СЪВРЕМИЕТО НАШЕ - 1

Елит Николов

(Социологически очерци)

ПРЕДГОВОР

Следващите страници са социологичен разбор на публикуваните ми записки под наслов „Съвремието мое” и на ред други сведения за родната общност в упоменатото там време.

Сред признаците на сегашното научно усилие най същественият е, че го основавам предимно на първични сведения за обществения ни живот, а не върху тълкуванията им. Както е обичайното.

В размисъла, отразен на следващите страници, за първични сведения използвам наблюденията с мое участие, описани във вече споменатата книга. Те, разбира се, не са достатъчни за убедителни изводи и обобщения. Но са предостатъчни като поводи за полезни научни заключения. Някои от описаните там факти и събития са убедителни дори сами по себе си в това им качество. Други изпъкват като непосредствени предпоставки за подобна мисловна дейност. И в двата случая са основателен довод за прилагането и тук на социологичния метод „Анализ на случаите”, толкова често пренебрегван от социологическата мисъл днес. Обичайното е тя днес да заменя унаследените от миналото методи с множествен подход или да рисува умозрителни картини на обществото, които изпълват и социологическата книжнина. Те, разбира се, не са излишни за науката. Не винаги обезценяват и мисловното проникване до същността чрез нейните проявления в едни или в други обществени събития и прояви. В съчетание с анализа на случаите, използването на множествените методи в социологията често водят до важни научни обобщения.

Случаите, които осмислям в следващите страници, са различни по характера и обществената си значимост. По тази причина, различна значимост придобива и добиваното чрез тях научно знание.

Моментният подход е другият сред белег на изследванията в съвременната ни социология. Особено в тъй наречената емпирична социология. Наша или чуждестранна. Полезен като мисловен обзор на общественото цяло в някакъв времеви отрязък, този метод често подвежда изследователите към подмяната на цялото с неговите съставки. Но обществото не е стоп кадър. Общественият живот е сноп от разностранни и променящи се състояния и признаци. В един отрязък на времето той има един вид. В друг може видимо да го повтори, но го повтаря като друг негов облик. За обществения живот също важи истината, изречена навремето от Хераклит, че всичко тече. Животът на обществения организъм също е течение от едно в друго състояние. Неповторимо различно от другите, от предишните.

По тази причина всяко моментно описание на обществени живот, колкото и да е точно, е истина сама за себе си. Истина е за състоянието му точно във времето на наблюдението и на размисъла за него. В друго време, то ще е различно. Често коренно различно, както, например, беше с нашата, българската, общност през 1939, 1944 и следващите години.

Не се ли съобрази с това обстоятелство, социологическото познание ще се окаже в капана, наричан в логиката Pars pro toto, Частта, вместо цялото.

Основното ръководно начало във всяко осмисляне на съвремието ни трябва и по тази причина да са трайно установените от науката истини за устройството в съвременните общества.

Соча главните сред тях.

Независимо от разновидностите, всички човешки общности до днес са потребителско мотивирани сцепления на някакво хорско множество. Зависят или се основават върху общественото производство на материалните и на друг вид блага и услуги в живота на хората. Днес животът на всяко човешко същество е немислим вън и независимо от общественото създаване на необходимите на човека продукти и дейности за потребление и бит.

Затова именно от властта над средствата за общественото производство и обществените услуги зависят всички основни състояния на обществото. Както устройството му, така и взаимоотношенията на хората в него. Щом като тази власт е съсредоточена в част от хорското множество на съответната общност, в нея неизменно се установява делението на властващи и подчинени (зависими) човешки същества. И обратно, щом и когато властта над тях е обществена, в общностите се установява състояние на еднородност, при което обществото по необходимост става множество от равноправни лица.

През изтеклите осем десетилетия от вечността у нас имаше период и на обществено еднородна власт над тези средства, както и на разделението на властимащи и подчинени от тях.

Неотменна е също така истината, че от установеното устройство на общественото тяло, зависи както обликът, тъй и същината на политическата власт, наред със съответстващите културни и друг вид духовни въжделения на хората в съответните общности.

Откроените тук осем десетилетия в живота на родната ни общност доказаха по безспорен начин изтъкнатите истини и затова придържането към тях в настоящия обзор мисля за толкова важно, колкото важен е и житейския ни опит пред лицето на неопознатото. Както за мен, анализиращият събитията, така и за читателите на следващите страници.

Зад заглавието „Съвремието наше” присъства и убеждението, че социологичен е онзи научен размисъл, който осмисля състояния и прояви, зависимости и развитие на общественото тяло, а в резултат на тях - и битието на съставляващите го човешки същества.

НАРОДЪТ НИ

Властите от последния четвърт век у нас избягват да го наричат народ. При утвърждаването в 1991 година на новата, тоест сега действащата конституция, тази дума бе обявена за лошо историческо наследство и бързо я изпъдиха от управленческия език. В Конституцията на републиката тя се упоменава само при клетвата на избраните народни представители (сякаш за да направят и нея притворна).

Там я заместиха с думата „нация”. В езика на управляващите и в пропагандния им език именно тя стана синоним на житейското множество в България. Набързо всичко народно стана или се превърна в национално.

За причините ще пиша по-късно. Обаче още сега следва да се уточни, че понятията „нашата общност” и „нашият народ” се различават както по своето съдържание, така и по своя обем. Първото е с по-голям обем от второто, тъй като включва в себе си не само живото тяло, от което е съставена историческата ни общност, но и сцеплението му, обществените отношения и много други неща и признаци.

Ето защо често използвам и понятието „хорско множество”. То включва в мислите ни предмета и на такива понятия като „население”, „народ”, „нация”, „граждани”, „етнос” и прочие. По своя обем е равно и с понятието жители, поради което използвам и двете равнозначно.

До референдума през 1946 г. за превръщане на държавата ни от монархия в република жителите в България бяха наричани и „поданици на Негово Величество”. Понякога се открояваше и понятието народ, отразяващо основната, не цялата, част от жителите на страната.

След обявяването на България за републиканска държава и особено след национализирането през 1947 година на средствата за обществено производство и обществените услуги, споменатите понятия придобиха нов смисъл и ново значение. При установената със стопанската национализация от 1947 г. класова еднородност, с думата народ вече се назоваваше цялото население. Понятието за него включи в обема си и всички ония, които преди това често причисляваха и към народните изедници. Тази дума изгуби предишното си значение (като понятие за икономически експлоатираната част от населението) и се превърна в мисловен образ на всички български жители.

Все едно. Народ, нация, жители или пък хорско множество, населението в нашата държава се увеличаваше неизменно до деветдесетте години на отминалия век, от когато започва да се умалява застрашително.

В издадения през 1875 г. от българи в Браила и Цариград Вечен календар се сочи, че до 1844 г. българското население е наброявало около три милиона души. Там не се упоменават границите, в които са живели те, нещо което е разбираемо. Освен това, османските имперски власти вероятно не са причислявали към това население българите в чужбина или българите, живеещи навътре в империята. Любопитно и исторически е важно, струва ми се, и обстоятелството, че българите по броя си тогава са били на второ място в Османската империя след турците.

От тогава, от онова календарно време насетне, населението в България непрекъснато се е увеличавало, за да стигне през 1934 г. до 5 204 217 души.

Няма сведение за увеличаването му от споменатата година до 1940 г., когато в границите на страната се включи и Южна Добруджа с около 150 хиляди души. Нито имам данни за подобно нарастване, дошло от временното присъединяване към нашата държава на Беломорска Тракия и Вардарска Македония по време на Втората световна война. Знае се само, че за 12 години, тоест от 1934 до 1946 г., българското население е нараснало с около половин милион души.

След това, във времето на социалистическия обществен ред, тоест до 1989 г., то нарасна до 9 009 018 души.

Заедно с капиталистическата реставрация у нас от 1990 г., обратно - то започна да спада, за да се умали до 7 365 570 през 2011 г., до 7 306 000 души през 2012 г., а по данни и на ЦРУ (тази репресивна североамериканска система се е занимавала и с подобна дейност!), към юли 2014 г. населението у нас достигна 6 924 716 души.

В това отношение, сиреч според признака брой на жителите в страната, нашето общество днес се е върнало назад до към 1946 г. Дори по-рано.

Тъй или иначе, демографите, които описват състоянието на хорските множества, не следва да отминат обстоятелството, че след обществената промяна към социализъм у нас население продължи да се увеличава. За разлика от величината му след другата, противоположната промяна през 1990 г., от чието начало започна и продължава да се умалява.

Те, демографите, вероятно ще отбележат също така, че военните години и насилствената промяна през 1944 г. на общественото устройство не са накърнили съществено величината на населението в държавните ни граници. Влияние са оказали войнишките жертви във войната срещу Германия през 1944 - 1945 г., но това не е отразено в статистиката, тъй като след 1934 г до 1946 г. не е имало преброяване на населението. Величината на жертвите в тази война (вътрешна и външна) не е била толкова съществена в съотношение с цялото население, за да се отрази видимо от всички.

Както е било, например, след многото войни през първата половина на миналия век.

Видимо от всички е обаче друго явление. Умаляването на населението в границите на държавата днес става предимно откъм младата му част. По тази причина то, населението, сега започва да прилича на обрулвано от ветровете увяхващо и безплодно дърво.

Освен българската народност, която количествено е в основата на българската държавна общност, в нея продължават да участват, при това със значителен относителен дял, турскоезични жители, циганското население, арменците, евреите и няколко други народностни съставки. В тях се наблюдават съществени различия в показателя брой и относителен дял спрямо общото население.

Българската част от населението, след бурен растеж до 1989 г., от тази дата започва рязко да спада абсолютно и относително спрямо другите народности. Хората с турско самосъзнание са почти постоянна величина в общото население на страната. За разлика от циганите, които се увеличават и абсолютно, и относително. Сред обичайните за Българската история народности рязко спада и делът на евреите. И то в значително по-голяма степен, в сравнение с всички други умаления на хорско присъствие в общността ни. През последното десетилетие се увеличават рязко и съставките в групата от други народности - руснаци, гърци, и прочие.

От тази гледна точка, тоест от този съвкупен показател, който е следствие от много причини, жителите на България трудно могат да се оценят като население със здраво народностно сцепление. Напротив, сочи го като сборно множество с вътрешни различия, съпътствани или достигащи понякога до разединяващи го противоречия.

Казано накратко, нашият народ днес все още се състои от българската народност, плюс няколко други, обособени трайно или преходно, народности.

Такъв е общественият субект, чието съвремие е предмет на настоящия социологичен разбор.

В началото кратък исторически обзор.

