в Китай. Съдим ли по ставащото днес в тази страна, административните институции превръщат партийните указания или идеи в законни, в нормативни предписания, изисквания и ред. Иначе казано, налице е действителна разлика между управление и ръководство.

След известния и възхваляван Априлски пленум у нас, политическото ръководството се възприемаше и като управление. С всичките отрицателни последствия от това. На практика то се разгръщаше като изземване на административни и друг род права на длъжностни институции и лица от всички равнища. Осъществяваше се от хора и институции без те да имат права за това освен, че са партийни органи или членове на партията.

Така, за кратко време у нас партийната власт започна да съчетава в себе си и двете функции - тази, която имат акционерите във фирмите и властта на изпълнителните директорите, едновременно.

Дълго време това съчетаване на партийната с административната власт не пораждаше конфликти и недоразумения. Основата, създадена още от първата петилетка след национализирането на стопанството, не позволяваше да се излиза от стратегическите насоки на общественото ни развитие. При това преобладаващата част от кадрите в държавния апарат съвместяваха правата си с тези като членове на партийните органи. Партийният ръководител съвместяваше поста си с поста на държавен глава. Това може да се каже и за значителна част от членовете на Политическото бюро на партията. В по-голяма степен за членовете на Централния комитет на партията. По негов образец - и за членовете на постоянното присъствие на БЗНС.

И така до към началото на осемдесетте години на миналия век, когато все по-ясно се очертаваха противоречията и съперничеството между държавния организъм и партийните органи с техните звена (отдели, сектори, инструктори и прочие).

На дело тази практика не се отразяваше видимо върху качеството на държавното управление. То се осъществяваше почти във всички случаи от представители на комунистическата партия и земеделския съюз. Не рядко и от безпартийни представители на номенклатурата. Но от правна гледна точка беше нарушение на собствените ни закони.

Другото следствие от тази практика е интересно, отчасти любопитно и от социологическа гледна точка.

Както вече изтъкнах, определението, че средствата за обществено производство у нас са „общонароден имот” (конституцията от 1947 г.) или „общонародна собственост” (конституцията от 1971 г.), превръщаше населението на страната в съпритежатели на милионни идеални части от общественото стопанство в страната. Идеалната собственост, в качеството си на идеална, а не предметна, означаваше (през 1990 г.) една девет милионна част от всяко проявление на съществуващото стопанство. Презумпцията, че общественото стопанство е всенародно, а не частно притежание, изравняваше имотно всички гражданки и граждани в страната. Всеки беше икономически равен с всички останали. Правото на труд, сиреч на участие в стопанския живот беше не само осигурено на всички, но и защитено от законите в страната. Осезаемо за всички, това се отнасяше и за онази част от съвкупния обществен продукт, предназначена за обществения бит - здравеопазване, образование, достъпът до културните ценности и прочие, и прочие. Нямаше съществени различия и в индивидуалното заплащане на трудовите усилия на хората. Доколкото съществуваха, разликите произтичаха от особеностите на работните постове. (Разбира се - често и от неуспехите в точната оценка на значимостта им в общественото производство и свързаните с него трудови дейности.) Освен това те всички се редуцираха до установен горен и долен праг на личните доходи.

Но тази общонародна собственост върху средствата за обществено производство си оставаше анонимна. Не поименна и затова неприпозната от нейните носители. Именно тази анонимност, струва ми се, ги превръщаше в пасивни свидетели на нейното престъпно разграбване през изминалите три десетилетия. Макар че грабежът отнемаше от всекиго принадлежащата му идеална част от народното стопанство, нашите граждани останаха безразлични към това престъпно, превърнато в политика действие на държавата. Действие, което ограбваше и грабителите, които като граждани също притежаваха съответната идеална част от средствата за обществено производство и обществени услуги.

Вследствие на това, по времето на социализма различията в хорското множество, съставляващо българския народ, произтичаха само или предимно  от различията на работния пост, който всеки заемаше в наличното стопанство. С времето тази им роля неусетно се превърна в привилегия на работния им пост.

В тази обществена обстановка политическата привилегия във властта се осъществяваше и чрез настаняването в привилегированите работни постове и в използването на предимствата, които това обстоятелство създава. Преди социалистическото време партиите не се свеняха да заявяват предварително и пред обществеността кои министерства ще управляват, щом спечелят изборите. Толкова естествено им изглеждаше тази политическа нагласа.

През социалистическото време, по същата инерция на политическа мисъл онова, което не се заявяваше предварително, бяха надеждите за по-добри работни постове. Значението на работния пост предопределяше и възможността той да бъде използван за лична изгода. Или казано иначе - да е използван и като лична собственост.

