ХРИЗАНТЕМИ

Цветана Цанева

След един ден е Арахангелова задушница. Тогава целият град се изсипва на гробищата и те заприличват на панаир. Хората се щурат напред-назад, всеки пали свещи, прелива гробовете на близките си  и подава за Бог да прости на околните. Тържествената траурна музика на градския духов оркестър оглася околността. Не обичам тази шумотевица, в която, струва ми се, има нещо показно, и гледам да отида предния ден, за да си поговоря с майка и татко на спокойствие. В торбичката съм сложила свещи и по едно шишенце с вода и вино, а в ръката си стискам голям букет от красиви есенни хризантеми. Гробището не е далеч - на около километър от града, и решавам, че е най-добре да отида пеш. Тъкмо ще се разходя. С бърз ход се понасям по стръмното крайградско  шосе, но скоро се задъхвам и спирам за минутка до големите кестени, по чиито стволове скърбящите са окачили некролози на  починалите си близки. Разперили листа като разтворени човешки длани, те пазят възпоменанията от пронизващия  вятър и от  студения есенен дъжд. От белите листи, украсени с цветни винетки, гледат портрети на  всякакви хора: старци на достолепна възраст, изживели всичко, отредено за живия човек, които са си отишли, за да отворят път на младите и да не пречат на спокойствието им; мъже и жени, в разцвета на силите си, навярно покосени от тежка  болест или жертви на жестока катастрофа. Тук - там се виждат и снимки на усмихнати като ангелчета детски личица -  дори не искам за мисля какво ги е сполетяло - тях и родителите им.

Изведнъж погледът ми се приковава върху портрет на младо двайсет и няколко годишно момче, отметнало назад буйните си кестеняви коси - Васил. Не мога да повярвам, че добродушният Васко ме гледа от некролога. Замръзвам пред дебелото дърво като хипнотизирана. В главата ми започват да се превъртат като на филмова лента дните, когато го видях за пръв път.

* * *

Дойде малко след края на първия срок от едно училище в  съседния град. Слабичък, височък като тополка - той беше облечен с тънко черно палтенце и потриваше зачервените си от февруарския студ ръце. Стори ми се, че топлите му светлокафяви очи ме гледат с някакво очакване и надежда. Директорът ме беше предупредил, че ще имаме нов ученик. В първия момент си помислих, че е изключен заради неизвинени отсъствия, но стана ясно, че се мести по собствено желание. Взех документите, за да го запиша в дневника. Когато го пипитах за трите имена  и адреса на родителите, за да попълня съответната графа, той почти простена:

- Нямам баща.

- Съжалявам. Отдавна ли е починал? - попитах сконфузено, колкото да запълня неловката пауза.

- Не е починал - изхриптя с приглушен глас новият ученик и сякаш се смали в поумалялата си дрешка.

Погледнах го озадачена.

- Жив е, но ни напусна. Замина с друга жена - каза тихо момчето, като изтри бързо с ръкав овлажнелите си очи и наведе засрамено глава, сякаш вината беше негова. Отдавна не бях виждала толкова болка в очите на някого.

- За това ли се местите в нашия град?

- Да. Там бяхме на квартира, а и мама я съкратиха - намалявали щата…. Тя е родом оттук  и вуйчо обеща да й помогне да си намери работа. Ще живеем при него - в дядовата къща.

Въздъхнах. Нямаше да е лесно да си намери работа  и тук жената. В нашия малък град безработицата беше голяма, но в бащиния дом поне нямаше да плаща наем.

Васко идваше редовно на училище. Сядаше сам на последната маса. Слушаше внимателно и записваше всичко, каквото кажех, но рядко вземаше отношение по дискутираните теми. Имаше моменти, в които сякаш изключваше и се пренасяше някъде. Очите му започваха да гледат занесено и тъжно. Не го закачах и не го питах нищо. Като че ли и съучениците му усещаха, че носи някаква мъка - никога не видях да го блъскат, да му подложат крак или да му кажат някоя по-остра приказка. В голямото междучасие не лудееше с другите момчета, а идваше в училищната библиотека, която отварях всеки ден. Разглеждаше списания и вземаше по някоя книга за вкъщи. Веднъж погледна вазата, в коята бях натопила една цикламена рошава хризантема, и каза:

- Мама много ги обича.

- И на мене хризантемите са любимите ми цветя - усмихнах му се аз и си помислих: цъфтят в късната есен, когато вече няма други цветя, и доставят двойно повече радост.

Васко завърши гимназията с добър успех. Беше доволен, че от първия път взе успешно  и изпитите  пред КАТ и получи мечтаната шофьорска книжка. Като всички момчета, през есента го взеха в казармата. Някои драсваха по два реда на бившата  си класна, но той не се обади.

