ВАСИЛ ИВАНОВ – „ЖИВА ВОДА”
ЖИВА ВОДА
електронна книга
ПЕТРОЛ
Дълбал надолу някъде в земята
и стигнал до петрол Къртик миньор.
Похвали се веднага в резервата.
Това си беше бомба, няма спор.
Животните веднага се събраха.
Прегърнати, подскачаха в екстаз.
В мечтите си богати вече бяха,
но Бухалът ги стресна с гневен глас:
,,Нещастници, защо тека крещите!?
Я, вижте този чуден резерват!
Та с него са ни свързани съдбите.
Човекът ще превърне всичко в ад!”
Мечокът каза: ,,Трябва отговорно
да тръгнем към горещия проблем,
че Бухалът мъдрец е стар, безспорно,
а ние се забравихме съвсем.”
И взеха тук решение нелеко -
петролът е табу и нито гък!
Ала отишъл тайно при човека,
предаде всичко глупавият Вълк.
Надяваше се, гнусният продажник,
на някакъв огромен дивидент.
Единствен само той да се облажи,
да е петролен шейх в един момент.
Човекът се усмихна демонично.
Дърветата… Там - с клечката кибрит…
Животните изпозастреля лично
и ето - резерватът бе изтрит.
А фирма чуждестранна, неизвестна
концесията взела, чудно как.
Накрая населението местно
естествено мухите лапа пак.
Животни, хора все еднакво страдат,
щом идеалът е паричен знак.
Вълкът получи своята награда -
воняща клетка в скапан зоопарк.
СРЕДНОЩНО
Замък. Посред нощ. Сънливи стражи.
Сянка мъжка в тъмен коридор.
Ни луна, та пътя да покаже.
Този е смелчага, няма спор.
Балдахин. Кралицата в леглото.
Гостът таен вмъква се без свян.
Плъзга се до нея и в ухото:
,,Кралят съм!” - прошепва запъхтян.
Нощницата - смачкана на пода.
Бурни ласки. Тя е в див екстаз.
Ех, че любопитен е народът!
Толкова са клюките от нас.
Замък. Сутринта. Кафе. Закуска.
Кралицата: ,,Сънувах чуден сън!”
Шутът в шепите усмивка пуска…
Кралят: ,,Аз пък спал съм като пън!”
ПАРИЖАНИН
Отгде пристигна, тъй и не разбрахме.
По бяло пладне, от един файтон
с два куфара да слиза, го видяхме.
Личеше му модерният фасон.
С едни такива гащи - кюнци прави,
не с нашенски цървули, а с чепик.
Перчемът - напомаден, сякаш крави
три дена са го близали с език.
И кметът наший, пред самата кръчма,
представи го: ,,Ей, тва й мосю Пиер.
На всички вас го жарко препоръчвам,
ще бръсне по француцки маниер!”
А той пък мазно-мазно се ухили:
,,Възторжен съм безкрайно, господа!
Щи фърля тука сичките си сили,
селото да въздигна до града!
Мосю Пиер е пеперуда съща.
Край нази пърха, сили не спестил.
С горещи кърпи мутрите обгръща,
а после пяна… бръснене със стил.
Разправяше ни как мъжете френски
избръсвали се целите дори
и ходели тъй гладки, като женски!
Бе, луд народ! Иди го разбери!
Туй чини ни се някак неприлично
и този разказ силно ни смути.
Ний тука се отглеждаме първично,
все рунтави - от теме до пети.
Но в кръчмата веднъж се тъй напихме,
че всеки май изгуби своя ум.
И по тертипа френски се решихме
да махнем космите на моя кум.
Кумът ми Фильо беше се трупясал.
Съблякохме го само по каскет.
От малък като мечка бе космясал
и явно днес бе неговият ред.
Мосюто също бе с глава пияна,
кога бръснач извади, не разбрах.
Покри обилно Фильо с гъста пяна,
а после го застърга със замах.
На ни едно место не го поряза -
ръце, гърди и гръб, крака, корем…
Със свинска мас обилно го намаза,
така кумът ми бялна се съвсем.
Впоследствие, когато изтрезняхме,
а беше то на следващия ден,
да се погледнем даже не посмяхме,
от стореното всеки засрамен.
Пак ходим си брадясали, защото
в бръснарницата - паяци и мрак.
Мосю Пиер изчезна от селото,
не се разбра кога, с какво и как.
Тук с никого кумът ми не говори.
Отново рунтав е, ела го виж.
Той има ново име, що да стори,
че всички викат му Мосю Париж.
ЕСТЕТ
Часът е четири след полунощ.
Рутинна обиколка на пазача.
Езика в бравата приплъзвам с нож.
Аз като котка се промъквам в здрача.
Намирам се в сърцето на Париж,
в притихналите зали на музея
и ето я - мой блян и мой фетиш.
Не мога поглед да сваля от нея.
,,Целувката” прекрасна на Роден…
Разтапя се душата ми корава.
Макар и нощ, за мен - най-светъл ден,
избърсвам си две-три сълзи с ръкава.
А мраморът примамливо блести,
погалвам аз бедрото на жената
и в този миг оставам без мечти.
Това навярно е била цената.
Но време е да тръгвам, няма как,
че може да последват изненади
и бързо на изваяния крак
с пирон надрасквам: ,,Тук бях аз! Генади!”
ДУШЕВНИ ТЕРЗАНИЯ
Черни мисли в мен се стичат,
цял са ме обвили.
От кьошетата наднича
дявол и се хили.
Мойта Пена почна нещо
здраво да ме дразни.
Като се събудя нощем,
чергите са празни.
Де се губи, де ли скита,
що не се прибира?
Сцени грозни ме връхлитат,
не ми дават мира.
Доста нещо съм оходил…
и не съм от вчера.
Страшна ревност ме прободе
право у джигера.
Гочо, нашият комшия,
все ме усъмнява.
Знам, че й е мераклия
и й се надява.
Погледът на тоз поразник
уж е у земята,
а към Пенината пазва
все белтъци мята.
Фащам го, че зад дувара
кълките й гледа,
щом водата от бунара
вади за говеда.
Някак си я е прилъгал
тази моя фитка.
Тя, жената, будала е
и в акъла плитка.
Пипна ли го туй човече,
ще му врат извия
и въртя, докато вече
стане на бургия.
Но решил съм, ще я сбарам
тази нощ във крачка
и я думкам у дувара
като мръсна мачка.
Правя се, че се унасям…
Пена се изсули…
Ситно, ситно се изнася
боса, без цървули.
Аз след нея тихо стъпвам,
думка ми сърцето.
Свещ запалва и потъва
долу у мазето.
А в ръката тя черпака
гледам, че е взела.
Бърка с него, без да чака,
в делвата с рачела.
Лапа, сърба, гълта бърже,
като свинка мляска.
На око, да не излъжа,
три кила опраска.
Напоследък гледам, вярно,
стана къчовита.
Булката е доста харна,
от рачела сита.
Тази гледка е чудесна
и душа отпусна.
Ех, животът ще е песен,
манджата ми - вкусна.
Той, каръкът, ми се счупи.
Вярна ми е Пена.
От пазара ще й купя
кърпичка червена.
Утре ще заколя агне,
вино ще наточа.
На софрата, да похапне,
ще поканя Гоча.
ТРАМВАЙНА ЛЮБОВ
Бе шумно и претъпкано в трамвая.
В ребрата - остри лакти, струйки пот…
Притиснат от тълпата аз си траех.
Самотен бях сред толкова народ.
Тогава я съзрях - красива, нежна
и с рокличка ефирна, на цветя.