У нас законите, политиката, идеологията, наред с личните добродетели не позволяваха тази практика да се превръща в масово и повсеместно явление. Контролът беше многостранен. Престижните постове се наблюдаваха зорко в тази насока и от завистниците. Правеше го и общественото внимание. Пък и не можеш да получиш нещо повече, освен до определения от обществото  (икономическата му система) праг на лични изгоди. Не го позволяваше самата стопанска система, установеният начин на живот, превръщането на трудещите се в социално еднородно население с бит на тъй наречената средна класа.

Но споменатото значение на работните постове в живота на обществото, само по себе си породи и нова обществена прослойка, която поради привилегията на съответните работни постове, започна да се превръща в класа.

В тази обстановка и поради отсъствието на имунна съпротива спрямо нея, започна да се разпространява и собственическата нагласа почти във всички области на обществения живот. Външните политически, търговски и финансови отношения, които държавата разширяваше с всеки изминат ден, я разпространяваха и в държавните структури, и в стопанските звена. Моряците от търговския флот, например, придобиха права за собствени сделки по морските пътища. Самите търговски представители натрупваха в джобовете си „бонуси” от добре сключените сделки с нашата държава. Част от тези сделки, особено тези за оръжейните стоки, ги превръщаха в типични пазарни предприемачи. Засиленият обмен на туристи и увеличаващите се задгранични командировки нивелираха по свой начин собственическите различия от двете страни. Също и в съзнанието на много наши граждани, свързани с тях. Всичко това изглеждаше подобие на копринените пашкули, от които се извъждат нов вид същества, коренно различни от отгледалата ги среда.

Външното влияние във все повече области откъм социалистическите страни, с които животът ни обвързваше, също оказваше подобно въздействие. В европейските социалистически държави продължаваха да съществуват малките частни стопански звена и свързаното с тях поведение на работещите там. Това също изглеждаше на пребиваващите там наши граждани като оправдание за зараждащото се у тях частнособственическо самочувствие. Видимата стагнация на обществения живот в Съветския съюз, с която държава бяхме обвързани не без наша заинтересованост, също оказваше подобно влияние.

Злата участ и у нас доведе нещо подобно на ставащото сред живия свят в Бразилската джунгла. Там и сега си живее някаква особена и коварна гъба, чиито спори примамват насекомите и те лакомо ги поглъщат. Не след дълго, в погълналото ги насекомо се появява неустоим стремеж да се изкачва все по-нагоре по дърветата, а спорите в него се превръщат в развиващ се зародиш. И така до мига, в който зародишът, превърнал се вече в зряла гъба, разкъсва насекомото и пада на земята, за да си заживее своя живот, заразявайки чуждия.

След него и с него нови спори. Нови стремежи нагоре у погълналите ги насекоми. Ново изхранване на паразита в тяхната утроба и тъй нататък до трагичния им край.

Същата драма сполетя и нашия социализъм.

Примамливата „спора” и тук беше потреблението, с неговия неуправляем стремеж да се трупа и имане. За една разстроила ме още на младини частнособственическа „спора” писах в „Съвремието мое”. Смути ме тогава партиец, с когото реквизирахме от името на властта нови обувки в скриновете на избягал богаташ. Уж само за бедните хора, нашият взел от новите обувки и за себе си, за да се гизди с тях. Подобна грозна проява съзряхме, ние, тогавашните младежи, и на друго лице от активистите в партията. Посетихме го „по задачи”, а в дома му съзряхме с неприятна изненада и изчезналия от клуба електрически грамофон, останал от немците, обитавали неотдавна сградата. Отговорник на ремсовото дружество в „Спиртния монопол” пък подари за скромното тържество по случай гражданския брак на негов другар бутилка от скъп и рядък ликьор. Взел я от „бутилките за ръководството”.

Управниците правеха много, за да се изживее споменатата нагласа в поведението на хората, но не успяха да я отстранят. Бюрокрацията, върху която като плесен винаги се залепва и личната изгода, властваше без успешната съпротива не само у нас, но и в повечето от останалите, предимно европейски, социалистически страни. Нещо повече. Зараждащата се в продължение на около четири десетилетия след априлския пленум нова прослойка у нас, все повече осъзнаваше своята анонимна, но действителна власт. В описаните вече обществени обстоятелства започна да се превръща от „класа в себе си” в „класа за себе си”, речем ли да оползотворим в случая смисъла на тези две категории в тогавашната партийна фразеология.

