СЪВРЕМИЕТО НАШЕ - 2

Елит Николов

(Социологически очерци)

ВТОРАТА ВЪЛНА НА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА У НАС

Има исторически повествователи, които са склонни да сочат времето около 1938 г. като затишие пред буря, предвид последвалата я Втора световна война.

У нас обаче нямаше предвоенно затишие и предвоенно напрежение, каквото е имало в някои други европейски страни.

Навечерието на Втората световна война. Тогава историческите обстоятелства сочеха обществения живот у нас като всекидневие, изпълнено със спокойни отношения между хората. Нещо повече. По официални сведения, началото на обсъжданото време (края на 1938 г.) с право се оценява като най-успешното в развитието на българското стопанство до Втората световна война. Това въздействаше и върху целия обществен бит в страната.

През 1939 година промишленото стопанство е олицетворено от 169 промишлени предприятия. Основното място в тях заемали държавните каменовъглени мини в Перник, общинските електроцентрали в Пловдив, във Варна и в някои други градове.

Капиталите на държавните банки значително превишават капиталите на частните.

Широко е било държавното участие и в транспорта, мореплаването и съобщенията.

Засилен бил държавният монопол и в износа на зърнени храни и техническите култури.

Разширявало се и кооперативното стопанско дело. С цел уедряването на земята като основно средство за производство в селото, през 1939 г. у нас се наброявали 3502 кооперативни сдружения с 995 000 членове, тоест 1/3 от стопански активното население на страната. През 1939 г. в областта на кредита функционират 1978 земеделски кредитни кооперации и 276 популярни (народни) банки, а в търговията - 161 потребителски кооперации. Те кредитирали предимно средните и дребните земеделски стопани, дребните занаятчии и дребните търговци. Значителна част от търговията на дребно се осъществявала чрез кооперативните магазини. Ролята на кооперациите нараствала и в износа. През 1938 г. 8% от износната дейност се извършва от кооперативните организации. В областта на индустриалното производство също е увеличавана продукцията, произведена от кооперативните предприятия.

За благоприятното развитие на българското стопанство положителна роля са имали външнотърговските връзки както с Германия, така и със СССР. По силата на тригодишния договор за търговия и мореплаване, сключен със СССР, от тази страна са внесени 5503 тона памук, прокат - 4589 т., петролни продукти 124 т., изкуствени торове 388 т. цветни метали, земеделска техника, каменна сол и други.

Нашата страна изнасяла за СССР тютюн (3361 т.), розово масло (175 кг), ориз (1145 т.), свинско месо (3620 т.), кожи и прочие. Общият стокообмен между двете държави достигнал по онова време над един милиард лева.

Икономическият растеж е пораждал добри надежди в развитието на страната. Но именно надежди тъй като в сравнение с другите балкански страни, да не говорим за централно или западно-европейските, състоянието на обществения бит у нас е било плачевно. Ето изявления на самите царски властници за онова време.

В изказване пред Народното събрание на 12 март 1940 г. относно жизненото равнище на народа в България през 1939 г. един от депутатите, подкрепящи режима, Серафим Георгиев се изказал така: „… Картината на българската мизерия е страшна… Аз мога да ви припомня картини от Берковско, които видях с очите си: едно дете ядеше симид вместо сирене с царевичен хляб. Мога да ви прочета данни…, че само 19,5 % от селските семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци 57 % от домакинствата; нямат клозети 17,4 % от тях. Нямат кревати 20 % от домакинствата, а останалите 80 % от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса 28,5 % от домакинствата, а 36 % нямат стол. Нямат печка 28 % от домакинствата. Нямат юрган 36 % от тях. Нямат дюшеци 46,5 %, а 34 % нямат никаква постеля… Измиването на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелостта на българския живот”. (Текст от стенографски дневник на Народното събрание от 1940 г.)

На 25 януари 1939 година, в Народното събрание на царство България министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ… Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък”.  (Из стенографски дневник на Народното събрание.)

Държавното присъствие в управлението на икономиката имаше видими от всички стабилни имуществени и потребителски показатели, които определяха и поведението на хората в обществото. Левът беше оценяван като добър знак за личното битие. Трамвайният билет по линия № 5 от спирка „Овча купел” струваше две стотинки, а от началната спирка в Княжево - четири. Много от жителите в Княжево идваха до „Овча купел” (два и повече километра) пешком, за да спестят горните две стотинки. Толкова ценни са им били те. Пак по такава причина, мнозина от работещите в центъра на столицата жители от окрайнините спестяваха пешком и двете трамвайни стотинки.

Паричните дела също носеха отпечатъка на спокойствието в отношенията между хората. Присъствах на разговор между бакалин и негов клиент, в който бакалинът забравил името на „онзи, който най-редовно си плащал вересията” и затова точно така го записал в тефтера си. Не му било удобно да каже, че не помни името му.

Икономически по-заможните проявяваха покровителствено отношение към бедните и подчинените им. Издържаха безплатни трапезарии за децата им, правеха им годишни тържества и веселия.

Финансови дружества поверяваха на най-нисши свои служители, на „момчетата за всичко”, хиляди левове, за да ги внесат от тяхно име в банките.

Не само Буров, банкерът, палеше своята цигара от друг пушач, за да спести клечката кибрит. Подобно поведение проявяваха и други от богатите хора, населващи местата под Витоша, смятани за имоти на заможните хора.

Не става дума за идилия в обществените отношения. Капитализмът и тогава, когато е във възход, е капитализъм. Неизменно носи печата на обвързаната с него експлоатация на човек от човека и произтичащия от нея личен бит на населението.

Тя не можеше да отсъства и в споменатия, относително по-спокоен, ход в икономическото развитие на страната. Нещо повече. Често директорите на фабриките увеличаваха с технически хитрини принадената стойност в процеса на производството. Например, постъпването на работа в италианската текстилна фабрика „България” край „Горнобански път” ставаше с поименни картони, върху които съответно устройство автоматично нанасяше часа и минутите на постъпването. За повече от една минута закъснение обаче автоматът отчиташе пет, тези повече от пет - петнадесет. И тъй нататък. Щом закъснелите за работа са стотина, откраднатите минути от страна на директора, стават поне петстотин. Сигналите за спиране на работата често закъсняваха и това увеличаваше крадените от собственика работни часове.  Устройството, отбелязващо края на работния ден, много често закъсняваше с отбелязването на минутите в съответствие с поднасянето на картона към него. Не се съобразяваше и това, че редицата от напускащите и изправени пред него работници, също бавеше отчитането. Но и това време се включваше в баланса на времевата оценка за дневната продукция.

В краткотрайната ми работа в тази фабрика откраднатите от моя труд часове и минути по описания начин надхвърлиха около двадесет работни часа.

В занаятчийски работилници дори не се церемоняха с подобни хитрини. Там чорбаджиите често отлагаха заплащането на труда не само на чираците, но и на калфите със седмици и дори с месеци, за да оползотворят производствено средствата, предвидени за техните заплати.

Общо взето обаче, експлоатацията на човек от човека тогава не беше безскрупулна, поне видимо, за да ражда и във всекидневието мъките, с които тя е свързана. Просяци в този кратък промеждутък от историческо ни време почти не се виждаха. Така поне беше в столицата, която първа разгръщаше и добрите, и лошите страни в живота на обществото.

Учениците още живееха със събитието от средата на 1937 г., когато царят повиши успеха на всички ученици с по една единица заради появата на наследника си. Същото направи и с оценките на калпазаните с намалено поведение. Освободените по този повод политически затворници, около 4000 на брой, също внасяха своя принос в успокоението най-малко в още толкова семейства, разпръснати из цялата страна. Опростените данъци по този случай, както и отменените хиляди смъртни присъди от най-различно естество водеха до същото състояние в обществената душа.

Съборите на Юнаците създаваха празнично настроение и заради дружелюбното им гостуване от страна на сръбските четници. Обществен интерес и вълнения пораждаха успехите на колоездачите от Обиколката на България…

Лошият дъх от отшумялата първа вълна на гражданската война у нас постепенно се разсейваше в обществената психика, заменяйки се с надежди за обществен мир.

Политиците и политическите лидери на СССР създаваха успокояващо  впечатление и от международното положение на страната. Съветското правителство тогава беше отрупало международния политически живот с пактове за ненападение: Съветско-литовски, Съветско-фински, Съветско-латвийски, Съветско-естонски, Съветско-афгански, Съветско-полски, Съветско-италиански, Френско-съветски пакт за ненападение.

