Марин Кадиев

За поета, редактора и общественика Иван Стамболиев може да се говори безкрайно много, макар че приживе той не допускаше въобще да се приказва за него - толкова скромен беше - и е доказателство, че не винаги скромността краси човека.

Винаги съм му се възхищавал - строен, красив, с глава на романтичен герой, с изящни маниери, имаше магнетично привличане.

Достъпен, сърдечен и открит - в негово присъствие човек се отпуска и разведрява, защото беше изключително духовна личност, която те заразява със себе си.

Притежаваше изключителна ерудиция и респектираше с огромните си познания в хуманитаристиката. А в областта на литературата и изкуството беше цяла енциклопедия. Умееше познати факти да ги поднася по нов начин и да ги тълкува оригинално и остроумно.

Като редактор в сп. „Пламък” е рецензирал много изтъкнати български писатели, съветвал е много млади литературни творци, предпазвал е много начинаещи от погубващата графомания.

Имаше безпогрешен естетически вкус да отдели зърното от плявата и да очертае художествената перспектива на писателя.

Слушал съм го как прави идейно-естетически анализ на литературна творба, как с проницателен поглед вниква глъбинно в произведението и съумява да го доведе до съзнанието на аудиторията.

И всичко изявено достъпно, конкретно и ясно, без умозрителност и скука, с мелодичен звънлив глас. Мразеше позата, бездушието и студенината, съкращаваше разстоянието между себе ви и другите и ги привличаше, сгряваше ги с духа си.

Самораздаваше се, когато общуваше, притежаваше невероятна нравственост, която налагаше над другите, правеше ги по-добри. Затова който го познаваше, не можеше да го забрави.

Наглед беше спокоен и равновесен, ведър и оптимистичен, но се долавяше едно прикрито напрежение, една вътрешна тревога от дисхармонията между делата и думите на хората.

Тревожеха го залитанията на творците по преходните чуждестранни моди в изкуството, измъчваше се от налагащата се посредственост, от липсата на мярка в творческото поведение на пишещите си събратя.

Най-много реагираше на агресивното бездарие и неговата аморалност и се чувстваше безсилен срещу него. Но воюваше с благи думи, убедително, с факти и мотивирани съждения до пълното разобличаване на негативизма.

Иван Стамболиев носеше много болки и страдания от лично естество. Пoгребвал е много близки хора, включително и детето си, но никога не е ангажирал околните с тревогите си.

Да потиснеш болката, да я преодолееш, без да я налагаш на другите, за това се иска голяма нравствена сила, мъжество.

Душата му е кървяла до сетния му миг, но никога не даваше вид на своите вътрешни движения и с някаква неистова воля се бореше и преодоляваше стихиите на битието. И винаги се усмихваше - имаше подкупваща усмивка.

Издаде една единствена стихосбирка, а имаше написано за много стихотворни сборници.

Не използваше връзките си - лични и служебни, за да печата и издава своите непубликувани творби.

Това е морал, висша нравственост, която малцина притежават. Безпокоеше се не за себе си, а за другите, беше щастлив да им помага. Това беше неговата радост - да помага.

Собственото му творчество беше на заден план, a беше много талантлив, оригинален и органичен поет с екзистенциална тематика и жизнеутвърждаващо начало.

Където и да се намираше, Иван Стамболиев твореше доброта, създаваше нравственост. Беше добротворен човек. Трябва да се знае, че е имало такъв поет и човек. За да бъде пример, от който тъй много се нуждаем.