Но това осъзнаха и напредничавите хора както от самата номенклатура, така и от партийното ръководство. Изразиха го и чрез споменатото поверително писмо до Горбачов. Нещо повече, на пленум през 1987 г. Тодор Живков публично оцени партийното всевластие като вече ненужно обществено състояние. Посочи го дори като фактор, спъващ по-нататъшното развитие на нашето общество.

Направи го обаче прибързано и неразумно. Узнала за опасността да се лиши както от възможностите си, така и от властта си, новата „класа в себе си” започна да мисли и за своята собствена съдба.

Каквито и да бяха обществените позиции на споменатия обществен слой, неговата нагласа към реставрация на капитализма тогава не беше достатъчна, за да я постигне сам. Партийната и държавната власт лесно можеше да замете всеки опит за отнемане на придобитото от народа състояние на личен и обществен бит. Но потенциалните реставратори в комунистическата партия и вън от нея съзряха надеждна опора не другаде, а в първородната социалистическа държава - СССР, и в неговия нов ръководител. Политическо му поведение се възприемаше не само като оправдание за користолюбието им, но и като надежда за защитата им при необходимост. То плашеше и възможните им противници.

Достатъчно основания има, за да говорим, че подобни страхове е имал и партийният ръководител на нашата страна. У Михаил Горбачов той е съзирал отклоняване от социализма още в първите прояви на политическото му лидерство. Не само във вътрешната политика на Съюза, но и във външната. Включително, а може би главно в явната и в скритата политика по отношение на страните от социалистическата система. За нея узнавал не само по видимите й проявления, но и от собствените си скрити източници на сведения и оценки.

По тази причина още в средата на осмото десетилетия от миналия век той започна да се  оглежда за съюзници и при натиск откъм новото съветско партийно и държавно ръководство. Различните, откъслечни, но достоверни сведения, които имах в тази насока, говореха, че именно затова той започна да се вглежда и в стабилността на междудържавните ни отношения със съседните страни.

Мобилизацията на своите (неговите) у нас хора вече придоби още по-ясна целенасоченост след 1987 г. Особено след срещата на Живков с Дън Сяопин и последвалата я среща с Горбачов в Москва, на връщане от Китай.

Точно по онова време Тодор Живков като на шега, не насаме, започнал да брои на пръсти кои от хората около него могат да го предадат. (Броенето на пръсти пред сътрудниците му със сигурност е усилвало неговия песимизъм. Пръстите му не са достигнали, за да ги изброи.)

Мрачни хоризонти са очертавали пред него и зачестилите му срещи със съветския посланик Шарапов. Особено след май 1989 г., тоест след посещението на Горбачов в Пекин. Там, през май, посещението на съветския държавник съвпадало с протестите на студентите от площад „Тиенанмън”. Много от тях носили портрети на Горбачов с приветствени слова. Властите, в случая и военните части, охраняващи площада, търпели протеста до идването на Горбачов, включително до последния ден на посещението му. Той най-вероятно се е ласкаел от надеждата да говори и пред тях, но програмата на посещението му изключвала подобна проява. При това, още на сутринта след заминаването му, военните части разпръснали със сила протестиращите. С това бил даден знак и нему, че добронамерените разговори и съглашения между двете държави за отстраняване на неразбирателствата около границите помежду им нямат нищо общо с политиката му като ръководител на Съветския съюз. (В Китай, по конституция военните се подчиняват пряко само на генералния секретар на комунистическата партия, тъй като той в същото време е и председател на военната комисия, управляваща армията.) Накратко казано, надеждата му развалата на световната социалистическа система да започне от Китай се е провалила.

Но усърдието му да изпълнява програмата за развалата най-напред в другите социалистически страни, преди да завърши със Съветския съюз, продължило с по-голяма сила. През 1989 г. той лично посещава ред страни от Европа (и дори Куба), за да проверява „на място” подготовката за изпълнение на замисленото. (За тази цел у нас е на посещение Яковлев, неговият пръв помощник в осъществяваната там разруха на социализма. Макар че мълвата размества реципрочно тези роли на двамата. Присъстващият на срещата между Тодор Живков и Александър Яковлев помощник на нашия партиен ръководител - Костадин Чакъров, съзрял това самочувствие и в думите на Яковлев: „Да му предам ли това наше общо разбиране?”, „Той не може да откаже…”, „Ще му се разясни…” и прочие изрази, които недвусмислено са сочили извънмерното самочувствие на госта и спрямо Горбачов).