Българската народност в България. Традиционното за нея е делението й на българи, траки и македонци. През последните няколко години се изявиха и други различия. Власите, например, вече са организирани в многохилядно землячество. За себе си започнаха открито да говорят и гагаузите, наред с постоянната и доста значителна част от българите в самата държава, каквито са българомохамеданите. В част от населението (около девет хиляди души при преброяването от края на миналия век) е налице и народностно обособяване като македонци. Подобни настроения не са забелязвани сред тракийската част от населението у нас, макар че в обществената психика Тракия от старо време се е мислила като наша територия извън България. Така е било в преброяването в Османската империя през 1844 г., за което стана дума. Така е и във войнишките песни през Сръбско-българската война от края на миналия век. Откъснатите от родните места български войници са пеели „Духни ми ветре, духни ми, та отнеси слуха до България. До България още Тракия!”.

Към това разнообразие сред българите се прибавят и диалектните различия. За тях красноречиво говори диалектната карта на днешна България, оповестена неотдавна от БАН. Никъде върху нея не се съзира преобладаващ диалект, за да го отъждествим или окачествим като основен израз на българския език.

От гледна точка на наличните диалекти, България днес съвсем не е от онези държави, където езиковите особености са съчетани и с пространствено обособени общности. Тук, у нас, е обратно - хората се обособяват от самите диалекти. Както се знае, диалектите са начин на мислене и действие в рамките на една обща езикова система. Хора с един и същи диалект имат само при тях изявен начин на мислене и отклик на събитията или явленията в обществото. Показаха го дори изследванията на слуховете, които правих през 1974 г. у нас. Слуховете в Добричко в повечето случаи се отминават с безразличие, или с „Е какво от това?”. Възприемат се доста по-различно от хората на северозапад или югозапад на страната, склонни да дадат ухо и на най-незначителната по общественото си значение проява на мълвата. „А така ли!?”, откликват с любопитство хората от Тракия или от източните части на отечеството. Насмешките за шопите са доста красноречиви примери за това. Изобщо, обособяваните от диалектите хора, въвеждат и свои акценти в съществуващата система от думи и изречения, които са консервативната част в утвърдения от обществото език.

Много често и в самите диалекти е налице вътрешно обособяване в съзнанието и в общественото поведение.

Казано обобщено, раздробяването на българите в собственото им множество у нас продължава. Те днес не са единно в себе си цяло от хора с общо самосъзнание, включително и в езика, с който общуват. Може би затова те така често се затварят в по-малката общност - диалектната, за да поддържат изначалния си белег, приписван им от естеството - да са, да се чувстват и да действат като част или клетки на някакво обществено тяло, каквото е, поне номинално, или трябва да е, българската народност у нас.

За да се избягват подобни явления в общественото поведение и в самочувствието на българите в страната, властите у нас не веднъж са се опитвали да надделеят диалектните им различия. (Езиковият режим на БАН, или наредбите откъм Министерството на образованието, по същество са държавна намеса не само в състоянието и развитието на текущия език, но и в общественото  мислене и поведение.) През 1944 в езика, особено в писмения му израз, се въведоха видоизменения, които облекчаваха употребата му. До тогава беше мъчно да се разбере къде се пише двойното е или ъ-то вместо ъ голям. Професор Мирослав Янакиев от Софийския университет навремето се обявяваше за свободно езиково творчество на общуващите съобразно с тяхното удобство и нагласа. Писателят Николай Хайтов обратно, обяви се за строга езикова дисциплина в името на българщината. Настояваше за най-голяма езикова чистота и настойчиво предлагаше езикът да се употребява така, както го искат правоговорът и правописът ни, утвърдени от науката и властите.

До 1989 г. правото беше на Хайтов. Оттогава насетне обаче се наложи „правото” на безредието и дори на езиковия произвол. Или на чуждестранното езиково робуване.

От няколко години се намеси и езиковото интернет творчество. Настанаха и настават такива промени в езика на общуване сред българите, които не дават възможност да се каже кое в тях е лошо и кое не е.

Езиковата неграмотност или полуграмотността пък станаха ужасяващи.

Диалектното разноезичие обаче съпътства неизменно бита и живота на хората. Знае се, че няма мисъл без езикова дреха. Всичко, което наричаме мисъл, чувство или обобщено - съзнание, битува единствено и неизменно в езиков вид. И обратното е вярно. Всяка езикова форма, изобщо всеки език, е мисъл в себе си, за себе си и за другите. Всяка мисъл или чувство е лично дело и състояние, но и в най-интимните му разновидности тя е обществен факт. В старославянския език не случайно другите племена често са наричани „другите езици”.

От своя гледна точка, или поради историческите обстоятелства на живот и поведение, нас, българите, често ни укоряват, че не сме народ. Отрупват ни и с епитети, недостойни за народ с хилядолетна история, каквито сме ние, българите. В разни вестници и сайтове днес огорченията от нашето хорско множество се изявяват в още по-неприятни за ухото и съзнанието ни нарицателни. Дори с хулените слова „Българска работа!”, „Този народ”, „Какво да правиш с този материал?”. И какво ли не още.

Доколко и в какви отношения тези укори са основателни ще каже отговорът за всеки отделен случай, по чийто повод се изказват. Но строго погледнато, всеки съди за другите откъм себе си, очаква подкрепата им за своите собствени въжделения и щом не я вижда, започва да ги нагрубява. Други го правят от висотата на своята камбанария. Трети, четвърти и тъй нататък, всеки и всички го правят не за друго, а за това, че не могат без другите да сторят или постигнат желаното от тях самите обществено състояние. Когато и другите не го искат, се стига и до оценки от рода на „Това не е народ, а мърша”, изречена кой знае защо, (или той си знае защо) не от другиго, а от П. Р. Славейков.

От социологична и от историческа гледна точка в случая става дума за нещо много по-съществено от случайната обществена нагласа или обстановка.

Много са обстоятелствата в миналия и в днешния ни живот, които са лишили българите от основни неща, нужни им, за да се самоосъзнават като историческа величина със самочувствие и с достойно историческо лице.

Основното и винаги първото сред тях е отсъствието на вярна памет за отминалите им дни.

Преданията за отминалото са били изопачавани или затулвани от користолюбивата класова, държавна, църковна и историографска нагласа, за да се видим днес като хорска общност без истинска памет и здраво хорско сцепление. Тази нагласа е представяла миналото ни като низ от нещастия, робско подчинение и безброй злини, от които само някои величави събития, и то сторени от царе и от патриарси, изтриват „срама от челото” ни.

За да утвърди и в съзнанието новата вяра, наистина за онова време модерна и с важни исторически последствия за народа на България, Княз Борис изтрил от съзнанието на съвременниците си и на следващите ги поколения цяла епоха от миналото им. Както знаем, родовете, главните източници на преданията за езическото ни минало, са били унищожени до девето коляно. Затова и днес знаем малко относно Докубратова България, за нея самата и дори за нейните ханове до покръстването. Онези, които го знаят, са малцина, пък и те самите не знаят всичко относно нашите тогавашни поколения.

Като черни столетия се описва животът на българите и по време на византийското ни робуване.

За Богомилския порив на народа, развълнувал милиони човешки същества из цяла Европа, не ще срещнем нищо дори в учебниците по история. И как наистина, щом още по онова време цар Борил излизал от църковното песнопение на двора, сам съсичал или посичал наказателно крайниците на заловените еретици богомили и след умората от това „богоугодно” деяние се връщал отново в храма Христов. Те пък, богомилите, роптаели не само срещу църковната власт и покварите в нея, но и против всяка друга власт, която нарушава божествената правда за равенството и божия справедливост тук на земята.

Петвековното ни робство под османската власт (предшествано от феодална разпокъсаност и дрязги, превърнали страната ни в местност за покоряване) се описва непълноценно и предимно откъм робската ни орисия. Тя обаче е била съпровождана с не малко прояви на съпротива и свободомислие за пример. Не е трудно да се вникне в истината, че погромите над българите по онова време не са породени от смирение, а напротив - от негодуванието им и от тяхната съпротива срещу османската власт и нейните издевателства над покорените. Срещу какво са отправяли османлиите своето ярост и зверство? Нима в историята пред тези векове е имало само понасяни на колене падения и зверства?

Обаче, вникнем ли в различните повествования за нашето тогавашно битие, в повечето случаи ще срещнем предимно разкази за робска участ и страдания, провали в обществения порив или клетвени оценки. Рядко в историческия образ на нашето хорско множество по това време ще се насладим на слава и величие, с които да се изравним с другите исторически субекти. Или да ги осмислим и ги поднесем като поука при възпитанието на поколенията.

Всяка нова политическа власт след освобождението ни от османската робия е отричала не само предишната, но често пъти и времето, в което е властвала тя самата.

Превратът през септември 1944 г. постави началото на ново отрицание почти на всичко, свързано с монархичната власт у нас. В името на политическата конюнктура се премълчаваше, че в отечественофронтовското правителство се включиха, дори застанаха начело и някои от извършителите на Деветоюнския преврат, отговорен пред историята за престъпленията на царските офицери спрямо законния тогава министър - председател Стамболийски.

Понастоящем, след извършения преврат в БКП през 1989 г., поведението на управляващите политици и обществените им глашатаи доведе обществото до пълна забрава за предшестващия ни половин век от живота на българската общност. За него не се споменава нито добро, нито лошо. Сочат го като празно място в близкото ни минало. И управляващи, и опозиция превърнаха сегашната ни общност в подобие на катастрофирал човек, лишен от всякакъв спомен за собствените му отминали дни. Само от време навреме за това нейно време ще чуваме кресливи думи и абстрактно отрицание за нещо, което те подозрително крият и не споменават от страх. На какво иначе да отдадем призивите и днес, през 2019 г., от страна на новите господари на общественото мнение да призовават законодателите да „лустросат” и в паметта на обществото времето на социализма като престъпление?

Изобщо, самоохулването, ето което преди всичко се изявява пред очите ни, щом като узнаваме за българското вековно, близко и по-далечно минало. Отрицанието като строга и мрачна диригентска палка непрестанно се движи пред взора ни, обърнал се назад към миналите дни. Включително и пред летописците

Отричането на миналото е равнозначно с убиване и на мъдростта, натрупана от опита му, успешен или страдалчески.

Всъщност именно класовите интереси на управляващите не са давали и днес не дават възможност на българите да се чувстват като единно историческо цяло. След период от около четири десетилетия класова дрямка през социализма, българският народ и сега се оказа без историческа памет. От своя страна промените от последните три десетилетия го превърнаха в народ без собствена държава или с държава в подчинено поведение пред други държави. Целенасочено го превърнаха от народ в население, годно за експлоатация и властване, измама и манипулации.

