Марин Кадиев

Из „Единадесет разговора с Николай Хайтов” (2009)

Когато Николай Хайтов почина на 30 юни 2002 г., поетът Любомир Левчев написа в пловдивския в. „Марица”: „След Иван Вазов народен писател се казва вече и Николай Хайтов”. Абсолютно вярно. Николай Хайтов е единственият български писател, осъществил най-много срещи с читатели по тяхна покана. Това са хиляди срещи.

Писателят губеше от своето творческо време и се отзоваваше навсякъде, където го канеха за разговор. Обиколил е всички пътища на майка България - села, махали, училища, читалища, институти, заводи, висши училища. И винаги в препълнени салони с правостоящи. И френетични аплодисменти и пожелания за бъдещи гостувания.

Николай Хайтов чувстваше морален дълг да бъде сред хората, където и когато го канят. Затова за него могат да напишат спомени хиляди хора.

Пишеха му и той отговаряше до последно - седмица преди да почине е написал последното си писмо отговор на Генка Петрова, учителка от Добрич. Виждал съм как хората го спират и му целуват ръка, искат да го докоснат.

Някакво необяснимо обожествяване имаше към неговата личност. Николай Хайтов беше не само изключителен писател, който извиси българското художествено слово до световна висота, но и защото беше най-земният български творец.

В дома му винаги имаше хора - търсеха го от цялата страна не само да помага на пишещите братя, а и го занимаваха с чисто битови въпроси: да урежда жителства, жилища, неуредици в съдилищата, да помага за закупуване на битова техника, автомобили и какво ли не.

И той тичаше, използваше познанства с големци, защото през тоталитарното време повечето от нещата се уреждаха с връзки.

Сърдечен, открит, общителен, раздаващ се на хората - такъв беше човекът Николай Хайтов. Той е етап от българското време и днес неговото отсъствие се усеща болезнено. Николай Хайтов бе опора, утеха, критерий за истинските духовни стойности.

Като народен представител поставяше кардинални за времето си проблеми; като председател на СБП спаси тази най-стара творческа организация от ликвидиране и разграбване на имуществото й; като общественик беше негласен духовен водач на нацията.

И същевременно беше най-оплюваният творец. Приписваха му всички земни грехове. И то хора, на които е помагал. Воюваше с българските историци и археолози за гроба на Васил Левски.

И само с факти и документи доказваше истините. Полемизираше с езиковедите и успя да свали негоден учебник по стилистика за 8-ми клас на средното училище - безпрецедентен случай в българското образование. Николай Хайтов бе човек институция.

Общувал съм с него в продължение на четири десетилетия; представял съм го десетки пъти пред различни аудитории в цялата страна. Допускал ме е до себе си. Защо? Необясними са духовните връзки и симпатии между хората. Това е въпрос на съдба и късмет! И досега смятам, че приятелството и разговорите с Хайтов са един от най-големите шансове на живота ми.

Общуването с него е непрекъснато обогатяване, възраждане на духа, преоткриване на нови стойности от познати неща. Николай Хайтов даваше нов поглед, проясняваше духовния кръгозор.

Самият той беше не само забележителен писател, но и обаятелен събеседник, сърдечен изповедник, желан от различни слоеве на обществото. Николай Хайтов не можеше да се отзове на всички покани за гостуване по домовете.

Точно това не можеха да му простят - таланта, моженето и обичта на хората. Пък и той обичаше споровете, полемиките. Казвал съм му:

- Ти, ако нямаш опоненти, ще ги измислиш, за да има с кого да спориш.

- Така е! - отвръщаше усмихнато. - По този начин се тонизирам. Животът не е мандра, а работа, труд, движение. Редуване на мъката с радостта, умората с напрежението, сянка със слънце, затишие с буря, борба с покой, самодоволство с угризение. Животът е творчество. Битка. Ако не намираш удоволствие в творчеството, в борбата, мъчно ще си намериш мястото в живота. Радостта е в даването, а не е във вземането. Голяма работа е даването!

Враговете му и днес не мирясват. „Много неща се пишат за мен - казваше Хайтов, - но аз нямам намерение да се занимавам с никого; да си губя времето за такива съмнителни цели: да отговарям на този или на онзи дегенерат, на еди-кой си пияч.”

В Пловдив Хайтов отсядаше винаги в писателската къща „Ламартин”. Спомням си, беше четвъртък, нося му в. „Литературен фронт”, където имаше доста критична и нелицеприятна статия против него.

Наблюдавах го как я четеше: спокойно, равнодушно, без да трепне нещо по лицето му, все едно че не се отнася за него. После вдигна глава, долавяйки моето недоумение, и каза: „Искаш ли да оцелееш, дотук пускай неприятностите! - и посочи ревера на сакото си. - Иначе си отиваш. Много хора поемат тревогите навътре в себе си - и свършват. В началото и с мен ставаше така. Притесня се и усещам как пламтя. И си казах: Кольо, ако искаш да живееш - не пускай лошото под сакото. Наложих си го. Всичко е воля! И така оцелявам десетилетия срещу калта, която сипят върху мен”.