Голямо оживление в обществения ни живот създаде сключеният между Съветския съюз и Германия пакт за ненападение (23 август 1939). Пакт, обвързан и с взаимни икономически начинания. Малцина у нас тогава знаеха за репресиите, които е извършвало тогавашното германско правителство над инакомислещите, предимно над главния му съперник - германската комунистическа партия. Затова възприемаха този пакт като израз на приятелство между управлявания от болшевиките Съветски съюз и национал-социалистическа Германия.

Добра обществена нагласа от това събитие у нашето население създаваше и обстоятелството, че този пакт е станал по предложение на Германия.

Именно във времето на това политическо съглашение Съветският съюз и Германия наложиха на Румъния (с Крайовската спогодба през 1940 г.) да придаде на нашата страна Южна Добруджа, заедно с нейните около 120 - 150 хиляди жители. Това също подклаждаше убеждението, че наистина става дума за приятелски политически акт между двете големи държави, една от които и комунистическа.

В страната вече не се преследваха проявите на политическо уважение към Съветския съюз. В кината българските зрители вече с интерес и с любопитство гледаха филмите от онова време, подбирани умело както от износителите им, така и от техните вносители у нас. Разклоненията в любопитството на зрителите и асоциираните с гледането очаквания за свободно проникване на съветската култура у нас пораждаха най-различни надежди. Някои от които и чудновати. Например, зрител на филм от времето на Октомврийската революция, с изненада установил, че и самодейният оркестър на руските емигранти в бирарията свирел марша „Вся власт советом”. Вещ в музиката белогвардеец от младото поколение руснаци обаче го разубеждаваше с това, че музикантите изпълняват романс от Чайковски, който болшевиките заимствали по време на революцията. Пък и не можело Чайковски да копира болшевиките, както му изглеждало на кинозрителя, той и слушател край бирарията, където свиреха белогвардейските музиканти. По-вярно било обратното.

Върху стените на сградите се появиха и вплетени символите на двете идеологии. Сърпът и чукът се открояваха върху пречупения хитлеристки кръст. Мълчаливо изразеното недоумение от тоя нов символ у един сред изявените легионери беше типично проявление на широко разпространеното, ала лъжливо убеждение, че е възможно подобно срастване между политиката на двете държави, доскоро открито заявили се като враждуващи. Та прословутият Лайпцигски процес бе приключил само преди около пет години! И въпреки това се срещаха и лозунги, в които пишеше и „Другаря Хитлер”.

На 19 ноември 1940 г. помощник-комисарят на външните работи Деканозов заявил пред българския пълномощен министър в Москва Стаменов, че България може да получи гаранции за своята сигурност не само от Германия, но и от СССР. И ако българското правителство приеме да сключи пакт със СССР, той е готов да подкрепи България и за териториалните й претенции на юг и югозапад.

Този дипломатически ход е последван от известната мисия на Соболев. Чрез него съветското правителство предлагало на външния министър на България, на министър-председателя Богдан Филов и на самия цар Борис сключване на договор за взаимна помощ. Соболевата акция на съветското правителство доби широка гласност сред българската общественост. Не само сред левите политически организации, преди всичко сред комунистите. В подкрепата на Соболевата акция са се включвали и други политически партии у нас по онова време - кръгът „Звено”, БЗНС „Александър Стамболийски”, БЗНС ул. „Врабча 1″, БРСДП (об).

Георги Димитров от своя страна изпратил от Москва до ЦК на БРП/к/ телеграма в духа на съветските предложения, след което у нас по този повод се разгърна широка кампания. В това отношение се провеждали събрания по фабрики, в учрежденията, читалищата и дори в казармите. До Министерския съвет и Народното събрание са изпращани резолюции, писма и телеграми. В един от позивите на РМС (младежката организация на Българската работническа партия) дори пише: „Искаме съюз със СССР!” и „Искаме съюз с героична и социално-прогресивна Германия!”

Изобщо много факти от онова време показват, че тази кампания е раздвижила умовете на стотици хиляди български граждани. Съвременни източници съобщават за петиция с 340 000 подписа.

На предложението от страна на Соболев Българското правителство обаче отвърнало с отказ и опити да скрие това от обществеността.

Съветският съюз не спирал в желанието си да сключи договор с Българското правителство дори след като то пропусна германските войски за нахлуването им в Гърция и Югославия през април 1941 г. Неотдавна стана известно, че съветската страна тогава е направила отново предложение за сключване на съответен договор между двете държави. При това пряко до цар Борис. По строго секретен път. Поставилият се в услуга на съветското разузнаване тогавашен български пълномощен министър в Москва Стаменов (под кодовото название „Наследникът”), отправил това предложение на Съветския съюз лично до царя, на чието семейство бил и приближен. (Вероятно по този повод, като за доказателство, че предложението на съветското правителство идва от най-високо равнище, Сталин публично похвалил „Мъдрия български цар и смелата българска войска”.)

Но и в този случай, според мнението на Стаменов, отказът се основавал на страха от възможната промяна на политическото устройство у нас поради  силното влияние на Съветския съюз върху широките слоеве на нашия народ.

Дни след отказа на българския цар да обсъжда направеното му  предложение се узнава, че наред с обещаното от Германия разширяване на държавните ни граници със Западна Тракия, българската армия окупира Източна Тракия, нещо непредвиждано в договорите с Германските власти. Но още тогава се подразбра, че с тази своя стъпка българската армия е осигурила и южното крило на германското военно нашествие на Балканите. Това по същество било предпазна мярка, предвид несигурната позиция на Турция спрямо ставащите военни събития по това време.

Сблъсъкът между държавата и населението. Обявената от нашето царско правителство война на Англия и на САЩ, особено нахлуването на германските войски в съветската територия през юни 1941 г., измениха коренно всички посочени обществени обстоятелства. Стопанството ни премина изцяло под държавно регулиране и контрол. Тъй наречената етатизация (одържавяване) на стопанството достигна своя апогей. Но обратно на подкрепата, която оказваше доскоро за развитието на икономиката, сега държавата изземваше всичко от общественото производство и го предопределяше за нуждите на водената от Германия война.

Появиха се затруднения и от самото пребиваване на германските войски върху територията на страната, за което държавата бе поела определени задължения. Дотогавашната взаимноизгодна търговска обмяна с Германия се прекъсна. Стоковата продукция вече се предоставяше на Германия безвъзмездно. Както се узна по-късно, нашата  икономика била включена в “Средноевропейското стопанско пространство”, обслужващо икономическите потребности на германците. С помощта на специални сделки и споразумения с българските власти Германия тогава установи нееквивалентен стоков обмен и изгодно, много често и безплатно, използване от Вермахта на железопътния, морския и речния транспорт. По време на войната държавата прекъсна и традиционните си стопански връзки с държавите извън германската политическа орбита. След  22 юни 1941 година България окончателно се нареди в държавите, които безрезервно и всячески подпомагат хитлеристките военни планове в Европа и извън нея.

Разрешаването на германските войски да преминат през нашата територия и от нея да нападнат Гърция и Югославия и номинално, и реално беше пряко съучастие на България във войната на Балканите. Това беше непосредствено съучастие и в промените, които въведе Германия в целия Балкански полуостров. Югославия беше разпокъсана на части. Хърватско се обособи като самостоятелна държава и стана открит съюзник на Хитлеровата военна и политическа власт. Босна и Херцеговина бяха включени в Хърватската държава. Част от северна Сърбия отиде в границите на Унгария, тогава деен съюзник на военна Германия. Черна гора бе предадена под властта на Италия. Българските държавни граници включиха Вардарска Македония, Западна Тракия и граничещата с Турция част от Източна Тракия. С това свое нахлуване и в Източна Тракия българската армия се включи пряко във войната срещу Гърция.

След това разчленяване на Балканския полуостров, под властта на  германските войски останаха само Сърбия и Гърция.

Българската армия пое окупирането на по-голямата част от Сърбия - източната (премълчавано и днес в историческата наука и в политиката).

Предоставянето на икономиката ни в услуга на воюващата Германия нанесе щети на всеки наш гражданин. Хората бяха лишени дори от насъщния си хляб, отреден им по 400 грама дневно. Това подчиняване на икономиката на чужди военни нужди я срина до неузнаваемо ниско равнище, в сравнение с предишните десетилетия. През 1944 г. трамвайният билет от споменатата вече трамвайна спирка в София поскъпна хиляда пъти. Всички стоки се купуваха, доколкото ги имаше, с многократно увеличени цени в сравнение с тези само от преди две-три години. От икономическия възход на България през миналото десетилетие не остана и следа. Всеобщо разочарование сполетя хората не само заради излъганите им надежди за умиротворяване на обществения живот. Заедно с него ги постигна и всеобщия недоимък от всички основни продукти и блага, необходими за живота.