Преди посещението на Яковлев през октомври 1989 г. у нас, Горбачов още през месец юли същата година лично уговарял с Добри Джуров отстраняването на Тодор Живков от властта у нас. След отпътуването на Тодор Живков от продължилото след това Букурещко съвещание е имало кратка разходка „на въздух”, в която са участвали по двойки: Джуров с Горбачов, Петър Младенов с Шеварднадзе и Димитър Станишев с българския посланик Цветан Николов. Нечии уши дочули репликата на Джуров „Но не с бум-бум, нали?”. И бързия отговор на Горбачов: „Нет, разумеется”.

Тогавашния шеф на УБО, в изявления пред обществеността, сочи и други прояви от този род по време на Букурещкото съвещание през 1989 г. Все свидетелства, че отстраняването на Тодор Живков от поста му като генерален секретар на комунистическата партия и държавен глава е решено безкомпромисно от Горбачов месеци преди десети ноември 1989 г. (Останалото - собствена оставка, уговаряне от страна на „Чавдарците” в ЦК, убеждаване от Шарапов и прочие прояви от този род, за които се пише и говори пред обществеността ни, са притурки към действителния сценарий, предписан от Горбачов.)

Потвърждава го и заседанието на Политбюро от 9 ноември вечерта. На това заседание, ръководено от Тодор Живков, както е ставало винаги, било изразено съгласието почти от всички с оставката му като генерален секретар на партията. Казвам „почти”, понеже Милко Балев, Димитър Стоянов и Йордан Йотов са изразили съмнение относно целесъобразността на промяната преди предстоящия партиен конгрес.

Пред всички е огласено и мнението на Горбачов относно възможния приемник на държавния глава - Петър Младенов. Въпреки това съдим ли по стенограмата от това заседание, става известно, че Тодор Живков и на това заседание се е опитал да предложи друг за свой приемник - Георги Атанасов. Предложението му е било не само, за да се противопостави на кандидатурата за поста му в лицето на Петър Младенов (за когото имал лошо мнение и заради алкохолизма му). В действителност е мислил за интересите на страната, като е предложил за свой приемник Георги Атанасов. Има основания да мислим, че го е готвил няколко години за най-важните и ключови места в държавата и партията. Бил е завеждащ отделите „Наука и образование”, „Деловодство” и „Организационен” в ЦК, Секретар на ЦК, член на Политбюро, Председател на Министерския съвет, а преди това и подпредседател на Държавния съвет по въпросите на държавния контрол - всичко това по същество е било делово запознаване с всички основни ресори на партийната и държавната власт. Петър Младенов още от университетската му подготовка се е профилирал единствено във външно-политическата дейност.

Но очевидно е, че и той е съзнавал непреклонността на Горбачов да сочи за свой човек именно Петър Младенов, когото мълвата (известна и на Тодор Живков) сочела и като сътрудник на военното разузнаване в Москва. Най-вероятно е осъзнавал това и самият Георги Атанасов, за да се откаже от подобно предложение въпреки амбицията му за власт, която трудно е скривал във работното си всекидневие. (Не само мълвата, но и поведението на Георги Атанасов подсказва, че съветските специални системи най-вероятно и него не са подминали в опитите си за влияние върху него. Той, например, при показна непредпазливост се изказал против съветските специалисти по разширяването на метрото в столицата. Почти безцеремонно, но само пред хора, които непременно ще съобщят това на Тодор Живков, заявил: „Защо са ни? За да ни шпионират ли, както го правят досегашните специалисти?” Това изказване е било предназначено именно за ушите на Тодор Живков по времето на съмненията му относно ортодоксалността на Михаил Горбачов. Пред партийния актив в столицата заявил, че преименуването на турчещите ще е доброволно. „Но ако не става с думи, ще става с меч”. И тази „привързаност” към позициите на Тодор Живков е била нещо като карнавална маска за пред държавния и партиен ръководител.)

Репликата на Тодор Живков на споменатото заседание на Политбюро, че уставът позволява и кооптирането на човек за поста му извън членовете на ЦК, подсказва за наличието в съзнанието му и на друг негов възможен приемник. Приемник с предимства пред Младенов - Александър Лилов.

Десети ноември го изненадва и с друго. Не друг, а Георги Атанасов не му дал думата, за да каже няколко думи по повод предложението на Политбюро пред централния комитет за оставката му като генерален секретар на партията. Отказал му с репликата „Нали вече имахте думата?”. Изненаданото изражение на лицето му, което тиражираха вестниците, също е била по подобен повод.

