Дан Маркович

При пътуване във времето се случват грешки и пътникът се среща със себе си. Казват, че това може да доведе до големи неприятности, но аз не вярвам. Нищо лошо няма да се случи, и добро - също, просто нищо няма да се случи…

Отивам, аз съм на 40 и се срещам на 20.

- Защо дърпаш приятелката си, за да не гледа витрините?…

- Да гледаш витрините е еснафство.

- Тогава избери друго момиче, това няма да го задържиш.

Глупак, намерих какво да му кажа. Харесвах я. Надявах се да разбере, че науката е е по-важна от всичко. Така че по-добре да бях замълчал… Той ме гледа - пред него стои посивял мъж, облечен как да е, плешив.

- Охо, аз едва започвам.

- Ще стане бързо, докъм трийсетте ще оплешивееш напълно.

Пак сбърках! Защо трябваше да му развалям настроението?…

- Не ти ли се рисува?

Гледа на мен като на луд.:

- Не мога, неспособен съм на това. И ми харесва науката.

- Може да опиташ. Порисувай малко…

- Изключено. Искам да разбера причините за живота, а те са в химията.

Гледам го. Защо му е да рисува? Нека бъде науката. Не трябваше да се замесваш с тази възраст. Няма какво да му кажеш. Нито можеш да го потикнеш, нито да го предупредиш…

- А ти какво направи в науката?

- Написах дисертация, 50 статии, книга…

- О, чудесно… - той е доволен, тръгва си, влачейки след себе си момичето, което не мога да гледам без срам. Не, уцелил си грешното време. Този крокодил не може да се преобърне, нека сам си чупи главата…

Завъртам лоста - и пред мен е момче с наметало и шапка, разхожда се край морето.

Някакъв старец го спира, показва му снимка. Той е изненадан:

- Моя е… А вие кой сте?..

Не ме разпознава.

- Какъв искаш да станеш?..

- Не знам още. Ако можех, щях да стана велик писател… или художник.

- Виж, аз съм от бъдещето. Трябва да започнеш веднага, пиши или рисувай. Не обещавам, че ще станеш гений, но нещо ще се получи.

Той мълчи, чопли земята с върха на обувката. Упорит. И не вярва. А може и да не иска “нещо”… Къде, по дяволите да отида, не в родилния дом… Знам къде. Завъртам лоста и съм в полутъмна стая. На походното легло лежи човек. Той е на 32. Нещо не е наред, не се връзва - интерес ли е изгубил?..

Навеждам се към него:

- Изгуби се. Време е да си го признаеш, да започнеш нещо друго.

- Просто съм уморен. Ще си почина и ще измисля нещо.

Но аз знам, че нищо няма да измисли, ще се мъчи още пет години. А той дори не иска да ме чуе…

Трябва да изчезна. Напускам миналото - не се получи среща. Нито полза, нито вреда.

Връщам се в стаята си и виждам - в ъгъла някой мърда. Старец… убеждава, предупреждава…