ХІV МЕЖДУНАРОДЕН ОНЛАЙН-ФЕСТИВАЛ

“СЛАВЯНСКА ПРЕГРЪДКА”, ВАРНА, 2020

АДРЕС: ОТЕЧЕСТВОТО…

Наближава и най-вълнуващият час за нашия фестивал, скъпи приятели. Всъщност, имаме още една седмица до финала му, както и прекрасни теми (надявам се - и на живо), но вече можем да обявим най-значимото в целогодишната ни програма - НОВАТА ВСЕСЛАВЯНСКА АНТОЛОГИЯ. Нейното заглавие е: “О” - като Отечество”. По тази тема работиха цяла година поетите от 20 държави, на територията на които са създадени структури на Славянска академия.

Антологията „О” - като Отечество” е за нас - авторите, съставителя, художника и преводачите, един нужен днес духовен храм… Благодарим на ктиторите му за доверието и подкрепата:

Фонд „Култура” на Община Варна,

Министерство на културата на Хърватия,

Музеен комплекс „Двор на Кирилицата”, Плиска

и други родолюбиви спомоществователи отблизо и далече

Съграденото остава.

Писаното слово не гори!

Ако е рекъл Господ, когато това бъде вече възможно, тази книга ще бъде представена във всичките страни, в които вече я очакват: Аржентина, Армения, Беларус, Босна и Херцеговина, България, Великобритания, Германия, Грузия, Гърция, Дания, Естония, Израел, Испания, Италия, Косово и Метохия, Латвия, Литва, Молдова, Нидерландия, Полша, Република Сръбска (Б.Х.), Румъния, Русия, Северна Македония, Словакия, Словения, Сърбия, Украйна, Франция, Хърватия, Черна гора, Чехия, Швеция.

………………………

А ето и предисловието от мен, съставителя на тази антология:

ВМЕСТО ПРЕДИСЛОВИЕ -

думи за Требника и Отечеството…

Ако за писателя словото е кръст, но и свето Възкресение, то за всеки народ облеченият в слово поклон към Отечеството му, е онази необходима литургия, без която камбаните биха били напразно, а те - народите, биха вървели слепешком през историята и настоящето си. Всъщност, откъде започва Отечеството? И има ли това понятие място в душата на съвременния човек, за когото светът отдавна е тесен, а пътят от точка до точка - кратък? С километри и с време ли се мери той? И само точка от топонимията ли е Родината, или е сплав от език, история, настояще, величие и падение, болка от рани и песен от болка, от татковите уроци и майчините приказки, от римите на планинските реки и житата долу, в ниското, от охкането на душата, когато някой настъпи националното ни достойнство до мълчанието й, когато се връщаме у дома след дълго отсъствие…

Тази всеславянска антология се роди във времето на Голямото мълчание, когато цялата планета притихна пред ужаса от непознатата болест, а огромният човешки мравуняк отново тревожно се раздвижи и потърси пътя обратно - към къщи, към корена и близките, към родното, към езика като стряха. Голямата Весна Парун казваше: „Moj jezik je moja bastina.” (Моят език е моето Отечество.) През всичкото това Голямо мълчание си мислех: колко е права! И се взирах в изпратените за превод стихове. Търсех в тях отговорите и на своите въпроси…

Антологията, която се роди в тази вътрешна наша тишина, мъчително съзвучна с планетарната, е една книга за Родината. В нея са включени стихове от 200 славянски поети, живеещи в 33 държави. И всеки от тези поети е влял във воденицата на словото своята любов към Отечеството. Добавиха още и 20-те поети-преводачи, които се трудиха над текстовете, за да достигне тази висша любов до българския читател. Всички тези послания в 370-те страници на книгата задават въпроси, а не отговори. Но и ни внушават, че има думи във всеки език, които се пишат с главна буква - не на хартията, а в душата! Въпреки всякакви езикови правила! А книгата е красива, защото отново Даниела Зекина - прекрасната българска художничка в Канада, участва в антологията с изящните си картини!

Стиховете в тази антология, писани от поети от различни поколения и школи, ни подсещат, че Отечеството е като Свободата - липсва ли ти, задушаваш се; имаш ли я - вдишваш я дълбоко, както се диша след дъжд… И разбира се, представите на всекиго от нас са свързани с конкретни лица…

…Бях съвсем малка, когато родителските уроци ме заведоха и в Калофер. В родния дом на Ботев слушах вълнуващ разказ. По стълбите надолу татко ни рецитираше негово стихотворение… И изведнъж видях… лозата! Старата лоза пред входа на къщата! В това време уредничката каза нещо и за нея. Не помня какви точно са били взривовете в душата ми. Не помня причините за сълзите си. Помня само грапавата „кожа” на тази лоза. Галех я и безмълвно плачех… Години по-късно татко разказваше как с подхълцване съм повтаряла: „Лозата го помни! Лозата го помни…”

А Отечеството? И днес всеки ден го спасяваме - от калните вади на апатията и неверието, от алчните уста на поредните самозабравили се велможи, от празното говорене, от лицемерните самозванци, които разговарят на Ти с Апостолите, от тежките думи на децата и внуците ни, подготвили пак големите куфари за дълъг път… А в тях някоя грижовна майка е скътала наред с плетените вълнени чорапи за зимата - и едно малко Требниче, с български думи в него. Милата, тя не знае, че студеното първо превзема не нозете… И всъщност, само си мислим, май, че, спасяваме Отечество… Не, то нас спасява!

Елка Няголова