В рамките на историческия поток, който обсъждам върху тези страници, българската народност не се е свеждала само до сочените величини. Вън от родната страна са се заселвали, живели и сега живеят още стотици хиляди, дори милиони люде с българско самосъзнание и то в обособени общности там, където са. Пример за това е споменът за Волжка България, към който днес, макар и плахо, се възвръщат и учените историци.

Отсъствието на необходимата поддръжка от страна на властите у нас обаче поставя и тях в тежко положение. Или ги подтиква към народностна самозабрава.

По подобни или аналогични причини, често се разслояват и другите съставки на отечествената ни общност.

Турчеещите се сред населението на България. От 1936 г. насам по броя си те се представят като устойчива величина. Дотогава, например през 1934 г., самоопределящи се като турци са били 675 500, а през 2011 - 675 311 души, сиреч запазили са се почти в неизменни величини.

До 1944 година, в езиково, битово и в културно отношение тази част от населението се е оценявала от обществеността като изостанало и обособило се народностно социално тяло в общото население у нас. Хората с такова народностно самосъзнание били изостанали до степен на напълно самобитни общности със свой начин на живот, религия и култура. И в годините до края на Втората световна война, и през предшестващите я години, всичко е било по старому. В град Кърджали, например, след войната водата продължаваха да продават в бурета, носени от магарета или коне. Български училища почти не съществуваха. Властите са били принудени да поощряват със стипендии и други предимства онези млади хора, завършили средното си образование, които са готови да обучават на български език децата на турчеещите жители. Кандидатстващите за университетско образование са били приемани с предимства, ако поне една година отидат да сторят това. Често обучаването е  ставало в домовете на ходжите и заедно с козите.

Общо казано, новата за онова време отечественофронтовска власт, в лицето на хората с турско самосъзнание завари население, обособено с ниско икономическо, културно и гражданско състояние. Население, почти изолирано от другите части на страната в общественото си развитие, бит и култура.

Промените в общественото устройство, в икономиката и в образованието, които настъпиха при прехода към социалистически обществен ред, превъзмогнаха още в първите години тази негова изолация. Изнурените от тежкия, може би най-тежкия труд в селското стопанство, какъвто беше и в много отношения продължават да полагат тютюнопроизводителите, вече имаха възможността да навлизат и в други сектори на общественото производство. Из цялата страна. При това, в съчетание с напредъка в образованието им, вече задължително дори до средното стъпало. Това улесняваше по най-естествен начин приобщаването им към останалата част от населението.

Превръщането на трудовите войски в система на икономическа и професионална дейност, както и свързаната с нея подготовка на специалисти в различни, предимно съзидателни области, също ускори това приобщаване. Младите български граждани с турско самосъзнание бяха основната част от воинския им състав.

Доскоро това обособено и отчасти откъснато от останалата част на народа население, вече заживя из цялата страна. Изследване, извършвано в началото на деветдесетте години показа, че само в шестнадесет от общо над 260 общини в страната не е имало заседнали граждани с турско самосъзнание. Много от тях дори сами и по свой почин полагаха усилия, за да премахнат белезите, отличаващи ги от останалата част на населението.

Желаното от социалистическата власт съжителството се установи и в районите, където все още това население е с голям относителен дял спрямо цялото. Основното беше стремежът към по-добър бит и лично преуспяване.

Поне в условията на социализма, това беше главният фактор.

И го постигаха.

Доброто често идва и с лоши примеси. Така бе и в този случай.

Отечественофронтовската власт още в началото на петдесетте години у нас поде политика на свободно народностно самоопределение и общокултурно обособяване на турчеещите се жители в България. Предписанията за постигане на тази цел се превърнаха в най-разнообразни начинания. В Софийския университет беше открита специалност „туркология”, в която се подготвяха стотици висшисти филолози. Създаде се турски театър, появиха се вестници и радиопредавания на турски език. За по-малко от две или три десетилетия, в резултат на филологическо и друг вид висше образование, у нас се появи обществен слой от квалифицирани турскоезични жители със свой ментален и поведенчески облик. Той се появи със съдействието на българската власт и дори с поощрения от страна на държавата.

Но този слой се оформяше не само като интелектуално издигната част от местното население с подобно самосъзнание. Оформяше се както нов социален субект, наред с това население. Неговите, на местното население, език, култура, нрави и обичаи не съответстваха и днес не съответстват на съвременните им аналози в Турция, според които се оформяше споменатият интелигентски слой у нас. В това население и днес преобладават не турците, а други народности, като лази, черкези и тук там, обособени в отделни селища - турци. Казано накратко, тази, създавана от властите турска интелигенция, по същество се приобщаваше духовно към съвременната турска общественост. Това обстоятелство ги превръщаше в представители на господстващите в съвременна Турция общокултурни и граждански ценности.

Напълно логично сред тях започнаха да се пораждат и турски националистични настроения.

Именно тези явления и турското съседство, изразяващо се оттам и със секретни набези, наложи ограничения в трудовото и гражданското участие на създаваната турска интелигенция. И не само върху нея. Предвид установените от властите тайни аспирации на турските служби, в армията не се приемаха младежи с турско самосъзнание. Нито в службите на МВР. Също и в дипломацията. Участието им в държавните и партийните органи се допускаше предимно представително.

Зад привидното спокойствие и съгласие със статуквото им, отредено от властите, започна да расте и съответното социално напрежение.

Изявяването му в различните прояви на турски национализъм накараха властите да се насочат към преименуване на това население. Несполучливият и преждевременен опит за това сред някои среди през 1972 г., десетилетие по-късно, вече се пое отново, но с необходимата подготовка от самата държава.

Твърди се, че тъй нареченият от държавата възродителен процес бил една от огромните грешки, дори престъпление на тогавашните власти.

Ала както тогава, така и сега, са възможни и други гледни точки или тълкувания, въпреки краткия период от отшумяването на събитията.

По повод установените от Информационния център на ЦК на БКП извращения на отношението към турскоезичните части от населението, през 1972 г. пред Тодор Живков беше изказана идеята да се премине не към побългаряване на това население, а към побългаряване на турските имена сред него. Както е станало вече и с други български имена. Например Георгиос е станал Георгиев,  Кириос - Кирилов, Аврам - Аврамов. И прочие. Побългаряването на самото име, без отстраняване на корените и други езикови съставки, свързващи населението с турския етнос, с неговата история и религия, можеше да е по-добър начин и за гражданското им приобщаване към останалата част от населението.

Но това беше тогава, а през 1985 г. партийното ръководство вече беше избрало по-далновиден според него, начин за превъзмогването на проблема, въпреки трудностите, с които се съпровождаше той.

Доводите му съвсем не бяха за пренебрегване. Принудителната промяна на имената и изтриването на всичко турско от архивите и личните биографии сочеше и желана бъдеща възможност.

Щяхме да изтрием от обществената документация турските имена назад до 15-20 години. Но турчеещите се ще си ги знаят и след няколко поколения. При това героизирано. Така, заблудени ще се окажат всички други граждани на страната. Както и институциите. След няколко години вече те не ще знаят дали Асен не е бил Асан, Йосиф - Юсуф или Нели - Нежля. Така преименуваните ще се “внедрят” във всички области на обществения живот и държавността. И в самата българска народност, без тя да го знае. Побългарените евреи, арменците и дори циганите с новите имена ни показват колко здраво и даже укрепващо е след подобните промени етническото им самосъзнание. В този смисъл желаната психологическа и етническа асимилация на турчеещите се от останалата част на населението бе напълно безпочвена надежда. Да не кажа и глупава.

Тодор Живков обаче още през 1972 г. настояваше турците у нас не да се мислят за българи, а да бъдат направени такива. “Това ако направим, само тогава ще разрешим възела”. Подчертаваше думата “направим”. Той, както ни е известно, не се бореше идейно и политически с исляма. Убеден беше, че с побългаряването на турскоезичните у нас, българите ще се успокояват и раждаемостта вече не ще създава проблеми в държавата. Скритата под български имена турска част от населението постепенно, но спокойно ще овладее мястото си в обществения живот на страната. Така вече няма да има турски народностен проблем. Няма да има и български демографски проблем. И вълкът (не се знае кой е той) ще е сит, и агнето цяло. Турскоезичните български жители ще се влеят по естествен начин в общността, наричана българска, но ще са там и със историческата си памет. (От тази гледна точка българите трябваше да се радват на провала в преименуването. Турчеещите се, обратно, могат да съжаляват за това, че не е станало.)

Окаже ли се казаното по-горе на половината истина, турците още сега трябва да събират пари за паметник на Тодор Живков. (Североамериканският учен изследовател може да прибави и този щрих в хипотезата си, че Тодор Живков имал в кръвта си турски ген…)

Докато казаното все пак е сред предположенията, макар и любопитни, то с голямата екскурзия за към Турция нещата са по-ясни. По-ясен ми се струва и замисълът относно тази екскурзия, която увлече около триста хиляди жители от средите на турчеещото се население.

Днес мнозина политици и журналисти са склонни да укоряват Тодор Живков за тази „негова авантюра”. Той пък в своето телевизионно слово през 1989 г. (по повод отварянето на границите ни с Турция за свободно посещение на тази съседна страна) сам твърдеше, че тамошните власти ще сгрешат, ако се съпротивят на този естествен интерес на хората.

В действителност имам основания, отчасти и достоверни сведения, че тази екскурзия беше съгласувана между двамата държавни ръководители. Те имаха съвпадащи, макар и различни подбуди по този повод. Тъй или иначе, в осъществяването на тази мирна, но масова екскурзия, участие взеха добре подготвени представители на властите и от двете страни.

Освен това от турска страна нямаше никакви протести. Напротив, оттам организирано улесняваха притока от хора, тръгнали да посетят или да се преселват в нея. Турската страна, изглежда, си е направила добра сметка с използването на новодошлите десетки хиляди трудолюбиви хора, повечето от тях или много сред тях с добри професии и около двадесет хиляди висшисти. Осведомени лица ми съобщиха, че още на границата голяма част от пристигащите са отклонявани по списък в определени пунктове и изпращани по предварително уточнено предназначение за професионална реализация и при добри битови условия. (По-късно стана ясно, че те били изпращани предимно в Кипър, където днес вече има нови махали с постройки „на българите”. Другата част от дошлите са разпращани по различни места в турската държава и малцина от тях са бил оставени на произвола на съдбата.) Така Турция получи даром от нас огромно множество от турчеещи се хора, предразположени към нейния обществен и исторически престиж, сред които разузнаването им със сигурност е открило и много подходящи бъдещи информатори и хора с други секретни възможности.