Косата й - разрошена небрежно…
Трамваят с всички хора отлетя.
Светът изчезна. Виждах само нея.
Стоях ударен, сякаш че от гръм.
Каква жена! О, не жена, а фея,
явила ми се като чуден сън.
Внезапно ме погледна и за кратко
настойчиво в очите ми се взря.
Усмихна се загадъчно и сладко.
Планетата въртенето си спря.
Дори не осъзнавах как се случва.
Бях влюбен като някакъв поет.
Предаден бе на портата ми ключът
и замъкът в сърцето ми - превзет.
А после - спирка. ,,Нека Ви помогна!”
Бе куфарът й тежък, сякаш тон.
,,О, жестът Ви наистина ме трогна!”
Душата ми препусна - вихрогон.
Със стъпки грациозни на кошута
поклащаше ритмично своя ханш,
и в облачета все едно обута,
прелиташе над звънкия паваж.
Поглеждаше ме закачливо, нежно
и намек за интимност аз съзрях.
Събуждаше желания, копнежи…
Не бе случайна срещата, разбрах.
Високоволтови искри хвърчаха.
Сърцата ни лудееха в синхрон.
Лавини от хормони ме заляха.
Зад ъгъла намигна Купидон.
Пристигнахме. Ах, ето го моментът!
Усмихна се: ,,Какъв сте джентълмен!”
И сложи тя в ръката ми монета:
,,Изпийте днес едно кафе от мен!”
СЪСПЕНС
Прекрачила вратата на мазето,
стопанката изпадна в страшен шок.
Тя поглед спря на рафтчето, където
се мъдреше огромен сив мишок.
Безмълвен като сфинкс и тъй спокоен,
помръдваше единствено с мустак.
За книгата на Гинес бе достоен,
навярно би преборил котарак.
Пронизващи очички я следяха
и в погледа им милост не откри.
Сто мравки по гърба й запълзяха,
не смееше да диша тя дори.
,,Дано не го ядосам, да ми скочи!”
Сподавен писък в гърлото замря.
Мигът безкрайно дълго се проточи
и сякаш че Земята също спря.
А сивата и тлъста миша топка
се чудеше кой път да избере.
Усети се, че бе попаднал в клопка.
Нещата не вървяха на добре.
Стопанката, щом зърна да се блещи,
гипсира се от паника обзет.
Притиснат бе на тясно, като в клещи,
споходи го май липса на късмет.
За толкова години не се хвана
дори в най-хитроумния капан.
В главата му отекваше камбана,
от кръвното ударило таван.
Той беше много стар и болен вече.
Лумбагото… и този ишиас…
Пореден шип в опашката пък пречи…
С това тегло - да бяга няма шанс.
Два погледа - настръхнали кинжали.
Внезапно тенекия издрънча.
С отчаян скок мишокът се прежали.
Стопанката без чехли изхвърча.
КРАСИВА СИ!
Красива си, когато се усмихваш,
а също - щом очите ти блестят.
Красива - даже тъжна да притихваш.
Красива си и в този грозен свят.
И в лятната си рокля си красива.
Красива си със зимния кожух.
Красива си, подскачаща и жива,
танцуваща като издухан пух.
Красива си и в хладната постеля,
почти прикрила голия ти чар.
И от понеделник до неделя
красива си, че си небесен дар.
Красива си, защото те обичам.
Дори не знам защо, но е така.
Но най-красива, няма да отричам,
когато ми приготвяш мусака.
КЪРСКА ЛЮБОВ
По черен път, на някакъв завой,
почти се сблъска Стойка със Станой.
На рамо тя с мотиката, с бохчата,
а момъкът пък дири си овцата.
И двама уморени, няма как,
от ранно утро не подвили крак,
раздумката им доста се проточи…
Отбиха се до горското поточе.
Тя - суха прахан, той пък - кремък мъж
и пламна там искрата изведнъж.
Щи ви спестя картината гореща,
че трябва да изпиша много нещо.
Но ето че Станой, ерген напет,
навършил скоро петдесет и пет,
видя живота си в различни краски,
за първи път усетил женски ласки.
А тази Станка бе почти мома,
че духна на мъжа си от дома.
Бе писнало й все да я пердаши,
през три села в четвъртото отпраши.
Преди година стигна до развод,
но тежък е самотният живот.
И както бе за мъжко рамо жадна,
на наш Станой тя в случая попадна.
Продума плахо: ,,Ще ли, да речеш,
в дома си, мили, да ме прибереш?”
Ала да бъде пълна тази драма,
той рече: ,,Ще попитам първо мама!”
ТУРНИРЪТ
Тук, в кралството ни, всички ме познават,
дори последния бъхлясял пес.
Те рицаря достоен уважават,
незнаещ поражение до днес.
Любимец съм безспорно на жените.
Подкрепят ме във всеки нов двубой
и кърпички, попили им сълзите,
получил съм наистина безброй.
Но днешният турнир е по-различен,
че Кралят каза: ,,Фаворитът тук,
пред всички аз в честа си се заричам,
ще стане на Принцесата съпруг!”
И тази вест удари ме в стомаха.
Почувствах се, тъй сякаш съм в капан.
То беше си наистина заплаха
и трябва бързо да измисля план.
Тя, щерката на Краля, е прочута,
че грозна е като самата смърт
и мъчи се сега да я пробута
по този начин, подъл шмекер дърт.
Не стига, че е зъбла, кривокрака
и кльощава - същински е ръжен,
говори ли, то сякаш жаба кряка…
Да стана неин мъж съм ужасен.
Ще трябва да си плюя на сурата
и падна аз от коня, срам не срам.
А пасмината тук ми е позната.
Кому ли първенството да предам?
Единствено сър Джейми е достоен.
Почти добър е, колкото съм аз.
Така, реших се! Вече съм спокоен…
До срещата ми с него ще съм пас.
Натръшках десетината смелчаци.
Сър Джейми също доста победи.
Съзирам днес в очите му мераци,
че с Краля в този ден да се сроди.
Пръхтят конете, струйки пот се стичат,
крещи тълпата името ми пак.
Аз зная, безрезервно ме обичат,
но нужно е да падна, няма как.
Пришпорвам коня, копието стиснал.
Ще си направя аз експеримент,
встрани да го насоча, с тази мисъл -
да ме съборят в точния момент.
Но само миг преди да ме улучи,
сър Джейми с крясък пада, вдига прах.
Не мога да повярвам, че се случи.
Ах, мили Боже, чисто изгорях!
Разплакан, Кралят яко ме прегръща.
Изтиква той Принцесата към мен.
Тя хили се, на мен ми се повръща…
Сър Джейми, ще те пипна някой ден!
ЦИЦЕРОН
Първи в нашия квартал
се решихме с Мича,
купихме си папагал,
за да ни развлича.
Кръстихме го Цицерон,
да е сладкодумен
като този свой патрон -
речовит и умен.
И наистина - от раз
чутото повтаря.
Така, с всекиго от нас,
сякаш разговаря.
Поздравяваш: ,,Добър ден!”
Той отвръща: ,,Здрасти!”
Питаш: ,,Кой е Супермен?”
Казва: ,,Ти - отчасти!”
Същи турски сериал
бичи маанета.
Явно гледал е канал
,,Пайнер” и ,,Планета”.
Но отскоро Цицерон,
като влезе Мича,
крясва: ,,Ах, какъв балкон!
Много те обичам!”
Той съвсем не е глупак.
Имитира точно.
,,Миче, - продължава пак -
ти парче си сочно!”
