Хавиер Еро

превод: Никола Инджов

1.
Не сривайте моята къща,
казах ви, че тя е стара.
Не сривайте моята къща!

2.
Имахме и ние бръшлян,
към улицата - врата и вратичка,
на прага - леха с цветя,
малка, по-голяма
ябълка, която сега
съхне от вика
и цимента.
Прасковата и портокала
бяха безплодни вече,
но имахме също
(Не се забравя!)
един нар.
Наровете едрееха
червени, зелени
и врастваше дървото
в зида.
А на улицата пред къщи
тъмнееше един дънер,
който раждаше черници
всяка година
и пълнеше наесен с листа
входа на моята къща.

3.
Не сривайте моята стара къща,
бях ви казал,
оставете поне моите нарове
и моите черници,
моите ябълки
и моя стобор.

4.
Всичко това растеше
в малката ми градинка.
Тя беше педя земя,
пазена денем и нощем
от висока ръждива решетка,
която децата
на връщане от училище
прескачаха лесно
и отнасяха ябълките,
черниците,
наровете
и цветятя.

5.
Вярно е, не отричам,
стените рухваха вече
и вратите не се притваряха добре.
Но убиха моята къща,
моята спалня с оня
висок утринен прозорец.
И не остана нищо
от нара, вече
черницата не накапва
моите обувки,
и от ябълките съзирам
само един ствол печален,
който оплалва сякаш
плодове и деца.

6.
Моето сърце остана
в моята мъртва къща.
Невъзможно е да откупя
мъничко радост поне.
Аз винаги съм живял
сред автомобили и цимент,
аз винаги съм живял
сред канцеларии
и камиони.
През целия си живот
между руини живях
и ако остана
без дървото и без тревата,
без старите палми с люлки,
без червения нар, изстрелян
като в сражение,
без черницата, яхната от дете -
само с малко боя
и градушка, -
означава да остана
без радостта и тъгата,
без нещо от моя живот.
То е все едно да повикат
тука смъртта
(която ме придружава
всяка привечер
в моята стара къща,
в моята мъртва къща.)