ВАСИЛ ИВАНОВ – „ПОДКОВА ЗА КЪСМЕТ”
ПОДКОВА ЗА КЪСМЕТ
електронна книга
В МЪГЛАТА
В царството н сивата мъгла
един народ тъй просто преживявал.
Затрупан с ежедневните дела,
на светли дни дори не се надявал.
Внушавали му колко е добре,
че има той права демократични,
ала в мъглата как да разбере,
че всъщност са нещата по-различни.
Налазвали са в бедния му двор
и в къщата му всякакви бандити.
Размахвал пръст пореден рекетьор,
че има връзки тежки и мастити.
Изчезвали са в тази сивота
и дирите им никой не намирал.
Потънал тъй във страх и нищета,
народът даже и не протестирал.
Достигнал той до извода дори,
че гнила е съдебната система.
И който е откраднал куп пари,
страната му законът бързо взема.
Нарочно недоучен четвърт век,
така тълпата лесно се владее.
Заливан само с чалга и кючек,
и с тъпи сериали - да глупее.
И слушали: ,,Живеете в трезор,
със доходи достатъчни, прилично!”
Звучи то повече като: ,,в затвор!”
Май същото е, не е по-различно.
А хората дочували, че там
където се издигат върховете,
живеят си избраници без срам
и слънцето в палатите им свети.
Оядени, преситени от власт,
след изборите все едни и същи.
Получили пореден купен глас,
безочливи, че чак ти се повръща.
И все по-беден ставал ден след ден
народецът и често емигрирал,
в страни където бил по-подреден
животът. Препитание намирал.
Не можели дори да погребат
родители и възрастни роднини.
В мъгла не се намира лесно път.
И може би народът ще погине!?
На кой му пука!? Ала мисля, брат,
че можем да издухаме мъглата.
Престанем ли да сме електорат…
Изхвърлим ли ,,ония” през браздата!
ПРИКАЗКА ОТ ХИЛЯДА И ВТОРАТА НОЩ
Пътувал сам в пустинята гореща
четвърти братовчед на Аладин.
Съзрял внезапно в дюните отсреща,
че влачи се нещастен бедуин.
Подканил бързо старата камила.
Човекът бил си там, а не - мираж.
Вода му дал, тя вляла в него сила
и с топли думи вдъхнал му кураж.
До близкия оазис го откарал,
а странникът му казал просълзен:
- Сега ще ти открия тайна стара,
че в труден час погрижи се за мен.
Тръгни натам! Ще стигнеш до пенлива
река, с вода зелена - изумруд.
Отпиеш ли и времето застива,
и само ще се смееш като луд.
Водата следваща ще е червена,
рубинена - с цвета на прясна кръв.
Опиташ ли я, всичките си вени
ще срежеш. Слушай - няма да си пръв.
А после - жълтата от чиста сяра.
Лазурно синята е зъл шейтан.
До златната недей припарва! Вярвай
и сребърната също е капан.
Когато дойде там водата черна,
не ще си вече беден, бос и гол.
Днес, братко, времената са модерни,
а черната река е от петрол.
ПОЛИТКОРЕКТНОСТ
Днес в Операта стана свръх горещо.
Директорът се бе изнервил нещо.
В салона той извика всичко живо,
актьорите фиксира мълчаливо.
-Получи се писмо - накрая рече. -
Реформи се задават яки вече.
Не зная кой така ни зле ориса,
но ето че министърът ми писа.
,,Относно постановката ,,Отело”,
ще трябва да се реже много смело.
Тук разни НПО-та ме притискат,
в сценария промени те изискват.
Направо казано, така… конкретно,
че в този вид не е политкоректно.
Показва се насилие домашно.
Накрая даже става много страшно.
Не бива да я душат Дездемона.
Ще се стресират всички във салона.
Отело да не се самоубива.
И хепиенд - развръзката щастлива.
Спрямо Дездемона е сексизъм,
а към Отело явно е расизъм.
Той - мавър… черен негър… многозначно.
Виж, севернокореец, по-удачно.
И както при културните народи
ще трябва на терапия да ходи.
Гнева си буен щом преодолее,
мушичка да удари, да не смее.
А Яго няма накъде да бяга.
Макар с характера на баба Яга,
то нека се натиска и си трае,
и брачен консултант да го играе.
Там с двамата сеанси ще провежда,
докато той в един момент проглежда.
Усеща чувство силно, непознато,
изпълващо душата му богато.
В Отело, че е влюбен, той разбира
и лее сълзи в празната квартира.
Но севернокореецът отвръща
и двамата щастливи се прегръщат.
Ще се получи връх на сладоледа,
ако едно детенце си отгледат.
А Дездемона пък с фалшиви трели,
там… Евровизията да спечели.
Така нареждат тези НПО-та,
че няма иначе да има квота.
Движете се във правилна посока,
защото ще е глобата жестока!”
След тези думи мълчаливо всички
изсулиха се тихо, по терлички.
Отело с Яго в кръчма се забиха
и там от мъка зверски се напиха.
Получи Дездемона нервна криза
и всичките си нокти тя изгриза.
Съсипаният оперен директор
обеси се на някакъв прожектор.
ПОДКОВА ЗА КЪСМЕТ
В гората припкал си сатирът Страти
от племето рогати и космати.
Започвал на ,,Шушана” нов куплет,
но блеснала подкова там, отпред.
,,Тук някакъв табун навярно броди.
Какъв късмет, о, Зевсе, ме споходи!
Ще срещна страстна нимфа още днес.
Надушвам феромони като пес.”
Но ето, че по прашната пътека
показал се, куцукайки полека,
с одряман вид кентавърът Страхил.
Извикал той: ,,Я, ти си я открил!
При мен е ситуацията гадна.
Подковата китайска е и падна.
Така се скапа целият ми ден!
Подай ми я, ще съм ти задължен!”
Отвърнал Страти: ,,О, не! Съжалявам!
Намерих си я и не си я давам.
От днес ще ми е като талисман,
че среща имам с нимфите по план.”
,,Послушай ме, кентавърката Мича,
да знаеш, че мъжагите обича.
Подковата ми ако ти дадеш,
какво е то жена, ще разбереш.
Прекрасна е, разюздана и дива.
Опашката й колко е игрива…
Косите й са буен водопад.
А как изглежда само тя отзад!”
Настръхнал Страти, щом дочул за Мича.
,,Ах, работата май че се опича!”
,,Съгласен съм. Купонът ще е як!”
Страхил изчезнал в облак прахоляк.
Изсипал се смях сякаш от камбанка.
От храстите излязла нимфа Станка.
,,Е, Страти, ти безкрайно тъп си бил!
Как може да се вържеш на Страхил!?
Че тази полукранта Мича дири,
да срита похотливите сатири.