Тази рязка промяна в личния и в обществения им бит не само стъписа хората, но ги настрои срещу властите както в никое друго време. Консолидацията сред опониращите на властите обществени слоеве се разгърна почти като естествен процес. Обявената от Георги Димитров политика на широк народен фронт против фашизма и войнолюбивите сили, бързо намери желания отклик и у нас.

Общественото тяло на България се раздели на две противостоящи една срещу друга страни. Доскоро в обществените въжделения се отразяваха междинни класови интереси и стремежи. Занаятчийското съсловие се стремеше към положението на средната буржоазия. Част от капиталистите, които Георги Димитров оценяваше като патриотични индустриалци, се опитваха да надмогнат чуждестранните и да заемат положение в икономиката ни като нейни лидери. Много от селските стопани питаеха различни и противоречиви помежду си интереси. В БЗНС се оформиха крила от „чокойското” до „пролетарското”. Безработните в селското стопанство се опитваха да се приспособят към градските условия и към живота на работническата класа. Много от тях се стремяха към държавна служба, каквато и да беше тя.

След прикачването на целия обществен живот към чуждата война, всички слоеве се настроиха опозиционно и в някои отношения дори враждебно към държавата. Не по този или онзи повод, а във всекидневното им поведение. Възстановяваха се настроенията от близкото минало, главно заради репресиите и жертвите в първата вълна на Гражданската война. Тази от Владайското войнишко въстание насетне.

Подобни настроения, но в обратна посока, се оформяха и във властите, както и в държавните служители, преки или косвени привърженици на властта. Засегнати от униженията, които Александър Стамболийски е нанесъл неотдавна на съсловието им и с ръце, изцапани от извършения срещу него преврат, много от офицерите отново застанаха зад властите с готовност за действия в тяхна защита. Към онези от полицията, участвали в потушаването на въстанията и съпротивата срещу властта, сега се прибавяха и формираните нови отряди за борба с „политическите престъпници”. Трагичен обществен факт бяха формираните главно из средите на нисшите съсловия жандармерийски части и доброволните, но платени отряди за борба с политическите противници на властта. В репресиите те бяха най-жестоки, сякаш за да компенсират унижението от общественото си положение като доскоро най-нисши граждани на държавата. Като полицаи, жандармеристи и палачи в разпитите и в изпълнението на смъртните присъди те, подобно на страхливците, добиваха самочувствието на господари. Дори когато не се искаше това от управляващите ги.

Но и от страна на властта това нравствено уродство не беше по-различно.  Човек се потриса, щом прочете утвърдените от министри начини за разпит на арестуваните или разследваните политически противници на тогавашната власт. Това по същество са списъци на физически и психични осакатявания. Както на жертвите, така и на палачите. И във времето на инквизицията е имало мъчения. Садистите и тогава в изтезанията са се наслаждавали на своето превъзходство над измъчваните хора. По онова време това отвращаващо самочувствие за могъщество у дребнаводушните хора било допускано и дори оправдавано от религиозните догми и предразсъдъците.

В споменатото време подбудите към безчовечни изтезания идваха само от користолюбието на властниците, изправени пред общественото недоволство в крайните му прояви.

В дните на съпротивата срещу властта след 22 юни 1941 г. то вече беше и политика, не само садизъм. Ще да е още по-точно - садизъм като държавна политика. Съюзилата се с Германия в нейната война наша тогавашна държава подкрепи тези прояви с пари и със закони. Народното събрание прие „Закон за защитата на държавата”. Законът беше насочен срещу поданиците на Царя, а по същество бе закон за защита на Германските военни действия. Всички съпротиви срещу властта по същество и като резултат бяха срещу съюзената с Германия държава. Всяка една успешна проява на съпротива срещу властта, пряко и косвено накърняваше нейната роля като такава.

Така и в резултат на това, животът и вътрешното напрежение в страната придобиха в оголен вид чертите на Втората световна война. Но война, водена във вътрешните ни граници. (Не бяхме оригинални. След войната стана известно, че в борбата срещу тази война в Италия са участвали с оръжие в ръце един милион души. Подобен облик е имала съпротивата срещу германското владичество и в Белгия, с превърналите се в национални герои и тамошни български антифашисти.)

Общественият ни организъм се раздели на две. От едната страна на противостоенето беше основната част от българската общественост. От другата страна - военновременната държава, с нейните служители, военни и учрежденски, наред с поддържащите ги интелектуалци.

Безразлични слоеве нямаше.

Печална е статистиката за тази вътрешна война между държавата, тя и съюзник на тогавашната Германска армия, от една страна, и от друга - отричащата войната внушителна част от българската общественост.

Официалните данни от царското правителството сочат около 7000 въоръжени партизани за целия период на действие. Заедно с ятаците им и ядките в армията - около 12 000 човека.

От другата страна, в българската армия и полицията са били мобилизирани 100 000 души, войници, полицаи и жандармеристи, плюс променлив брой части на Вермахта в „новоосвободените земи”.

В сблъсъците с тях, от партизаните и от участниците в другите форми на въоръжена съпротива имало 3055 убити (в сражения, от екзекуции, смърт от рани и т.н.). Публикуваният по-късно от Българския антифашистки съюз поименен списък на загиналите участници в партизанското движение с трите имена, годината и мястото на раждане, формата на участие, датата и обстоятелства на гибелта, съдържа имената именно на посочените загинали 3055 човека.

Изплатените от тогавашния бюджет 62 милиона и половина като награди за отрязани партизански глави сочат, че тези глави са били поне на 1250 живи партизани.

Позорът на командния състав на българската войска, по-скоро на правителството, се засилва със самия факт, че в борбата с народа тя нарушаваше и собствените си закони и наредби за привличане към съдебна отговорност на нарушителите. В писмо-разпоредба на Министерския съвет № 12987 от 3 август 1944 г., четено на глас в Народния съд, се казва: „Заловените живи партизани да се разпитват подробно, за да се извлекат от тях ценни сведения за движението на партизанските групи, а след това да бъдат унищожавани далече от населените места, без това да се узнава от населението… По никакъв начин да не се допуска унищожаването на нелегалните в присъствието на жени и деца. По-добре е труповете на убитите да се изгарят, а не да се заравят плитко, та впоследствие да бъдат изравяни от кучета или от близки, които да им устройват религиозни обреди… Унищожаването на нелегалните да продължава със същата енергия и с още по-голямо старание, като се има предвид, че след последната акция те са много изгладнели и отпаднали духом…”.

Градската съпротива на властта, включваща ятаците или членовете на бойни групи, също дава големи жертви. Съществен показател в тази насока е и броят на политическите затворници.

Партизанското движение в България обхваща периода от 1940 до 9 септември 1944 г. То е започнало от антихитлеристко настроените земеделци и безпартийни  хора. След време към него се присъединява и БРП/к/. Във въоръжена дейност са привлечени и активисти на лявото крило в македонското движение. Някои от политическите представители в Отечествения фронт, като социалдемократите, са се съмнявали в целесъобразността на партизанското движение. Обаче членуващите в партиите на земеделците, особено тези от БЗНС „Пладне” начело с Г. М. Димитров и Никола Петков, масово навлизали в партизанското движение. Имало е много партизани и с безпартийно самочувствие, включително и криминално настроени или амбициозни хора.

В справка по искане на Георги Димитров относно броя на партизаните и партизанските отряди, на 12 март 1944 г. от ЦК на БРП му била изпратена шифрована телеграма, в която се докладва, че в партизанските отряди комунистите са само 25 - 30 %.

По възрастов състав - в отрядите главно са били младежите, от които 70 - 75 % селски бедняци, работниците около 20 %, а останалите от интелигенцията. Значителна част от безпартийните също били симпатизанти на земеделците или членове в земеделските партии.

Изследване на Националния комитет на Отечествения фронт сочи броя на всички партизани като 9015 души, от които 7593 души останали живи. От всички 5645 души  са били в отряди, а 1948 в бойни групи. От оцелелите 7593 души 429 са жени.

По отношение на социалния си състав партизанското движение има селски облик - делът на селяните и наскоро преселилите се в градовете хора сред партизаните е около 90%.

Нужно е историографите да имат предвид и друго обстоятелство. Партизанското движение срещу монархическото правителство е започнало не с решение на Българската работническа партия. Това е било политически почин на земеделския съюз „Пладне”, начело с Г. М. Димитров и Н. Петков. БЗНС „Пладне” всъщност била първата партия в Отечествения фронт, която е взела решение за въоръжена борба. И през цялата партизанска война, сред партизаните представители на българското село, предимно на бедняците, са били около две трети от общия им брой.

Сред родените в градовете относително висок е делът на евреите.

