ЖАЖДА С ГЛАД УТОЛЕНА

Лияна Фероли

„А как мечтаех да приседна, да те гледам и жаждата си с твоя глад да утоля.”
Бренда Уокър

Тук съм. Тук, където нежно и силно властва лятната, дъхаща на зрялост, привечер. Тук, където горят в бакърено скалите и дърветата пламенеят, и денят обгаря до червено в зноя.

В Юга съм - действен и неукротим, с щедра до разточителност красота, идваща от неговата светлина. Светлина като треска и като болка. Не като тази в Рила - студена и някак си ленива.

Само много ярката и много жарка светлина може да слее до нажежено, до бяло всичко в едно цяло, дори и най-несъвместимите, но тъкмо поради това, очарователни неща.

Тук започнах да мисля, че пред копнежа по неизвестното застава копнежът по реалността. Защото там, където не сме били, може и да е хубаво, но очите ни щом не могат да го поглъщат ежедневно и ежечасно, то почти не съществува.

Този копнеж се изпитва доста по-остро, когато подгонената от жажда за радост, топлина и светлина душа, започва да се чувства удобно на дадено място и в дадено време.

И колкото повече той започва да нараства и да те изпълва, толкова по-необяснимо става с какво е свързан - с навика, с паметта на сърцето и с тази на разума, или с още нещо, което не може да се назове.

Само до болка познатите неща и места, както и много красивите, могат да събудят този необясним копнеж.

Но аз съм тук и не се питам за нищо, така както танцуващият не се пита защо танцува и пеещият - защо пее.

Тук съм и щом виждам, дори до вцепеняване от ярката светлина, щом чувам, дори и с напрягане, поради тежката мараня, щом чувствам, дори и повече сетивно, значи съм на мястото си - като новоразлистено дърво.

Не знам дали знойният, равнинният и светлият Кърджали - антиподът на Рила, където съм родена и където изтече половината от пясъка на живота ми, ме помами и аз откликнах на неговия призивен глас, но знам, че тук се почувствах като гост, когото са очаквали и където ще изтече и останалата половина от пясъчния ми часовник.

Тук гладът ми за топлина и светлина, породен в планината, вече е заситен с жаждата на равнината за свежест и прохлада. Абсурдно на пръв поглед, но гладът със ситост не се засища, нито пък жаждата количеството вода я отпива.

Гладът единствено с жажда се утолява. Както при любовта - жаждата на единия влюбен се утолява с глада на другия. И така, както при влюбените, до моята Рила, рамо до рамо, и моят Кърджали застава. Взаимната си жажда с глада си да утолят.

И тази пустинна жажда за вяра, надежда, любов и познание е много по-необхватна, необозрима и неотразима, отколкото всичкия пясък във всичките пустини на света. Дори и всеки ден да откриваме по една малка песъчинка от нея, пак ще е достатъчно.

На мен също ми стига. И в един кратък миг докосването ми до раззеленилата се под погледа и молитвите на Рилския Светец „пустиня” да се превърне в един родопски духовен оазис.