Погледне ли те - вече си прострян.
Дори бълхите ти ще идат зян.”
Несвършила тирадата си Станка
и Страти изпарил си като сянка.
,,Не, нямам - казал Ерос - аз вина!
О, ревност, твойто име е жена!”
ОРЪЖЕНОСЕЦ
Сър Джон е на седлото си пиян,
а аз старая се да го догоня.
С последни сили потен, запъхтян
подтичвам и препъвам се след коня.
Той рицар е безумно горд и смел,
кръвта му в битките кипи гореща.
За свой оръженосец ме е взел,
но аз проклинам първата ни среща.
Жребеца чистя, реша всеки ден.
Излъсквам бронята му чак до блясък.
Заточвам с бруса меча закален.
Редовно търкам ги със ситен пясък.
Товари ме, тъй сякаш съм катър
и влача го, когато се напие.
Тогава е свиня! Какъв ти ,,сър”!?
Повръща и мучи, или пък вие.
Той може да е смел, да е герой…
с характер отвратителен обаче.
Отнасям всеки ден солиден бой.
Какво да сторя, кръгло съм сираче.
Изтупва ме като протрит килим.
Пердаши ме със плоското на меча.
Напускам го! Изчезвам като дим.
Омръзна ми да ме подритва вече.
Ще търся господар с добро сърце,
комуто да съм верен и полезен.
Едва ли ще ме гали той с перце,
но мъничко поне да е любезен.
А Джон да се оправя сам сега.
По дяволите този рогоносец!
Сър Ейвън е отскоро без слуга.
Дано ме вземе за оръженосец.
Приветлив е, усмихнат и добър.
Късметът ми дано да е железен.
Аз смело приближавам. Казвам: ,,Сър,
дали ще мога да съм ви полезен?
Готов съм да ви служа аз докрай.
Умения всестранни притежавам.
Приготвям даже превъзходен чай.
Ще бъдете доволен, обещавам!”
Сър Ейвън пърха с мигли срещу мен:
,,Какъв сладур! Веднага ще постъпиш.
Но договора считай за скрепен,
едва когато с мене се изкъпеш…”
ЛЮБОВ
на Росица и бат Гошо
По традициите стари,
за момата Роса
изпроводих годежари,
че да ме сватосат.
Тейко й се начумерил -
дърти чорбаджия:
,,Откъде пък се намери
тази голотия,
дето лято, зиме шляпа
все с едни цървули
и с магарето си лапа
зеле и марули!?
Аз мома за него тука
нямам! Виж му соя!
По врата ми да не чука,
малък му е боят.
Росо, ти пък да внимаваш!
Недей ма нервира!
Сбъркаш ли и заминаваш
право в манастира.”
Болен бях до три недели,
проснал се в кревата.
Мисли черни ме обзели -
само за момата.
Най-накрая ми просветна,
разреших въпроса.
На гръб трябва да я метна
и открадна Роса.
Сгащих я по тъмна доба,
бързаше за в къщи.
Рекох: ,,Тръгвай доброволно
и недей се мръщи!”
Ревна тя: ,,Недей ма кради!
Моля те, бат Гошо!
Тейко ми ша на угади
и ша стане лошо.
Няма как да се похарча,
в манастир да пукна!”
Аз посегнах да я сграбча,
тя в сокака хукна.
Ще избяга, Боже мили,
вдигнала полите.
Откъде намери сили,
мяркам й петите.
По-надолу са минали,
да са живи-здрави
и гюбрето си постлали
наши селски крави.
Тя подхлъзна се в гюбрето,
яката се тръшна
и докопах аз момето
гъвкаво и кръшно.
Вярно, че понамирисва,
ала не ми пука.
Тейко й ще да кандиса,
щом прегазим лука.
ПОСЛЕДНА РОЛЯ
Опушен, стар локомотив,
забравен е в петнайста глуха,
незнайно как останал жив,
ръждив като червена тухла.
Поглъщал въглища безброй,
днес с паяците другарува,
че е съвсем ненужен той
и дупка на билет не струва.
Но чудо - сто мъже накуп
започват да го търкат, лъскат…
Възкръсва вчерашният труп,
с боята нова щом го пръскат.
Ще снимат филм, дочува той,
и с роля за локомотива.
,,Аз - ретроприказен герой!” -
хвърчи фантазията дива.
Той вижда звездния си час
и как за него са готови,
да дерайлират тук от страст
мотриси, лъскави и нови.
Брадясалият режисьор
все писъци надава кански.
За всеки лев той влиза в спор
от отънелите финанси:
,,Понеже е бюджетът слаб,
то старата ръждива кофа,
предайте бързичко за скрап,
след зрелищната катастрофа!”
ВИНОВЕН
Замислен над несгодите си мъжки -
за липса на пари и на перчем,
денят му днес оказа се каръшки,
че бай Иван оплеска я съвсем.
Изпратен на покупки в магазина,
обърка се, забрави захарта.
Фатална грешка! Леля Дора зина…
Три часа не затвори тя уста.
На кръста счупила ръцете тънки,
започна от проклетия шекер,
припомни му за всичките издънки,
изкара го от дявола по-чер.
Как тридесет години го търпяла.
Той мухльо е - световен шампион.
Хвърчи й от устата пяна бяла,
а бай Иван мълчи - ни гък, ни стон.
Почти одра нещастната му кожа,
за нищичко не беше оправдан.
Тук всички грехове не ще изложа,
все пак не пиша някакъв роман.
Но няма да пропусна, че ме втрещи,
пиронът на словесния порой:
,, … а розите, на първата ни среща,
аз още помня - бяха четен брой!”
РЕФЕРЕНДУМ
Прогониха Лъва, че бил диктатор.
Изчезна, вдън земята се покри.
Кой беше на това инициатор,
не знаем. Ха, иди, че разбери!
Понесоха се песни из гората
за новия, жадуван дълго ред.
Но скоро се объркаха нещата…
Уж щеше да е всичко масло с мед.
Захванаха се кървави разправи,
че хищниците няма кой да спре.
Наред захапват със зъбите здрави.
Не тръгна от начало на добре.
На власт са уж червените лисици…
Командват вълците след месец - два.
Сърнета, зайци, катерици, птици
не смеят да надигнат и глава.
Така било и в прериите диви,
разправя го Койотът либерал.
Без него май си бяхме по-щастливи.
И кой ли вятър тук го е довял?
Горките тревопасни намаляха.
Едни мигрираха от тази сеч,
а другите покорно заживяха
с висящия над тях Дамоклев меч.
Когато Премиер Мечокът стана,
защото бе послушничък и прост,
то подписка веднага се подхвана
по крайно наболелия въпрос.
Да има референдум, искат спешно
за седмичен едничък постен ден.
Надежда за живот. Нима е грешно,
към по-добро да бъде променен?