А гласът му - плътен бас.
Нещо ми се стори,
братовчедът Атанас
сякаш ми говори.
Снощи връщам се у нас -
Цицерон се гътнал.
Циври Мича с пълен глас,
копче взел, че глътнал.
Истината тук горчи -
който много пее
и не знае да мълчи,
дълго не живее.
С папагала, мисля аз,
лошо се получи
и добре че в Атанас
имат само куче.
ВИРУСЪТ В КОРОНАТА
През девет там галактики - в десета,
на парсеци, в най-кривия сокак,
намирала се мъничка планета,
на нашата, кажи-речи, близнак.
С едно вълшебно царство, много странно,
където всичките били царе,
а поданик - едничък. Безпощадно
тормозели го. Мислил си - ще мре!
Че търтеи, окичени с корона,
го карали да бачка до откат
и всеки, разположил се на трона,
се вземал за най-печен тарикат.
Причината била в кръвта им синя.
Там вирус подвизавал се проклет,
че правел ги той гадни и капризни,
от люлката с жесток манталитет.
Ще кажете: ,,Това е невъзможно!”
Но приказките са различен свят.
В тях всичко е объркано и сложно,
накрая е щастливият обрат.
А този случай още се заплитал.
Героят ни бил хубав, млад, напет.
Отчаяно горкият се опитвал,
да бяга от принцесите безчет.
Преследвали го… О, каква угроза,
кохортите от царски дъщери.
В тях вирусът виреел в двойна доза.
С такива - я иди се разбери!
Покрил се, изтормозен, чак в гората,
при тамошната баба Яга той,
че в случая била му тя позната -
кръстница на нашия герой.
Разказал й през сълзи и сополи
как в скоро време, в най-кошмарен ден,
дори и да се тръшка, и се моли,
ще бъде от принцеса похитен.
Погалила го Яга по главата,
сълзите му избърсала с пола.
И казала му: ,,Мисля, че съдбата
ще бъде по-добра към теб. Ела!
Под ключ съм скрила в стаичката задна
неупотребяван телепорт.
От паднала чиния го откраднах,
с гаранционна карта и паспорт.
Сега ще те изпратя на Земята.
Желая ти аз повече късмет!
По-бързичко в машината се мятай.
Тук копчето натискам… и напред!”
След нула време ето че пристигнал,
там някъде през двадесети век.
Дори и в обществото се издигнал,
че бил способен младият човек.
Намерил си и нашенска девойка.
Каръкът спукал се като балон.
С Калина те били прекрасна двойка,
а тъстът му се казвал Симеон.
ЕРОТИЧНО
Редовно съм при Марчето отсреща,
че много е съседката ми дащна.
От печка ,,Перник” тя е по-гореща,
но вчера окончателно ме шашна.
Обажда ми се: ,,Имам изненада!
За теб съм блюдо, ако ме разбираш.
Ела веднага, драги ми Генади,
та цялата да ме изконсумираш.”
Фантазията моя мигом литна…
как Марчето е цялата в сметана…
Навярно тя е гледка любопитна.
От кой ли край с език да я подхвана?
Дали е с шоколадова глазура?
Не бих отказал ягодово сладко.
Каквато е разюздана и щура,
очаквам всичко, казано накратко.
Връхлитам в спалнята й, ще изпуша.
Там хили се проклетата мръсница.
Направо идва ми да я удуша!
Омазана е цялата в горчица.
ШАПЧИЦА И БАБА
- Защо са ти, бабо, големи очите?
Огньове в тях сякаш горят.
- Защото в тях днес се оглеждат звездите
и толкова ярко блестят.
- Защо са ти шишове, бабо, в ушите?
Нима ти със тях ще плетеш?
- Това са най-новите свръх сателити.
Едва ли ще го разбереш.
- Къде ти е, бабо, отишла устата?
Смукало там само стърчи.
- Защото приемам аз течна храната,
сурова, добре да горчи.
- Защо ти е кожата, бабо, на бучки,
тревисто-зелена на цвят?
- Ах, колко досадни са земните внучки!
Почервенявам от яд.
- Защо ми се струва, че вече ти писна?
Вълкът беше по-отзивчив.
- Случайно с чинията аз го затиснах.
Горкият не бе отскоклив.
ПЕПЕРУДИ
Подхвръквал си самотен пеперуд,
когато срещнал пъстра пеперуда
и сякаш че подпалена с барут,
го треснала любов внезапна, луда.
Направил й изискан комплимент,
че нежна е, чаровна, феерична…
И явно днес животът - диригент
показва му посока по-различна.
Омръзнало му е да е ерген.
Дали ще дойде в къщата му скромна?
Той вярва, че години, ден след ден,
ще бъде любовта им многотомна.
Запърхала кокетката с крилца.
За свой съпруг навярно би го взела,
ако я храни с прежда от овца.
Той светнал! Имал целичка фланела.
Нанесла се при него тя от раз,
но с майка си, с роднините си даже.
Опоскали фланелата за час
и без, горкият, думичка да каже.
Напуснала тя нашия молец.
Оказала се любовта заблуда.
Сам пускаш ти коварния крадец,
щом жениш се за нощна пеперуда.
КАРАНТИННА ЛЮБОВ
Пак пролет е и време за любов.
Цветенца, птички… сещате се, значи.
Но страшен, грозен, гаден вирус нов
днес в племето човешко се вторачи.
Дали е рожба на престъпен ум
или протест на Майката Природа…
По медиите всички вдигат шум
кой има от такава смърт изгода.
И с маска на лице пристъпяш плах.
Вечерен час и глоби, карантина,
а някакъв атавистичен страх
завихря бури в мрачната картина.
Но въпреки табута, ужас, стрес
реших се аз, при своята любима
да се промъкна тайничко нощес,
каквито и препятствия да има.
С гумирания си гащеризон,
с противогаз, рибарските ботуши…
Дори залях се целия с Тризон,
та всеки вирус в миг да се удуши.
Облещилата се луна ругах
и в сенките се движех на прибежки.
Дежурните ченгета изиграх,
промъквайки се през терени тежки.
След час и нещо стигнах уморен,
потънал в пот пред къщата позната
и от любов, най-чиста, вдъхновен
понечих да почукам на вратата.
Не помня после нищо. Пълен мрак.
Цял месец в кома, тръшнат на система.
По-късно аз разбрах защо и как,
без малко за оттатък да поема.
Навън била любимата - късмет!
А аз маскиран - личност непозната…
ме взела за престъпен елемент
и праснала с лопата по главата.
ДЯДО КОЛЕДА ПИШЕ НА ДЯДО МРАЗ
Лапландия, камината горяща,
по потник Дядо Коледа седи.
А мислите в главата - пълна каша,
в писмо се мъчи, да ги подреди.
Компютъра, клавишите, екрана…
Имейл адресът сочи - Дядо Мраз.
,,Здравей, колега! Кризата ме хвана.
Да знаеш, че на теб разчитам аз.
Край мен джуджета само се мотаят.
Е, вярно, че работят. То е факт.
Подаръци, подаръци… накрая
изнервен ще се гътна от инфаркт.
А ти си там добре. При теб Снежанка…
Компанията женска… Тарикат!
Навярно топла е като ушанка.
Прати ми я назаем тука, брат!
За някой ден, да кажем - десетина.
Нали приятел си и мой човек?
Ще ти я върна с Новата година
и с много нули, тлъст, подписан чек.”
Изпрати той писмото и веднага
получи отговор като куршум:
,,На тебе само Рудолф ти приляга.
Аз чудя се на плиткия ти ум.
