Цветана Цанева

Държа в ръцете си последната книга на Мартин Маринов - писател, когото не можеш да сбъркаш с никой друг.

Самобитен художник, който реди своето домино от разкази, изстрадани истини и малки късчета лирична проза - красиво шлифовани от мъдрата вода скъпоценни камъчета, извадени от реката на живота… Тук-там край нея е разцъфнал и някой свенлив саморасъл стих…

Тръгваш по “Лазурния бряг на болката” и незабелязано усещаш, че нарисуваните картини оживяват и те пренасят някъде там - сред зелените поля на Делиормана, където “новородени деца не изплакват отдавна” и опустялото село бавно умира.

Улиците са толкова празни, че “кучетата няма кого да ухапят”, а пред портите седят само безжизнени, самотни старци, които чакат своя край…

Потапяш се в разкази с нежно ухание на родна земя… и една приглушена болка, която засяда… В тях нещо невидимо винаги надхвърля конкретната случка и те кара дълго да мислиш, да си задаваш неми въпроси и да потъваш в тихата като отронен есенен лист тъга…

Питам се къде се крие магията на този творец. Дали в топлото му, извиращо от душата, правдиво слово, с което рисува днешна България, и в дарбата му с прости човешки думи да разказва за обикновените неща от живота?

Дали във вродената му способност да се вглежда във всеки детайл и лаконично - с няколко щриха, да казва важното?

Или в това, че доминото, което реди, не е от скучни стандартни плочки, а от естествени разноцветни разнокалибрени камъчета, открити в криволичещата река на човешкото битие?

А може би тайнството е в усета му да намира точната дума. Да не й натрапва “академични рамки и заучени формули”, да я остави “да се рее свободно” и да “пее като птичка в клоните, а не като хористка в читалище”. Мисля, че никога няма да можем да си го обясним докрай.

Но ако можеше да се разгадае, щеше ли да е магия?
………………………………………………………………………………………………………………….

„Днес по обяд заспах под една ябълка. Когато се събудих, видях, че съм посипан с розови цветчета, опадали от цъфналото дърво. Наоколо жужаха пчели, две гугутки се целуваха срамежливо на ниско клонче над главата ми, а тревата наоколо бе като разлята зелена боя на импресионист. Едно ябълково цветче бе кацнало точно върху устните ми - поех си дъх и заедно с въздуха глътнах и него. Виждах само небето - с цвят на кобалтови джинси, облечени на голо върху красивите крака на белите, крачещи стройни облаци. Някъде запя чучулига, сладостно изблея агне и вятърът отново събори розови цветчета от ябълката. Поисках да заспя пак, и когато се събудя, да видя същото, но знаех, че няма да се повтори.
Ябълките бързо прецъфтяват…”