То, в крайна сметка, е демократично.
Бе подписката някъде към тон.
Мечокът взе решението лично,
че всичко беше точно по закон.
А после - списък, урна, бюлетини…
Опашката в уречения ден…
Следи Къртикът вотът да премине
спокойно и без никакъв проблем.
Внезапно идват десет автобуса.
Изсипват се чакал подир чакал.
Но как така!? Без всякаква погнуса
Койотът разрешение е дал.
Били на гости. Ей така - случайно.
Едни такива хрисими съвсем.
Надигна се брожение безкрайно.
Къртикът каза: ,,Никакъв роблем!”
Накрая референдумът приключи.
Проценти - шестдесет и пет ,,против”.
То просто неизбежното се случи.
Сред хищници е трудно да си жив.
Мечокът се изми като Пилат Понтийски:
,,Законно всеки ден ще ви ядат!”
Така ще е, щом хитрите лисици
накрая бюлетините броят.
КЪДЕ Е МИТАКА?
Презрял ерген го знаеха Митака
и беше наближил петдесетака.
От многото избиране на булка
остана сам - изсъхнала шушулка.
Банкетът доста време се проточи,
кубици алкохолни се излочи.
Тогава стори най-фатална грешка,
че тръгна да изпраща той колежка.
Подпираха се двамата взаимно,
загукали си нежно и интимно,
че ненапразно хората разправят
как градусите чудно разкрасяват.
Съпругът й далече бил, в чужбина…
прикотка го проклетата гадина
и нашият герой, без грам задръжки,
реши, глупендерът, да действа мъжки.
Току застена старата пружина,
навън пристигна скърцаща машина.
Врата изтропа. Тежки, тежки крачки
и някой тютюнджийски се изхрачи.
- Изчезвай, че мъжът ми… Да те няма!
Митака сграбчи дрехи… и през джама.
Бе нисичко. Е, някаква коприва.
Душата, важно е, че пърха жива.
Безлунна нощ. Той тихо се изниза,
а беше гол. Къде е тази риза!?
Но в паниката и във бързината
бе грабнал тоалета на жената.
Колежката съвсем не беше миска,
а с форми на напомпана щангистка.
Той в роклята й мигом се натъпка
и припна към дома с балетна стъпка.
Боклуци разни, всякакви парчета
го боцкаха по нежните крачета.
Внезапно шумна група от завоя
показа се и наруши покоя.
Какво ли още щеше да изстрада?
Митака сля се с близката ограда.
Молитва жарка шепнеше устата,
да го подминат бързо в тъмнината.
Ала Фортуна облаците пръсна
и бляскава тава - луната лъсна.
Обля го светлина като на сцена
и групата стъписа се смутена.
Загледаха го всички мълчаливо -
безплатно шоу, истинско, на живо.
Космясал травестит подсмърча, хлипа,
забравил да си вдигне даже ципа.
Един зевзек направи си гаргара:
- Митак, ти май сменил си тротоара!?
Той драсна край строшената ограда.
Разказват, че го виждали… в Канада.
ЛЮБОВНА КИТКА
Дълго тайно любих аз
кръшна бяла Рада.
Гаснех като мокър фас…
Що сърце изстрада…
Същи глист изпосталях
и перде ми падна.
Мъж ли съм!? Кураж събрах,
китка да открадна.
И зачаках я в зори
близо до чешмата.
Огън мозъка гори
и горчи в устата.
Бавно, бавно - гъст шарлан,
времето се влачи,
ала движат се по план
всичките задачи.
Неизтекъл още час,
гледам я - пристига.
Песен пее с пълен глас
и пушилка вдига.
Към гърба я приближих.
Ах, нещастник клети!
Китката… почти я свих,
ала ме усети.
Мярна ми се, тъй - за миг,
бялата й фуста.
Хвърли се към мене с вик,
сякаш е мангуста.
С поглед благ като сатър
и в лицето красна,
по главата със бакър
яката ме прасна.
А с кобилицата тя
после ме подлепна
и светът се завъртя.
Слънцето присветна.
Пълен мрак. Почти убит
се усетих дома,
в кожи агнешки увит.
Две недели - в кома.
Бил съм полуфабрикат,
думаха ми наште,
че размятала ме с яд
като прани гащи.
- Герги вирне ли перчем -
рекла - и ме иска,
двама ще се съберем.
Само да му стиска.
Виждате, че оцелях.
Яка ми душица.
Рада ме прибра у тях.
В къщи е царица.
Готвя и пера завчас,
с чистене се гърбя
и децата гледам аз…
Само не ги кърмя.
ЗА ЛЪЖАТА
Когато дърводелецът Джепето
издялал е Пинокио, то той
не знаел, че впоследствие момчето,
ще се превърне в приказен герой.
Лъжа, дори съвсем невинна, лека,
продумвал ли, носът му в този час
израствал до размер - билярдна щека
и тръшвал се да циври с пълен глас.
Джепето, състрадателният татко,
острилка от рендето сътворил.
По този начин, казано накратко,
проблема генерално разрешил.
За има-няма около година
Пинокио натрупал капитал.
От производството на стърготина
съвсем законно бил забогатял.
Острилки днес в джобовете си носи
елитът политическият наш.
Решава уж държавните въпроси…
насреща - само купища талаш.
ПАРАДОКСИ
Кръстовище. Фучащи ламарини.
Предимството е глупав пътен знак.
Газта настъпил, бърза да премине,
повярвал, че безсмъртен е, юнак.
Конфликтна точка, всъщност - неизбежна.
Нестигаща секундичка една.
Спирачките… Почти целувка нежна…
А после - грохот. Следва тишина.
Изскача с пожелания греховни
от смачкания лъскав мерцедес,
с хвърчащи слюнки, жълти и отровни,
напомпан анаболен Херкулес.
Показва се със поглед зъл, разрошен,
от бившия баварец потрошен,
див Марко Кралевити, още снощен.
Да сдъвче всичко живо е решен.
Налитат на сащисания чичка,
едва избегнал удара зловещ,
треперещ в допотопната си бричка,
почти умрял, с цвят на църковна свещ.
Макар единствен, спазил правилата,
отнася всичко този херувим.
И тъй като ще го четат децата,
подробностите мисля да спестим.
Живеем с парадокси постоянни
от раждането до самата смърт,
че имаме късмет да ни се падне
държавата - огромен кръстопът.
В МОЛА
Мотаеше се в МОЛ-а най-безцелно
Кралицата четвърти вече час.
След нея Шутът, дружка неразделна,
се влачеше без правото на глас.
От щанд на щанд, етажи след етажи,
прехвърляше тя не един парцал.
Разтапяше се всеки, да покаже
най-ценното, току-виж го продал.
