Александър Дячков

превод: Тихомир Йорданов

***
Май двамата със тебе минавахме през парка.
В алеята цветята цъфтяха много ярко.
Миришат те на есен, на влага и на хлад.
Ти беше много млада. И аз бях много млад.
Ти - с чантата кафява, и в неясъс покупка.
Аз - с плетената мрежа, и в нея хляба хрупкав.
Не беше ми позната, и нито пък съпруга.
Съученичка само - и толкоз. Нищо друго.
Солфеж. И гами трудни, измъчвани поред.
Дъхтящ и мокър още от влагата паркет.
В прозореца отворен зелената топола
поклаща се и сякаш на някого се моли.
О, тоника… О, суб… О, доминанта.
О, разрешение… И мъничка поанта!
Не си ми ти съпруга, не си ми ти жена.
Съученичка моя, огряна в светлина.

***
Защо, защо? Нима случайно
от вещите със ропот глух
изчезват, като няма тайна,
умение и дух.
О, Господи, додето в треска
живея, ти не ми пречи
света да виждам все по детски
и с детските очи:
зад къщи, улици, стобори
да гледам слънчевия ден
и кой във него ще отвори
врата за мен…
Но чудното вълшебно детство
не ще ти върне Бог нечут.
Не цел животът е, а средство
за тежък труд.

КАРИОКА

Кафене, море безкрайно,
небеса като атлаз…
Влязох там съвсем случайно,
заседях се час.
Миризми като упойка.
Дим и съскаща мълва.
И седят чудаци, двойка,
безобидни при това.
И такава песен жална:
аз съм млад и тъй красив,
ти - мелодия печална,
обаятелен мотив.
Зазорява се на изток.
Аз подавам ти ръка.
Песен плаче нейде близко
над оловната река.