Знае се, по-скоро не всички знаеха, че и двете страни едновременно решиха да спрат екскурзията, щом като екскурзиантите стигнаха триста хиляди.

Скрит замисъл по повод тази екскурзия се съзираше и в поведението на нашето държавно ръководство.

Напускането на толкова много хора от страната щеше да намали появилото се напрежение сред турскоезичните от преименуването. От друга страна, пренеслите се там интелектуалци с поведението си сами ще бъдат реклама на обществения живот у нас. Сред тях вероятно е имало отрано подготвени хора и по секретните дела на държавата. Трудовото население ще види какво в действителност е положението на хората там и ще стане в сетнешните дни пропагандатор на социалистическите добродетели. Не пожелаят ли да останат там, самото им връщане ще е свидетелство за правотата на родната политика и родното обществено устройство. Нещо, което стана в действителност с около две третини от „екскурзиантите”. Както се знае, без това да се разгласява от казионните средства за осведомяване, възвърнали са се към двеста хиляди екскурзианти именно поради битови причини. Обясненията за всеки един от възвърналите вероятно ще са лични и неповторими. Основното обаче е в това, че надеждите им за по-добър бит и преуспяване там са се изпарили още в първите години на пребиваването им като имигранти. Като изключим почти стохилядната част от заселилите се там, всички те с личен професионален и жизнен капацитет за развитие и лесна адаптация там, останалата чест е прогонена назад главно от неподходящия за нея бит. Личен и обществен.

Тодор Живков се оказа прав и в надеждата си екскурзиантите сами да видят уж прекрасната и примамлива действителност в съседна Турция.

Освен икономическата и битова подбуда за завръщането им, има и езикова. Тамошното население трудно разбира езика на „гяурите”, дошли от България.

Заедно с това и въпреки изгодите, ние все пак подарихме на съвременна Турция около двадесет хиляди души квалифицирани люде. Изпратихме ги безплатно, като подарък от наша страна. Този подарък направихме с охота, тъй като именно сред интелектуалната част се зароди у нас турското националистическо самосъзнание. Както е при всички подобни случаи по света, точно тази част от населението най-често е, която възражда народностните въжделения сред дадено население.

Но пък те могат също да станат и пропагандатори на нашето общество и действителност по най-естествен начин. Навремето Алфонс Десети от Испания се е освободил от евреите, но сторил историческо добро на Баязид Втори. По неговите, на турския султан думи, той получил даром стотици и хиляди грамотни хора, от които империята му остро се е нуждаела.

Личи колко прав е бил наистина този султан. Те са внедрени органично в съвременна Турция и от това нито те, евреите, нито турците губят. Напротив цяло поколение военни и друг вид чиновници и икономисти в съвременна Турция продължават да носят и днес своите еврейски ценности в душите и в поведението си още от онова време, когато са били прокудени от Испания. Това обаче не им пречи да присъстват най-дейно в многостранния живот на съвременна Турция. Влиянието им съвсем не е за подценяване както в политиката, така и в бита на съвременна Турция. Ататюрк, създателят на републиката, е евреин по произход и представител на масонска ложа, където евреите доминират и днес, и то в цитаделата на световния капитализъм - САЩ. Отношенията на Турция с Израел може би затова доскоро бяха изрядни, въпреки големите им религиозни различия.

Предполагаем е и друг „зян” за нашата общност. Сред българските граждани, възвърнали се от споменатата екскурзия в Турция, вероятно вече има и вербувани хора, нещо, което се смята за естествено и от двете страни. Знае се, че турското разузнаване у нас работи и в дълготрайни перспективи. Вербуват някого на младини или в юношеството срещу обещанието да го пазят през целия му живот от едни или други злини, а понякога го оползотворяват чак на старини. Има случай, при който вербуваният е потърсен след осмото си десетилетие и то само веднъж. (Тази практика османците вероятно са усвоили от древния юг. Така е било практикувано в древния Картаген, откъдето Сицилианската мафия я е приела и прилагала редовно в своята дейност. Покровителствала приобщения през целия му живот само заради една- единствена секретна услуга.)

Било каквото било. И каквото е било възможно, но не е станало в тъй наречения възродителен процес!

Казвам го, защото днес у нас проблемът не е побългаряването на турчеещите се български граждани, а започналото и интензивно духовно потурчване на българите. Богатите български граждани от турски произход, поддържани всячески от турските власти и в съюз с българските им подобия, разгръщат чрез масовите комуникации у нас истинско духовно нашествие. Представят и натрапват по най-различен и неприкрит начин ценностите в съвременното турско общество. Преобличат и гиздят с най-високи добродетели техни минали султани и пълководци, които в агресията и властването си са поробвали и изтребвали цели народи. У нас днес почти няма телевизия, която да не ни представя турски сериали, кой от кой по-излъскан откъм човешко поведение и с герои, носители на най-човешки добродетели. Нашенски глашатаи пък им пригласят с представяне на историческите ни взаимоотношения с турците в най-розова светлина, и всичко това - поощрявано и узаконявано пряко или косвено от държавата и нейните институции.

Навлизането на турски капитал (видимо и скрито) превръща икономиката ни все повече и повече в придатък на съвременни турски фирми. Наред с доброволното ни икономическо подчиняване на чуждестранните, предимно североамериканските и подобните им други икономически сили от Запада.

Обаче става възможно и класовото сдружаване на нашите две народности заради общата им орисия. Обедняването на българското население е в небивали граници. То еднакво засяга и българи, и българските граждани с турско самосъзнание. При тях в собственото им обществено тяло. При българите - в българското.

При тях, тоест при нашите граждани с турско самосъзнание, класовата им поляризацията вече е по-видима. В последно време я съзираме и в политическия им представител. В Движението за права и свободи се очертаха класови размествания, за които като възможност и последици писах в добронамерена социологическа справка до Ахмед Доган още през 1996 г. Но известно е, че и тогава, и днес ДПС подкрепя безусловно реставрацията на капитализма у нас с всичките последици и за турското малцинство у нас.

От друга страна, основната маса от това население все повече и повече обеднява, за да видим неговите тежнения вече и в политиката на тази партия. Това именно обуславя, както ми се чини, позицията на Ахмед Доган за добронамерени отношения между българската народност и икономически слабата и експлоатираната част от турско населението у нас. Та от добронамереното съжителство с българите, твърдо защитавано от Доган, днес остана предимно общата орисия на бедност, труден живот и безгрижието на държавата за обществения бит и на едните, и на другите. Опитът за убийство на Ахмед Доган и разцеплението в движението, както и поддръжката на отцепилите се от страна на турските власти, ни подсказва доста мрачни хоризонти на обществените отношения сред тази част от жителите на България.

Тъй или иначе, протурското хорско множество у нас вече се рои и вътрешно се обособява в противостоящи формации. Тук влияние оказва или може да окаже и друго обстоятелство.

У нас, в южните и източни райони на страната още от миналото са настанени лазите - етническо население, обитаващо Черноморието от Адигейската република, през Грузия, главно в Аджарската автономна област, европейската част на Турция и южна България. (Такъв е произходът и на фамилията Ердоган, чието име носи съвременният президент на Турция. Както и на негов доскорошен министър председател. Те двамата обаче се изявяват като най-ревностни радетели за ново османско величие. Сетно доказателство за еничарски синдром у произлезлите от низините или от малцинствата величия. Този синдром може да окаже и лоша услуга в съседските ни взаимоотношения.)

На североизток в страната ни са се заселвали къзълбашите. Поради шиитската им религия, османските власти са оценявали къзълбашите като нежелана и враждебна общност. По тази причина османските султани, най-вече Селим I, ги подлагат на преследвания. Десетки хиляди са избити, а голям брой са изселени. Къзълбашите в България са три основни групи. Най-голямата включва привърженици на бекташкото течение на бабаите (наричани са също и пазартели), които живеят както в Североизточна България, така и в Източните Родопи. Привържениците на течението челебии (наричани също чаршамбалъ) живеят главно в Североизточна България, с най-голяма концентрация в района на град Кубрат. Третата група има различен произход и ги наричат „къзълбашите”, концентрирани главно в района на Казанлък.

Въпреки че турскоезичните български граждани са почти навсякъде из страната, все пак има райони, в които те преобладават, както е показано на а съставената от ЦРУ (!), карта.

Циганското малцинство у нас. За циганите като народност се знае малко от летописите. И то, в повечето случаи, с предположения. Френската поредица Etudes tsiganes от миналия век публикува много ценни изследвания за бита, обичаите и отчасти за миналото на циганите, ала всичко в заключенията относно произхода им продължава да е сред историческите хипотези.

Сред тях най-голямо внимание заслужава твърдението, че произходът им е някъде в западна Индия с примеси от други племена, скитащи се в тази част на света.

Първи довод в тази насока е езиковата им близост с говора в Индия. Поне на нашите цигани. При гледането на филма „Бродяга” във военния клуб навремето известният лекоатлет от цигански произход Юсеин Барчев шумно възкликваше, че разбирал всичко и не му е било нужно да чете. Та Бродягата (киноактьорът Радж Капур) говорел цигански. Всичко му разбирал и отдолу даже не пишело всичко казано. Подобен довод бяха и колективните цигански посещения на филма в столичните кина. Много от тях отиваха да гледат „циганския филм”. Не индийския.

Друг довод е подражанието на кастовото деление в Индия. Почти е сигурна (на повечето от тях) родовата връзка с париите - най-долната и „мръсна” каста в Индия. Както през вековете, така, в много отношения, и днес.

В бита и в нравите им, разбира се, има и влияния от други народности и религиозни схващания, ритуали и навици, някои от които и до днес не са обяснени исторически. (Например катунарите винаги се настаняват на разстояние не по-малко и не по-голямо от около три километра край поселенията.) Сродяването с животните в легендите им, за което ги укоряват расистите, подсказва за влияния от душевността с тази от миналия Египет, където човешки качества имат и съответни животински удвоения. За почит, за подражание или за страх.

Почитта им към златото и среброто не като средство за размяна, а като почетен знак за величие и богатство, я е имало и в древния Египет. Строгото разделение на обществените слоеве според занаятите им също ги оприличава на египтяните от старо време. Сетне: сред самите цигани битува легендата за „малкия Египет”, чието месторазположение тя сочи територията на днешна Сирия и южна Турция. Вероятно по тази причина често наричат циганите и „жипси”.

