Осман Мустафов

ГОДИНИ

На съучениците ми
от гимназия “Л. Каравелов”,
гр. Копривщица, випуск 1969 г.

Мои години с ледоходи изтекли,
колко мъдрост посяхте в двете очи?
Колко жажда оставихте по сухото гърло?
Колко ме стоплиха студените зимни лъчи?
Но имаше обич - дори и във дните ви сиви.
И слънце топеше без жалост плътния мрак.
Имаше песни в синева полетели
и чувства без ред се рояха пред босия праг.
Колко дълго пътуване с вас, мои години!
А вие ме мамехте с най-нежния зов
и ме връщахте в пътя - наранен и различен,
а аз се прераждах в нова, наивна любов.
Приех ви такива и други - не искам.
Имам си радост в тревожния свят.
Не шумете в съня ми, мои изтекли години.
Тихо… внуците спят.

ПРЕДВЕСТНИК

Обезлюдя душата ми.
На пръсти се изниза дъхавото лято.
И птиците се пръснаха
по южните посоки на света.
По златен листопад вървя,
по пътища безименни.
Нетленна тайна крие
привидното спокойствие на океаните.
Но в нозете на смълчаните дървета
съзирам цвят, изригнал в бяло.
Усмихвам се…, не е ли той
предвестникът на новото начало!

ГЕРОЯТ

Ти си героят в своята истинска драма.
Сам си на сцена въртяща,
роднини и приятели - няма.
Нищо не искам от тях -
може би само мъничка дума,
но ти си с проблем
(на всичко отгоре и беден!)
и бягат от тебе като от чума.
Прашна, луната се хили
над усукани тъмни пътеки.
Дълбаеш в скалата с кървави нокти
и търсиш пътища светли и леки.
И болка прегърнал - понякога
цветно сънуваш.
Когато животът те хвърля в дълбока вода,
трябва да можеш да плуваш.

МОРЕ И ЛЯТО

В морето на душата ти е сухо.
Заседнали са тежки, тъмни кораби.
В каютите им спи вековна памет.
Мирише на пиратски ром.
Морето във душата ти е жадно.
Посреща с радост своя летен дъжд,
а той на земното притегляне подвластен,
над бягащите сребърни вълни
се лее със озонов звън.
И на разсъмване русалките запяват.
Коралите неистово цъфтят.
С криле на елф душата ти полита
и бърза да целуне лятото.
Морето в лятото е лудо влюбено.
Съблича го със първи слънчев лъч
и милва нежно топлата му плът
с прохладата на сините обятия.
В душата ти едно море живее.

УМОРЕНА МОЛИТВА

На Моника

Тишината ли стене в ухото на Времето?
Или бледи сенки долавят
как от рана сълзи уморена молитва.
Черни миди разтварят седефени пазви
и бездомният стон се понася
в бездънно пространство.
На ръба - едно крехко глухарче,
с надежда стои на крачето си тънко.
Плява и пепел завихрят живота
в торнадо.
Топла сълза бразди
по студената скула на камък,
а очите му търсят бялата птица в небето.

МИСЛИТЕЛЯТ

Когато в нощта потъваш сам
сред тъмните вълни на самотата,
когато след поредния подложен крак,
препъната, в теб кърви душата,
по пълнолуние назад не се завръщай,
във всеки миг е новото начало.
Лекува времето - ще отболи
и после в пепелта ще е изтляло.
Ще се разсъмва в росен цвят съня ти
и светъл дъжд над теб ще заръми,
в небесна синева ще чезнат бавно
във мислите надвиснали мъгли.
Пред мрака не подгъвай колене,
макар че носиш кръста на Съдбата.
Време е да се изправиш сам,
отпил от силата вълшебна на тревата.
О, нека да е светла мисълта.
Отново пролет е. Светът е тъй зелен.
И не притихвай в сива самота -
като Мислителят, изваян от Роден.

РЕКАТА НА ЖИВОТА

Не може мракът да надвие утрото,
когато слънцето покълва над Земята,
когато без посока и без бряг
тъмното се стапя във душата.
До аления залез този ден е твой
и тръгваш по килим на Светлината.
Вярата те носи на криле
над финалните акорди на тъгата.
Тогава, озарен, ще проумееш,
че тъмното - и то умира.
Че си е струвало да си роден -
макар прашинка малка от Всемира.
Че трябва до последния си дъх да си Човек
по пътя неизбежен към Голгота
и пее тайната река във теб.
Реката светла на Живота.

ТАНЦЪТ НА ТРЪСТИКАТА

“Толкова много тръстики,
а само една се люлее…”
текст от песен

Толкова много тръстики,
а само една се люлее.
Птица ли кацна на нея
или вятър в косите й вее?
Вие снага тънкоствола,
по тревите покълва росата.
Небето коприна раздипля,
във синьо пристъпва зората.
Толкова много тръстики
в тази тръстикова нива,
а само една се люлее
и само една не заспива.
Във унес сама се усмихва.
По лунни пътеки все тича
едно кадифено момиче,
влюбено, вече обича.
В огромно море от тръстики -
само една се люлее.
Обич в душата й пърха.
Река във сърцето й пее.

ПРЕД РАЗДЯЛА

Когато Любовта отнасят ветровете
и огънят в огнището изтлява,
когато вляво все повече боли
и в мислите се вихри суха плява,
ще можеш ли докрай да се надмогнеш.
Да хвърлиш в бездна всичко изживяно.
И в нова връзка пак да се повториш -
като мелодия от счупено пиано.
Пред тъмното и неизвестно време -
да си река от съвест озаптена,
за да сравняваш всяка нова близост
със първата, безумно наранена.
Ще се стеснява плахо хоризонтът
с плесниците на хиляди въпроси
и птиче със прекършено крило
ще зъзне в пепелта с петички боси.