За кой ли път заровена в бельото,
разглеждаше ту прашки, жартиер…
Все нищо не й хващаше окото,
въздишаше с престорен маниер.
А млада препотена продавачка
изваждаше дантели и сатен.
Въртеше се, грижовна като квачка,
с надежда да пласира сутиен.
Облегнат най-небрежно на вратата,
почесваше се Шутът отегчен:
,,Ах, колко е наивничка горката!
Печалба ли!? О, не и този ден.
Величеството тук се забавлява
и няма нищичко да купи пак.
Момичето напразно се надява.
От този фарс повръща ми се чак!”
Отдавна Шутът бе с това наясно,
с покупките е все така било.
Познаваше Кралицата прекрасно -
тя никога не носеше бельо.
БЕЗ ЖАЛ
Проблясва ножът, хищно се забива,
а после стръвно пак в дъга извива.
Предава се плътта - нещастна, клета…
Доматът бързо става на парчета.
След него хващат чушката червена.
Кръв бликва от прерязаната вена.
Ах, бедната! От страх позеленяла,
накълцват мигом краставица цяла.
Реве лукът. От люспите, горките,
направо водопади са сълзите.
Ръката най-безжалостно посяга
и мъртва хватка край врата му стяга.
А в няколко дълбоки, чисти съда
на плота чакат своята присъда
куп моркови - припаднали, простряни…
От ужас посинели патладжани…
Две зелки там отчаяно се молят
за капка милост, да не ги заколят.
Приел съдбата си, в нещастна поза,
окайва се дори и магданозът.
Приклещени са всичките натясно
и с бъдеще, отчайващо, ужасно.
Размахват ножове като спартанци
безмилостните вегетарианци.
ТВ МАНИЯ
Екранът е съвременна отрова,
зомбираща в компютърния век,
но кабелна прекарахме си нова.
Не съм неандерталец, а човек.
Канали сто. Безброй алтернативи.
Един прекрасен повод за раздор,
че с бабата крещим си като диви…
Какво да гледаме, възниква спор.
И за да няма трупове излишни,
синът ни втора плазма окачи.
Настъпи топлина у нас предишна
и снежна буря вече не фучи.
Жената гледа турски сериали.
Следи петнайсет броя наведнъж.
Прехвърля виртуозно тя канали,
сълзи се леят като летен дъжд.
Хвърчат салфетки - същи пеперуди
и сриват ни семейния бюджет.
То ред - сълзи и два - сополи… Луди!
Бе тези нещо май не са наред.
От мен не си е тръгвало детето.
Все търся филми с приказен герой.
Я Супермен, я Спайдърмен… където
отнасят лошите солиден бой.
Кахър Ханъм й викам на жената.
Така прекръстих я аз онзи ден,
че много преживява ги, горката.
Тя топката ми връща - Склеримен.
ПРОЛЕТНИ ХОРМОНИ
Разлистен парк, скамейка, двама млади
прегърнати любовно си шептят.
В сърцата им бушуват буйни клади,
безумно феромоните летят.
Целувки и бацили разменени…
Че на кого му пука в този миг?
Кръвта клокочи в здравите им вени…
Но тя се дръпва със сподавен вик.
До тях застанал, някой ги фиксира,
пристъпяйки смутен от крак на крак.
Младежът стреснат яко се нервира,
издухва му се целият мерак.
- Изчезвай, бе! - крещи той рошав, потен.-
Какво си се облещил срещу нас!?
- Заявка чакам, че съм безработен.-
отвръща щъркелът с печален глас.
МЪГЛА
Над селото ни спусна се мъгла.
Лавина зимна сякаш ни затрупа.
Такава никога не е била -
голяма, влажна, гъста като супа.
Цял месец вече всичко тук е в скреж.
На педя не се вижда пред носа ти.
Вървиш, загубиш се, току се спреш
и някой се стовари на гърба ти.
С пълзене и с опипване с ръце,
от стълб до стълб, поели по задачи
и също като глупави овце
се блъскаме едни във други, значи.
Редовно сме с натъртени ребра,
с изкълчени от ударите стави.
След доста травми ясно се разбра,
че трябва нещичко да се направи.
Когато кметът счупи своя нос,
забучил го на баба Гина в гюма,
то бе на оцеляване въпрос
и попът каза тежката си дума:
- От днес е вече всеки задължен,
да ходи със звънче или пък с хлопка
и с Божията помощ, според мен,
ще се спасим от дяволската клопка!
Звъни народът, селото ечи
и случи се магията голяма.
Те, травмите, изчезнаха почти,
че челни катастрофи вече няма.
Доволен се придвижва дядо поп.
Брадата му - на заскрежени расти.
Но някой тихичко прошепва: ,,Стоп!”
и яко сграбчва задните му части.
Светиня му се фръцва зачервен,
юмрук с благословия да стовари
и вижда как клисарят му смутен,
отстъпва към съседските дувари.
И тъкмо да му каже: ,,Бе момче,
нима премина вече към ония!?”,
усеща се, държи това звънче,
с което ходи баба попадия.
КАСТИНГ
Щом девойки замомеят,
венци вият, песни пеят,
целите се изчервяват,
а момците ги задяват.
На мен, като всички други
изхвърчали пеперуди,
понапъпи ми снагата
и ми отесня полата.
Ей ме - сто и трийсет оки.
Плещите ми са широки.
Не венци - подкови свивам,
а с юмрук пирон забивам.
Иска някой да ме пипне
или сбърка да ме щипне!?
След светкавична плесница
пада като цепеница.
Снощи ми продума тати:
,,Имаш трима кандидати.
По критериите местни
малко са слаботелесни.
Та се чудя, с ум се бия
кой ли ще е късметлия,
с тебе да влече хомота,
да ти е другар в живота?
Щом те искат, няма пречка,
че си яка като мечка.
Па макар и щура, дива,
дъще, ти си ми красива!”
Рекох: ,,Знаеш, че съм пряма
и при мене грешка няма.
Нека до годеж да стигне
този, който ме повдигне!”
Тати каза: ,,Твоя воля!
Утре аз ще ги помоля,
да изпробват мъжка сила.
Току-виж - се задомила.”
И сега момците клети
с мен се правят на атлети,
но излишно те се трепят,
от земя да ме отлепят.
Ей ги - потни, зачервени
и с изпъкналите вени,
пъшкат, мъчат се напразно
те със тялото ми мазно.
Мачкаха ме доста нещо
и ми стана тъй горещо…
Плъзнаха в мен чувства нови,
сякаш паднаха окови.
Третият е симпатяга…
Няма как да ми избяга.
Него май ще си нароча
и ще взема да подскоча.
НОМЕРЪТ НА ОВЦАТА
Много дни вълкът не беше ял.
Влечеше се съвсем изпосталял,
когато сред зелената тревица
съзря добре охранена овчица.