На съвещанието в предишния ден не е ставало дума за освобождаването му от поста на държавен глава, а Атанасов съобщил за решението на Политбюро и в това отношение. (В интервюто му пред журналист от „Гласове” дори се хвали за това свое поведение на пленума.)

На Тодор Живков станало напълно ясно, че е надделяло становището на Шарапов, който настоявал за освобождаването му и от поста държавен глава.

Операторът в документалния филм на БНТ за това заседание показа най-точно, удивително точно истинската реакция на Тодор Живков по този повод.  Камерата фиксира ръцете му, които държат бележките, подготвени за изказването му. Но след отказа да му дадат думата и започналото гласуване видяхме как той започна да ги къса на две части, след това още по-настойчиво на четири, на осминки и ги събра в шепата си, за да ги изхвърли. Сякаш си казваше: „Ясно! Всичко вече е ясно. Всичко е решено предварително. Не тук, а „там! “

Оказа се, че именно дотук следва да се мисли, да се говори и да се пише за родния социализъм, защото неговото ликвидиране е било заложено още във втората точка от дневния ред на този пленум.

Повтарям. В проекта за решение, обявен първоначално, Тодор Живков е следвало да си остане държавен глава. Обаче в почивката след първата точка от дневния ред на пленума трима или четирима от членовете на Политбюро се събират и с подписите си отменят тази част от решението на Политбюро. Предлагат гласуване за пълната оставка на Тодор Живков. По тази именно причина Георги Атанасов не му е дал думата, за да направи сам своята оставка преди точка втора от дневния ред на пленума.

Следователно, държим ли на точното време, в което е започнала отмяната на социалистическото устройство у нас, следва да кажем недвусмислено: това е времето, когато е започнало обсъждането на точка втора от известния пленум на ЦК на БКП през 10 ноември 1989 година.

След нея всички събития са извън българския социализъм като историческо явление.

Социологични уточнения. Много са основанията да оценяваме нашия социализъм като български. Той носеше шарките както на историческото ни минало, така и на очертанията му като част от световната историческа действителност.

а) Но и в тази своя дреха, българският социализъм си оставаше родно явление. С всичките си положителни признаци. Родни бяха и отрицателните му черти и особености. Въпреки че не веднъж бе подлагана на силен външно-икономически и външно-политически натиск, социалистическата ни политика и с грешките си беше само наша, българска.

Тази специфика на родния социализъм се разнасяше добронамерено в ред страни от капиталистическия свят, предимно сред тези от Северна Африка, Близкия изток и дори в далечна Азия. Десетки хиляди са и младите хора от Северното крайбрежие на Африка и от Близкия Изток, които учеха у нас. Те и днес продължават да са дейни глашатаи на видяното, чутото и установеното в нашата страна по времето на социализма. Износът на стоки в страните от Близкия Изток, подпомагането на революционните движения в тези страни и всички други видове търговски и дипломатически връзки създаваха добър престиж на нашата страна в съзнанието не само на отделни хора, но и в обществеността на не една страна в света. Сполучливите икономически връзки с Виетнам осигуриха за нашето стопанство хиляди старателни работници. Заедно с учещите в нашите университети млади виетнамци, те сега са сред най-дейните радетели на българо-виетнамската дружба в тази далечна азиатска страна.

Изобщо обществените добродетели на родния социализъм са достатъчни и предостатъчни, за да го оценим като едно от най-щастливите десетилетия в историческия живот на българския народ.

През цялото многовековно съществуване на страната ни никога не е имало дори едногодишно състояние, в което:

- общественото ни тяло да е икономически еднородно;

- да няма безработни хора и просяци;

- да господства умиротворение между различните слоеве;

- да е налице единство в надеждите им, въпреки етническите и верските им различия;

- непрестанно да се увеличават раждаемостта и продължителността на живота;

- цялото общество да е образовано до преддверието на висшето и академичното образование;

- държавата му в продължение на четири десетилетия и повече да е осигурила мир с останалите държави. В продължение на близо половин век това обществено устройство осигури на нашия народ траен мир и мирно съжителство със съседните народи, защитавайки го от смърт и разрушения, с които са свързани войните. Каквито и да са те.

По време на социализма у нас това състояние беше действителност в пълния смисъл на това понятие.

Осигуреният средно приемлив битов комфорт на българските граждани преди четвърт век продължава и днес да ги предпазва от пълна икономическа деградация, към която ги води съвременната политическа класа у нас. Може ли да си представим, например, в какво бедствено състояние биха изпаднали милионите граждани у нас, ако 96% от тях вече не бяха осигурени по времето на социализма със собствен дом?