Това ли ти роди главата тъпа?
Какво въобразяваш си, старчок!?
Снегурочка е внучката ми скъпа.
Най-много да ти пратя ,,Новичок”!”
КРАСИВА СЪМ
Красива съм, признавам си, не крия.
И не че егото ми е голямо.
На всеки мъж акъла му ще свия,
че виждам как поглеждат ме през рамо.
Пристъпям царствено, с финес, с достойнство…
Решен е тоалетът ми пак в бяло.
Не ме измъчва капка безпокойство.
Три часа киприх се пред огледало.
От никого от вас не моля прошка
и знам, че е тирадата ми смела.
Какво че ме обиждат на кокошка!?
Не вярвате!? Попитайте петела!
ВОДНА КРИЗА
В царство някакво настанал мор
и народът виждал много зор,
че била класическа бедата -
страшен змей заприщил му водата.
И се сеща всеки тук от вас,
пускал им вода на ден - за час.
Ала искал първо за закуска,
по една девойка да си схруска.
А електоратът, много прост,
стреснат от неканения гост,
качвал само постове печални
в тамошните мрежи социални.
Някои си вземали билет,
хващали я влак, я самолет.
Бягали от своята Родина,
търсели те сигурност в чужбина.
Но явил се приказен юнак,
блъскан с анаболи, тъп и як.
Грабнал меч, пришпорил здраво коня:
,,Змея грозен скоро ще прогоня!”
Както е модерно вече днес,
стигнал бързо, имал GPS.
Гледа там - момичето пищяло,
вързано за кол, но още цяло.
Било сутрин рано. За късмет
змеят правел първи тоалет.
Своите си знаел интереси -
четка, паста… нямал кариеси.
Почнал се свирепият двубой.
Кой ще победи? Познайте кой!?
Три дни враговете там се били
и останали съвсем без сили.
Със опърлени брада, мустак,
се препъвал нашият юнак.
Мечът си, от битката нащърбен,
влачел той немощен и прегърбен.
Плачел змеят цял потънал в скръб.
Счупил си бил кучешкия зъб.
Нямал огнен дъх, било му криво.
Свършило му всичкото гориво.
Рекъл на юнака: ,,Стоп! Реми!
Тук сме с тебе двамата сами.
Кифлата не я броя, не важи.
Няма да ни чуе и да каже.
Мацето пращи от силикон.
По-добре да хапна твоя кон.
Пращат вече разни стари чанти.
Язва ще получа от импланти.
Виждам, че и ти си като мен,
от двубоя капнал, изтощен.
Напъни си мозъчната гънка.
Хайде с теб да сключим сделка тънка!
И ръце да стиснем най-подир.
Нека си направим язовир.
Хем ще контролираме водата…
Ток ще правим за електората.
Колко му е? Просто частна ВЕЦ.
Вярно, ще те имат за подлец,
но ще свикнеш и да не ти пука.
Важно е пари да падат тука.
И какво, че царят ще е гол,
щом имаме стабилен монопол,
а в офшорки - доста кръгла сума.
Имаш я тук честната ми дума!”
Момъкът почесал се смутен.
,,Днес е май щастливият ми ден!”
Кой да мисли за електората -
вечно губещия във играта!?
ПРОРОЧЕСТВОТО
Мамутът Манчо бе изпаднал в шок,
тъй сякаш праснат от трифазен ток.
Три месеца бе смятал, търкал, писал,
в пророчеството да открие смисъл.
Когато откопаха онзи храм
и камъните с надписите там,
усети - нещо страшно ги грозеше.
Хоботът упорито го сърбеше.
От стадото най-учен беше той.
Направи изчисления безброй
и как сега на близките да каже,
че този свят за миг ще се размаже.
След векове, да пукнеш ти от яд,
Земята ще владее тъп примат,
ала ще я отрови и съсипе.
В главата малка има малко пипе.
Умникът Манчо нямаше късмет.
Той знаеше, ще ги покрие лед,
веднага щом планетата им клета,
премине през опашка на комета.
ПРОТОФАРМАЦИЯ
С крака обрамчил каменен хаван
и стиснал здраво тежкото чукало,
приготвяше цяр старият шаман.
Фармацията бе едва в начало.
Зовеше се Блуждаещия Дух,
че бе на ,,ти” отдавна с боговете.
Мълвата носеше за него слух -
използвал за целта незнайно цвете.
Дори и вождът, с име Малък Пор,
че много му миришеха краката,
избягваше да влиза с него в спор,
изложил би се пред електората.
А действаше шаманът тарикат
чак арогантно, може да се каже.
Та той не беше клел се в Хипократ
и гледаше добре да се облажи.
Харесаше ли някоя жена,
завличаше я моментално вкъщи.
Не чувстваше дори и грам вина.
Така сдоби се с осемнайсет тъщи.
Ще кажете: ,,Та то си е за плач!
Изхранването е задача тежка.”
Той тестваше поредния илач
на тъщите по метод проба-грешка.
Последната се гътна онзи ден.
Навярно дозата ще коригира.
Потеше се от факта притеснен,
че булка нова трябва да намира.
ПОСЛАНИЕ
Дими с лулата, седнал във вигвама,
посърналият вожд Плешив Орел.
В очите му е мъката голяма.
Какъв живот! Не вижда вече цел.
Проклина под завивката си нощем,
че болка в ставите извиква стон.
Когато беше млад и силен още,
с една стрела поваляше бизон.
Посрещаше безстрашно враговете.
От тях свали той скалпове безброй.
Ловеше риба, гол под ледовете,
излизаше и с гризли в пряк двубой.
Но ето, че дойдоха бледолики,
прикрити, лицемерни, за беда.
Прилъгаха те войните велики,
отровиха ги с огнена вода.
Не знаеха наивниците честни,
че янки е убиец и крадец.
А правилото му за всички местни -
добрият индианец е мъртвец.
Застрелваха и старци, и дечица…
Проведоха тотален геноцид.
Угасна в мрака не една зеница.
Това е истината, не е мит.
Накрая и бизоните избиха.
За племето настъпи страшен глад.
Земята плодородна присвоиха,
натъпкаха ги в гаден резерват.
А после - шарката с одеялата…
По-подли бяха даже от койот.
Косеше ги зараза непозната,
измислил би я само идиот.
Отворили едни усти големи,
да биха лапнали самия свят,
създават те навсякъде проблеми,
с едничка цел - да си го присвоят.
Плешивият Орел завет остави:
,,Недей прегръща янки като брат!
Захапе ли веднъж със зъби здрави,
страната ти превръща в резерват.”
РИБАРСКИ НЕВОЛИ
Както е там в приказка известна,
старец златна рибка уловил.
- Бре, късмет! - по челото се плеснал. -
Що желания съм наумил…
- Здрасти, дядка! - казал му рибокът. -
Чуден шанс пред тебе се откри.
Имам днес промоция жестока -
три желания плюс още три!
Пуснеш ли ме бързо в язовира,
твърдо обещавам - още век
всеки ден безплатна каса бира.
Днес си късметлия, мой човек.
Старецът внимателно я пуснал.
Плеснала с опашка… и дотам.
Не видял от нея даже люспа.
Пак добре, че имал ,,Лексотан”.
Истината тук е по-различна -
,,Златна рибка” имало проект.
А причината е прозаична,
че парите главен са обект.
Дали са оферти фирми доста
и конкурсът уж си бил наред.
Кой спечелил? Сметката е проста.
Този, с най-големия рушвет.
Фондовете бързо се стопили.
Казват, ,,усвоени” са били.