Потърка той очи веднъж и дваж -
бе истинска, не някакъв мираж.
Потекоха му лиги от устата,
обърна се гальовно към овцата:
- Щастлива среща, о, прекрасна твар!
Приветствам те с любов и много жар.
Реши съдбата днес да те намеря
и сладко да те хапна за вечеря.
Къдрушата престана да пасе,
взе цялата от смях да се тресе:
- Внимавай ти какво си пожелаваш,
че може от сърце да съжаляваш.
Към мен недей оголва хищен зъб.
Виж камерата, ей на онзи дъб.
Ще ти излязат криви всички сметки,
че с Доли сме четвърти братовчедки.
И аз секретен съм експеримент.
Охраната, във всеки тук момент,
ще дойде и горко ти, щом те хване,
от теб и спомен няма да остане.
Ако ли някак си се отървеш,
дори успееш да ме изядеш,
с последиците как ли ще се справиш?
Търси си вир дълбок, да се удавиш.
Не вярваш!? Да те светна мигом аз.
С хормони инжектират ме през час.
С прекрасния ми глас ще се сдобиеш.
Ще почнеш ти да блееш, не да виеш.
Забравяш всичко блажно. Щеш не щеш,
тревица само трябва да пасеш.
Ще ти пораснат бързо яки цици
и ти завидят пайнерски певици.
Вълкът, проклинайки света на ум,
изчезна с бързината на куршум.
Овцата мислеше си: ,,Ех, защо ли,
не съм аз братовчедката на Доли!?”
АНГЛИЧАНКА
След дълги пет години на гурбет
жена ми си дойде от Албиона.
,,Решила съм аз вече занапред,
да бъда - рече - модната икона.
Че тук са много прости до една
май всичките познати бабишкери.
От мен по-европейка, ей ме на,
едва ли в селото ще се намери.
Веднъж на посещение в Уиндзор
принц Чарлз с кола без малко да ме сгази.
Той, милият, изприщи се от зор.
Навярно споменът все още пази.
Следобед ще си пием чая чер,
че друго си е там… по ингилизки,
с лимонче, малко мляко и шекер.
С Кралицата да сме душевно близки.”
,,Това ми дава - казах - ясен знак,
съвсем изкудкудякала си значи.
Продухай си главата. Няма как
да пия чай от разни буламачи.
Козата Цеца снощи издоих.
Закусвам с мляко, не го сипвам в чая.
В ракийката домашна цяр открих -
щом пийна вечер - кръвното ми сваля.”
Разсърди се и тръгна пак на път,
но злото сторено бе с пълна сила.
Принц Чарлз на село вече ме зоват,
козата пък - прекръстиха Камила.
ИЗВЪНЗЕМНА ЛЮБОВ
Игривата съдба ме сблъска с Кера.
Тя каза ми: ,,Дошла съм от Венера.
Мъжете пък, добри ми Атанас,
със сигурност са жители на Марс.”
Да споря с нея бе съвсем излишно,
че зяпах само тялото й пищно.
В очите ми съзряла явен знак,
откликна в миг на мъжкия мерак.
Заобленостите си ми сервира
и пулсът ми светкавично спринтира.
От формите релефни съблазнен,
по хълмове пълзях опиянен.
Изследвах неуморно, упорито
и кътче не остана неоткрито.
Най-съвестно проучих я съвсем,
ала веднъж събудих се с проблем.
Изтичах аз до доктора ми личен.
След прегледа той бе категоричен:
,,Ще тегли, Наско, доста твоят гръб.
Доказа - изключително си тъп.
Да вярваш в извънземни фльорци, вече
солидна диагноза е, човече.
Единствено е вярно, според мен,
че с болест от Венера си снабден.
НА МУШКА
С ръце прегърнал старата си дружка,
от дядо му наследствената пушка,
един ловец кръстосвал из шубрака,
с надеждата, че слука ще дочака.
Улучил само пън и две шишарки,
а шапката напълнил с манатарки.
Да хапне, спрял на някаква полянка,
споходила го там внезапна дрямка.
Какво сънувал, не е интересно,
но ето, че в един момент се стреснал.
С наточени зъби пет вълка сиви
фиксирали го мрачни, мълчаливи.
Лежала пушката встрани, далече.
Почувствал се най-дребното човече.
На помощ откъде да се надява?
И с всичко земно взел да се прощава.
Най-едрият от вълците оголил
зъбите си-ками и проговорил:
- Кажи коя си ти, о, твар, презряна,
похъркваща на нашата поляна!?
Ще трябва да те вкарам аз в отчета.
В гората днес провеждаме анкета:
,,До колко ценен е животът?” Сиреч -
какво е да се чувстваш като дивеч?
КЪСМЕТ
Човекът, щом напред-назад си щъка
и някакво хвъркато го нацвъка,
наместо подигравки, то отвред
се чува: ,,Братче, имаш щур късмет!”
Поверието старо е такова.
На бизнес нов да сложиш ти основа,
побързай в тотото да пуснеш фиш.
Улучил си числата, току-виж.
Хайвани всякакви са в небесата.
Все чакаш да те мацнат по главата.
Не зная само дали е късмет,
ако ти пусне нещо самолет?
ТРЕТИЯТ БРАТ
Аз съм третият брат
и на всички познат,
който влиза в двубоя с ламята.
Аз съм третият брат.
Знае целият град,
как без жал ще й клъцна главата.
По неволя герой,
ще съм първи във бой,
че по номер съм бройката трета.
Е, не съм аз от сой,
изборът не е мой,
но такъв ми излязъл късметът.
Куп принцеси във плен
чакат всички на мен
да ги грабна и метна на коня.
Ще съм с тях откровен,
че не съм Супермен.
Ще е нужно и график да гоня.
Казват, глупав съм бил,
чак направо дебил,
зад гърба ми езиците плюят.
Селяндур и катил,
без финес и без стил…
За провала ми искат да чуят.
Още много съм млад
и дори голобрад,
стискам зъби, ченето ми трака.
Ала няма назад,
аз съм третият брат,
зная, битката вече ме чака.
ТЕХНОЛОГИИ
Лисицата бе грохнала горката.
Кожухът й - проскубан, побелял.
Вълкът проплака, сложил очилата:
,,Ох, блажничко отдавна не съм ял!
Ловуването трудно е, Кумичке.
То шипове, лумбаго, ишиас…
И плезят ни се зайци и сърнички.
По-бързи са отдавна те от нас.
Опитах жълъди, като глигана.
Похапвам си и гъбена чорба.
На катерички малки яд ме хвана,
с шишарки ме замерят по гърба.”
Усмихна му се старата хитруша:
,,Приятелю, спокойно! Само трай.
Познаваш ме, внимателно ме слушай.
