Татяна Любенова

Пристигнал преди доста време при нас със “Сините птици”, донесъл ни “Песента на светлината”, преминал през “Не се пилей, Живот”, изпял “Небесната соната”, потъвал във “Пелиновите си безсъници”, копнял по свойте “Боси залези”, “Ловецът на ветрове” - Осман Мустафов, неусетно достигна 70.

Една достолепна възраст, която ни кара винаги да направим своята жизнена равносметка, но и една невероятна възраст, богата с плодовете на изминатия път.

Една възраст, в която още нищо не е свършило, и есенните плодове на творчеството раждат нови истини и нова поезия, в която подвластният на словото закодира своите знаци, за да остане.

Най-новата книга на Осман Мустафов “Ловецът на ветрове” отново е дело на плевенското книгоиздателство “Северно ехо”. Ние, издателите, искаме да му благодарим затова, че през годините си останахме верни в сътрудничеството и приятелството и да му пожелаем Пътят на Поезията да продължи.

“Ловецът на ветрове” е книга в три цикъла: “Бог дал… Бог взел”, “Танцът на тръстиката” и “Скрити белези”.

Те са като три основни жалона, които очертават не само канавата на стихосбирката, а и смисъла на поезията, която изтъкава тази канава.

И той тръгва през годините, за да преживее отново своето човешко Време и да извлече от него истините. Годините изтекли с ледоходите, посяли мъдрост в очите, оставяли гърлото сухо под студените зимни лъчи.

Но и годините, в които е гряла обич, дори в дните сиви и слънцето е стопявало мрака, в които песните са се раждали в синевата, а чувствата са се рояли пред белия праг; годините, в които, наранен и различен, поетът се е прераждал в нова наивна любов. Той ги приема такива, каквито са.

Защото те са му донесли и нещо изключително в тревожния свят:

“Не шумете в съня ми, мои изтекли години.
…Тихо…внуците спят!”

Една поанта, отговор за всички въпроси, които си задаваме, достигайки билото на Живота. Билото, което не изглежда като край, а обратно - “предвестник на новото начало”.

Смислово това потвърждава за пореден път една особена черта на поета Осман Мустафов: колкото и да е наранен, колкото и белези да носи от изтеклото време душата му, колкото и загуби да е имало в живота, поетът никога не загубва вътрешни си устои, той винаги намира извора на новото начало, защото го води светлината на доброто, на обичта, един мъдър оптимизъм, който е по-силен от отчаянието.

В този цикъл на книгата ни докосват различни нюанси: тук е “момчето с червения акордеон”, но и пенсионерът треперещ “като псе във зимен студ”, който обаче не иска “развод с човешкото”; тук е Героят - самият поет, преминаващ през драмата на битието и осъзнаващ че “когато животът те хвърля в дълбока вода, трябва да можеш да плуваш”; тук е червената роза, в която се е влюбил и белите птици, които му даряват криле за полет, за да стигне до прозрението: “…днес нещо пак загубих, но утре нещо ново ще спечеля” и защото “вярата във изгревите млади” го държи изправен в този свят, защото в душата му “едно море живее”…

Много дълбоко е усещането на автора за Времето, за човешката болка от загубите. Неговите мисли звучат изключително метафорично: “тишината стене в ухото на Времето”; “черните миди разтварят седефени пазви”; “едно крехко глухарче стои на крачето си тънко” и “топла сълза бразди по студената скула на камъка”… И поетът ще каже:

“Навярно такъв - така съм потребен -
да прераждам болката в стих.”

И още:

“От себе си не мога да си тръгна…
…………
Безпътната душа гори
сред хаоса от мрак и светлина
(и не приема тъмното за свое).”

Цикълът “Бог дал…Бог взел” е изпълнен с много човешки прозрения, изразени мъдро и все пак с характерният за Осман Мустафов разпознаваем стил.

Особено силно е посветеното на поета Ахмет Емин Атасой стихотворение “Изселник”. Сам преживял тая съдба, Осман ще ни каже: “В стиха да гориш - това е съдбата ти. И една обич да те разкъсва между розата и лалето.”

Философските прозрения на поета намират своите общочовешки измерения, но се взират и в отделните човешки съдби, в тяхната драма и надмогване на трагизма (”Старата мома”, “Елизабет-кралицата”, “Мислителят”). Защото “си е струвало да си роден, макар прашинка малка от Всемира”.