Трудели се, значи, с пълни сили.
Резултатът? Схващате, нали!?
Рибката наричала се ,,златна”,
ала била просто алпака.
Чипът й - китайски. Вероятно
софтуерът - писан на ръка.
Лъжела направо безобразно.
То било редовният й трик -
дава обещания напразни,
също като роден политик.
ПРЕД ПЕЩЕРАТА
Какво е казал змеят людоед?
,,Послушат ли ме, всичко е наред.
Вода ще пускам, само по лъжица,
но искам всеки ден една девица!”
Монолог на Девицата
Ох, страшно е да бъда тук сама!
Невинна, млада съм, почти мома.
Почти, защото лъгаха ме всички,
че пръстен ще ми сложат. Гадни чички!
Бижута дават ми на килограм,
но после си ги вземат - нямат срам.
Един ме вози в лъскаво Бугати…
а втори глези ме пък с Мазерати…
Накрая ме изритват, тъй - без кеш.
Прибирам се понякога и пеш.
Добре, че инвестират ми в балкона,
оставам си поне със силикона.
Това, че съм блондинка, не е грях,
но картите си лошо изиграх.
Пък не съм проста, средното съм взела.
Куелювото Паулу съм изчела.
Какво като е змей? И той е мъж.
Я, како, не реви, а здраво дръж!
И този да изпусна, ще е жалко.
Гримът ми е размазан, само малко.
А нямам огледало, гребен, лак…
но трябва да се справя, няма как!
Нали съм си красива, а и дащна…
Бе, все ще мога някак да го шашна.
Монолог на Змея
Гладът свиреп в стомаха ми пълзи.
Похапнах само малко - три кози.
Но скоро ще съм си до пещерата.
Дано са ми доставили момата.
Я, виждам нещо с рошава коса,
как с пръста си човърка из носа.
Уж договорът беше за девици,
а пращат разни магистрални жрици.
Гримът разплескан - някъде към тон,
а с джуките целунала котлон.
С импланти й напомпани гърдите.
Отново мъките с киселините…
Халки в носа, по веждите блестят
и чувствам, ще се пукна аз от яд,
че тази подкована секси бомба
ще ми изкърти новичката пломба.
Ех, някога… щастливи времена!
Какви девойки! Хапнах не една.
А тази тук, че дърта е - не стига,
от тунинга й чак ми се повдига.
Цигарата опъва здраво, брей!
Издухва дим направо като змей.
Тъй страшно ме погледна тя през рамо,
направо се подмокрих. Помощ, мамо!
АСФАЛТ
Цяло село, щом е суша,
гълта прахоляци.
Облак, пусне ли си душа,
пълни с кал сокаци.
Всичко живо тук ругае:
,,Уж сме у Европа,
ама вече се не трае!
Де ги кмета, попа…”
В село, само тези двама,
най са ни акълни.
И по някаква програма
просба се попълни.
Нашенци сме си скептици,
знаем - не ни жалят,
че държавните парици
ни заобикалят.
Ала чудото се случи
и ни одобряват.
Сеща се и мойто внуче -
средства усвояват.
Надойдоха инженери,
ще ни асфалтират.
Зверят се в машинки, мерят
и кусур намират.
После техника дотропа,
все гиганти мощни.
След молитвата на попа
работа се почна.
Грейдерите подравняват,
карат се чакъли.
Как асфалта да полагат,
даваме акъли.
Странни криви са извили
улиците наши
и по тях със слонски сили
валякът пердаши.
Но след месец, колко странно,
нейде се покриха.
Сякаш някой ги открадна
и се изпариха.
Казват, свършили парите,
кметът чупи пръсти.
Пак сме в прах и кал горките,
попът пък се кръсти.
Ала после, малко трудно,
ни се прояснява.
Чаткат нашите кратуни -
где асфалт минава!?
Край църковната ограда,
води към съвета,
после - кръчмата, площада,
къщата на кмета…
Правен е така нарочно,
ала с ум се бия,
че защо привършва точно
до вдовица Сия?
ТАНЦ
Забучено в средата на бостана,
Плашилото стоеше - верен страж.
Безстрашно с тази работа се хвана,
изпълнено с достойнство и кураж.
Юнашко бе сърцето му от слама
под ризата с разнищено каре
и с отговорност тежка и голяма
на вахта беше в динено море.
Размахваше закърпени крачоли.
Помагаше му вятърът игрив.
Плашилото го питаше, какво ли
е истински човек да бъдеш, жив!
Но ето, че на метри десетина,
поставиха му второ за другар.
Смени се мигом цялата картина,
съдбата му направи чуден дар.
С полата на измачкани плисета
и блузката обсипана с цветя
се кипреше прекрасна Плашилета.
Почувства - бе единствената Тя.
Небето два пъти по-синьо стана.
Към него да политне бе готов.
Изписваха ластуните в бостана
най-прелестната думичка - любов!
Ах, колко са излишни всички думи!
Туптяха сламени сърца в синхрон.
Под дрипите те бяха твърде шумни,
поде им такта вятър вихрогон.
Той в буря многоръка се превърна,
изтръгна ги от твърдата земя.
Плашилото любимата прегърна
и в танц вълшебен в миг я завъртя.
Притиснали се, Той и Плашилета,
танцуваха щастливи цяла нощ.
Не чувстваха как стават на парчета,
от вятъра фучащ със пълна мощ.
А купчина разръфани парцали
погали слънцето на сутринта,
но танц с такава страст и жар едва ли
ще види вече някога света!
НАГРАДА
В градината с пиперки и домати,
мечта за всеки веган, зарзавати
търкаляха се; тикви - кръгли, бели,
доволни от снагите си дебели.
Една от тях бе лидерът, безспорно.
Растеше денонощно, неуморно,
вълшебница добричка, щом я зърне,
в каляска приказна да я превърне.
Каляска тя, разбира се, не стана,
ала сдоби се с име - Великана.
Шест души я товариха в каруца,
а тя под нея жално заскрибуца.
В града - изложба. Тиквите се пъчат.
Целта - за първенец да ги излъчат.
Излъскани, окръглени, грамадни,
опипвани от погледите гладни.
Стопанинът, щом гордо я показа,
веднага конкуренцията смаза.
Получи купата и грамотата,
и бонус - минималната заплата.
А тиквата, след снимките стотина,
горката ужасена се спомина,
че журито там, казано накратко,
изпече я и хапна си я сладко.
ПИСМО ДО ДЯДО КОЛЕДА
Дядо Коледа, привет!
Помниш ме, това го зная.
Е, реших се, някой ред
да ти пиша от България.
Данъците си платих…
До стотинка всички сметки…
Даже гумите смених,
сложих зимните подметки.
Отгладувах някой лев
и винетка ще си купя,
по шосетата ни с кеф
пак колата си да чупя.
Здравно съм осигурен,
но направо ми се плаче,
че е черен всеки ден,
щом купуваме илачи.
Много слушкам вече аз.
И цигарите оставих.
А сланинката със праз
вече я съвсем забравих.
Пия само чай от бъз,
нищо - дето е със градус.
Простотии, честен кръст,
изпълнявам с буйна радост.
Ще съм приказно щастлив…
Ти, върхушката ни цяла,
скъпи Дядо, да си жив…
Отнеси ги със чувала!
ВА БАНК
Животът направи ми няколко финта
и стисна ме като питон.
Нахлувам в казиното с двадесет кинта,
купувам едничък жетон.
Сума голяма дължа на лихвари.
Очакват парите си в брой.
Макар да са мои познайници стари,
без жал ще ме спукат от бой.