На мъките ни скоро идва край.
В гората днес ще пускат интернета -
модерни технологии, прогрес…
Капан е той за глупави хлапета.
Приветствам го, че в наш е интерес.”
И ето - крачат зайци, таралежи,
вторачени в таблет или айфон.
Оплетени във виртуални мрежи,
препъват се те в корен, в паднал клон…
Инстинктите им - вече притъпени
и слепи са за всякакви беди.
А хищници, с месце задоволени,
пируват, както никога преди.
ЧИСТА СЪВЕСТ
Онзи ден съседът Коста,
мъж с душа наивна, проста,
рече: ,,Притеснен съм, комшу!
Хората говорят лошо.
Булката, да ми е жива,
шушнат, че била шавлива.
И прескачали стобора
често някакви си хора.
Аз с овцете съм. Чифчия.
А пък ти си айлякчия.
Кажи, моля те горещо,
има ли такова нещо!?”
,,Знаеш, - думам - че те тача!
У вас никой не прескача.
Вярвай! Ето, удрям кръста
три пъти със трите пръста.”
,,Ох, отпусна ме сърцето!
Като орех беше, клето.
Припкам аз, на мойто Ванче,
до дюкяна за герданче.”
Честен бях аз с Коста, значи.
Не съм виждал да прескачат.
Щото ниже се тълпата
най-спокойно през вратата.
ЖАБОКЪТ ПРИНЦ
Моята добричка мама
все ми пее тази песен:
,,Като тебе втори няма.
Ти си принцът ми чудесен.
Галеник си на съдбата,
че красив си по природа.
И сред жабите в реката
чувствам се безкрайно горда.”
Чакам аз моме прекрасно
страстно да ме нацелува.
А пък после, много ясно,
бързо кожата изхлузвам.
Над разкваканите жаби
само щъркели пикират.
По селата - стари баби.
Тук моми не се намират.
Че живеят те с мераци
на цицорести плеймейтки.
Паралиите чичаци
влизат в тънките им сметки.
Книжки да четат - едва ли.
Търсят принц, но не в реката.
Та, коя ще се прежали,
да ме цуне по устата!?
Трябва да порасна, мамо!
Дърт жабок съм, виждат всички.
В приказките вярват само
малки попови лъжички.
ТАМ КРАЙ РЕКАТА
Чакал съм та, либе Стано,
долу у реката.
Скрих са от сабахлен рано
язе на върбата.
Че мори ма мен мерака,
тебе да кириза,
как нагоре са запрята
бялата ти риза.
Ако видя кълка здрава,
пукне ще сърцето.
От върбата дух направо
фръкнал би в небето.
С погледа си отдалече
ще да я погаля.
В черквата ще вляза вече
и си свещ запаля.
Ха, довтаса мойта Стана
със снагата яка.
Я, по-здраво да са хвана
тука за клонака.
Бърже тя са разпищоли,
фърля си цървула.
Вълнени чорапи, що ли,
гледам, е обула!?
После ми са прояснява.
Оле, майко мила!
Че в крака е козинява,
мяса на горила.
Ако е таквази цяла,
много труд ще хвърля.
Трябва, за да стане бяла,
с вестник да я пърля.
В село вестници, обаче,
трудно ще намирам.
Здраво май ще се охарча,
щом се абонирам.
СЛЕДВАЩОТО ТЕХНО НИВО
Премигва мижава, самотна крушка
до мрачен вход на долнопробен бар.
Табелата ,,Ръждясалата стружка”
проскърцва над разкалян тротоар.
Тълпата вътре шумно коментира:
,,Робот се е завърнал днес от Марс!
Видът ни вече здраво прогресира.
Човечеството беше пълен фарс.”
Роботите надигат питиета
от всякакви октани там бензин
и не им пука, че са те ментета.
А други жулят здраво керосин.
С ръцете осем барманът налива.
Блестящ е като лъскавия бар.
По литър чаши с нафтата пенлива
поглъща някой като на пожар.
Тук пълно е с различни екземпляри.
Разпускат всички след работен ден.
На някои моделите са стари
и хванали патина като тен.
С очукани и криви ламарини,
от първите - работещи на ток,
копаещи в дълбоки, прашни мини,
надхвърлили работния си срок.
Намират се и новички, хлапета,
придаващи си важност и фасон.
Но щом ударят две-три питиета,
забравят арогантния си тон.
Но ето, че отваря се вратата.
Звезда на прага сякаш заблестя.
И с лазер ще разрежеш тишината,
че в бара в този миг пристъпя Тя.
Изваяна, богиня, съвършена…
Изтраква жално не едно чене.
Достига до тезгяха и небрежно
на бармана подхвърля: ,,Сипвай две!”
Наливайки, ръката леко трепна.
,,Госпожице, това е хитът днес.
Гаранция - напитка квалитетна!
Машинно масло ,,Шел” с добавка - грес.”
Роботката опитва питието.
,,Приятелю, коктейлът не е лош!
Какво сте се облещили, момчета?
Наздраве! Ще ви черпя тази нощ.
От Марс се върнах. Чухте новината.
Така че пиенето е от мен.
До дъно! Да наквасим железата,
че скрап ще бъдем всички някой ден.
Роботите владетели сме днешни
и наш е този тридесети век.
Но няма начин, как да сме безгрешни,
щом нашият създател е човек!”
РЕКЛАМЕН БЛОК
Днес всяка телевизия в страната
на купища реклами е богата.
Те може да са твърде-твърде кратки,
но учат се от тях различни хватки.
На бабата ченето моментално
омазах го с ,,Корега”. Идеално!
Не може ,,гък” да каже. Аз си трая.
Слухът ми е в нирвана най-накрая.
Тя също е рекламен потребител.
Пере ми гащите с омекотител.
И май го препоръчват ненапразно.
Обуя ли ги - действа безотказно.
В БАНЯТА
Набързо месецът се извъртя
и моят хигиенен ден настъпи.
Сапунът ми е с мирис на цветя.
Не ползвам шампоани разни… скъпи.
Накисвам се, да шупна аз добре,
старателно по цялата фасада.
Кесията жестоко ме дере,
вълнисти стружки кир от мене падат.
Плющи на струи топлата вода.
В очите подло влиза люта пяна.
Сапунът се изплъзва, за беда
навеждам се и челно срещам крана.
Внезапно съм от мисъл осенен.
Тревожно тя из черепа ми шава:
,,Сега ако се тръшна вцепенен!?
Инфаркт… инсулт… на възраст съм такава.”
Навярно след безкрайни часове
усмихнат и студен ще ме намерят.
Направо почва да ми се реве.
Какво ли ще отчита водомерът!?
МАЛШАНС
Там, в кулата висока, непристъпна,
от здрав бетон и арматура яка,
живяла в плен Красавицата скръбна,
с надеждата, че Принца ще дочака.