За обществените белези и поведение в живота на циганите, ще прочетем и в диалозите „Тимей” и „Критий” на Платон. За отбелязване по този повод е и обстоятелството, че този древен автор пише за тях като за представители на стара цивилизация, нещо, което подбужда научното въображение да ги свързва и с древната Индска (Харапска) цивилизация. Съществувала в развито състояние още в най-древните времена, тази цивилизация, според някои от историческите свидетелства, е била разрушена от земетръси, а населението й разпръснато не само на север, към Кашмир, но и в другите посоки - на изток в самата Индия, на запад и към Арабския полуостров и дори в Южна Африка. Там, в ЮАР и понастоящем има голямо хорско множество от цигански произход с различна степен на култура и обществен престиж. Твърди се, че сред тях е израснал и Махатма Ганди.

Голямо внимание заслужава също и хипотезата, че огромна част от разпръснатите в Западна Индия хора от Харапската (Индската) цивилизация са се придвижвали с Александър Македонски към Средиземноморието и към древна Гърция, където са отседнали и с времето сами са се причислявали към ромеите. В езика на всекидневието им - „роми”.

Ето за тях и у Славейков: „Днес са тук. А бозна утре/ де глава ще прислонят…/ За бездомните безгрижност/ прави лек световний път”.

Тъй или иначе, животът и поведението на циганите най-вече наподобява обществения живот в Индия. И там, подобно на циганите, съзираме устойчива самобитност, свързана с умелото пригаждане към обществените условия. Поддържат се, но не си помагат в извличането от калта. Който може, нека се изведе сам с качествата и със силите си от човешката почва, за каквато се счита и днес основната маса от населението в Индия. Тази страна вече изпраща свои устройства в космоса, а беднотата обхваща повече от половината от населението, голяма част от което в това отношение е дори под равнището на древногръцкия роб.

Въпреки това Индия днес отново удивява света. Наред с огромната, преобладаваща по величина неграмотна част от населението и хора на най-ниско битово и културно равнище, Индия ражда и величия в културата, в мисълта и в делото, в стопанския живот и в науката, някои от които са ненадминати. Така впрочем е било и във времето на Буда. Дори в неописаните стари времена. От тях, от безличната човешка почва, и днес постоянно изникват личности с достойно участие във всички слоеве на съвременния живот.

Подобия на такива качества виждаме и у циганите.

Изглежда, именно по повод на тези качества те, циганите, днес вече са възбудили държавен интерес и у стратезите на общественото развитие в самата Индия. Съобщава се, че тази държава днес е готова да приобщи циганите, скитащи се по света. За истинските подбуди на това намерение може само да гадаем. Но сред тях най-вероятно са именно качествата на тази народност, доста пригодни за историческата перспектива на държавата, застанала вече твърдо върху пътя на технологичния напредък. Сред циганите, явни и народностно преименувани, има рой таланти от всички области на днешното обществено творчество. Докато навремето основната причина за изгонването им от Индия било несъгласието с кастовия ред, днес този мисловна нагласа у циганите, изглежда, съвпада с намерението на Индия да създаде своя силна креативна класа. Знае се, че творчеството не търпи догмата и робуването на наличното. То е тяхното отрицание, а у циганите този признак на творческата нагласа дори е в излишество. Както в миналото, така и днес. Склонността им да нарушават обичайната логика на всекидневието е описана и в художеството. Радичков се удивява от отговора на циганката в негов разказ за откраднатия кон. На въпроса, отправен й от милиционера, защо са откраднали коня, циганката му отвръща с удивяваща простота - „Питай го дали му е неприятно, че сме го откраднали”. Още по-красноречив художествен израз на тази мисловна нагласа у циганите е художественият гений на Чарли Чаплин. Всичко в мълчаливия език на Чарли Чаплин е естетически парадокс. Противно е на привичното и очакваното.

Способността за приспособяване и преуспяване в непривична за тях обстановка, съчетана с голяма гъвкавост на мисълта и действията им дава възможност най-безболезнено да се смесват или да се приобщават към господстващите обществени слоеве, класи и прочие. И всичко това наред с открояващата се самобитност у останалите човешки множества, верни на циганския бит, нрави и духовност,.

Мое (само мое) проучване на това явление показа, че във времето на  социализма у нас, те, циганите, вече бяха настанени във всички слоеве на обществото. Списъкът от имена и свитъкът от документи, който имах в работното си място, го показваше по недвусмислен начин. Имаше ги по всички етажи на общественото ни устройство по онова време. Подвластната ми тогава информационна система за номенклатурните кадри в цялата страна съдържаше стотици представители на тази народност в централното равнище на властта и на общественото ни устройство. Имаше ги сред имената в политическите бюра и в секретариатите на ЦК на БКП, сред завеждащ отделите и самите отдели, сред министрите и окръжните партийни и държавни ръководители. Често ги срещахме и в обществения актив на БЗНС. Присъстваха дейно навсякъде в общественото ни тяло - в науката, в икономиката, в учебните заведения, сред писателите, хората на театралното изкуство, кинотворците, в музикалния свят, сред дипломатите и прочие области на обществена дейност. Открито или преименували се, а някои и с пробългарска мимикрия.

Освен това у нас преименуването на циганите вървеше без каквато и да е съпротива от тяхна страна, поради което все повече ставаше трудно да се различават от останалите български граждани, освен тогава, когато те самите са сочели своето етническо начало. (Може би това обстоятелство е обнадеждавало и Тодор Живков, когато е предприел разработваната дълго време програма за преименуване и на турчеещото се наше население.)

Исторически безспорното е, че, за разлика от турската народност и от евреите, у нас, във времето на социализма, циганите спокойно навлизаха в обществените структури. За това нямаше никакви идеологически, верски или политически спирачки. Изравнени конституционно и битово с основната част от населението, те сами се приобщаваха към народната ни среда. Преименуването на циганите, което те приемаха спокойно, дори с най-голяма охота, ясно подсказваше дълбочинните промени в общественото устройство по онова време. Подсказва ни и сега, че основната причина за народностните раздори е общественото неравенство. Съответно на това, превъзмогването им предполага превъзмогването на неравенството сред обществото, в което живеят човешките общности. („Лъжеш като циганин!”, укоряваше клиента си преименуваният вече като Димитър хамалин. Бил му обещал едно, а след услугата се отказвал от обещанието си.)

Изпаднал от обстоятелствата в противоречие с обекта на изследването си, бях принуден да премълчавам дълго това изключително интересно и поучително за другите народностни групи явление. Данните от това анонимно изследване можеха да се приемат като довод в подкрепа на мълвата за цигански ген в родата на Тодор Живков. (Повод на споменатата мълва даваше и обстоятелството, че Тодор Живков неизменно се кандидатираше на изборите като народен представител на трети район, плебейският.

Не огласявах данните от споменатото изследване от страх да не скандализирам обществото с етническата им адаптация у нас, придобила тогава необичайни размери. Надеждите ми при по-благоприятни обстоятелства да надникна със спокоен научен интерес в тази информационна система по-късно бяха попарени от информационната вандалщина, която съзрях по ливадите под бившата партийна школа в Горна баня. Дисковете и машинните листове на тази и подобните неи информационни системи в бившия Информационно-социологически център бяха разхвърлени като ненужни следи от отричаното „комунистическо” време.)

За науката е по-важно друго обстоятелство. Историко-социологически интерес буди, например, обстоятелството че този етнос бил навлязъл в недрата на нашия народ без противоречия още непосредствено след освобождението на страната ни от османско владичество. Непосредствено след освобождението и преди Съединението у нас са дошли големи групи от квалифицирани и замогнали се хора от циганска народност в Гърция, търсещи и намерили ново и по-благоприятно поприще за себе си. Най-многобройната група сред тях - иералиите, идват от Византия, а по-късно - и от Османската империя. Някои от тях и сега имат голямо самочувствие. Не желаят да са цигани и сами се наричат българи. Изповядват християнска или мохамеданска вяра, но са склонни и към друговерство и атеизъм.

През съвремието, обсъждано в настоящите писмена, циганското множество в България претърпя доста любопитни и важни промени, от социологическа гледна точка. Започнало още преди освобождението на страната от турско робство, продължило след освобождението и още повече след Девети септември 1944 г., инфилтрирането на циганите в обществените структури, продължи и след 1989 г. Отново по всички стъпала на общественото устройство.

Но и по доста тягостен начин. Циганията, притъпена по време на социалистическото обществено устройство, се развихри с небивала сила при настаналата след 1989 година капиталистическа реставрация. Днес тя се разгръща дори агресивно, усилвайки, от своя страна, и ксенофобията спрямо тях - две допълващи се страни на една и съща нагласа, раждана навсякъде, където цари обществено безредие и корупция по всички звена на общественото устройство.

Забележително е и обстоятелството, че тя, циганията, не среща никаква съпротива от господстващата днес политическа сила. Напротив, без да е заявено, властите гледат на това състояние у циганското малцинства като на нещо напълно естествено и търпимо в обществения ни живот. Нещо, което оживява мълвата за циганския ген и на днешни, важни лица във властта.

Усилва се и нарастващият у нас страх от умаляването, абсолютно и относително, на българския етнос. При устойчивото присъствие в хорското общество на етническите турци, наред с тонуса на раждаемостта сред циганското население, именно то започва да се очертава като основен количествен съперник на българския етнос със застрашаващи го последствия. Градовете, където циганите вече имат превес сред населението, се умножават.

Нараства и броят на стълкновенията между цигани и българи. Нахлуването на исляма сред тях, наред с неустойчивата във верско отношение християнска част от тях, вещае доста мрачни представи за бъдните дни у нас.

Вече се оформя и междуетнически конфликт с непредсказуеми последици.

Другите части на хорското ни множество. Към 2011 г. те обхващаха 786 285 души или 10.6 процента от величината му. В статистиката ги наричат „други народности” макар че в тази група попадат и онези, които по време на преброяването не са упоменали своя етнически произход.

Те се очертават дори като втора по брой съставка на нашето население, разнородна етнически, но и по-субективна от останалите две небългарски негови съставки.

Сред жителите на страната тази сборна група от народностни поддържаше почти една и съща величина от десетилетия насам. Но се състоеше от напускащи или пристигащи исторически субекти, което я прави вътрешно неустойчива и заредена с доста изненади за състоянието на демографското ни цяло.

Към 1992 г. в тази група виждаме представители на руската, арменската, еврейската, арабската, гръцката, влашката, каракачанската и виетнамската народности. През 2011 към тях вече се прибавят и украинската, полската, румънската, македонската, китайската, японската, британската и отделни заселили се у нас семейства, представители на други народности. Бежанският приток и странниците, преминаващи през страната от Средиземноморието, ще я направи още по-пъстра, а в някои отношения и опасна за гражданския ред у нас.