Във втория цикъл “Танцът на тръстиката” Осман Мустафов ни повежда по други пътеки.

Самото стихотворение “Танцът на тръстиката” е една цялостна метафора на младостта и любовта.

Оттук нататък поетът ще ни разкаже за своите първи любовни трепети, когато момчето става мъж, а момичето - жена, сътворявайки заедно първият си човешки спомен (”Спомен”); ще ни въвлече в играта между двама, чиито духовни светове се разминават (”Играта”); ще ни покаже, че можеш да надмогнеш и раздялата, макар да си като “птиче със прекършено крило”, зъзнещо във пепелта с петички боси; ще ни нарисува копнежа си по своята самодива (”С дъх на лято”), копнеж за топлина и човешка близост, разчупващ оковите на догмите и политащ над сивотата, “в жадувана любов да изгориш” (”Отлежало вино”, “Усет за лято”, “Оключено небе”).

Цикълът е изцяло любовен, защото поетът вярва дълбоко в това най-светло човешко чувство. Каквито и рани да ни носи то, просветлението винаги ни възражда. В тези стихотворения са нарисувани пищните картини на поетовото въображение, които са изключително многоцветни, които ни хвърлят в огнените му мъжки преживявания, но и в нежността, където “в нощите звънят реките в синьо” (”Тайфуни”, “Ела”, “Небесни лалета”, “Опасна красота”, “По Чехов”, “Среднощен шепот”, “Нежност”). Една душа, изпълнена със обич е душата на поета.

Обичта, преминала през ада и оцеляла, е нещото, което той иска да завещае на света, когато си тръгне (”За тебе, обич”).

“Скрити белези” е назовал третият цикъл в стихосбирката Осман Мустафов. В него той отново се връща към своите философски прозрения за живота, за човешкото битие и неговия смисъл, търсейки там и своите “белези”.

“С онези скрити белизи в сърцето -
все още дишам.
И думите на своето мълчание
в нестройни стихове изписвам.
Край мен се стели бяла тишина,
а сред синева трепти надежда.
И моят ден, окъпан от роса,
по чистите пътеки ме повежда.”

Когато в старата ковачница Съдбата кове дните ни земни и когато всеки мъкне камъка си към Голгота, трябва да има в края на стръмния път една “последна радост”, като Люцкановата, вярва поетът.

Такава е човешката душа: “рисува в небесата щедро слънце” или “на гладния поднася мъдро слово” (”Такава е”); търси вечно вярната посока и макар на крачка от финала да се спъва, не страдай мълчаливо, съветва ни поета (”Пирова победа”). Той лекува живота си с “миг мимолетен, с цветен прашец на миражи” (”Като сянка”); той го кани заедно да танцуват, без да правят “като вехти лихвари” сметки колко си дал и колко си взел от Света и танцът им да се вихри не по балове светски, “а в синева на простор безпредел”(Танц”).

Душата му е чиста, прогонила е мисълта за мъст - “сега боли ме само от любов”(”Мъст”), молбата му към цялата Вселена е “денят да не потъва във бездната с дълбока тъмнина” (”Молба”) и затова изрича:

“На зрящите слепци в очите
наливам щедро блага светлина”.

Последните три стихотворения в цикъла и в цялата книга са голяма равносметка. Ние сме гости на тази Земя, казва поетът, а “знае се, че гостите не плащат”.

Но плащаме - за всичките си грешки и илюзии, борим се със себе си и си задаваме сакралните въпроси:

“Във този свят и мъдър и безумен,
след вихрите на мрак и светлина,
дали онази нота ще поправя? -
онези грешна нота в песента!
А песента да дам на ветровете
и да звъни в лиричния ми дъжд…”

След своите лутания, поетова душа се намира в среднощния стих, в поезията (”Среднощен стих”), защото:

“От златно зрънце там кълни надежда.
Едно дете подава ми ръка
И към далнината с вяра ме повежда.”

Оптимистичен е краят на тази книга, която Ловецът на ветрове - Осман Мустафов ни поднася:

“Единствен мой Животе, във леност не притихвай.
За да сме потребни в този свят огромен,
дишай, мой Животе, дишай, дишай, дишай!”