Залагам на черно. По моята сметка
отива ми този десен.
Играя направо на руска рулетка.
Дано е Фортуна със мен!
Дори не поглеждам. Препуска сърцето!
В гърдите бушува пожар!
,,Тук черно печели!” - дочух крупието
и пада огромен товар.
Отново на черно! Отново печеля…
и още, и още, и пак…
Събота днес е, не - черна неделя.
Последно залагам - ва банк!
Към мен ,,пеперуди” притискат се страстно -
брюнетка и блонди - в комплект.
Когато печелиш, пределно е ясно,
че ставаш примамлив обект.
Дебелата пачка прибирам небрежно.
Хотела, шампанското, лукс…
А после и другото там… неизбежно,
и двете опитвам на вкус.
Изпадам в нирвана, съвсем непозната,
събуждам се, вързан за стол,
с пъхнати мръсни чорапи в устата,
ограбен до шушка и гол.
Мисъл внезапна! Лихварите! Ясно,
директно отивам за скрап.
И вместо бикини, пенливо шампанско,
животът е с вкус на чорап.
ЕМИГРАНТИ
В прашасалия стар хамбар,
сред сиво, опашато племе,
умува тъжен миши цар,
какво решение да вземе.
Седи на своя трон - галош,
удрямал се, не ще и дума.
Какъв е този жребий лош!?
То сякаш ги нападна чума.
Безмилостна, омразна твар
хамбара взе да посещава.
Дошъл от преизподня звяр,
наред убива, не прощава.
Свиреп е черният котак,
по-смъртоносен от отрова.
Той с острите си зъби - щрак,
за норматив те разфасова.
Наложи страшен геноцид.
Бе време мрачно и тревожно.
Да оцелеят като вид
сред този ужас - невъзможно.
Накрая, да измисли план,
на трона царят медитира
и отговор, така желан,
в ума му изкристализира.
И овластеният мишок
реши: ,,Напускаме хамбара!
Потегляме в най-кратък срок!
Тук, в сейфа, имам карта стара.
Ще стигнем след тридневен ход
порутената воденица.
Живее там мой близък род,
на баба - старата царица.”
Увесил дългия мустак
поведе оредяла чета,
родина нова, няма как,
да търсят бедните мишлета.
След перипетии безчет
и точно колко дни, не зная,
извадили голям късмет,
то те пристигнаха накрая.
И ето я, не беше мит!
Проблясва там в око сълзица…
Пред тях изправя мрачен зид
порутената воденица.
Какъв величествен момент!
Плакат над зейналите двери:
,,От невестулката - привет!
Добре дошли при Блъди Мери!”
МАЙМУНДЖИЛЪЦИ
Пътувайки, артистите от цирка,
отбили за обяд в междинна спирка.
Маймуната отворила вратата
на клетката и драснала в гората.
Попаднала тя в дебри гъсти, диви,
на катерички сръчни, работливи.
Събирали печурки, манатарки,
складирали за зимата шишарки.
Увиснала с една ръка на клона,
представила се рошлата кокона:
- Привет на местните аборигени!
Честити сте от срещата си с мене.
Пред вас официално заявявам,
че Африка служебно представлявам.
Тук аз с имунитет съм защитена.
Да бъда, трябва, с грижи обкръжена.
Обича моя милост да се храни
изискано с фурми и със банани.
Храната да е прясна, да не гние
и всички говорете ми на Вие!
А катеричките, за миг поспрели,
нахалницата с дружен смях залели:
- Объркала си се, маймуно клета,
че ще ни пука за имунитета.
Това, че тук в гората си живеем,
не значи, че глупаци сме и блеем.
Май мислиш да ни правиш на балъци
със стари номера - маймунджилъци?
Защо ли циркаджийските шебеци
наивно имитирате човеци?
Я виж врата си, целият е в пришки,
че ходите завързани с каишки.
И трябва да го знаеш, нищо лично,
но оцеляваме съвсем първично.
Битуваме природосъобразно.
Банани ли!? Надяваш се напразно!
Макар че сме в България, страната
на търтеи достатъчно богата,
за нас персона си нон грата, чужда.
Гората от лентяи няма нужда.
ТАРЗАН
Любовница невярна е съдбата.
Градът е черен, мръсен, врящ казан.
Избягах, приютих се във гората,
решен да съм съвременен Тарзан.
Намислил бях да ходя на почивка.
Дори багажът в куфар бе събран,
но шефът уволни ме със усмивка.
Бе списъкът с мечтите ми съдран.
А банката внезапно пък фалира.
Торнадо грабна всичките пари.
Банкерът в неизвестност се намира
и казват ми: ,,Не можем го откри!”
С откраднатите мои лични данни
изтеглил заем хакерът бандит.
И него няма никой да го хване,
той в мрежата остава неоткрит.
Дори апартамента ми продали.
Подписал съм уж купища книжа.
Изхвърлиха ме с всичките парцали
и вечер по приютите лежа.
По медиите наши премиерът
говори колко много съм добре.
Едва ли не с куп пачки ме замерят
и кисна се на родното море.
Но ето ме, разрошен и брадясал,
в хралупата на дъб голям заврян.
Току-що киселец съм си попасъл.
Та, както казах, истински Тарзан.
Постлах си мъх, завих се с ланска шума
и с радост вдишвам въздуха - кристал.
Спокойствие и мир - не ще и дума!
Едва ли някога съм ги мечтал.
Задрямал съм, но в този миг гората
събужда ме с един сподавен стон.
Дочувам някъде в далечината
ръмжане на моторния трион.
МОНОЛОГ НА ГОРГОНАТА МЕДУЗА
Излегнати следобед на топлите скалички,
подремвахме си сладко с двете ми сестрички.
И кой ли да ми каже - била съм в интереса
на Персейчо мамин - отрочето на Зевса.
Зевс женско не пропуска, това добре го зная.
Той като дъжд от злато опрашил и Даная.
Юнак, почти божествен, Персей така се пръкнал
и в митовете гръцки служебно се промъкнал.
Решил да се доказва, херой да се изкара,
да клъцне, е пристигнал, главицата ми стара.
Той, Хермес му е батко, Атина му е кака.
От всичките роднини все помощ този чака.
Ей, меча като лазер и щита - огледало,
и с шапка невидимка, крилатите сандали…
На онзи Бонд прилича той с джаджите шпионски.
Направо ще се пръсне от его в дози конски.
Както се очакваше, с такива помагачи,
главата ми в торбата си отнесе бързо, значи.
От този ден нататък негодникът започна,
логично е да спомена, практика порочна.
Наляво и надясно главата ми показва,
така по начин подъл противниците смазва.
Понеже не му вързал за някакви мераци,
Атлас превърнал мигом в куп от камънаци.
Хвърчал си над морето и на скалите гледа,
с вериги окована принцеса Андромеда,
че Посейдон изпратил чудовище проклето,
което да погълне като кюфте момето.
Персей пак не пропуснал на мъж да се направи,
нали като херой е започнал да се слави.
Същински дрон - пикирал и казано накратко,
добичето накълцал с калъчката на батко.
А после - сватба, вино, кебапчета, мезета…
Пияни го нападат сватбари цяла чета.
Настанала внезапно касапница голяма.
Главата ми измъкнал… и никой вече няма,
че в статуи красиви превърнали се всички,
насочили към мене облещени очички.
Това е, общо взето, историята кратка.
Докопал бил юнакът принцеса много сладка.
Но ядовете тежки тепърва го очакват.
Ах, как ще му се стъжни животът на глупака.