б) С цялата си неповторимост това наше обществено устройство доказа недвусмислено и част от установените истини за обществото, нанасяйки, в тях теоретични поправки, промени и полезни допълнения. Включително и със сенчестите си страни като обществена действителност.

Ще изтъкна по този повод и следното.

Потвърдено беше, и то без уговорки, че основната черта на социализма, за разлика от другите обществени устройства, е общата собственост върху средствата за създаване на човешките блага. Въпреки исторически наложилите се особености в политическото устройство на нашата държава в споменатото време, тази истина на социологията беше потвърдена безусловно и у нас.

В същото време беше доказано недвусмислено, че и социалистическото общество е потребителско, състояние, което го сродява с всички предшестващи го обществени устройства.

В досегашните общества, включително и в нашия социализъм, основната зависимост на хората произтича от взаимността им в областта на потреблението, осигуряваща жизненото им битие. Едни правят едно, което други не могат, но могат друго, което първите не са в състояние да сторят. И ето ги зависими едни от други. В края на краищата - и всички помежду им. В това тяхно единство и в тази тяхна взаимозависимост се разгръщат и другите им отношения. Те могат да са отношения на съперничество или на задружност, но без потребителската им зависимост са невъзможни.

Разликата на родния социализъм в сравнение с предшестващите го обществени устройства у нас в тази област се състоеше в това, че обществената собственост на средствата за труд и живот не противопоставяше хората и определяше по свой начин и техните други отношения - биологични, нравствени, политически и прочие. Съвременните общества, включително и основаните върху икономическата експлоатация на едни хора от други, също разполагат с материалните възможности, за да установят качествено жизнено равнище на всички хора до тъй наречения „базисен доход”. Дори до доходите на средната класа. Но ако го постигат, както в някои отношения е в съвременна Финландия, то ще е подаяние към бедните или към икономически изоставащите слоеве. Или пък помощна дейност в подкрепа на страни, лишени от подобна възможност.

Социализмът у нас, с каквото и материално равнище да бе свързан в своето състояние, осигуряваше на всички хора съответния на развитието оптимум на личен и обществения бит. Като следствие от собственото си развитие. По-точно - като естествен съпровод на това развитие.

Българският социализъм показа също така, че този оптимум има долна и горна граница, различни в различните социалистически страни.

Показа наред с това, че постигнатото над горната граница на жизнения оптимум се превръща в материално излишество.

Своеобразен принос в социалистическата теория е и заключението, че и комунизмът като стъпало към истинското народовластие също е в рамките на потребителското обществено устройство. Не извън него.

в) Нашето обществено развитие доказа, че е възможно политическата власт да се развие до социалистическото народовластие и в условията на представителната власт. Първоначално политическото представителство беше подобие на буржоазната демокрация. Без буржоазия. Сетне се превърна в номенклатурно, с върховна власт на комунистическата партия. Достигна се, не без кризисни състояния, до прага на прякото народовластие, чийто израз е самоуправлението както на цялото общество, така и на неговите съставни.

Две са основните ръководни начала в устройството и в живота на хората за утвърждаването на този желан, справедлив, успешен и разумен обществен строй.

Първото е пренасочването на общественото производство към нуждите както на общественото цяло, така и на неговите клетъчни структури - живите хора.

Второто - осигуряване на пълно и всестранно съпричастие на трудещите се към отговорност за стопанството и за състоянието на всички останали области на обществения живот.

Драматичните социалистически експерименти по света през изминалия век и днес показват недвусмислено, че именно непълноценното или неуспешното прилагане на второто ръководно начало е все още главният „спъни камък” пред трайното утвърждаване в обществения живот не само на социализма, но и на всяко друго, основано върху народовластието, общество по света.

Липсата на това обстоятелство у нас беше признак и на историческа недалновидност.

Разликата между „грешката” и „греха” е в последиците от тях върху съдбата на хората. Някои психолози и етици твърдят, че тя произтича и от подбудите към тези прояви. Бих въвел и друг показател - кой и какъв е грешният в обществения живот. Важно е също да се мисли и за разликата между греха и престъплението, макар че в много исторически случаи те са съвпадали напълно.

В разсъжденията за политиката на Българската комунистическа партия нямаше подобно съвпадение. В нито в един случай до извършения вътрешно- партиен преврат, грешките й не бяха преднамерени.