В групата „други народности” най-напред ще спомена българските евреи. Те са на предното място и сред напускащите страната народности. Броят им е намалял под всякакви известни до днес граници и това е тревожен сигнал за собственото ни гражданско спокойствие. Доказано е, че евреите отрано предчувстват упадъка в обществения живот там, където са се заселили, и също така своевременно се изтеглят, мигрирайки в други посоки. В този смисъл присъствието им в една или друга страна е своеобразен знак и за общественото спокойствие или развитието в нея. Отиват там, където е добре или обещаващо да е добре. И обратно - бягат предварително с кой знае какъв усет, оттам, където нещата не вървят или вече са започнали да се влошават.

Именно затова те заслужават внимание дори и с отсъствието си.

Според исторически източници, в родината ни за пръв път се споменава за присъствието на евреи през началото на девети век, когато хан Крум, заедно с пленените византийци, довел в България и няколко евреи. В средата на века от Византия в България се заселили цели групи във Видин, Никопол, Силистра и София.

След основаването на Второто българско царство и при засилените търговски отношения с Венеция, Генуа и Рагуза, значителна част от евреите търговци устроили свои кантори главно във Видин, но и другаде по река Дунав. Присъствието им се увеличавало в средата на 13 век, а в началото на 14 век цар Иван Александър се оженил за еврейката Сара и не след дълго я провъзгласил за царица като Теодора. Поела от стареца властта в свои ръце, тя разделила България на три царства и останала със сина си Иван Шишман и дъщерята Мария (Тамара) в Търново. В Търново евреите приели дружелюбно, дори с охота изгонените по онова време от Унгария евреи. След смъртта на Теодора таеното недоволство от нейното управление обаче се изявило в неприязън сред българското население и под неговия натиск много от тогавашните евреи търновчани се преселили във Видин.

След покоряването на българските царства от Османската империя евреите се увеличават по нашите земи главно от придошлите им съплеменници от Испания по времето на Алфонс Десети. Не се знае точно колко са били изгонените от там евреи, но се твърди, че в Османската империя те са били стотици хиляди. Значителна част от тях са се заселили по нашите места. В рамките на империята те били приети най-дружелюбно от властите. Доказателство за това гостоприемство е и фактът, че през цялото време на османското господство тук, на Балканите, не е отбелязано нито един антиеврейски погром, каквито е имало през това време почти навсякъде из Европа. Тогавашните евреи заселници у нас са били предимно от испаноговорящите или от тъй наричаните сефаради. При други исторически обстоятелства, които само или предимно евреите си знаят, у нас са се заселвали и евреите ашкенази, или хазарските евреи, както е обичано да ги наричат.

Руско-турската война и навлизането на руските войски в България е било посрещано от евреите с неспокойствие и изчаквателно. Само знатните евреи от София, където еврейското население е съставлявало близо една трета от всички нейни жители, запазили града без разрушения и погроми, съпровождащи войната. В преговори с турските властници в града и с подкупи те предотвратили замислените палежи на целия град. Затова Александър Батемберг обявил, че занапред пожарната команда у нас ще се оглавява само от евреи и в чест на спасителния им жест към София наредил при официалните церемонии началникът на пожарната да е редом с най-официалните лица на държавата.

В Сръбско-българската война е имало дори батальони от евреи, проявили истински героизъм в боевете.

В началото на миналия век еврейски заселници е имало почти във всички градове на страната, но най-много в градовете София, Пловдив, Русе, Видин, Пазарджик, Варна, Кюстендил, Ямбол, Шумен, Дупница, Самоков и Бургас. Значително по-малко е имало в градовете Плевен, Враца и най-малко в Търново.

У нас евреите са от различни исторически оформени групи. Еврейското множество в народа ни се състои от евреи, дошли от Венеция и от други градове на северна Италия, от Византия и от Османската империя. Откъм Германия, Румъния и Русия са придошли предимно евреи ашкенази, а всички останали са испаноезичните евреи, наречени сефарди (или сефаради, както са приели те сами да се назовават). Имало е не малко и български евреи, заварени от пришълците. Български, в смисъл, че са родени в нашата страна.

В навечерието на Втората световна война голяма част от евреите в страната, предимно от най-богатите, се изселва предвид задаващата се опасност откъм Германия.

По време на войната у нас в трайните граници на държавата не е имало унищожаване на евреи, макар че бяха подложени на дискриминация, разселвани и потискани по различен начин и главно чрез създаденото еврейското комисарство и неговите органи по места в страната. Единствената държавна проява на неприязън е издирваните от нашите власти евреи в „новите” за онова време земи Македония и Тракия за интернирането им в нацистка Германия, където намират насилствената си смърт над 11 хиляди евреи.

По време на антифашистката борба у нас евреите взимат най-дейно участие в нея. Участват и в партизанската действия, както и в нелегалната съпротива по места.

След 9 септември 1944 г. ги виждахме навсякъде из партийната, административната, дипломатическата, военната, културната и друг род дейности. Под влияние на скритите, но най-активни и масирани прояви на еврейското разузнаване по време на студената война, те постепенно биваха отстранявани от ключовите им позиции. Но по целесъобразност, не виновно. (Бюджетът за борба с израелското и турското разузнавания, е отнемал две трети от общия бюджет на контраразузнаването ни по онова време.)

От преврата през 1989 г. ориентацията им е прозападна и предимно проамериканска. Безусловното господство на евреите в Европейския съюз и в САЩ ги прави естествени привърженици на прозападната политика, макар че евреите в днешна и бивша Русия (главно ашкенази) съвсем не са малко и това е една от скритите съвременни гатанки на тамошните обществени отношения. В международни измерения.

Независимо от конюнктурата, евреите навсякъде са само и единствено евреи. И у нас, и в другите части на света извън новата им държава, те са приятели или сътрудници на другите народностни слоеве в зависимост от това дали към тях се проявява търпимост, или не.

Те, евреите, са най-дейни в подкрепата на съвременната власт у нас и на нейната прозападна и проамериканска ориентация. И в ценностно отношение.

Днес тук са останали около две хиляди човека от тях. Това е знак, че и при тази ориентация и ключови позиции в държавата те не виждат у нас нищо обнадеждаващо за собствен просперитет.

Евреите са самостоятелен свят. Където и да са, те са част от еврейското цяло. В него като в учебен наглед са отразени всички възможни състояния на еврейския обществен организъм и неговите изисквания. Има еврейски парии, презрени и от самите тях, но и в презрението им те са свои. В София, около булевард „Бъкстон” в началото на описваното тук съвремие имаше две категории еврейски свят. Отляво, сред ливадите - бедняшката до неописуемост еврейска махала. Никъде в столицата или около нея не е имало подобно средище на беднота, каквато състрадателно всички хора съзираха край сегашния квартал „Борово”. Отдясно по посока на с. Бояна - стройни еврейски кооперации от замогнали се евреи, от които обаче също се обособяваха и еврейски богаташи, уединили се във вили и в скъпи апартаменти.

Занаятчиите от Трети софийски район имаха по-различен, открояващ се дори сред децата им стил на мисъл, поведение или високомерие. Но високомерие пак по еврейски.

Запознаващият се с различните издания на еврейската енциклопедия ще се удиви от подробностите, които вековете наслагват върху техния народностен кодекс на поведение, нрави и ценности.

Признакът, че евреин е само онзи, който е роден от скута на еврейка ги пази почти като раса. Изразът „български евреи”, които употребих преди малко, означава само две неща - евреи, родени в България и евреи, родени от майка еврейка, омъжена за съпруг от друг произход. В случая български, ако това все пак е било явно. Затова виждаме и чернокожи евреи или евреи с жълта кожа и с какви ли не още външни белези.

Откъдето и да са, каквито и от където да са, те най-напред са евреи и едва след това различни в рамките на това различие.

Те, евреите, са пакетирани и никога не ще излязат от рамките на цялото, от което винаги имат подкрепа в какъвто и да е смисъл. С другите, включително и с мен като личен приятел, те са приятели безотказно, но само когато не ги откъсвам от тяхното цяло.

В заключение: няма по-затворена в себе си народностна група от тази на евреите. Не само сред нашето хорско множество, но и сред човечеството.

Исторически погледнато, от тях българите и останалите части на населението не са страдали, с изключение може би само тогава, когато са били проводници на византийско, после на турско, а днес и на североамериканско влияние. С всичките последици от това.

Освен това сегашната концентрация на световното богатство в ръцете на един процент от населението на света води човечеството към нищото, но тази концентрация отново е в полза на евреите и това е скрит мотив на силата им като племе.

Не ще се учудя, ако евреи се окажат и сред антропотехническите същества. Удивен съм, че евреинът Карл Сейгън във филмовия разказ за химията не спомена дори Менделеев, въпреки еврейския ген на изтъкнат учен химик. (Може би поради императивите на студената война тогава?)

Във всеки случай, антисемитите у нас трудно могат да открият в историята сериозни поводи, за да оценяват отрицателно еврейското присъствие в живота на българския народ. Като изключим еврейското генно начало на генералите от Руско-турската освободителна (за нас) война от 19 век, или поведението на царица Теодора в навечерието на османското нашествие преди векове, присъствието на евреите в обществения ни живот е клоняло преобладаващо към доброто и добруването на народа ни. Положителното им присъствие в икономиката е всеизвестно. В областта на културата - безспорно и с най-високи постижения. В политиката злините никога не се стичали откъм тяхна страна. В съпротивата срещу фашизма и властниците му у нас във времето от 1941 до 1945 г. присъствието им е впечатляващо. В някои отношения така е и за участието им в подобряването на обществения ред по времето на българския социализъм.

За жалост, те днес са и сред изтъкнатите реставратори на старото, носталгично представящо се за младо, начало в обществения ни живот. Както и сред съглашателите с външните врагове на народа ни. Все лоши или сенчести страни в историческото ни битие.

Подобни явления не ще открием в поведението, например, на арменците. Нещо повече, арменците в групата „други етноси” са най-спокойната и обществено най-приобщената към българския народ етническа съставка от населението в страната ни.

На брой у нас днес те са над десет хиляди души.

За първите преселници от Армения в българските земи се споменава през V век. Второто им преселение е през VII - IX век, предимно в Тракия. Следва третото им идване по нашите земи през 1606 - 1610 г. През 1894 - 1896, по времето на султан Абдул Хамид, са избити около 300 000 арменци, а в периода 1915 - 1922 там бива унищожено от турската власт около 1,5 милиона невинно население. Близо 22 000 арменци намират спасение в България по време на депортацията им.