През ледения поглед Медуза ще го гледа
на кръщелницата моя - Андромеда.
ЕЛЕМЕНТАРНО…
Изтегната блажено на тревата
Триглавата Ламя пред пещерата,
на слънцето блажено се печеше
и стар роман от Конан Дойл четеше.
Внезапно притъмня, изви вихрушка.
Дъждът изля се на порой, градушка…
А с мълния прицели се съдбата
и просна в миг Ламята на земята.
Корава, многократно оцеляла…
В купонната система бе живяла…
Но ударът си бе, все пак, брутален,
за тройната й личност - най-фатален.
Ламята, щом от шока се отръска,
с главите си направи бързо връзка.
Едва ли за промяна бе готова,
приела беше всяка личност нова.
Главата Средна в Холмс превъплъти се,
а с доктор Уотсън Лявата снабди се.
Но Дясната изтегли кофти карти,
всели се там професор Мориарти.
Навярно знаете как тя почива,
че всяка от главите, щом заспива,
тогава двете другите будуват,
разменят мисли, спорят и общуват.
Докато Холмс похърква си блажено,
вилнее Мориарти безпроблемно,
че помни, знам, любезният читател,
как Уотсън си е само наблюдател.
Когато докторът очи затвори
и детективът свеж се ококори,
професорът се прави, че кротува.
Да дразни Холмс, изобщо не си струва.
Щом вече Мориарти пък задреме,
то идва за дедукцията време.
Поредната професорска загадка
Шерлок разкрива след минутка кратка.
Възкликва Уотсън: „Холмс, невероятно!
Как справяш се, за мен е непонятно!”
„Елементарно! Заслуга имам скромна.
Оставям си на запис телефона.”
ЗА ГЪБИ
Радка тръгва към гората,
гъбки да си набере.
Кошница в ръка подмята,
пее, чувства се добре.
Рошава след час се връща,
сякаш я е праснал ток.
Пътната врата затръшва.
Майка й изпада в шок.
- Де е новата ти кърпа?
Мечка ли в гора видя?
- Мале, с горския се сдърпах.
Търсеше си той беля.
Тъкмо си намерих гъбки
и наведох се над тях,
подочух зад мене стъпки…
Кой ли беше? Не видях.
Някой се връз мене метна,
здраво сграбчи ме отзад.
Че съм лесна, явно сметна
и ме хвана много яд.
Поотръсках си снагата,
нещо тупна, чу се стон.
Гледам - горският в тревата
е с изсулен панталон.
Стана бърже, пак ми скочи.
Знаеш, че е як и здрав,
но наниза ми се точно,
че го срещнах с десен прав.
Хлъцна той, очи забели,
тръшна се - отсечен ствол.
Кой каквото си постели…
Взех, че го съблякох гол.
Мойте прашки му нахлузих,
с кърпата го забрадих.
Начервих го, руж по бузи…
Хубаво го подредих.
После снимах с телефона.
С два шамара го свестих.
Казах: ,,Слушай ме, коконо,
мирничък да си и тих,
че кача ли те във фейса,
ставаш мигом за резил.
Знаеш ли си интереса,
ще си с мене много мил!”
Мале, дето му се вика,
че удари моят час.
Дърва - двадесет кубика,
утре чакай ги у нас.
ЖИВА ВОДА
Омръзна ми! До гуша ми дойде!
Не ме оставят мъничко на мира.
Не бе година, нито даже две.
Да ме претрепе всеки тук напира.
Що рицари, надали боен вик,
с изваден меч търчаха ми насреща…
Едничък дъх и бронята им в миг
превръщаше се в тенджера гореща.
Секири, боздугани и стрели…
Колекцията доста се натрупа.
Отскоро и куршумен дъжд вали.
Снабдих се с пушки от дузина трупа.
Щом дракон има в тъмна пещера,
водата жива явно охранява.
Изтъркани клишета, господа!
Но празните глави наивно вярват.
От извора е цялата беда
и вечната, вековната заплаха.
Та тя, водата, просто е вода.
Глупаците това не го разбраха.
Ей, онзи ден наблизо спря кола.
Размаха бял парцал едно човече.
С костюм и чанта, с тъмни очила,
пристъпя плахо-плахо и пелтечи.
Предлага да направи тук хотел,
с басейн и СПА, че даже и казино.
Представи ми и лого за модел -
аз - бълващ огън, с надпис ,,Дракон Симо”.
Живея в пещерата век след век.
Тя дом ми е, че тук съм се излюпил.
Двуногото, зовящо се човек,
ми носи документ, че я е купил.
Прекрасно зная аз, че е фалшив.
Противно е с лъжи да те заливат
и дразня се от малко, че съм див…
но очилата тъмни ми отиват.
ХЕРКУЛЕС
От много, много древни времена,
когато властвали са боговете,
легенда е дошла до нас една,
че Зевс не бил е срамежливо цвете.
Прочул се с ореола на женкар,
фучала добродетелната Хера,
но с ранга на върховен господар,
записал свалки множество в тефтера.
Така се появил и Херкулес.
Бащата - бог, а майката е смъртна.
Той славата си носи и до днес,
макар че Хера трудно я преглътна.
Лирнейска хидра и Немейски лъв
за норматив направо ги преборил.
Пролял е в боевете доста кръв.
Изчистил Авгиевите обори.
А Цербер, кучето с главите три,
под мишница измъкнал като пале.
Направо шапката на Хадес скрил.
Да се намери друг такъв, едва ли.
Бил много силен Херкулес, могъщ
и все едно наблъскан с анаболи.
Не всеки ден се появява мъж,
на който да завиждате. Защо ли?
Е, много просто! Бог е татко Зевс.
Въпрос на ген, любезни мой читател.
То, все едно, баща ти да е днес
в държавата - министър-председател.
В ПОЛУНОЩ
Часовникът отмерва полунощ.
О, Господи! Кога ли стана вече!?
Изгубвам си и втория галош,
а първият… изхвръкна надалече.
На срещата пристигам запъхтян.
Все бързам, а тя вечно закъснява.
В сребро е сякаш замъкът облян.
Дано не я усетят, се надявам!
Издайническа панта. Ах… скърцик!
Тя трудно си провира телесата.
При мен е вече в следващия миг
и важно е, че пълна е бохчата.
Милорд с милейди даваха прием
и масите отрупани пращяха.
Преглъщах мълчаливо, но съвсем
не можех да се тъпча там с тълпата.
Понеже съм коняр, е щур късмет,
че дойката ми дава силно рамо.
Обича ли ме, всичко е наред.
Аз също те обичам много, мамо!
ЗА НЕЯ
Свали й той звездите и Луната,
домъкна ги в един голям кашон
и вечер беше пълна тъмнината,
че врътнат бе големият бушон.
Измрънка тя: ,,А някаква комета,
че нямам в къщи никаква, уви!”
Отново си опита той късмета,
направи ласо и й улови.
Завърза я добре за абажура.
Започна моментално да кръжи.
Изпадна тя тук в радост дива, щура…
Той: ,,Нещо друго искаш ли!? Кажи!?”
Замисли се… Поиска му душата.
Въздишка тежка: ,,Имаш я! Добре!”
Блестящо пухче скочи й в ръката.
За нея съгласи се да умре.
Остана ли доволна най-накрая?
Душата му затвори тя в буркан.
,,А Слънцето? С какво ще си играя!?”
Но беше той в краката й прострян.
ПОЧТИ ПО ДАНТЕ
В един фатален късен час
с Рогатия се срещнах аз.
Изчадието упорито
и нервно тропаше с копито.