Около 20% от партизаните са имали само начално или не са имали никакво формално образование, а други 51% - само основно образование.

Средната им възраст била около 25 години.

Посочените данни говорят недвусмислено, че съпротивителното движение наистина е било народно дело. Не партийно земеделско или комунистическо.

От есента на 1943 г. броят на партизаните буди интерес и сред външните сили. През ноември 1943 г. германското разузнаване оценява броя им на 7000 бойци. На 31 май 1944 г. същото разузнаване отчита увеличение и твърди, че те са вече 16 - 18 000 бойци. Числеността на партизаните интересувала и английското разузнаване. Оценката му за края на 1943 г. сочи не повече от 5000 бойци. През февруари 1944 г. същото разузнаване обаче отчита увеличение до 12 000 бойци. Близка до английската е била и оценката на североамериканското разузнаване   между 16 - 18 000 бойци.

След войната официалните данни за съпротивителното движение са двойно по-големи от посочените величини. Но дори да се приемат за действителни средните величини, от тях става ясно, че в периода 1941-1944 г. народът ни наистина беше разделен на две - на поддръжници и противници на властта и войната.

Останалите също се деляха на привърженици ту на едната, ту на другата страна. Времето и събитията не позволяваха безразличие.

Противостоенето се налагаше от самата съдба и от бита на хората в тези години. Години на недоимък, глад и потисничество от всякакво естество.

Необявената война на България срещу Съветския съюз. Твърди се на всеослушание, че нашата държава, макар и присъединила се към тристранния пакт Рим - Берлин - Токио, не е воювала със Съветската страна.

Това е вярно само от формална гледна точка.

В действителност е невярно твърдение.

Още преди започването на Втората световна война, цар Борис заявил на всеослушание, че българската войска няма да воюва срещу Червената армия. Нещо повече, започне ли такава война, войската щяла да се предаде заедно с оркестъра.

Или нещо подобно.

Това заявление обаче било предназначено и за ушите на Хитлер. Означавало е: „Да търсим нашето военно сътрудничество във тази война по друг, прикрит начин”.

Така и станало. Нашата държава наистина пое друг, прикрит вид военно сътрудничество във замислената и обявената от Германия война срещу Съветския съюз.

Знае се, че още през 1937 г. на българското правителство Германия предложила 30 милиона марки и примамливото предложение за прекрояване на балканските граници в наш интерес. Именно от тогава започнало вече като държавна политика и военното сътрудничество между двете страни. Придружено или подготвяно от широка прогерманска пропаганда вътре в страната. (Тогава започнахме да ставаме дори „японците на Балканите”.)

Нещо повече. През декември 1941 г. цар Борис и Адолф Хитлер подписали тайно споразумение, според което българската войска следва да окупира почти цялата територия на Сърбия до самата столица Белград и около нея. Специална директива на Хитлер дори определила точно частите от сръбската територия, които е следвало да се окупират от Българската армия.

Мотивът бил да се освободят тамошните германски военни части за Източния фронт.

Подобна роля нашата армия е имала и по отношение на Вардарска Македония и Западна Тракия, разширявайки с това държавните ни граници. Там нямаше окупация. По-скоро, военното ни присъствие не се смяташе за окупация. Договорно с Германската власт, определените територии преминаха изцяло в наша власт.

Обаче военното ни присъствие в бивша Югославия и в двата споменати случая бяха не само логистична подкрепа на германското нахлуване в СССР, а пряка военна подкрепа на германските войски в Източния фронт. То освобождаваше германската армия от окупацията на тези територии за изпращането им на Източния фронт.

Това може да се каже без уговорки и за Българския окупационен корпус в Сърбия. Той дори воювал с партизанските сили в Сърбия. Участвал с германските войски и в техните операции  „Шварц” и  „Кугелблиц”.

След като Германия загуби Сталинградската битка, цар Борис посетил Берлин, но бързо след това свое посещение напусна белия свят.

След неговата смърт (твърди се, че е бил отровен по нареждане на Хитлер), по-точно от 9 февруари 1944 г., отпаднала нуждата от мимикрия за действителното ни военно сътрудничество във войната срещу Съветската страна. От посочената дата, та чак до втората половина на м. август 1944 г., Българската войска била подчинена пряко на Хитлер, в качеството му на главнокомандващ всички военни части против Съветския съюз и съюзниците му.

Сведенията за този акт, известен на тогавашното българското военно командване, също продължават да не се споменават пред нашата общественост.

Буди интерес обаче и обстоятелството, че това наше сътрудничество на Германия през Втората световна война не се разгласяваше и от Съветското правителство. Нито тогава, нито в следвоенните преговори относно участието на България в Тристранния пакт. Изключено е съветските ръководители да не са знаели за превръщането на Адолф Хитлер и в главнокомандващ на Българската войска. Разузнаването им е наблюдавало дори неговото всекидневие.

Това поведение на съветските власти вероятно е било преднамерено. Както се знае, при установеното следвоенно влияние на победителите във войната, нашата страна е отредена към държавите под влиянието на Съветския съюз. Неговите ръководители Са умалявали вината ни за сътрудничеството с нацистка Германия и в свой политически, икономически и друг интерес. Сталин, например, категорично и дори брутално отхвърлил гръцките искания към нас за репарации. По размера си те надхвърляли с милиарди стойността на цялата ни тогавашна държава. В условията на примирието и на резултатите от разпределеното влияние на победителите, това е означавало, че Съветската държава е следвало да ни помага и в това отношение.

Чудното е обаче, че и английските държавници също премълчаваха за споменатите спогодби на нашето монархическо правителство с Адолф Хитлер. Изключено е и тяхното разузнаване да е пропуснало тези военни и политически обстоятелства. Сред възможните причини за въздържаните им от подобна разгласа, най-вероятно са били и опасенията им за престижа на кралският двор във Великобритания. Та само преди броени на пръсти години кралската фамилия там беше именувана официално като Сакскобурготска.

Днес се прикриват или изопачават сведения и за друг израз на военното ни сътрудничество с нацистка Германия. Имам предвид събитията около  нашите войски в Югославия през август 1944 г.

Например, на 26 август 1944 г. бива издадена заповед за прегрупиране на нашите военни части в Сърбия и съсредоточаването на четирите дивизии към западната граница на България. Според днешните официални (служебни) летописци, прегрупирането на окупационния корпус и на войските ни от Македония и западна Тракия било предпазна мярка на Българското правителство за възможната германска съпротива при променящите се обстоятелства на Източния фронт.

Ала това обяснение е бездарна фантастика. Кой военен, подчинен на Хитлер би посмял да прави подобни дислокации без неговата повеля? При това, ставало е дума за прегрупирания в дясното крило на общия немско-съветски фронт! Прегрупиране не на роти или на полкове, а на дивизии. Нима това е можело да стане без знанието и заповедта на Хитлер, поел и тяхното пряко управление!?

Истината, по-скоро, е била друга. Дислокацията на нашите военни части е била подготовка за евентуална съпротива срещу настъпващата Червена армия. Не е случайно, че към тези дивизии се призовани и военните части от Вардарска Македония и Тракия, (нещо, което според нашите преговарящи е улеснявало и евентуалното нахлуване на съюзническите войски в Тракия, при сполучливите преговори с тях в Кайро).

Дошлото на власт правителство на Муравиев (2.9.1944 г.) наистина нареди да се изтеглят българските окупационни войски от Гърция и от Югославия. Скъса и дипломатическите отношения с Германия. Обаче в същото време позволи на германските войски спокойно да се изтеглят от страната и да се съсредоточат в източната част на Сърбия.

След и по повод издадената от българското правителство заповед нашите войски в Югославия да се изтеглят, Хитлер заповядал на своите военни в Югославия да обезглавят командно частите на българския окупационен корпус в Сърбия. На 4 септември германски военни части пленили щаба на корпуса в Нишка Баня и щабовете на другите три български дивизии в окупираната от нашата армия Източна Сърбия. Оставените без команден състав войници били пленени от германците и станали военнопленници на доскорошната съюзна и съвместно действаща войска.

Оставената без команда армия или войскова част е нещо необичайно дори за летописците. Когато римският император Калигула бил погубен в амфитеатъра, останалите без господар преторианци се готвели в хаоса да убиват когото сварят. Намерил се обаче човек, който им посочил Клавдий като член от императорската династия и ето го вече император по волята на охранителите.

Последният министър-председател на руската държава Шулгин сам описва подобна войнишка нагласа в дните на прибързаната евакуация на командния и аристократически състав в Одеското пристанище по време на гражданската война в Русия. Негов приближен го загърнал с офицерски шинел заради настъпилия хлад и ето че на мига пред него се струпали в редица блуждаещи войници, изоставени от своите командири кой знае защо.

