УТРО

Воймир Асенов

УТРО

Тук свенлива иглика расте
и на слънцето мило се радва.
Като щуро, немито дете
там един таралеж се прокрадва.

И ти чуваш - почуква със лък
някой кос, озарен с вдъхновение -
сякаш тайно пристигнал е тук
моя весел учител по пение…

Ей сега той ще стихне за миг
и след вятъра, минал по склона,
с най-изящния птичи език
ще избухне зелена симфония.

Тя и теб с красота ще дари,
Както белия свят с милосърдие.
И през тия бездънни гори
ще вървиш вдъхновен и разгърден.

Чуй, земята под теб се тресе.
Твойте стъпки събуждат цъфтене.
Накъдето погледнеш - е все
синьо утро и утро зелено.


ЧУВСТВО

С-и-и-н!
Синьо е!
Сипе се синьото!
Ти си син сън,
сине мой!
Синьо е!
С-и-и-н!
Звънна навън
и завинаги
живо от моята мисъл:
- Щастие мило, яви се!
И ти се роди…
Боже мой, колко е хубаво!
Нещо от въздух, топло и ласкаво,
сякаш с ръчичка ме драска.
Някаква птица, в синьото влюбена,
изръкопляска.
И затанцува
надолу - нагоре
към слънцето!
Сине мой,
сън си ти -
звън от черешката в двора -
преди да приличаш на хората.
Наричам те синьото щастие!
Расти, смисъл мой,
расти да пораснеш!
Пред теб ще е всичко по-ясно.
Едно електрическо чукче
чух, че
почука в сърцето ми,
и аз се уплаших от разрив…

Момчето ми,
та ти си ми цялата радост!


СЕНОКОС

На Димитър Милов

Сенокос е! Крайречни тополи
зад тополов пух село са скрили.
И блажен, и до кръста разголен
там коси, сам коси Митко Милов.

В това стихопомазано място,
в тая родна поету околия -
Митко Милов се стапя от щастие
и с тих глас му приглася Тополница.

Ах - Тополница - топли и знойни са
край реката ливадите млади!..
И коси сам край село Тополница
Митко Милов, разгърден и жаден…

Сенокос е! По пътя отпраши
необяздена още кобилка…
И витае във въздуха щастие.
И мирише на еньовски билки…

В това мило и мамино село
и реката по име е двойница…
Тука може днес духом и телом
само той да се слее с Тополница…

Митко Милов се спира и бърше
с маточина косилото весело…
Само той знае как ще завърши
сенокоса или тази песен…


БИЛКА

Ти за мен си мъжко биле,
лек за мен си срещу мъка
и сокол - пиринско пиле,
дето пее, като фърка.

Тук, по бели камънаци,
под треви и стара шума -
има белег, има знаци
от куршум и сетна дума.

Но животът не умира!
А със дъх от южни ветри
свети слънчевия ирис
и над Банско, и над Петрич.

Там Пирин е цял във мура.
Тук Беласица е в кестен.
И вървят елени сури
през мъглите всяка есен.

В тоя край е мойта сила.
Тук тежа на свойто място.
Като кажа - земьо мила! -
значи има земно щастие.

Колко трябва? - Само изстрел,
ако горе видя гарван…
И след мен ще тръгнат триста,
триста души ще ми вярват.


ПОСРЕД ПЪТЯ

На лятото огнено лудия змей
вършее узрялата златна пшеница…
И синя авлига ми казва - живей! -
щом още си тук с ненаситни зеници.

Щом още съм тук?!… Да, аз още съм тук -
под мен е земята, над мен е небето…
Тук всички сезони са винаги юг -
най-топлият юг, който пази сърцето ми.

И пак с ненаситни зеници ламтя
да видя тук всичко, тук всичко да пипна…
Душата ми сякаш ламя е, а тя
и днеска е още така любопитна.

Там - някъде имаше извор - чешма
и аз посред пътя пих в лятната нега.
И сякаш видях любовта си - сама,
но тя се изгуби сред знойната жега…

И аз се запитах в това ширине -
защо ли сега тя на теб ми прилича?
Навярно, защото пак в мен пламенее
горещото лято и аз те обичам…

В душата ми лудо препускат коне,
но чувствам, че твой ще е пътя неминат…
Защо не те срещнах тогава поне?
Къде беше ти преди двайсет години!


ЛАВИНАТА

На Николай

И ни обгърна страшна красота -
там бе небе със звезден низ пендари,
но посред път пресрещна ни смъртта
на билото, разделящо България…

Над Стара планина бе ясна нощ,
когато се изкачвахме през прохода,
но ехо с Шипченска внезапна мощ
раздвижи снежната пустиня с грохот…

Отново беше Март - освободен,
светът пак късаше със свойто минало,
а ние се оказахме във плен
на късни пролетни лавини…

Лавината и друг ще спре сред път,
ако куража си от страх изпусне -
другарят ми бе виждал вече смърт
и хладния волан въртя изкусно…

Не е позор да хвърлиш взор назад.
Не е позор пред смърт чело да бършеш.
Животът, знаем, че е кръговрат,
но ти, зависи, как ще стигнеш Върше!