Магьосник зъл заложил й капана
по някаква приумица жестока.
Тя имала компания отбрана -
пет черни паяка и три мишока.
Била в килия не една година
и даже си настъпвала косите,
че стигали до метри - десетина.
Без одеяло, спяла с тях завита.
Току излязла тя от пубертета
и случило се чудо непонятно.
С дрънчене шумно царската карета
сред облак прах пристигнала внезапно.
Изскочил Принцът влюбен през вратата.
С какъв акъл!? Дори не бил я виждал!
Но в приказките са така нещата…
И ударно хормонът му прииждал.
Извикал той: ,,По теб ума си губя!
Предсказаха, че тук ще те намеря.
Аз кльощав съм и няма да те скубя.
Пусни косите, да се покатеря!”
От кулата се чули плач и вопли.
Река сълзи, солени, в миг потекла.
Красавицата бършела сополи
разциврена и хълцаща му рекла:
,,О, Принце, нямаш даже и идея
доколко са ти криви всички сметки.
Дори да се покажа, аз не смея.
Напразно търка скъпите подметки.
Пред теб не искам тук да се изложа.
Ти силен си, ще го приемеш мъжки.
Магьосникът острига ме до кожа,
веднага щом разбра, че имам въшки.”
НЕВОЛЯТА УЧИ
Прибирах се от село, но напряко,
по черен път да тръгна аз избрах.
Подрусваше колата доста яко.
Дали ще издържи, ме хвана страх.
Москвич - герой, но свърши ми бензинът.
Двигателят закашля се и спря.
А пътят половината е минат
и всякаква надежда в мен умря.
Далече е градът, а в местност дива
какъв бензин, то само пущинак…
Единствената ми алтернатива
е пеш да тръгна. Просто няма как!
Пробита туба… Идва ми да вия.
Но имам десетлитров дамаджан.
Той пълен е догоре със ракия.
Аз Хамлет съм, до крайност изтерзан.
Ракията ще трябва да излея!?
О, не! О, не! Кощунство е! Абсурд!
Какво да сторя? Ах, ще полудея!
Сварих си я с любов и много труд.
И ето ме - замезвам от тревата,
лежа щастлив, на гумата подпрян,
че трета нощ говоря си с луната,
прегърнал полупразен дамаджан.
КЛЮКА
Прикрила се на крива, дива круша,
кавга жестока свраката подслуша.
Мечокът, недоволен, с яд пухтеше
и с остри думи мечката кореше:
- Аз всеки ден излизам из гората.
Нали съм мъж, доставям ви храната.
Ти знаеш ли какво се казва драка!?
Набутай се веднъж във малинака!
Заслабнало е нашето меченце…
и тати мед донася му в гърненце.
Били ми все подпухнали очите.
Скъп спомен от жилата на пчелите.
Желаеш рибка - скачам аз в реката.
Натъртих си пак в камъни ребрата.
До тъмно чак към клоните се зверя,
та меки, вкусни круши да намеря.
А вкъщи - паяжини, прахоляци
и твои изрусени космалаци.
Посреща ме тук хаос, мръсотии,
воня от загорелите чинии.
Каква е тази свинщина, не зная.
Дома превърна в кочина накрая.
Кога последно къпа ти детето?
Призлява ми - прилича на прасето!
За миг изфабрикува новината
клюкарка сврака. Пръсна я в гората:
,,Мечокът баба Меца в крачка хвана,
че трътлата му кръшкала с Глигана!”
КОРУПЦИЯ
Петелът бе привикан от шопара
на четири очи в потаен час.
- Не искам, разфасован и на скара,
или като бекон да свърша аз.
Доволен съм. Натрупах си сланини.
Добре се грижат всички тук за мен.
Но този рай, логично, ще отмине.
Не трябва да оставам дълго в плен.
Предлагам да делим със теб храната.
Към нея, виждам, имаш интерес.
Споделяй с мен трапезата богата.
Копанята ми твоя е от днес.
Нахален си и достъп притежаваш.
Безочлив - като някой адвокат.
Ще трябва информация да даваш.
По-близък да ми станеш и от брат.
Внимавай, кучето да не те сбара.
Надушва всичко гадният копой.
Недей да имаш на котака вяра.
Агент е двоен, по-далече стой.
От теб се иска, само да узнаеш,
кога ще дойде килър с остър нож.
Докладваш ми и тихичко си траеш,
а аз ще изфирясам тази нощ.
В гората ще отида при глигана.
Роднина ми е - първи братовчед.
Отпрал съм две дъски, не ще ме хванат.
При него, вярвам, всичко ще е в ред.
Петелът запристъпя колебливо:
- Кокошките… да водя ли със мен?
Шопарът го изгледа мълчаливо,
накрая кимна, явно примирен.
ПО ПЪЛНОЛУНИЕ
Луната е отровно жълта, пак
окръглена се блещи през стъклото.
По него дращи гладен върколак.
Не вярвам, че ми мисли той доброто.
Очаква го тук сребърен куршум,
вода светена, синя самакитка.
Повтарям си молитвите на ум
и си подострям кол от трепетлика.
Във стаята вони на таратор
от чесъна, провесен над вратата.
Боричкане, ръмжене… явен спор.
Дошъл е нов, привлечен от храната.
На върколак пършив не ще се дам,
макар да чувствам - обръчът се стяга.
Това ще да е най-върховен срам.
Позор за името ми - баба Яга.
ПОХИТЕНА
Съпругата ми, вярната ми Цура,
изчезна най-внезапно след обяд.
Полиция и частна агентура
веднага впрегнах - нула резултат.
След седмица, отслабнала и бледа,
пристигна си: - Отвлякоха ме там.
В чинията ме вкараха. Изглежда,
за експерименти май… Не знам.
Аз помня само, четирима бяха,
с очи големи, синкави на цвят.
Съблякоха ме, после ме приспаха.
Сега съм тук и вие ми се свят.
Ала заеква някак си смутено.
Не съм от вчера - стар краставичар.
Призна си Цура всичко до последно,
отнесла само втория шамар.
Оставих я да циври до вратата.
Отивам на петнайстия етаж,
където ми е слагала рогата,
тя уж със извънземен екипаж.
Ръката ми комшията да пипне!
От Марс ли, от Венера ли е той!?
И ще го пробвам - може ли да литне…
Направо ще го посиня от бой!
СВАТБА
Сватба. Украсени лимузини.
Клаксони пищят във дисонанс.
Гражданството бута се да мине
по-напред, изпаднало във транс.
Булката да види иска всеки.
Момъкът е винаги за фон.
Нещо коленете им са меки…
А кумът там цвили като кон.
Отзарана гушнал е шишето.
Яж, пий, куме, тебе ти е ред!