Обстановката, безредието и хаосът в поведението и в душите на изоставените наши войници от окупационните корпус в Сърбия и от другите наши военни части трябва да са били още по-драматични. Това са били войници, които според задаващата се международна обстановка и обстановката в родната им страна, са били считани за окупатори в услуга на отстъпващата германска армия. Част от тях са участвали и в репресии спрямо мастното население и не биха могли да търсят от него закрила. Нито от хората при новата обстановка в родината им. Германската армия и нейното върховно или местно командване пък ги е оценявало като предатели…

Кой знае още какви непредвидими състояния на човешката съдба са сполетели хилядите наши войници от така стеклите се военни и политически обстоятелства. Твърде вероятно това неизяснено все още състояние да обяснява и големия брой на безследно изчезналите във войната срещу Германия, водена от отечественофронтовска власт след 9 септември 1944 г.

Нашата война срещу Германия през 1940 - 1945 г. Тъй или иначе, на практика, нашите въоръжени действия срещу германската войска започнали още преди правителството на Муравиев да обяви война на Германия.

Тази война имаше две фази - неконвенционална и официално обявена.

Неконвенциалната фаза започна още от 1940 г. с решението на БЗНС „Пладне” за въоръжена война срещу германските военни сили у нас и против поддържащото ги монархическо правителство. Още тогава политическото ръководство на БЗНС „Пладне” направило предложение на БРП/к/ за съвместна въоръжена борба срещу немските сили у нас. Тя обаче отказала, по-скоро се въздържала, поради наличието на пакт за ненападение между СССР и Хитлеристка Германия.

БРП/к/ ревизирала този свой отказ два дни след нахлуването на немските войски в пределите на съветската държава - на 24 юни 1941 г.

Оттогава партизанско движение у нас прерасна постепенно във въоръжена борба и срещу монархическата власт.

След тежките поражения на Германия във Втората световна война и оставката на правителството, оглавявано от Иван Багрянов, българското Народно събрание обсъждало варианти за ново правителство. Във вариантите на опозицията за ново правителство са били споменавани правителства на Отечествения фронт, на БЗНС и на умерената опозиция на тогавашната власт, представяна от Константин Муравиев.

Както писах вече, на 2 септември 1044 г. Народното събрание избра и поръча на Константин Муравиев той да състави новото българско правителство. Неговото правителство обаче не прекъснало подетите от правителството на Багрянов тайни преговори за сепаративен мир с Англия и САЩ. С готовност за настаняване на английски и американски войски в България.

Освен това разгромените в Румъния германски войскови части също преминавали през нашата територия свободно на запад, съсредоточавайки се около източните граници на Сърбия като възможен отпор на Червената армия. Съветското правителство на два пъти протестирало пред правителство на Муравиев за това, оценявайки поведението му като „пряко съдействие на Вермахта”.

Но протестите му останали без отговор.

Под натиска на тогавашните военни и политическите обстоятелства, на 5 септември нашето правителството обаче все пак решило да обяви война на Германия. По предложение на генерал Маринов, министър на войната, и в обстановката на продължаващите сепаративни преговори с Англия и САЩ, то отложило обявяването на това свое решение. Обнародва го едва на 8 септември и се озова в необичайна политическа обстановка. Намираше се в състояние на война едновременно със САЩ и Великобритания, от една страна, и от друга - с техния противник Германия. Също и със СССР, тъй като на същата дата война на България обяви и Съветският съюз. (Предложението на генерал Маринов, както става ясно от последвалите го събития, очевидно е било съгласувано с националния комитет на Отечествения фронт и с Червената армия, тъй като дало правно основание Съветската страна да обяви война на България като съюзник на Германия и воюваща с нейните съюзнически държави.)

Навлизането на Червената армия в нашите земи стана също едва на 8 септември 1944 г. В тези три дни след обявяването на войната и осъществения преврат на 9 септември същата година не е имало никакви стълкновения. Беше тридневна война без нито една жертва.

Нямаше и окупация от Червената армия, тъй като смяната на политическата власт през нощта на 9 септември преобрази във военно сътрудничество и самата „война”.

Чрез военно-политическия преврат в нощта на осми срещу девети септември, на власт в България дойде правителството на Кимон Георгиев. То още с встъпването си предложило на Съветския съюз примирие, което било прието незабавно от Съветското командване.

На 12 септември 1944 г ген. Попдимитров, командващ Пета българска армия, бил сменен с генерал Владимир Кецкаров и българските войски веднага завързали боеве във Вардарска Македония. Но част от тях била пленена. Войската ни от направленията Кула - Видин и Кюстендил - София обаче отблъснала настъпващите германски войски.

На 14 септември българската армия премина под оперативното ръководство на Трети украински фронт на Съветската армия, командван от маршал Фьодор Толбухин. По такъв начин, в една и съща година - 1944 г., нашата войска премина под главното командване както на Хитлер, така и на неговия военен противник - Сталин.

На 19 септември 1944 г. за водене на войната правителството на Кимон Георгиев обяви обща мобилизация на новосформираната Българска народна войска. От действащите и запасните войници, както и от придадените четири съветски дивизии, са сформирани четири армии за участието на България в бойните действия. Сформирана е и Народна гвардия, съставена от доскорошните партизани и доброволци, и бе пратена на фронта.

Основан бе Помощник-командирския институт начело  (за Първа армия) с генерал-майор Щерю Атанасов. В един от поредните си доклади сегашната „Комисия за принадлежността на български граждани към ДС” пише по този повод следното: “Непосредствено след 9 септември 1944 г. армията се оказва в особена ситуация. 1. От една страна, старите офицери са неудобни за новата власт, но, от друга страна, няма нови офицерски кадри, на които властта да има пълно идеологическо доверие и много от „царските” офицери са оставени в редиците на войската с отметка ДКВ в досиетата си, което значи „до края на войната”. Към края на 1944 г. обаче съображенията за задълбочаване на чистката в армията излизат на преден план. 2. Опитите на военния министър Дамян Велчев да опази част от офицерите от започналото прочистване с публикуването на ІV-то постановление на Министерския свет (Вж. Док. №7 от сборника на Комисията), с което по преценка на министъра на войната, онези офицери, проявили храброст на фронта да бъдат освободени от Народния съд или да получат минимални наказания, са безрезултатни. Скоро това постановление е отменено. Дамян Велчев обаче продължава да настоява да се прекрати арестуването и отвличането по какъвто и да е повод на офицери, които се намират на фронта, и дори издава заповед, с която им се разрешава да се противопоставят с оръжие на опитите да бъдат арестувани (Вж. Док. №5 от сборника). “

Оформените български армии продължиха успешните си военни действия срещу съпротивляващите се упорито германски войски и достойно защитиха войнската чест на нашата войска. Но вече и като съставна част от Трети украински фронт под командването на маршал Толбухин, с главнокомандващ на Червената армия генералисимус Сталин.

В тази война България даде 8337 убити бойци, 9155 са безследно изчезналите, а ранените са 22958 бойци. За отбелязване е необикновено големият брой на безследно изчезналите. Това не са дезертиралите от бойните действия, чийто брой е стандартно ограничен по определение. Най-вероятно в споменатия брой на безследно изчезналите се включват и доброволно предалите се на германската армия офицери и войници от окупационния корпус в Сърбия, както и избягалите от възмездие служители на монархическата власт от вътрешните части на страната.

Страната е изразходвала над 133 милиарда лева (1 милиард златни франка) във вид на оръжие, стоки, материали и пари, както за нуждите на българската армия и разходите по окупацията на Сърбия, така и във вид на материална помощ за Съветския съюз и Югославската народна освободителна армия

У нас, не само пропагандата, но и официалните власти често обявяват тази война за отечествена. Но това понятие за войната през 1944-45 г. се употребява и днес без необходимите уговорки за семантиката им. Разликата между двете войни, тази на съветските народи и нашата, е съществено различна. В Съветския съюз народът воюваше срещу завоевателя си. В този смисъл тя наистина и във всяко отношение е била защита на отечеството.

Войната срещу фашистка Германия, водена и от нас, не беше война срещу завоевател. Тя защищаваше отечеството само от възможните последствия при победния изход от Втората световна война. Трудно можем да си представим днешна България, ако бяха приложени заканите от страна на Уинстън Чърчил за разпокъсване на държавата ни заради обявената от нея война на Англия и САЩ.

Героизмът на нашата армия, включително и на оформената в нея от партизанските части гвардия, в тази война беше неизменен. Не случайно в парада на победата в Москва единствено нашият генерал Владимир Стойчев беше удостоен да води колона на съветските войски от южния фронт на Съветската армия.