В навечерието на Нова година беше свил страшен студ. В чест на дългоочаквания празник зимата беше нарисувала върху стъклата на прозорците изящни кристални дантели, на които  завитите с пухкави бели китеници дървета искрено  се удивяваха. Погледна ли  навън, ми се струваше, че виждам декор на Андерсенова приказка и всеки момент очаквах иззад ъгъла да се зададе каляската на Снежната кралица. Бях започнала да подреждам празничната трапеза. Камината бумтеше. Във фурната се допичаха зелевите сарми, а децата доукрасяваха елхата, отрупана с блестящи стъклени играчки и сребристи гирлянди. Малкият ми син, покачен на детското столче, се опитваше да прикрепи плюшеното си миниатюрно еленче на най-високия клон. Батко му пък нареждаше отдолу многобройните си пластмасови рицари.

Изведнъж се чу звън. Кой ли идваше в този час? Бяхме решили  да празнуваме в семеен кръг. Бабите и  дядовците бяха дошли отрано и никого не очаквахме, но гост в такъв ден не се връща. Отворих вратата. Срещу мене стоеше  дребна около четиридесет и пет годишна жена, която се губеше в избелялото си сивкаво зимно палто. Лицето й почти не се виждаше от  омотания около главата дебел шал.

- Търся госпожа Ванкова - промълви смутено жената с тих глас, който сякаш просеше извинение.

- Да, аз съм - отговорих, учудена коя ли е неочакваната посетителка.

- Идвам по поръка на Васко - от Вашия клас, аз съм майка му. Като ходих на свиждане в казармата, ми поръча непременно да Ви донеса за Нова година букет хризантеми. Каза, че ги обичате.

Едва тогава видях, че в ръката си слабичката жена държеше три големи цикламени хризантеми, които ми подаде с притеснение. Не я познавах лично, защото не беше идвала на нито една родителска среща.

Тъй се развълнувах от неочакваното внимание, че не знаех какво да направя. Попитах я как е Васко, къде служи, оплаква ли се от казармата. Тя сподели, че е в едно далечно поделение почти до границата и не може да си позволи често да ходи при него, но той не се оплаквал от нищо.

В живота най-често хленчат превзетите мамини синчета, а тези, които наистина имат проблеми, обикновено се държат мъжки и не просят съчувствие. Кой знае колко връзкари са се вредили да служат в по-леки поделения из близките градове, а такива като Васко - на другия край на България.

Благодарих сърдечно за цветята и отново поканих жената да влезе, но тя  отказа - брат й я чакал да посрещат празника. Пратих много здраве на моя ученик и му пожелах по-лека служба.

След около три години срещнах Васко в двора на градската болница, където отивах на свиждане при моя приятелка. Идваше от инфекциозното отделение по пижама, наметнат със зелен халат. Разказа ми, че преди време се разболял от туберкулоза. А аз си мислех, че медицината отдавна си е разчистила сметките с  тази коварна болест… Отначало започнал да кашля и  не обърнал сериозно внимание - смятал, че е невинна вирусна инфекция, но когато отишъл на преглед, се оказало, че нещата са доста сериозни. Взели го в болницата, уж го излекували, но сега  изследванията пак не били добри, та затова - на ремонт, както каза. Пожелах му скорошно оздравяване, но ето, не беше минала и година….. Васко ме гледа от некролога.

* * *

Прималява ми и прегръщам кестена, за да не се свлека на земята. Не знам колко време минава докато се посъвзема малко и продължа да пъпля нагоре по баира. Най-после стигам до пустото гробище, което ми прилича на огромен подземен каменен град, където  близките ни  се преселват един по един. Там за всеки  осигуряват дом  веднага - без връзки, без ходатайства и протекции. И за чистача, и за бизнесмена, и за градоначалника - стандартен  - метър на два. Защо ли  някои не проумяват, че нищо не могат да отнесат със себе си и трупат като невидели…

Слагам по две хризантеми на гробовете на родителите си, които и тук са един до друг, както преди. Поговорваме си мълчаливо за всичко, което ми се е насъбрало, преливам с вода и вино, запалвам по свещичка и тръгвам да търся Васковия гроб при скоро изкопаните. След половин час лутане успявам да го открия. Гробът е пресен, дори още не е сложена паметна плоча. Откривам го по голямата снимка - същата като на некролога. Оставям букета с  хризантеми в стъклената ваза и дълго стоя неподвижно. Не успявам да преглътна буцата, която е заседнала в гърлото ми. Не мога да разбера защо няма ред и защо Бог прибира при себе си  такива    младочета и деца, защо някои кретат до преклонна възраст, а други, без да са се порадвали на живота, си тръгват тъй рано… Няма кой да ми каже, а и едва ли ще си отговоря някога.

Не усещам, че почти се е свечерило и аз стоя сама сред празните гробища. Тръгвам бавно към града, където ме чакат живите…