ВИК

Иван Стамболиев

На Марин Кадиев

Българийо, родино светлоока,
защо те брулят още ветрове?
На стар ли дълг пропуснала си срока,
или изкупваш чужди грехове?

Разбойници се движат в тъмнината
към празника на следващата смърт.
Безмълвни сенки, с брадви зад вратата,
щом чуят стъпки, трепват всеки път.

Из глухите нивя и коловози
кога най-после смях ще проехти?
В градината на карловските рози
дали отново цвят ще заблести?

Навън тече реката на живота
препълнена с нестихващи лъжи,
а горе под звездите Христо Ботев
за своето отечество тъжи.

Той с гневен поглед мълниите спира,
с тръба тръби, зове с небесна страст.
Но кой от нас към върхове се взира?
И кой за подвиг е готов от нас?