В края на миналия век те са около 11 хиляди сред нашето население, заселили се трайно във всички области на страната, но най-вече в Пловдив, Варна, София, Русе и Пазарджик.

В дейния живот на обществото участват предимно като търговци, открояващо се в златарството и в бижутерията, в интелектуалните сфери на обществения живот, включително в образованието, средно и висше, във фотографията и прочие културни обществени дейности.

Знаменателно е, че арменците у нас се приобщават към въжделенията на народа ни безкористно и в някои случаи всеотдайно. Соча, например, К.  Кеворкян не само като блестящ журналист, а и като многостранна българска личност. Родолюбивите му изяви вече половин век изпълват духовния, политически и житейски свят на нашата общност. Очертават се и като великолепна отплата на съпричастието, с което прогонените от Турция арменци бяха и биват приети у нас.

В групата “други” не е за отминаване присъствието и на руската народностна група. От другите народности в нашата страна, тя е оказвала и днес оказва съществено влияние върху живота на всички ни. И положително, и отрицателно, и нееднозначно.

В случая, използването на думата присъствие е най-уместно, защото руснаците никога не са се заселвали трайно в родината ни, макар че участието им в нейния обществен живот не веднъж се е оказвало съдбоносно.

В края на тридесетте години на миналия век, тоест от когато започнах това повествование, множеството от представители на руската народност се състоеше предимно от стари заселници в страната и от белогвардейските бежанци по време на революцията през 1917 г. и последвалата я гражданска война в царска Русия. Или от друг вид руски емигранти.

Обратът във Втората световна война е накарал мнозина от руснаците в България да се укриват вън от страната или в нейните граници, но незабележимо. Твърди се, че съветската власт ги е призовала в страната, за да я възстановяват. Или по други причини.

Социалистическото преустройство на държавата и икономиката увеличи доста присъствието на руските хора в България. Но и тогава те присъстваха предимно работно в различните сектори на икономиката, администрацията и сигурността.

Реставрацията на капитализма у нас и свързаното с нея обществено устройство измени в обратна посока тяхното положение в държавата. Измени и отношението към тях от страна на българския народ. Всъщност, в неговото съзнание отново се появиха полярни становища и оценки за руснаците изобщо. Както за ролята им в съдбата на нашия народ, в частност.

Тази роля впрочем никога не е била възприемана еднозначно от нашето население.

В реставрацията на капитализма и при разпадането на социализма у нас, основна роля отново изигра съветската, а след нея, в икономическо отношение - и руската намеса.

В сравнение с 1992 г. броят на руснаците, заселили се до тогава в България, е бил над 17 хиляди души. Сега, през 2018 г., той е намалял почти двойно.

Забелязва се обаче оживление около разпродажбата на имоти по Черноморието. В нея интересите на руснаците купувачи са на първо място. Това увеличава, а и занапред ще увеличава, броя им като собственици или като  заселници в страната. Вероятно и в двете си качества едновременно.

Днес пресата и речите на властниците отново настройват народа срещу руския народ. Какво ще последва не се знае, но отношението към Русия е заредено с изначална поляризация в общественото съзнание у нас, която по всяка вероятност, ще е силен фактор в следващите съдбини на страната ни.

Възстановяването на Русия след почти четвъртвековната многостранна криза в цялото й общество радва не само руските граждани, но и много хора по света, включително и много българи. Но заедно с това то тревожи до степен на омраза други българи, предимно сред властващите днес политици и последователите им.

Сега споменатата поляризация вече не е анонимна. От едната страна са хората по света, които симпатизират на Руската държава и на нейните обществени цели вътре или вън от страната. Североамериканските властници, заедно с основните политически и икономически съюзници от Западна Европа и присламчилите се към тях източноевропейци, са от другата.

По този повод и в този социологически разбор, у мен продължава да е загадка и следното обстоятелство. В САЩ евреите господстват в прекия и в косвения смисъл на тази дума. Те определят и политиката на тази държава. В Русия, както посочих вече, също е пълно с евреи от столетия назад. Преобладаващата им част е в обществения й актив - в политическата класа, в администрацията, в културата и в почти всички области на обществения живот. И то на ръководни или ключови места. С тяхна помощ настана и развалата на СССР, но с тяхна помощ и със свойствената им вещина те участват най-дейно във възстановяването на предишния световен престиж на Русия.

Питам се какво е станало сред еврейското племе и в Русия, и там, в САЩ, за да ги видим сега отново в изострено съперничество, дошло вече до неприязън.

Колебливо си го обяснявам и с различията в самото еврейско население в Русия, където преобладават евреите ашкенази, от една страна, и от друга - тези на Запад, (също и в Турция), с преобладаващо испаноезично еврейско присъствие. Съперниченето помежду им е пословично и необяснимо!

Каквато и да е позицията спрямо Русия, метафорично изразено, „отсъстващото присъствие” на руската народност в съзнанието и във въжделенията на българския народ си е постоянна доминанта в неговия обществен живот и с нея следва да се съобразяват не само политиците.

Демографската ни беда. За българското хорско множество може да се кажат и следните думи. Политическите, икономическите и духовните процеси през отминалите три десетилетия промениха не само историческия облик на българския народ. Те доведоха до упадък и неговото жизнено тяло. Научните прогнози за демографското развитие на България вещаят умаляване на нейното население до пет и половина милиона души. Тези прогнози се основават върху научни екстраполации относно състоянието на наличния жизнен потенциал и демографските тенденции днес. Няма обаче научни истини за процесите след това умаляване, освен съображението, че тогава народът ни не ще има необходимите жизнени сили за прекъсване на упадъка. Още по-малко - за възстановяване или за съхранението си като общност.

През юни 2019 г. в сайта Бултаймс бе публикувана прогноза на ООН, според която българите в края на века ще се стопят до 3,6 млн. души. В най-добрия сценарий в края на века в страната ще има 5.5 млн. души. (Според най-песимистичния сценарий през 2100 г. в цяла България ще има 2.18 млн. души, т.е. приблизително толкова, колкото са жителите в момента на София и Пловдив, взети заедно. Изказват се предположения дори за изчезването на народа ни към края на столетието.)

Разлагат се и факторите на сцеплението му като общност.

Икономическият ред през последните десетилетия отчуждава индивида от общественото цяло. Той засилва и оправдава индивидуалистичните начала в живота, в поведението и във взаимоотношенията между хората. Социалното атомизиране на човешкия индивид достигна крайните си граници.

Индивидуализмът започна да разпада и клетъчния състав на общността - семейството.

Внушенията за общественото обезличаване и на биологичната разлика между двата пола - този вселенски императив на съществуванието човешко, предвещават не някакво ново обществено състояние. Говорят и за задаващо се  предсмъртие на народа ни.

Етническият му състав и установените трайни взаимоотношения между съставляващите го етноси започна да се капсулира в своите битови, духовни и исторически начала на развитие.

Еврейският етнос почти напълно напусна държавата. Останалите тук евреи, задържани от досегашния им обществен статус, се чувстват като нейна съставна част само конюнктурно. Ще са в държавата до тогава, докогато нейното състояние е благоприятно или приемливо. Същото важи и за скритите зад българските имена представители на еврейския етнос.

Турчеещите вероятно ще запазят величината си, тъй като, с изключение на краткотрайния период на социализма, обществения им бит продължава да е основният фактор за поддържането й. Затварянето им от етническите мерила и ценностни система се усилва и от разпада на държавната ни общност.

Голяма е величината на циганския етнос. Вероятно той ще се увеличава. Ще се увеличава и капсулирането на циганите у нас в многовековния им етнически модел на поведение и развитие. Възможният отлив от новата и примамливата политика на съвременна Индия вероятно ще привлече много и от циганите у нас. Но това, както изглежда, ще важи предимно за скритата зад българските имена тяхна част. Тя съвсем не и за подценяване като хорско множество. И като присъствие в наши деен обществен живот.

Доста вероятно е наличието, поведението и стремежите на циганския етнос у нас в скоро време да стане важен проблем с разностранни трудности при превъзмогването му. Щом то е възможно, разбира се.

Като кръстопът на връзката между Европа и Азия, а с прокарването на международен път от централна и Северна Европа към Азия и обратно, страната ни скоро ще се превърне в крайпътна територия. Бъдната оценка на България не като държава, а като територия в югоизтока на новата империя - Европейския съюз, за жалост не ще да е пропагандна.

Неясни, отчасти мрачни перспективи за състоянието на нашия народ в утрешния ден чертае и нарастващото етническо многообразие у нас. Та етносите, заселили се вече у нас, са около двадесет на брой! Освен десетте етноса, сочени в бюлетините на статистиката, имаме японци, отскоро и китайци, англичани, власи, копанци и прочие, и прочие народностни множества. Наред с таящите се във всекидневното съзнание спомени от някогашното обитаване от българите на Приволожието, Кавказ и другаде.

Един от двамата проектанти на „прехода” - Ричард Ран, заявил че внедряването на проекта за обществените промени у нас щяло да сведе населението ни до пет милиона. Останалите от деветте милиона или (както го е казал) ще измрат, или ще емигрират.

Така и става. Днес, в началото на 2019 г., българското население вече е седем милиона. Два милиона от него са се стопли в двупосочната емиграция - към небитието и/или към сегашния му исторически образ, в какъвто го превръща Западът.

„Емигрирането” му към жизненото небитие се свързва в общественото съзнание предимно с името на бившия министър на финансите, а сетне той и министър-председател. Като главен палач на народното стопанство, именно неговите разпоредби доведоха до умаляване на народа ни поне с половината от напусналите хорското ни множество човешки същества. Разбира се, и палачите си вършат работата, макар тя да е доста тягостна. Но в съзнанието на споменатия държавник съзирахме стръв и вдъхновение, съчетани (ако съдим по мемоарната му книга) с користолюбие и с ясна политическа концепция. Именно тази сплав от нагласи у това същество лиши милиони трудови хора от жизнените им потребности. Отне им утвърдения чрез и в общонародното стопанство добър жизнен бит. Изхвърли ги от обществена употреба в ключовата област на общественото сцепление и човешки живот, каквато е икономиката. Неговото име изпрати в небитието и стотици хиляди възрастни хора, лишени от нормално и стабилното пенсионно осигуряване.

Подобна роля изиграха и промените от обществено здравеопазване към личното здравно осигуряване, върху което продължават да играят жертвен танц редуващи се всекидневно реформатори. Не то ги уби. Те сами си измряха, но главно заради сполетялата ги неустойчивост на жизненото им поприще, разложено от правените промени в живота им.