Във всеки случай, приносът на нашата армия в тази война беше главният довод, за да не се приложат замислените тежки наказателни условия към нашата държава при подписването на мирния договор.

Войната срещу тогавашна Германия води България с нейната армия. Водиха я не само нейните отечественофронтовски настроени бойци и командири. В нейния победоносен ход жертвоготовно, често пъти и геройски участваха и „царските офицери”, и опозиционно настроените спрямо новата власт командири и бойци, включително много от антисъветско настроените монархисти и републиканци.

В този смисъл тя най-точно е да бъде наречена „народна война” или, ако сме подвластни на новата политическа терминология - „национална война”. В пълния смисъл на това понятие.

Уточнение (заради пропагандните тълкувания на събитията) се налагат и по повод на тъй нареченото „нахлуване на Червената армия” у нас. Оценката „военно нахлуване”, семантично равностойно на насилствено или окупационно поведение на войнските части, не може да се приложи към навлизането и преминаването на Червената армия в и през България. Това понятие в различните си значения предполага нашествие, нападение, нахълтване, окупация, завземане и завладяване, признаци, които отсъстваха в навлизането на Червената армия в България на 8 септември 1944 г. Нашата  армия не е влизала в сражения с Червената армия. Нито е оказвала някакво съпротивление на нея, за да бъдем окупирана страна. За по-малкото от денонощие след навлизането на Червената армия, нашата армия стана и неин съюзник, който и в предишните дни вече е влизала във военни стълкновения с германската армия. Първите съветски военни части навлизат в Южна Добруджа на 8 септември. Призивът на маршал Толбухин към нашите бойци и нашето население е имал в същото време и значението на заповед за държанието на бойците и от съветската армия. Правителството, както това на Муравиев, така и правителството на Кимон Георгиев също нареждат на българските войски да не оказват съпротива. Съветските войски само преминават към запад, отреждайки полосите на военните действия срещу Германия на нашите войскови части, съединения и армии.

Единствената бойна задача за Червената армия на нашата територия е било настъплението на технически въоръжената войскова част към южните граници на държавата, като предпазна мярка срещу евентуално нахлуване  откъм Турция и Гърция, очаквано от правителството на Муравиев при положителен резултат от сепаративните преговори с Англия в Кайро. В страната останаха само онези войскови части, които са необходими за дейността и отговорностите на съветската част от съюзническата Контролна комисия.

Така, тъй наречената военна окупация на страната от съветската армия в действителност трая само часове. При демонстрирано въодушевление на голяма част от нашите граждани. В нея нямаше нито един войник убит или ранен, за разлика от хилядите жертви по време на американските и британските бомбардировките над страната.

Пък и от 14 септември 1944 г. нашата армия премина под командването на Сталин, върховния главнокомандващ на Червената армия, а при това нейно качество понятията „подчинение” и „окупация” стават абсурдни.

Превратът на 9 септември 1944 г. и след него. Както изтъкнах, на 8 срещу 9 септември, нелегалната политическа опозиция Отечествен фронт завзе с преврат властта. Решаващата роля в преврата имаше армията, ръководена от запасни и действащи офицери, членове на политическия кръг „Звено” и на Военния съюз. От историческа и от социологична гледна точка, като силов акт превратът беше извършен не от тази или онази партия в ОФ коалицията. Извършиха го офицерите от военния кръг „Звено” при наличието, разбира се, на пълната подкрепа от останалите опозиционни сили. Предимно от БЗНС и БРП/к/.

Косвена, но решаваща, подкрепа на преврата оказа и навлизането на Съветската армия в североизточните части на страната.

Макар че по време на войната съпротивителните сили разгърнаха истинска гражданска война, те не бяха в състояние сами да превземат властта. По тази причина превратът, който се извърши на 9 септември 1944 г., се е готвел и с участието на сговорчивите лица сред действащите военни и полицейски подразделения в държавата, както и на секретните сътрудници на Съветския съюз. Отчасти и тези на държавите негови съюзници - Англия и САЩ. Иначе  този преврат нямаше да е толкова мирен и политически лек.

Твърди се, не без основание, че завземането на властта чрез военен преврат е било планирано през август същата година като част от плана за настъплението на Червената армия в подстъпите на Сапун планина в Румъния. Военните сметки за възможните човешки загуби са сочили 30 хиляди човешки жертви при превземането на този румънски район на бойните действия. Това обстоятелство са подозирали (вероятно и знаели) също и секретните служби на държавата, но изненадващо както за тях, така и за готвещите преврата лица у нас, датата била отменена.

„Отменил” я е не друг, а румънският крал Михай Първи. През август 1944 г. Съветската армия бе нанесла тежко поражение на Германската и Румънската армии. В тази обстановка в Румъния започнало въстание против властта и нейната политика. На 23 август 1944 г. крал Михай I извикал в двореца диктатора Йон Антонеску и изискал от него незабавно да сключи примирие с Червената армия. Антонеску отказал и затова бил арестуван.  На следващия ден Румъния обявила излизането си от Втората световна война. Така, пътят на съветската армия на южния фронт и към Балканите бил почти открит. (Не е случайно, че Крал Михай Първи, този пра-пра-внук на кралица Виктория, бил награден от Сталин с орден „Победа” за заслугата му във войната. Сталин го е уважавал като държавен глава до свалянето на краля от власт праз 1947 г, но не под въздействие на Кремъл.)

Как стана превратът на 9 септември 1944 г.?

След решението на Националния комитет на Отечествения фронт от 7 септември, Кимон Георгиев и Дамян Велчев пристъпили към съставяне на правителството. В него не са се познавали доста от неговите бъдещи членове. Нещо повече, Кимон Георгиев не е знаел и до последния момент името на министъра на вътрешните работи, защото и преговарящият с него Добри Терпешев, ръководителят на Народоосвободителната армия, също не го е знаел. Знаел е само неговия псевдоним.

Четири танка от танковата дивизия през нощта се разположили около МНО. За всеки случай в този район се настанил и партизански отряд с командир Ярослав Радев, сетнешния професор по административно право и академик в БАН.

Прехвърлен през високата ограда на военното училище, полковникът от запаса Владимир Стойчев се преоблича в редовни униформа и разпоредил на дежурния по училище да строи извънредно учебната рота във военното училище. Повежда я из улиците на столицата и влиза във военното министерство като сменя караула и поставя постове пред всички кабинети.

Ето как описва „отвътре” станалото на 8 септември през нощта срещу 9 септември 1944 г. Димо Казасов, член на нелегалния Национален комитет на Отечествения фронт и пряк участник в тогавашните събития.

„… Политически движения и деятели, които в продължение на десетилетия водеха непримирима война, сега си подадоха ръце за обща борба в защита на народните интереси. В образувания Отечествен фронт народът видя изразена своята воля за народна сплотеност и народно единство, което направи борбата му още по-енергична, смела, твърда и самоотвержена. Това състояние на народното съзнание улесни в голяма степен и решителната акция, подготовката на която почна още от 20 август. Тогава Главният щаб на народноосвободителната армия бе наредил въстаническите части да засилят своята активност и да се придвижат към по-значителните градски центрове, за да могат в деня на въстанието да съгласуват своите действия с тия на местните сили. В София Главният щаб на народноосвободителната армия разполагаше със следните войскови части (освен със стегнатите редици на бойните партийни групи, с въстаническите сили на трудещите се и партизанските части): 1. Прожекторната група на столичната противовъздушна отбрана; 2. Пионерната щурмова дружина от I инженерен полк; 3. Учебната рота на Военното училище; 4. Първа пехотна дружина от 1 пехотен полк; 5. Пионерно-щурмовата дружина и противовъздушната батарея към Главното командуване в Говедарци; 6. Части от Бронирания полк.

В 2 часа след полунощ военните части (поведени от командири, спечелени за революционното дело от Отечествения фронт) заедно с бойните и въстанически сили на Комунистическата партия пристъпиха към изпълнение на възложените им задачи. Предварително извършената грижлива подготовка, неутрализирането на някои командуващи звена, устремната воля на въстаниците и бойците позволиха да се овладеят без жертви Военното министерство, казармите, пощите, радиото, гарата, участъците, учрежденията и всички стратегически пунктове на София; …” (Из „Видяното и преживяното”. Димо Казасов….).