Въпреки това двете основни грешки на тази партия (една от които - недалновидността си, тя осъзна доста късно) се оказаха с последиците си толкоз чувствителни, че и най-безпристрастният повествовател непременно би употребил за нея и строгата оценка „непростима грешка”.

С основание би трябвало да я наречем и политически грях спрямо своя народ и своя политически идеал.

г) Както отечественият опит, така и опитът в другите социалистически страни, наложи съществени изменения и в основните категории на социалистическата теория.

Основен пример за това бе новото съдържание на понятието „собственост”.

Собствеността, тоест това, което споменатото понятие отразява, е възможност да се разпореждаш с отредените ти средства за живот и обществено-полезен труд.

Чия собственост обаче ще са в утрешния ден източниците и находищата от питейна вода? Предвид задаващата се световна жажда от това жизнено благо, върху него ще се смята за ограничена дори общонародната власт върху нея. Неравномерното разпределение на това благо върху Земята вещае не само затруднения за опазването му, но и остри, достигащи до най-жестоки противоречия сред цялото население на нашата планета.

Успоредно със значимостта му в усвояването на извънземните пространства, то ще се превърне и в първостепенно условие за неговото осъществяване. Това значение на питейната вода, заедно с нея и на непитейната, включително и на милиардите кубици течности от всекидневния отходен жизнен процес на хората и на част от другите животински видове, я прави необходимо условие и за извънземната практика. Не е случайно, че и сега космическите сонди и експедиции (в повечето случаи, технически) продължават да търсят с надежда преди всичко вода и водни агрегатни състояния, без които не може да има живот.

Всичко това прави, дори предопределя, упоменатото жизнено благо, да стане в най-близкото бъдеще общочовешко притежание. Разполагането с него ще е, ще се наложи да е, във властта на цялото човечество. Не на части от него. Ще наложи следователно утвърждаването и на понятието „общочовешка собственост” в социологическата, политикономическата или политиколожката теория.

Друго. Необходимостта да се пренасят в извънземието огромни количества от питейна вода за неговото колонизиране превръща тази ценност и в кълбо от невиждани до днес и неочаквано нови социални проблеми. Някои от тях труднопреодолими или невъзможни за превъзмогване дори от благоразположеното към мир човечество.

Константната величина на кислорода върху нашата планета - другото жизнено благо и същевременно условие за живота, също ще наложи подобна промяна в неговото притежание. Това жизнено благо също ще се наложи като общочовешка собственост, пазена и защитавана от разпиляване с най-строги мерки.

Очевидно е, че екологичните движения по света ще следва да се превърнат от молебствено движение в основна обществена сила не само за натиск върху собствениците - държави и лица -  унищожаващи и това природно жизнено благо за човека, но и в първостепенни обществени сили за съхранението на кислорода във и около земното кълбо.

Промени в категорията собственост по необходимост ще настъпят и по повод „колонизирането на извънземното пространство”. Както е известно, вече се разпродават и закупват територии в космоса. Кое е основанието за това? Съществуващите земни правни основания или нещо извънземно и божествено?

Във wikipedia четем следното обяснение на колонизирането: „Колония се нарича зависима в политическо и икономическо отношение територия на земното кълбо, владение на чужда държава. …. Колониите нямат независимо интернационално представителство и се управляват от малка прослойка, представители на колониалната държава. Исторически причините за възникването на колониите са разнообразни: Находища на полезни изкопаеми и скъпоценни камъни; Плодородни земи; Човешки ресурси, евтина работна ръка, предимно роби; Стратегическо местоположение”.

Усвояването на извънземното пространство обаче налага друг род признаци в съдържанието на това понятие. За какви колонии, например, мислят руските, китайските, индийските или североамериканските власти, когато говорят за колонизиране на Луната или на Марс, подготвяно практически още от преди няколко години? Сегашната стръв за частно или държавно притежаване на извънземни територии предполага презумпцията за власт. Но над какво и над кого ще е тя? Та там няма хора, които да бъдат подчинени. Там живите хора ще са самите колонизатори. А властта над вещи без хора е социален абсурд.

Очевидно разумно ще е предположението, че предстоящото колонизиране, (за което вече имало над двеста хиляди доброволци) ще е друг тип човешко съжителство, изключващо който и да е вид собственост, познат ни от досегашната история на човечеството. Вероятно е в извънземното пространство това понятие да отсъства изобщо в съжителството на хората. Стриктното разпределение на функциите там изключва друг тип отношения освен функционалните.