Другата посока на умаляване величината на нашето население е живото емигриране в чужбина. То прокуди главно жизнените сили на народа ни. Едни сами се устремиха на Запад от собствените си представи за тамошния по-добър живот. Други го правят под натиска на безработицата, настанала от социалната реставрация в държавата ни. Някои сполучиха и там, главно заради получените у нас работни добродетели, в съчетание с личните им дарби и възможности. Много от емигриралите граждани попаднаха направо в господстващата на запад икономическа експлоатация. Често и робска.

Заедно със заживелите в чужбина минали поколения от нашия народ, те рязко увеличиха българската диаспора, която днес се разпростря едва ли не върху цялото земно кълбо. Днес българската диаспора вече придобива облика на обществен слой, който се вплита в културата, в обществения бит и дори в  политическите тежнения, разгърнали се в много от държавите, където е.

Днес големи множества от български емигранти, обособили се в различни обществени сдружавания, има в десетки държави. Някои от българските средища по света вече са придобили и свой неповторим исторически облик.

Българо-македонски облик, например, имат много от заселниците ни в Канада, в Австралия и Нова Зеландия. В Русия се възражда запазилата се през вековете древно-българска народностна традиция. Оживена обществена дейност и обществени въжделения, свързани с по-новата история на народа ни се разгръщат сред българските заселници в Украйна и Молдова. Забелязват се тенденции към общо самочувствие на българите (емигранти и отдавнашни заселници) в Западна Европа. Будят разнопосочен интерес и петнадесетте хиляди българи в Южна Африка. Съдейки по сведенията от различен род проучвания, макар и разпокъсани, те са нови заселници, чийто избор на тази страна очаква своите научни и исторически тълкувания.

Обособяването на македонците в държава, именувана като Северна Македония, само по себе си утвърждава или буди в съзнанието им наличието на Южна Македония. Защо не и на Западна и Източна Македония, ще кажат македонстващите.

Особено внимание заслужава възраждащият се български дух в днешна Русия. Дълги векове потискан от разнообразни исторически обстоятелства, този стремеж за възстановяването и разгръщането на българското начало в република Татарстан е знаменателен и с друго важно събитие в Руската федерация. Не друг, а нейният сегашен президент Владимир Путин поде идеята за възраждане на бивалото влияние на българите от Приволожието, които цар Иван Грозни през 16 век приобщил към руската държава. Владимир Путин предложил да се създаде Българска ислямска академия, като духовен и образователен център на всички разновидности на тази религия в Руската федерация. И дори извън нея.

Местните власти възприели предложението на Путин с подобаващ възторг. Утвърденият вече проект за строителството на този център, импозантен сам по себе си, вече е в усилен строеж. Академията е със законен статут и с доста амбициозна международна програма за развитието си като притегателен център за всички ислямски племена и народности групи в Русия. Очаква се от нея да се пресекат опитите за насаждане на чужди мирогледи, които нямат общо с истинския традиционен ислям, използвайки религията за политически цели. Държавата и занапред обещава да подпомага тамошните мюсюлмански школи в системата за религиозното им образование.

Появата на българската ислямска академия в Руската федерация може да възроди цивилизационно и някогашната Волжка България. Основания за такова предположение дават различните пробългарски тежнения в Русия и преди появата на споменатата академия. Руският историк Карамзин още през 18 век включи Ю южна Русия - включително и чеченците сред тях.

На 14 юни тази година, пак в старата столица на Волжка България - град Болгар, на ежегодния празник „Изге Болгар жыены” („Събрание в Свещения Болгар”) по повод приемането на исляма във Волжка България през 992 година, главите на четирите най-големи мюсюлмански управления в Руската Федерация подписали „Социална доктрина на руските мюсюлмани”. Документът е от около 50 страници и има характер на съглашение по въпросите на обществения морал, здравословния живот, семейството и децата. Засягат се също въпросите за социалните пороци, патриотизма, държавата и държавната служба, както и отношенията на мюсюлманите с представителите на другите религии.

По мнение на авторите му документът вероятно ще е ефективно средство за доброто представяне на руската мюсюлманската общност и нейните интереси, включително на международно равнище. Президентът на Татарстан Рустам Минниханов и Владимир Путин виждат в това начинание възможност както за консолидация на руските мюсюлмани, така и разумен начин за интегриране на Русия в ислямския свят.

В идеята на Путин за създадената вече Българска ислямска академия прозира стратегически замисъл, чието пълноценно осъществяване ще е съдбоносно и за самата Руска федерация. Днес, казано общо и приблизително точно, Русия е съставена от две народностни и културни формации - Западната, предимно славяно-християнска и източната, преобладаващо тюркско-ислямска и свързаната с нея култура. Тази историко-културна двойственост е свързана от преданията предимно с покоряването в най-жестоки войни от Иван Грозни на някогашната българска държавна, народностна и племенна общност. Ознаменувано е дори с храм-паметника Василий Блажени на Кремълския площад.

В случай, че се появи институция, която да обедини в благосклонна от държавата проекция двете части на Русия, тя, тази институция, ще се превърне и в културно-исторически стожер на всички „россияни”. Не само политически, каквато днес е държавата.

Не е трудно да се предвиди колко голям подтик ще се окаже това начинание за възраждащите се там пробългарски въжделения не само сред българеещите се там. В историческите граници на Волжка България са живеели не само Котраковите българи. Там са пребивавали и общували с българите рой малки племена, които са се родеели с главната племенна сила в тогавашната държава - българската.

Била е и държава с най-големи за времето си измерения в тази част на евразийския континент. Границите й са достигали чак до Северното море. Част от тези народностни групи и днес се заявяват като потомци на волжките българи. Оживлението около откритите пръстен и меч на хан Кубрат в днешна Украйна, оживление, надхвърлило още днес нейните граници, е, струва ми се, точен показател и за разширяващото се българското самосъзнание в тази част на света. Днешното влияние на исляма сред тях ще усили интереса към спомената българска ислямска академия, а чрез нея и към българското начало в съзнанието и в поведението на населението там.

Може би бъдещето ще превърне град Болгар и тамошния български ислямски център в ново международно лице на България, ако наистина населението ни се сведе до четири милиона (три от които най-вероятно цигани и турци).

Твърди се от българи в Афганистан, че в тази държава също има голямо множество ислямски българи, обособено в общественото съзнание като едно сред племенната в тази държава.

Задава се следователно и проблемът как ще се развива занапред българската народност с двете си верски лица - християнското и ислямското. При това в международни измерения. Ще намери ли нашата държава най-точният път за установяване на необходимите взаимоотношения и подкрепа между тези две Българии?

Освен това в днешна Украйна има още две български исторически гнезда на българщината - Таврическите и Бесарабските българи. В Молдова хората със заявено българско самосъзнание са над сто хиляди. На запад в евразийския континент, на запад и от нашата родна територия също се възраждат потиснати от историческите обстоятелства български въжделения в исторически утвърдили се общности.

Един от примерите за това е населението в република Босна. Твърдеше се, твърди се и днес, че тази страна е приютила прогонените от средновековна България големи множества от богомили, които по-късно били насилствено ислямизирани. Ценна цветна миниатюра от италианското Чинквеченто (15 век)  изобразява как хора от населението в тази част на полуострова, сочени в самата миниатюра като българи, се къпят с дрехите си. Само лошите обстоятелства и злата участ попречиха на изкуствоведката, старши научен сътрудник от Института за култура, д-р Ива Любенова да ни покаже социално- историческия фон на това къпане. Но и сам по себе си този културен артефакт е съществен възел в една историографска тема, която вече се подема и в самата Босна.

На север от Австрия, в Бавария, също се таи нещо българско в тамошното  обществено съзнание. За него заговорил не друг, а Йозеф Щраус в свободните му разговори с Тодор Живков във Воден. Дали това е било случайно подхвърляне за някогашното българско коляно от кубратовите изселници, или само словесен израз на дипломатическа взаимност, това не е известно. Но легендите и преданията за племето „сорби” в Германия не бива да остават вън от полезрението на българщината в науката.

Банатските българи в Унгария, голямото хорско множество от българи в днешна Испания, в днешна Германия и във Великобритания също се оформят като трайни, народностно обособявани български диаспори. Америка, Африка, Австралия и Нова Зеландия също са белязани от българско присъствие. Не е уточнен със сигурност броят им, но досегашните пресмятания ги сочат като множество от над три милиона сънародници.

По този повод заслужава внимание и следната мисъл. Умаляването на населението в страната, както го вещае бивша североамериканска посланичка у нас, вероятно ще сведе българската народност до три милиона души и в границите на страната. Сиреч ще изравни по българи двете Българии, тази в родните граници, и другата - олицетворявана от нейните диаспори по света.

Както изглежда, тази цифра е постоянен и трагичен признак в историята на българите. Писателят Владимир Зарев неотдавна (май 2019 г.) съобщи за историческата драма на българите в тяхната история от поробването им от Османската империя до днес. По онова време турските власти са поробили тримилионно българско население. В същото това време тримилионно е било населението и на тогавашна Англия. След освобождаването на народа ни от руската армия през деветнадесети век българите в страната са си останали три милиона, докато в Англия населението достигнало тридесет и три милиона души. Писателят обяснява това с установената от Сюлейман Великолепни практика да се изтребват възраждащите се корени и жизнените сили на това население, което и тогава, и през 1844 г., е било второ по големина в цялата империя. Но пак три милиона. Еничари, издевателства над жените и безброй кланета през всичките векове на робството са поддържали (преднамерено според писателя) величината на българите в империята на постоянно демографско равнище.

Народът ни през това османско робство не е само робувал, както е обичайното да се твърди. Той е воювал с поробителите. В статия на д-р Веселин Стоянов, публикувана в сайта „България без граници” през 2017 г.,  се изреждат десетки бунтове, въстания и съпровождащите ги кланета от страна на османските власти, които показват размерите и на съпротивата, която им е оказвала българската народност. Тази съпротива срещу робството е била най-неспокойното време на империята, тъй като е идвала от най-големия народ сред подчинените народи в нейните граници - българския.

Наистина има нещо тягостно в съдбата на българите през цялото му историческо битие. При поробването им от османците българите са били три милиона. В преброяването през 1844 г. те отново са само три милиона. При освобождаването от османска власт също са три милиона. След края на „прехода”, предприет от преклонилите се пред чуждоземни сили български власти и според потребностите на САЩ (както го е заявила техният дипломатически представител), те ще се сведат до три милиона. Но в него отново ще останат (дано останат и те) само три милиона българи, тъй като другите народностни съставки на нашия народ си остават в трайни величини.

Дори в повече…