Съзирах злоба, че личи
в отровно жълтите очи.
Съдбата думата си каза -
веднага той ме забеляза.
Премигна тъй - веднъж и дваж,
изгубих всякакъв кураж.
Прочетох в погледа му: ,,Вече
надежда нямаш, ти, човече!”
Усетих само остър ръб,
че в зид опрял бях своя гръб.
С живота жалък се прощавах.
На чудо само се надявах.
И то се случи. Само миг
преди нощта да сцепя с вик,
съзрял, че съм с халката брачна,
той само се усмихна мрачно.
ИНДУЛГЕНЦИИ
На църквичката покривът протече.
Синодът не отпуска нито лев.
Изпразнена е касичката вече.
Направо положение за рев.
И дядо поп заскуба си брадата.
Какъв ремонт ще прави без пари?
Осъмна си облещен сам в кревата,
но мисъл светла там го озари.
На сутринта прекръсти се набожно,
отърсил се от нощния кошмар.
Той знаеше - ще бъде доста сложно…
Камбаната удари на пожар.
Събра се цяло село. От амвона
отправи попът пламенни слова:
- Безбожници, пред нашата Мадона
почтително сведете вий глава!
Сънувах сън, как Ангел бял, небесен
бе сключил вежди и с гръмовен глас
ми нареди да бъда прям и честен,
сега с прелюбодейците сред вас.
Познавате Содома и Гомора,
как Божий гняв изсипал се е там.
При толкова мърсуване бе, хора,
това ще ви очаква всички вам!
Покайте се, развратници такива!
От Бога нямате ли малко страх!?
За прошка тук надеждата е жива…
Дарявайте по лев за всеки грях!
Отецът пръска слюнки и закани.
Един е пребледнял, друг - зачервен.
И мисли той: ,,Дано се някой хване,
че всичките са грешни, според мен!”
Минава седмицата, втора даже,
кутията е лека и дрънчи.
Е, пуска някой, може да се каже,
но средствата са мижави, личи.
Да лудне попът бе почти на крачка,
но бухна сумата като тесто.
Шавливата кметица - с двайсетачка,
а баба попадия - с цели сто.
СПОМЕН ЗА ПОЕТА
на Димитър Данаилов
Не можехте го сбърка даже в мрака.
Белязан от съдбата бе Морякът.
Приведен бе почти наполовина,
ала със дух - по-силен от дузина.
Говореше високо, не шептеше.
Гласът му оглушително гърмеше.
А думите му - парещи и знойни,
понякога солени, непристойни.
Те не един със леден душ поляха,
че чин, авторитети - не важаха.
Ръбат и прям познавахме твореца,
едва ли бе светеца на градеца.
На Бакхус със нектара бе приятел.
На тежките разпивки - почитател.
От виното във чашата искрата
проблясваше понякога в сълзата.
А беше той, словесният ваятел,
на женските извивки обожател.
И няма как - душицата му клета
бе тази на мъжа и на поета.
Желаете ли да я разберете,
ще трябва просто да го прочетете.
Наследството, което ни остави,
са стиховете - корените здрави.
През лунна нощ през градската градина
приведен силует когато мине
и тайнствено разсее се във мрака,
това духът е, знайте, на Моряка.
ГОРЕСТ
на Георги Данчов Зографина
Пред своя дом, Зографино, стоиш,
потънал до колене там в гранита,
но чувам те безмълвно как крещиш
и с укор страшен погледът ти пита:
- Това ли съм заслужил, роден град!?
И къщата ми бедната, горката…
Не искам ни фанфари, ни парад,
нито медал посмъртно за отплата.
Тук думите на Дякона горят.
В душата робска правеха пътека.
Сега кючеци мазни се въртят,
превърнахте я в кръчма-чалготека.
Не мога да избягам без крака.
Направихте оковите ми здрави.
Все пак се радвам, как да отрека,
когато цвете някой ми остави!
ПОГЛЕД ОТВИСОКО
Застинал с поглед на мислител,
аз цял излят съм от метал.
Будувам като охранител,
качен върху пиедестал.
Над мен прелитат птици. Зная,
ще ме маркират неведнъж.
Нали добряк съм, аз си трая
и чакам следващия дъжд.
Наскоро скришом ме нашари
със цветен спрей, за да съм шик
и на Пикасо се направи
един пъпчасал ученик.
Щастлив съм, че стърча огромен
и повече от тон тежа,
а на това, разбрах безспорно,
то и живота си дължа.
Защото алчно ме заглеждат,
нали съм си от бронз отлят,
мечтаят с флекс да ме нарежат,
а после да ме претопят.
Как развълнуван съм когато,
рояк деца отпред търчи
и млади майки, цяло ято -
балсам за моите очи.
Така стоически изправен,
минавам аз от век във век.
Макар от бронз студен направен,
то преди всичко съм човек.
САМОЧУВСТВИЕ
Един елен вървеше през гората.
Пристъпяше величествен и горд.
Наперено поклащаше рогата…
С две думи - самочувствие на лорд.
Потропвайки след него пет кошути,
следяха го там с погледа си мил
и сякаш с фини токчета обути,
те ханшове повъртаха със стил.
Две катерички горе на елата
едва не изпопадаха от смях.
,,Ех, сър, великолепни са рогата
и считаме - достоен сте за тях!”
МИНОТАВЪРСКО
Години в Лабиринта бях затворен
и слънцето от малък не видял.
Дочух, че за това е отговорен
ей онзи - архитектчето Дедал.
В която и посока да поемех,
назад се връщах и оставах в плен.
Надявах се да има карта, схема
и аз да я открия някой ден.
При мен потайно идва Адриадна.
В любов и вярност тя ми се закле.
Красавица! Сърцето ми открадна.
Повярвах й. Голямо съм теле!
Използва тя кълбо червена прежда,
да може бързо да се прибере.
,,Ще те измъкна” - даде ми надежда.
Поклащах аз рогата си: ,,Добре!”
Планът й бил Тезей да ме заколи.
По преждата да ме издебне в гръб,
а после разфасоват на пържоли…
Каква любов!? Да си умреш от скръб!
Добре че непохватно бе хлапето.
Препъна се и мечът издрънча.
Докопах го и стиснах му вратлето.
От мен дори по-силно измуча.
Призна си всичко. С преждата в ръката
измъкнах се и… сбогом, Лабиринт!
Подминах Ариадна при вратата
и никога не стъпих вече в Крит.
САМОДИВСКО БУЛО
Подлъган от следа на еднорог,
разбира се - изгубих се в гората.
Закачаха ме трънки, шипки, глог…
С две думи - беше местност непозната.
Препъвах се безцелно, изтощен…
Подгонени хвърчаха часовете.
Изниза се препускащият ден
тушираха се в черно цветовете.
Но пърхат феи приказни с крилца,
краката ми сами след тях поемат.
Проблясват между клоните телца.
Съдбата ми в ръчичките си вземат.
На някаква полянка виждам как
във вихрен танц върти се хубавица.
Белее се в мастиления мрак…
Размахва тя ръце - крила на птица.
Е, струваше си целият кошмар.
Край нея дрехите й разпилени.
Аз чувствам как разпалва се пожар
и плъзва по туптящите ми вени.
Изпаднала е тя в митичен транс.
Придърпвам тихо булото й бяло.
Незнайно как прибирам се у нас,
пулсира в болки бедното ми тяло.
Щом слънчев лъч измъква ме навън,
стои тя в двора - истинска и жива.
Така, магично, като че на сън,
в дома ми настани се самодива.