И още, сякаш като обобщение на станалото след тези събития: „Вече 30 години чета спомени, в които звани и незвани си приписват ту преувеличени, ту съмнителни, ту несъществуващи заслуги точно тъй, както в известната басня мухата, кацнала върху рогата на вола, се хвали, че оре. Нито Кимон Георгиев “със своите усилия и такт”, нито който и да било друг имат заслуги за произлязлото на 9 септември 1944 г. Факторът, който в нашата страна движеше събитията преди и след 9 септември има две имена - победата на Съветската армия и активността на БКП. Това е простата и неоспорима истина”. (Димо Казасов. Из непубликуваното му писмото до ЦК на БКП от 27 август 1974 г.) (16)

Цитирам Димо Казасов, тъй като той е бил непосредствен участник в подготовката и на преврата.

Превратът на 9 септември 1944 г., по същество, стана като краен израз на  народното въстание, започнало с формирането и действията на първите партизански части. Подготвиха го не само победите на Червената армия и въоръжените отряди на политическата опозиция. Облекчиха го проявите и поведението на самото царско (тогава регентско) правителство. С поведението си то създаде обстановка на несигурност и сред възможните противници на въстанието. Забраната на профашистките организации Бранник, Легион, Ратник и подобните им ги постави извън закона още от 6 септември. Такава роля изигра и политическата амнистия за няколко хиляди активни антифашисти от същия ден, дадена от правителството на Муравиев. Макар че на шести и седми септември имаше стачка и масови демонстрация, полицията стреляше при разпръсването им във въздуха и само размахваше сабите. Убийството на партизанина Петър Топалов-Шмид в градинката пред „Майчин дом” София, за което писах в „Съвремието мое”, вероятно бе извършено от престараване на тогавашен наш Жавер. Той обаче беше наказан със същото деяние от участник в демонстрацията. В навечерието на преврата със заповед полицията остана в участъците си. Освободените от Старозагорския затвор на осми септември съзират страшилището полицай Никола Гешев да се движи свободно по перона на Пловдивската гара, но го отминават, макар че са (или защото са) му „сърбали свръх горещата му попара”.

В шест часа сутринта по българското радио бе прочетена и след това препрочитана от министър-председателя Кимон Георгиев прокламацията на правителството със заявлението, че то незабавно пристъпва към изпълнението на Отечественофронтовската си програма.

Целият политически живот непосредствено след станалото беше изпълнен от действия и събития, свързани или произтичащи тъкмо от тази програма.

Разборът на сетнешните събития ще покаже по недвусмислен начин, че правителството на Муравиев, макар и частично, вече бе изпълнило значителна  част от точките на обявената от новото правителство програма. В тоя смисъл е действало обективно и като правителство на Отечествения фронт. То изтегли българската армия от Сърбия, скъса съюза с Германия против Англия и САЩ, дори обяви война на Германия, освободи политическите затворници и разтури фашистките организации от типа на “Бранник”, “Съюзът на ратниците” и “Легионерите”. Та това е една трета от точките в отечественофронтовската програма.

Останалите точки не са могли да бъдат изпълнени незабавно, а в доста продължителни срокове, което и стана впоследствие. Те всъщност бяха и най-съществените от политическите искания на Отечествения фронт.

В преразказ се свеждаха до следните искания и заявени действия:

- да се изкорени фашисткото мракобесие, расовата ненавист и унижението на националната чест на нашия народ;

- да се възстановят политическите правдини на народа, особено свободата на печата, събранията и сдружаванията;

- да се премахнат всички противонародни и фашистки закони;

- армията да бъде изтръгната от властта на „фашистко-монархическата клика” и да не бъде използвана за противонародни цели;

- да се осигурят правата на офицерите, подофицерите и войниците, като пълноправни граждани;

- да бъдат обезвредени фашистките главорези и престъпници и се пристъпи към тяхното наказание;

- да се огради народното богатство и народния труд от чужди посегателства и се създадат условия за правилното икономическо развитие на страната като свободна и независима държава;

- да се осигури народния поминък, работа, доход и човешкото съществуване на трудещото се градско и селско население.

От изявленията на Кимон Георгиев, Димо Казасов, Никола Петков и някои други участници в нелегалния Национален комитет на Отечествения фронт става ясно, че никой от членовете му не е възразявал срещу посочените точки на програмата.

За отбелязване е и фактът, че в тази програма отсъства искането за оттеглянето на войските ни от Македония и Тракия. Сочи се само изтеглянето на войската от Сръбската територия на Югославия. Такова е било общото съгласие в Националния комитет на Отечествения фронт, приел тази програма за действие на правителството.

Споделяло го е и задграничното бюро на БРП. Твърди се по този повод, както вече изтъкнах, че указанието на това бюро войските в „новоосвободени части на България” да  останат там, е трябвало да съобщи устно през август 1944 г. Станке Димитров-Марек. Най-малкото да изчакат до пълното изясняване на клаузите в предстоящия мирен договор със Съюзническите държави. В пропуснатото от програмата изтегляне на войските ни от Македония и Тракия у Георги Димитров и Задграничното бюро на БРП(к) се е таяла надеждата вече установената териториална промяна да остане валидна и след решенията на великите сили в Ялтенската конференция.

Станалата самолетна катастрофа над град Брянск обаче, както вече изтъкна това, осуетила тези надежди на всички подписали програмата представители на партиите, участници в Отечествения фронт.

В програмата на Отечествения фронт бяха отразени въжделения от право противоположно естество. По свой начин, например, е мислил постигането на народните правдини, отразени в програмата Георги М. Димитров от БЗНС „Пладне”, известен по-късно с прозвището „Гемето”. Същото важи и за Никола Петков. И двамата политици, свързани идейно в БЗНС „Пладне”, а единият от тях  - и разузнавателно със САЩ, още в средата на 1945 г. напуснаха Отечествения фронт и спешно подеха политическа борба против самата политическа програма.

В изпълнението на първите няколко точки от програмата, включително прочистването на армията от офицерите монархисти и търсеното възмездие за престъпленията в периода 1941 - 1944 г. новото правителство действаше в пълно съгласие сред членовете му. Поне до юли 1945 г., когато Никола Петков, като министър без портфейл го напусна. Министърът на войната Дамян Велчев обаче действаше без уговорки за прочистването на армията от царските офицери и с последователни заповеди в продължение на няколко месеца е уволнил от българската армия над 1000 офицери.

Пълно съгласие е имало и при обсъждането на закона за Народния съд. Натрапваното от дясната пропагандата у нас убеждение в обществото, че този съд бил дело само на комунистите от правителството е невярно. Та комунистите в правителството, гласувало единодушно наредбата закон за Народния съд бяха само четирима от общо 16 негови членове. Няма данни за несъгласие сред министрите, както и сред тримата регенти на малолетния български цар Симеон за утвърждаването му с указ.

Всъщност като подсъдими от съставите на Народния съд бяха привлечени много по-малко хора от действителните виновници за престъпления в духа на приетия закон. Но не от великодушие. Още при правителството на Муравиев и дори преди него, обстановката в страната сама подсказваше на ония, които можеха да бъдат обвинявани в престъпления според закона, че следва да се спасяват от възмездие. Изявените представители на профашистките и монархическите организации своевременно изчезнаха от кварталите и селата, в които ги познаваха хората. Същото стана с много от служителите в полицията и жандармерийските части. Всеобщата мобилизация за фронта също спаси от преследвания огромната част от подобни лица, което виждаме дори количествено уточнено в сведенията за загубите на живата сила във войната от 1944 - 45 г. Броят на „безследно изчезналите” при военните действия вън от страната, в Югославската, Унгарската и Австрийската територии, ясно показва това. В тази категория най-вероятно са включени и други, освен мобилизираните за фронта. Младите руснаци от белогвардейската имиграция изчезнаха някъде още месеци преди преврата на 9 септември.

Зачестили бяха и случаите на отмъстителна и дори на криминална саморазправа с представители на миналата власт. По тази причина, с телеграма, четена на закрити събрания, Георги Димитров настойчиво поиска от партийните органи да приключат „решително с незаконните прояви по места”. Няма обобщаващи данни за този вид нарушения на законността, но повечето от тях са били несанкционирани от властите. Особено в селата и малките градове. (Както е известно, партизаните бяха предимно от селата и от малките провинциални градове.) Или пък прояви от битов характер. Всички те бяха обявени от отечественофронтовското правителството като незаконна разправа.

Правно разправата с противниците на новата власт беше обоснована с Наредба-закон за защита на народната власт от 26 януари 1945 г.

Днес в „свободната” енциклопедия „Уикипедия” по повод на този закон пише следното: „Наредбата-закон за защита на народната власт, влязла в сила на 17 март 1945 г., е в основата на репресивното законодателство в България в първите години след установяването на новия режим. Тя изиграва огромна роля за стабилизирането на тоталитарната система от “народнодемократичен” тип и пресичане на всякакви опити за противодействие по отношение на отечественофронтовската власт.”