Впрочем, появата на категорията общочовешка собственост и сега е факт, не напълно осъзнат и защитен от човечеството. Правото върху международните води, обявените за международни територии, като Антарктика, например, подсказват, че и тази категория вече се въвежда в отношенията между хората от целия свят…

Друг аспект на собствеността е нейният обществен обект.

По традиция политическата икономия и социологията сочат средствата за общественото производство като пръв и изначален негов обект. Сочат се имплицитно и антропотехническите средства като роботи, устройства, притежаващи или с внедрени в тях качества на изкуствен интелект, и т.н. Предлагат се и нарочни законодателни начинания за този вид средства.

Обаче каква собственост е владеенето им? Собственост и на интелектуалните им качества или само на предметния им носител? Днес по света се произвеждат стотици хиляди роботи с все по-усъвършенствани и умножаващи се човекоподобни качества.  Роботовладелство ли ще е тяхното владеене? Софтуерните продукти също са овеществено мислене. Как ще определим властта над тях? Като власт над създалия ги интелект или като отделен от него продукт на умствено творчество?  Или, най-сетне - като комуникация с него, както е слушането на приятна или любима песен? Имат ли тук място разсъждения за собственост, власт и прочие? Щом внедрените в тях човешки качества са по-големи от тези на отделната личност, включително и на притежателя им, какъв вид владеене ще е това? Суперкомпютрите са на път да надминат мисловните възможности на всяко отделно човешко същество. Като творения те въплъщават мисловността на всички хора. Дори я надминават. Какво от тях ще владеят собствениците им? Ще владеят една, сякаш божествена, сила, способна да симулира (клонира) интелектуално и тях самите. Тази тенденция в развитието на компютърното конструиране сега е не само възможна, но и в реален генезис.

В подобна обстановка, макар и предполагаема, вече е оправдано да се запитаме кое дава правото на отделна личност да определя съдбата на подвластните им интелектуални сили, дошли откъм цялото човечество? Тези сили съсредоточават в себе си знанията и моженето на цялото общество, а с тях кой знае защо разполагат отделни човешки същества.

д) Същият разбор може да се осъществи и в понятийния апарат, с който борави политическата икономия.

Днес, в системите за обществено производство, с принадената стойност разполага единичният или колективният собственик на средствата и оръдията за производство. Това състояние на власт и разпореждане обичайно наричат експлоатация на чужд труд.

Но то е и нещо повече. С всеки нов етап от развитието на цивилизацията то се разгръща като разширяваща се експлоатация на самото общество. И не само на живото му тяло, но и на историческото. С натрупването на опит, усъвършенстване на оръдията и на самия труд, на всичко онова, което обществото чрез труда прибавя от себе си за създаване на съвкупния обществен продукт, се разширява и експлоатацията на самия обществен организъм. И това е така, защото всяко трудово действие в общественото производство е локално и единично проявление на трудовия потенциал, с който разполага съответната човешка общност. По тази причина, в качеството му на създание, съвкупният продукт от общественото производство е роден от усилията на всички, а следователно е действително притежание на всекиго по отделно от съставляващите това „всички”.

Експлоатацията чрез него - експлоатация на цялото човечество.

е) Роботите не ще са класа, тъй като няма да имат особено отношение към средствата за производство. Те самите са подобни средства. Ала в момента, когато от тях започват да се възпроизвеждат роботни общности, от тогава и насетне собствеността върху тях става и роботовладеене.

Същото се отнася и за изкуствения интелект. Както казах, изкуственият интелект, обособен в самовъзпроизвеждаща се величина, и суперкомпютърът вече надвишават възможностите на човешкия мозък. Нормално ли е и правомерно ли е, практически изгодно ли е, най-сетне етично ли е той да е притежание на едного, който с това (поради правото за разпореждане) ще държи във власт цялото човечество?

Нарастващата роля на роботиката, антропотехниката и изкуствения интелект в дейността на обществото поставя под съмнение или го обременява с проблеми, свързани и с отношението (в случая съотношението) между живия и овеществения труд. Увеличава, и то в много по-голямо ускорение спрямо досегашното, например, безработицата и дори излишеството от живата работна сила. Изследвания в САЩ сочат, че  развитието на компютрите  и подобната им техника в близките години ще съкрати около 47% от работните места в тази страна. Умната техника не само в комуникациите между хората, но и в общественото производство и сега вече се използва в редица негови отрасли. Изтласква от тях живата работна сила. Както в логистиката, така и в инженерно-техническите отрасли.

Всичко казано сочи, че новата собственост - общочовешката, постепенно ще акумулира, ще влива в себе си, обезличавайки ги, всички съществуващи видове собственост в нашата съвременност.