Георги Н. Николов

Неотдавна медийният свят у нас тиражира новината, че 19-годишно момче е загинало на изоставен обект, правейки си опасно селфи. Бяха изнесени и други, по-ранни факти за подобни нелепи случаи.

Но думата ми не е за тях и с тези редове не визирам конкретно никого, още повече момчето, поднасяйки съболезнования на близките му.

Мисля си само, че преди някакви си три десетилетия то щеше да бъде в казармата, подготвяйки се за защитник на България в зората на мъжката си зрелост.

Щеше да е целунало в клетва войнското знаме, събиращо сега прах в някой музей. И щеше може би да е научило, че освен неговото его на света има други, далеч по-важни неща: негаснещи морални ценности като родина, патриотизъм, кауза, дълг и чест, жертвоготовност, вяра, себеотдаденост и пр.

Все понятия с реално измерение, проверени и подпечатани с кръвта и труда на неизброими поколения в нашата история.

Днес у нас те липсват, или са само празни слова. Подритвани мимоходом от балканската ни европейщина, пуснала дълбоки корени в блатото на консуматорското общество.

И са грижливо крити, или преиначавани в учебниците за целите на същото това общество, от младите хора.

Веднага искам да подчертая, че народът ни има златна младеж.

Притежаваща ум, сили, енергия и воля, които биха свършили чудеса за благото на страната ни.

Но българската младеж е оставена преди всичко сама на себе си като ладия, плуваща сред социално-икономическите и политическите водовъртежи без компас.

Тя се лута и каузите й са мимолетни, а възпитателите й са излезли сякаш от филм на ужасите. Целта им е да демагогстват и омайват днешните момчета и момичета с някакво химерично бъдеще време, което всъщност никога няма да настъпи.

Да бъдат послушни пред силните на деня, да не критикуват като „неблагодарните” си родители безработицата, услужливото пред чужди интереси образование, опасното за здравето ни здравеопазване, липсата на перспективи и личностно развитие, криминалните вождове и какво ли още не.

Т. е., те трябва да осъзнаят, че от идеите и желанията им нищо не зависи и трябва да чакат, докато остареят, идването на Годо.

Ако не го дочакат те, да предадат щафетата на волското търпение на следващите млади хора. И така - до умопомрачение.

В помощ на власт имащите в това пъклено дело идват всякакви правителствени и неправителствени организации, НПО-та, сдружения, фондации, агенции, финансирани от любезни сенчести хранилки.

При това - и наши, и на задгранични „приятели”. Целта е една и съща: промиване на младежкото съзнание до нивото на убийствената апатия, чалгата, наркотиците, криминалните изяви, или пък трайната емиграция по света.

Пак си задаваме въпроса: докога? Ами - докато не се стопи до нулата българският народ; според световните класации - най-бързо измиращият на планетата и последният останал жив не загаси лампата на съвременната ни история.

Или пък не се случи някакво чудо, което изцяло да промени облика на България, та в ХХI в. да се превърне тя от феодално-робовладелска собственост на олигархията в нормално развиваща се държава.

Като по този начин и младите поколения получат онова, което изначално им се полага: достоен старт в живота, индивидуално професионално развитие и осъзната готовност да служат на родината си.

Също трансформирана от зла мащеха в желан кът за живеене и личностна реализация, създаване на здрави семейства и спокойни за утрешния ден родители на здрави малчугани.

Има и друг вариант: това, на което сме свидетели днес, да продължи до страшния си финал - продължаващо трайно обезлюдяване на цели региони, предстоящо етническо напрежение, масова безработица, ниска раждаемост, стъписващо висока смъртност и безкрайна битова престъпност.

Бягство към наркотиците и алкохола, към мимолетното, обвито в цветен политически станиол и към неумолимо дебнещото разочарование, че и твоите млади дни са прахосани неусетно.

В гонене на химери, пускани отгоре като надути балони към социалните низини.

Въпросите не са в опасното селфи, а в бъдещето на нацията. Днес то е поставено на болезнено изпитание. Докога? Е, пак бъдещето ще покаже. Ала то се кове днес, а не утре, или вчера.

Времето изтича през пръстите на българския народ с надеждата да се събуди от удобната летаргия.

Все пак и в днешно време стават добри чудеса, нали?