Уикипедия, за жалост, укрива от читателите си, че тази наредба закон е подготвена и внесена в Народното събрание, не от друг, а от Никола Петков, представител на БЗНС „Пладне” и от представител на социалдемократическата партия, без участието на хора от БРП/к/. Нещо повече, именно откъм представителите на Българската работническа партия /к/ при обсъждането му в Народното събрание е изказана критичната бележка, че повечето от клаузите на тази наредба-закон повтарят дословно клаузите, но с обратен адрес, в монархо-фашисткия „Закон за защита на държавата”. Освен това, подготвената от Министерския съвет наредба-закон е приета на 27 февруари 1945 г. от правителството на Отечествения фронт с гласовете на всички министри некомунисти, като Никола Петков, Григор Чешмеджиев, Петко Стайнов, Асен Павлов, Борис Бумбалов и Ангел Държански.

Дълго време, чак до приемането на новата републиканска конституция, са прилагани законите на Царство България. Пример за това са и наредбите закон за трудововъзпитателните общежития (1925 г.). Те предвиждат принудително настаняване в ТВО по решение и със заповед от директора на полицията, съответно, след 9 септември - на милицията. Както и при миналите власти, въдворяват се лица, осъждани за престъпления от общ характер или опасни за реда и сигурността в страната. Също и на проститутки, сводници, сутеньори, изнудвачи, комарджии, просяци и безделници.

През м. януари 1945 г. с постановление на Министерския съвет (подписано от всички 16 министри, включително от  Никола Петков) новата власт запазва наличните трудововъзпитателни общежития, включително това в Белене, и прибави към тях още едно, или две нови.

В Уикипедия обаче по този повод не пише нищо. Обратно, въвежда се заблуждението, че инициатор на тези закони и създаването на лагерите е била Българската работническа партия. В действителност, след като установи своето парламентарно надмощие през 1948 година, именно тя веднага отмени и тази наредба закон. Макар че я изпълняваше и по свой почин.

Народният съд беше другият, наред с войната от 1944-1945., достоен начин за изкуплението заради участието ни в войната срещу съюзническите войски (фактически и срещу Съветската армия).

Наш съвременен Конституционен съд съвсем точно оцени Народния съд като “извънреден съд”. Създаден беше според наредбата закон и в съответствие с изискванията на победителите за наказание на виновниците, участвали или сътрудничели на Хитлеристка Германия във Втората световна война. Това беше едно от предварителните условия за подписването на примирието и на готвения мирен договор между съюзниците и нашата страна. Беше под най-стриктното наблюдение и от страна на Контролната им комисия у нас. Утвърден беше и от ООН. (Това е имал предвид дори законодателят с приемането на Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресираните лица от 25 юли 1991 г., където дословно пише: „Чл. 1.  Обявява се политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. и ако са: осъдени по наказателни дела, с изключение на осъдените от Народния съд 1944 - 1945 г.”  (Курсивът е от мен.)

Без да пренебрегваме настроенията срещу виновниците от страна на земеделците, комунистите и много от безпартийните участници в съпротивата, съдебните процеси протичаха според клаузите на приетия по този повод закон. С каквито и да са отклонения от него и под надзора на външните наблюдатели. На разстрел или обесване отпратиха осъдените със закон всички представени в правителството политически партии и слоеве по онова време.

Ще отбележа и по този повод безспорния положителен отклик на произнесените присъди в обществената психика и в обществените настроения. Също и обстоятелството, че част от привлечените биваха освобождавани поради липса на вина. Някои от тях (например убития от бойните групи на БРП адвокат Пантев), дори бяха реабилитирани от Съда с възвръщане на конфискуваното имущество и възобновено гражданско име.

И още. Днес превърнатата в пропаганда мълва откъм противниците на социалистическото преустройство продължава да твърди и за „стотици хиляди жертви на тогавашните произволи”. Има я и в писмената на един драматург, роднински близък с горяните.

По този повод също ще съобщя нещо показателно за истинността на подобни твърдения.

В началото на това столетие бях приобщен като научен консултант към статистическия институт у нас, заедно с двама изявени статистици, антикомунисти. Изработена и приложена беше от тях програма по време на преброяването за установяване броя на убитите и репресираните по политически причини през социалистическите десетилетия. Доверчиво сътрудничех на този институт и на тези двама негови сътрудници от любопитството да установя коя от двете пропаганди - социалистическата или тази на противниците й е най-близко до истината. Те пък очакваха със злорадство да видят отклика ми от очакваните резултати от преброяването по този показател.

След преброяването бях поканен настойчиво от тях при получаването на резултатите от машинното изчисляване, които щели да пристигнат начаса. Оживлението им при поканата личеше и по информацията, че по този повод на научното ни начинание ще отворят и бутилка, на която и без туй си бяха поклонници.

С пристигането ми на срещата обаче заварих точно противоположното им настроение. Машинните листове от изчислителната машина били показали, че данните от извадката „не били адекватни на програмата” и от ръководството на института отказали да съобщават резултатите от това преброяване по този показател. Не ми дадоха достъп до машинните листове и разбрах, че резултатите не им харесвали и ето че методът „не проработил”.

Обществеността у нас обаче продължава и днес да слуша проклятията и оценките за масовите, „със стотици хиляди”, убити и репресирани лица през онова след деветосептемврийско време. И то от страна на комунистите.

Обществено съгласие беше проявено и по повод превръщането на Българската държава от царство в република, изразено при гласуването в проведения през 1946 г. година референдум. Макар че не всичко в провеждането му беше изрядно, той и по днешните мерила на демокрацията бе редовен като народно волеизявление. Резултатите му отново бяха възприети положително от всички представени в правителството политически партии.

Едва след изредените три ключови събития в историята на нашия народ - участието ни във войната против Германия, Народният съд и референдумът за провъзгласяване на държавното ни устройство в републиканско, тогавашните партии поеха помежду си открито класовата политическа борба. Отново започнаха да изпъкват на преден план различните класови интереси в политическия живот на страната.

Предимството на комунистическата партия в това отношение се дължеше не само на нейната доскорошна активност в борбата против войната през последните четири или пет години. (Та партизанското движение у нас беше подчертано селско. В политически смисъл.) На нейна страна беше и Съветският съюз, страната победител, която имаше правото да се намесва и в политическия живот на държавата.

Настойчиво, понякога и прибързано, у нас стъпка по стъпка се вървеше към установяване на народна власт, заявена тогава като „народна демокрация”. От езикова гледна точка, думата „демокрация” означава народовластие и в случая имаше тавтология. Но макар и такова, възприетото понятие бе добър начин тя да не се манифестира като съветска власт. Главно пред световното обществено мнение, което тогава Чърчил вече беше настроил срещу съветизирането на държавите, попаднали в съветското влияние. (Влияние, установено не без неговото собствено участие в разделението на Европа в сфери на влияние между победителите над Германия от онова време.)

Разнообразни бяха начинанията и за превръщането на държавната власт от буржоазно-монархична в народна.

Най-напред на първо място те засягаха силовите структури на властта. Министерството на вътрешните работи беше овладяно от Българската работническа партия /комунисти/ в много отношения още непосредствено след политическия преврат на 9 септември 1944 г.

По-постепенно това стана с армията, в която в продължение на няколко поредни години беше сменен основният команден състав от царските офицери. Това беше осъществено, както споменах, не от министър на войната комунист, а от министър Дамян Велчев, представител в правителството на политическия кръг „Звено”. След неуспешния му опит да спре влиянието на БРП в армията с известното Четвърто постановление на Министерския съвет за премахване на политическите командири в армията, той бе принуден от обстоятелствата и от собствените си републикански възгледи сам да отстранява офицерите от стария политически режим. (До момента, в който подаде оставка и бе назначен за посланик в Швейцарската конфедерация.)

Изострянето на политическите противоречия не без подкрепата на външните сили, предимно Англия и САЩ, доведе и до въоръжена съпротива от страна на свалената от власт буржоазна класа. Част от силовия апарат на бившата държава организира въоръжено съпротивление на народната власт чрез създаването на чети от горяни в няколко области на страната. Борбата срещу тях приключи едва когато властта надделя окончателно над горянското съпротивление.

Класовата политическа борба оттогава се водеше предимно от милицията и от съдебните органи. Армията се насочи изцяло към защитата на границите от външни посегателства на независимостта ни като държава.

С това по същество приключи и втората вълна на Гражданската война у нас, започнала още от Владайското войнишко въстание през 1918 година и продължила, с малки прекъсвания, три десетилетия. Война на държавата срещу огромна част от нейното собствено население!