5 март 2004 г.
Беклемето


ПОРИВ

На композитора Ценко Минкин

О, тези бледи сенки покрай мен -
проекции на хора още живи!..
И този вносен траурен рефрен
за Онзи, който си отива…

Защо сега ме връща точно там,
където бях във всичко малък
и вярвах - който порасте голям,
не ще се побере във катафалка?..

Тогава моят приказен юнак
със сънен знак погалваше очите ми,
а после буден виждах през деня
навсякъде, навсякъде следите му!

Той бе оставил с майсторска резба
слънца над мен във чамови тавани
и меден звън, когото не разбрах
дори до днес, щом чуя чанове.

Той бе оставил в топъл стенопис
една лоза, която се възкачва
и стига чак до Божията вис,
а там бе палнал той звезда сред мрака.

Със златни букви той бе подредил
обков и страници на мъдра книга,
а в ясенов кавал се бе вградил
в съгласие със чучулига.

А той се криеше все нейде там -
зад къщи, църкви и олтари…
Той бе голям - от всичко по-голям,
като Духът, скитосващ из България.

А аз все тъй по детски удивен,
играех с него сам на криеници
и чувствах как валят над мен
пера от шарени небесни птици…

Тогаз едно от тях - едно перо,
самин-само в ръцете ми се сгуши
и стана чудото добро
и с мен, и с тоя свят обрушен.

Тогава той ми се яви!
Той бе най-хубавият светъл образ,
видян от жив човек, ала - уви! -
то беше само миг… Ах, миг на обич!

… Сега минават сенки покрай мен -
проекции на хора, още живи…
Те бутат катафалката
и с тъп рефрен
ми фъфлят: - Красотата си отива!..

Нима Творецът може да умре? -
сам питам нямото си тяло…
И чувствам - поривът не ще да спре…
И всичко почва отначало!

7 септември 2006 г.


ВОДОПАД

От Пирин и от мраморния хребет
изтича на талази боров хлад,
а в погледа ти южното поднебие
гърми с отприщения водопад…

Роден от сняг, откъртен от лавина -
преминал през потайни пещери,
напролет той налива дъх пелинен
във чашите на старите гори.

И те събудени се подмладяват -
развял се е зеления байрак -
и сякаш че сред папрати и здравец
комитски песни се разнасят пак.

Над тях кръжи едно високо пиле
и слави целия пробуден свят,
а ти замаян от пиринско биле
сега на всичко живо си събрат.

Под този водопад от светли пръски,
от бодри звуци и планински ек
самият ти отново си възкръснал
като стихия и като човек.


НАСРЕЩНИ ДУМИ

Със нови думи, със старо чувство
аз пак се завръщам във моя Петрич.
И пак отронват моите устни
мъжка молитва и мъжка клетва…

Сполай ти, Боже, че имам пътя,
по който мога до тук да идвам -
да се покланям на гроба безсмъртен -
майка да чуя и тя да ме види…

Подухвай, ветре, все покрай Струма -
от юг подухвай към мене, ветре,
че все да имам насрещни думи
и все по-често да идвам в Петрич.

Дари ме, Боже, с висока песен,
за да прескачам Пирина с нея,
а от Беласица - златен кестен,
превърнат в слънце, над мен да грее.

И аз да пея, дорде се срутя,
в последните си житейски метри…
Подухвай, ветре - отваряй пътя,
за да замръкна накрая в Петрич.


СЛОВЕСНА ЗУНИЦА

Единственият жив, по-жив от спомена
е книгописеца и словоделеца,
защото той върти на времената хромела
и с буквен знак на листа бял оставя белег.

Той общото ни Битие и Житие
пренася в мъдри образи чрез Словото.
На всяка дума - златното покритие,
нарича памет той и раждане отново.

И ето аз си спомням - слънчев небосвод,
подпрян от планини като атланти -
човекът тук се ражда вечно без имот,
но е орисан щедро с дарби и таланти.

На тази обична земя е властелин
единствен Бог, и времето, и ветровея,
но тука пак Беласица и пак Пирин
са моята трагедия и епопея…

И ето, аз си спомням - виждам Самуил
с великата си жал за слепите войници,
след него - Яворов, и Гоце и - Ти, мил -
мой роден край най-мил, възпят от птица!

Душата ми е свързана тук с песента.
Тук всеки звук поражда светла дума -
напролет с хоровод от щъркови ята
и три сезона - зуници над Струма!

И ето аз си спомням - първата любов,
след нея болката, след нея и лъжците,
които изтъргуваха със злат обков
народа ми за европейски битник…

И ето - аз си спомням, че съм жив
във този свят, понявга невъзможен,
но все пак най-добър и най-красив -
за българския свят, сполай Ти, Боже!

Сполай Ти, Боже, за светите истини,
с които ми напомняш да съм Твой свидетел.
Народ, дарил на други свойта писменост,
пред Твоя съд, разчита на поетите…

Поетът сам е паметник на спомена!
Поетът върху листа бял е белег!
Дано и аз на времето Ти в хромела
от думите си хляб за внуците да смеля…