Дан Маркович

Излязох да разходя кучето и веднага видях този човек. Той седеше на пейката пред входа. Студено е, а той е с наметало и шапката е нахлупена до ушите му. Видях само небръснатата буза и върха на синия нос.

С ръце се държеше за ръба на пейката и се наведе напред, сякаш гледаше нещо в снега. Вещи нямаше, само една мрежа лежеше до пейката, вече покривана от бавния едър сняг. Какво прави тук? - той не живее тук…

Може да му е лошо. Но ми се струва неудобно да го приближа. Какво да ще кажа? Гражданино, мога ли да ви помогна?.. Понякога така казват - гражданин, ако изобщо не можем никак да го наречем. Ако бях жена, щях да кажа “мъж…” - сега така казват.

Както и да е, ясно е, че не ми е приятел. Ако бях по-млад, щях да кажа “Татко”… Наскоро на входа така се обърнаха към мен.

Какво значение има как да го нарека! - тук човек бавно замръзва, може би без да го осъзнава. Когато го разказваш, винаги някой ще се усмихне - “пиян е гражданинът ти”.

Не е пиян, и това се случва. Той седи и мисли за нещо, спомня си. Какво да му кажа?… Ще се обиди… Ще се върна, непременно ще се върна и ще му напомня, че навън е минус, а той е с наметало.

Колкото и да дърпам кучето - “бързо, бързо”, а то не обича да бърза, половин час със сигурност мина. Връщаме се, няма никой на пейката. Добре. Съседката стои на вратата, тя винаги всичко вижда, знае.

- Този тръгна ли си?..

- Старецът?.. Той беше дошъл при сина си, от село. Влязъл в магазина и забравил къде да отиде, къде да се върна. Седеше, спомняше си, докато не го откриха.

Как бих могъл да му помогна? Е, щях да го попитам: - Кой си, откъде си? А той е забравил… Сигурно щеше да се уплаши. Можеше и да ми се зарадва, да ме хване за ръката… А какво можех да му кажа?… - не знам кой си ти… И все пак, все пак…