ПОСЛЕДНА МЕЛОДИЯ

Елина Георгиева

Обичам разходките. Всяка вечер разхождам кучето си по един и същ маршрут.  Обикаляме квартала, между блокове и градинки. Обичам да наблюдавам хората в него: нервни и забързани, които винаги нямат време; обикновено сърдити възрастни мъже и жени, седящи на пейки пред блока - наблюдават съседите си, оплакват се взаимно от деца и снахи или играят карти.  Деца тичат и играят, смеят се, плачат, карат се и викат. Шумно, но това е знак, че кипи живот.

Едно от местата, през които преминавам с очакване е кварталният парк.

На ъгъла на парка, на края на една от оживените алеи, застава дядо - леко прегърбен,  с окъсано сиво палто, на стари, не изпрали се петна, тъмни панталони, на които не се знае платът ли е тъмен или от мръсотията и времето са потъмнели. Побелял - бели са и дългите му мустаци и брада. Времето е оставило своя отпечатък и върху лицето му. Но въпреки резките по него, то е светло и често усмихнато. Погледът - мъдър, но изпълнен с тъга.

Този дядо идва, незнайно откъде, с една мръсна платнена чанта и цигулка. Изважда от чантата стара шапка, поставя я пред себе си, вади лъка на цигулката, изпъва се сам като струна и с енергични движения започва да свири.

Започва с весели и живи мелодии, приканващи да затанцуваш. Игриви звуци, бързи ритми, мажорен тон. Децата, които играят в парка подскачат, смеят се и танцуват. Постепенно в шапката на музиканта се появяват монети. Някои минувачи се спират да го послушат, други го подминават. Майките в парка почти не го забелязват.

Цигуларят се спря за почивка. Наведе се, погледна в шапката и се засмя:

- Ще има за хляб и сирене, може и за една лимонада да остане!

След кратка пауза взе цигулката и този път засвири нежна, носеща тъга мелодия.

Лъкът милваше струните, сякаш искаше да ги успокои, да отнеме тъгата им. А те от своя страна трепеха едва забележимо, сякаш от страх и съмнение, че в този самовглъбен и студен свят в някои ще може да усети болката им.

Спряха се минувачи. Майките от близката пейка млъкнаха. Тази мелодия успя да ги докосне. Аз самата се натъжих. Не след дълго музиката спря.

Едно момиченце се приближи до шапката, пусна няколко монети  вътре и с невинността си попита:

- Дядо,защо свириш тъжно и си тъжен?

- Защото има и тъга по света, моето дете.

Момиченцето избяга да си играе, а музикантът започна да прибира нещата си.

- Не винаги съм бил тъжен - каза по скоро на себе си, но аз го чух.

- Каква е вашата история?

Това моя глас ли беше? Аз ли го попитах? Чувстах се развълнувана от последната му мелодия.

- Всички имаме история. Моята е като на голяма част oт колегите ми от моето поколение.

Дълги години концерти по света, старост и малка пенсия.  - засмя се - Да бях учил за адвокат, както искаше баща ми!

Семейството ми не беше заможно. Татко беше дърводелец, майка ми шивачка. Тя шиеше понякога денонощно, той изпиваше каквото изкара. Имахме съсед, даскал по музика. Живееше сам и понякога ме викаше да му помагам да пазарува. Аз бях осемгодишен и ходех с удоволствие с него - винаги получавах бонбони.

Един ден бяхме в бакалията и той ме помоли да прочета табелка.

- Виж какво пише тук, забравил съм си очилата!

Аз мълчаливо наведох глава. Никога не бях ходил на училище.

- Можеш ли да четеш?

Вечерта съседът проведе разговор с майка ми. Той говореше, тя плачеше. На следващия ден даскалът ме записа на училище. Всеки ден след училище, отивах в тях. Караше ме да пиша, по-късно да чета, а той свиреше на цигулката си. След няколо месеца не само четях гладко, но различавах композиторите и какво свири той. След известно време ми показа как да държа цигулката и ме научи да свиря.

Минаха години. Вече свирех всичко, което даскалът знаеше. Той отказваше да свири. Казваше, че съм станал по-добър от него.

Когато навърших пълнолетие, отново дойде да говори с родителите ми.

- Не! Нямам пари, с които да го правя безделник! - крещеше баща ми - Ако ще ходи в София да учи, ще е за адвокат - като братовчед си!

Разплаках се и побягнах навън. Вечерта майка ми дойде при мен и ми каза:

- Сине, скрила съм малко пари от баща ти. Иди в столицата да учиш. Запиши каквото иска сърцето ти, не е нужно баща ти да разбира.

Заминах. Приеха ме в музикалната академия - цигулар.

В София срещнах нея - Анета, моята първа и единствена любов.  Тя следваше медицина. Страстна, пламенна любов. Следяхме за концертите на симфоничния оркестър и се вмъквахме тайно, вечер ходехме на Витоша и гледахме звездите. Живеех на един тъмен таван, а тя идваше и внасяше светлина в  него.

Не след дълго в академията забелязаха таланта ми и ме изпратиха на прослушване на симфоничния оркестър. Станах цигулар там! Започнахме репетиции, пътувания извън страната, често отсъствах. Сякаш мечтите ми се сбъднаха!

Скоро получих телеграма от майка ми: „Сине, прибери се. На баща ти не му остава много.”

Хванах първият влак за дома, но закъснях. Заварих майка си да плаче в ръцете на една съседка.

Баща ми така и не разбра, че не следвах право.

Върнах се в София след три дни и пак заминах за концерт в Европа.

Когато се върнах, Анета си беше събрала багажа.

- Не мога повече така, искам дом и семейство, а теб все те няма.

Бях съкрушен. Светът ми се срина. Отдадох се само на работа.

Но годините си летяха, аз остарях, появиха се нови и млади музиканти и скоро нямах работа.

Жилището беше на банката и след като не можех да покрия вноските, си го взе. Работех тук-там, но без никакъв опит - ниско заплащане. Спях по евтини тавански квартири, но в един момент нямах пари и за това.

Старият цигулар млъкна, започна да брои монетите в шапката. Аз стоях замислена.

- Мръква се вече - усмихна ми се той. - Изкарал съм и за една лимонада!

Аз се прибрах все така замислена за превратностите на живота и малко по-благодарна, за това, което имах.

На следващият ден се появи новина:

„Тази сутрин, патрулиращ полицай намери на пейка в парка възрастен мъж, починал в съня си. До него са намерени шише лимонада, платнена чатна и цигулка. По документи той няма адрес и роднини и няма на кого да остави цигулката си. Общината ще поеме погребението му.”