МОРЕ

Драгомир Шопов

***
Какво запомних от деня? - Морето
напуснато, само. А вятърът
дълбаеше по пясъка неясните си стъпки
и после ги изтриваше вода. И вятърът отново
връхлиташе върху брега. И все така -
една борба безкрайна, продължила
навярно дълги векове.
Море и вятър.
А на хълма, горе,
където почват старите лозя, до пътя
един човек запрягаше в каручка
изпосталяло конче. Чаках го да тръгне -
да видя как в каручката ще събере
последните лъчи на есенното слънце
и крясъка на чайките. И може би
вика на избелялото море…
И подир него щеше да остане само вятърът -
по-стар от пясъка, от мен, от кончето,
от непознатия човек.
По-стар от нас и вечен,
но все самотен в своята победа…


***
Ръкопляскам на гларуса,
който не се страхува
от връхлитащата върху полета му вълна.
Благославям песъчинката
в дланта на брега,
отразила изгревите и залезите
на този живот.
И търся едно водорасло -
да завия сърцето си с него,
и да остана тук, вечно тук…
Тук,
докато има море и суша,
докато има солени ветрове,
които стихват в нашите души -
пристанища на обич
и всеотдайност…
Просветват чирози
като изсушени светкавици на балкона.
С листа от смокини
е закърпено
извехтялото бяло небе.
Ще изпия глътка вино
в черупка на мида,
за да забравя
обратния път…


***
Отива си от мен денят полека -
подобно на далечен кораб, който вече
спокойно с хоризонта ще се слее.
Отива си денят. Защо му бяха нужни
несдържаните крясъци и грубите ръце?
Сега на гларусите всичко доверявам.
Нека само
да доживея ден поне.
Отива си денят.
И ризата ми е готова да ме съхрани.
Изпрана е, със бисерно парче от мида
ще я закопчея. А малкото щурче,
което под яката е заспало,
навярно утре ще ви каже
какво е нужно, за да има песен.


***
Колко е часът? -
Колкото да изпия една бира,
една страшно студена бира
и да усетя вкуса на утринното море,
преди да разбера,
че вече е късно, че е много късно,
тъй като малката къщица на брега
отдавна я няма.
Отнесе я най-голямата,
най-яростната вълна
и по пясъка всички следи са изтрити,
а вятърът е заспал на разсъмване…
Бил ли съм тук, бил ли съм?
Дали все пак някога ме е имало
на този бряг,
в къщата върху пясъка,
пясъка, ситно счукан
в хаванчето на Бога.


***
Иззад смокинови дървета,
под сенките на лозов лист
аз виждам как блести морето
като изящна стъклопис.

И само гларус го издрасква
със своя невъздържан грак.
А после пак вълната властно
захапва каменния бряг.

И в упорита надпревара
деня го сменя следващ ден.
Как всичко, всичко се повтаря.
И ще го има подир мен.


***
Открай докрай - море.
И синята утеха
сега във моята душа кръжи.
Нептун отмъкна
старата ми дреха
от обич, удари…
И тя лежи
далеч от мен съвсем ненужна
и вече нищичко
не ми тежи.


***
Вървим
по дългата пътека от лъчи,
а силен морски вятър
думите ни взима.
Една смокиня
в синьото мълчи
и чайките повтарят
твойто нежно име.

Не се отдалечавай, моля те!
Аз знам,
че хванат ли ме в мрежа
слабост и неволя,
ще се изправя пред морето
като в храм
и тук, от този бряг скалист,
ще се помоля:
Море, море,
на вярност ти ни научи
и нека грешна стъпка
никой да не стори.
Смокинята ще продължава
да мълчи,
а може би ще иска да говори…


***
От утрото, родено във морето,
откъсвам този светъл лист, където
ще се опитам думите на моя ден
да сложа.
А може би това е невъзможно!
Не е ли по-добре да разчета какво
ми шепне близкото смокиново дърво?
Какво ми носят тежките рибарски мрежи -
навярно болка, обич и копнежи.
Какво по уличката стръмна
ще ме срещне -
навярно нещо ново. И незнайно нещо.
А от балкона нежното мушкато
дали ще ми припомни:
днес е твойто лято!
Дали? Не знам.
Макар че времето измина,
ще го запазя в тази раковина
да слушам думите ми как шумят, когато
отдавна ще е мъртво мойто лято


.

***
Отразено небе във водата,
в която
се оглежда учуден
скалистият бряг.
Ще си тръгнем от тука
с горещото лято,
без да знаем
ще дойдем ли някога пак.
И ще има пак лодки,
и чайки ще има.
Под смокинови сенки
ще отдъхва денят.
И ще бъде далече
голямата зима,
към която душите ни
бавно вървят.
Но сега, но сега -
ти разбираш ли -
още е рано.
Изживявай мига.
Изживявай красивия час.
А когато си тръгнем,
тогава нека остане
едно топло море
като спомен за нас.


***
Неопетнено ли се спуска
небето бавно върху нас?
Под стъпките ми вятър хруска
и чайките крещят на глас.

А аз се взирам в синината
и моята душа мълчи.
Тя тук е част от необята -
душа от въздух и лъчи.

И знам, че надалеч остава
шума, оплитал ме с въжа.
Тук няма блъскане за слава.
Тук няма място за лъжа.

Пространно чисто. Думи боси,
облъхнати от бриз и сол.
И силната вълна ми носи
една черупка за престол.


***
Зъзне премръзнало моето лято,
моето лято с очи от тъга.
Всичко отмина. Разбрах го, когато
пуст и ненужен остана брега.

Стъпки самотни и ласки изтрити.
Тромави гларуси. Пясък студен…
Няма ги дните ни, няма ги дните.
Нещо го няма във теб и във мен.

Само морето се блъска в земята,
кърти със зъби дървета и пръст.
Само вълната се бори с вълната,
жадна за битки, преляла от мъст.

Всичко напусто. Животът изчезва.
Има ли друг подир него? Какъв?
Тази вселена е яростна бездна,
сбрала усмивки, и сълзи и кръв.

Тя е морето. Брега. Самотата.
Думи за помощ. Издъхнал делфин.
Тя е остатък от моето лято,
дето потъна във облака син.

Вече го няма. Разбрах го, когато
чужд и ненужен остана брега.
Моето лято, премръзнало лято.
Моето лято с очи от тъга…