Подписите… пръстени… букета…
Бухнала погача… сладък мед…
Ето ни и двамата с жената.
Аз - на ляв крачол със двоен ръб.
Как блести и чантата с токата,
също като златния й зъб.
На хорото - купища каймета.
,,Бяла роза”! Че без нея - как?
Старите потракват със ченета.
Младите асфалта къртят с крак.
Дъвчене - кюфтета на кубици.
Леят се цистерни с алкохол.
Дансинга, кючеци, ръченици…
А кумът - до кръста вече гол.
Дарове се струпват по земята -
важен стародавен ритуал.
А умът на тъщата пресмята
като ,,Елка” - кой какво е дал.
Чува се отвсякъде: ,,Горчиво!”
Младите целуват се на бис.
Идва ни редът и аз игриво
припкам да даря голям сервиз.
Тук нещата вече загрубяват.
Спъвам се в припадналия кум.
Пльосвам се и в миг се разпиляват
съдове, строшени с много шум.
С боен вик изстрелва се жената.
Че е недоволна й личи.
Тя замахва с чантата в ръката.
Пяна от устата й хвърчи.
Трети месец оттогава мина
и добре съм - как да отрека.
Само в челото съм татуиран
с ясно отбелязана тока.
СТРАСТ
Ах, нещастен мой живот!
Пусто да остане!
Чак до степен идиот
любовта ме хвана.
Че са влюбих, тъй - от раз,
аз в девица кръшна.
Все минава покрай нас
и мерак ма тръшна.
Многу убост, многу чар,
многу и килата.
Дали фаща я кантар?
Тясна й вратата.
Яла сякаш бакпулвер -
масленица мяса.
Не ша влезе във чембер,
яката превтасла.
Бях ерген левент, напет,
красен юначага.
Сега същи съм тапет,
хилав кат тояга.
Думам:
- Мале, оди там,
искай я момата,
че да питам ма и срам…
Ша ма бий с метлата.
Мама вика:
- Луд си ти!
Богаташка щерка…
Ей това си го набий
в кухата манерка!
Няма как да я дадат,
че са чорбаджии.
Като назе не ядат
сухите филии.
Тейко й е бизнесмен,
хитър по природа.
Не е смотан като мен,
да мете у входа.
Ала аз съм си инат.
Ще я имам нея.
Щом не щат да я дадат…
Хрумна ми идея.
Номер стар ще им скроя
на родата гадна.
,,Паяк” аз ще пазаря
и ще я открадна.
ИМАНЯРСКА
След дълги, нескончаеми тунели,
прехвърлил сто кубика твърда пръст,
съкровището, мътните го взели,
нацелих, без да искам. Честен кръст!
Гърненце - цяло пълно със жълтици.
От раз по миризмата ги познах.
Ах, колко ли измъчени душици
затрити са били заради тях.
Навярно са солени от сълзите
и с капки кръв по грешния метал.
Ще бъдат ли с тях дните ти честити!?
И ти, човече, ще си шепа кал!
Не ми е нужно злато прокълнато.
Зарових го. Пукнете се от яд!
Къртиците доволни сме, когато
намерим вкусен корен за обяд.
ФАТАЛНА ЖЕНА
От кльощаво момиче очилато,
със брекети в устата и зъбато,
израсна Кина първа сред момите,
дарена със таланти неприкрити.
Бе сякаш бисер между камънаци.
Поблазнени, мъжете - котараци,
нарекоха красавицата видна,
спонтанно някак - Перлената мида.
Закачат я на ден по сто сатира.
Едва изчака да се дипломира,
халка на пръстчето й цъфна вече.
Омъжи се за местно бизнесменче.
Сдушил се със съмнителни другари,
започнал сделки с мутрафони стари,
за зла беда той бързо се спомина
и в траур се облече наша Кина.
След много кратко време се отръска.
С друг паралия тя започна връзка.
Току й купи джип и нови цици,
се тръшна от свръхдоза наркотици.
А третият почина в катастрофа.
Четвъртият… строеж… фатална кофа…
По-следващите, все момчета мъжки,
щом с Кина са - късметът им каръшки.
Горкичката сега го дава соло.
Щом срещнат я и гледат все надолу.
И вече не е Перлената мида.
Прекръстиха я Кина геноцида.
ОРИСВАНЕ
На някакъв си крупен бизнесмен
съпругата момиченце родила
и ето, че в уречения ден
орисница добра се появила.
Поканена нарочно била тя.
Изпратили й даже лимузина.
От устните й капели цветя
и стаята превръщали в градина.
Владеела тя своя занаят.
Стараела се здраво, много ясно,
че кеш й плащал таткото богат.
Наричала за бъдеще прекрасно.
Но гръм отекнал в ясното небе.
вихрушка черна мигом се извила
и пръкнало се сбръчкано бабе -
орисницата с гадна, тъмна сила.
На челото й пишело ,,злина”.
Ядосана, че нямала покана,
изплюла слюнка от киселина.
Отровен дим се вдигнал до тавана.
Двубой се почнал яростен и с плам,
какво ще стане в бъдеще с детето.
Добро и зло надцаквали се там.
Разнищвали му здраво битието.
- Ще бъде миличка с добро сърце! -
орисвала възторжено добрата.
- Но котенца ще души тя с ръце! -
контрирала я много бързо злата.
- Ще стане стройна, гъвкава ела,
безкрайно елегантна и висока.
- Най-много метър двадесет и два
и с нос показващ грешната посока.
- Красавица с перфектен стил и вкус.
- Перфектна за реклама… на сланинка.
- С ум ще печели всякакъв конкурс.
- О, да бе, да - типичната блондинка.
- Ще се яви дори на ,,Мис Плеймейт”.
За всичките тийнежърки икона.
- Ала шивачката в един момент
с карфица ще й пръсне силикона.
- Не ще я бодне, злобен дъртофел!
Но теб ще пръсна аз с вълшебни думи.
Тук погрознял словесният дуел.
Обиждали се даже и на ,,чуми”.
Накрая двете стигнали до бой,
заплювали се, скубели косите.
С ритници, придружени с вълчи вой,
дори си насинили и очите.
И като пуми вкопчили се, в миг
отнесли през прозореца пердето.
Получил е бащата нервен тик,
а памперса напълнило детето.
Прецакали наричането там
орисниците в тази люта схватка.
Единственото сигурно е, знам,
че малката ще носи име Златка.
РОМАНТИЧНО
Там, в кръчмата ,,При стария мишок”
поръчва се поредното ,,последно”,
а някъде из зимника дълбок
два плъха пият ром от канче медно.
Отхапват стар, изсъхнал кашкавал,
но в кризата мезето е богато.
Единият е стар и побелял,
в устата му проблясва зъб от злато.
С превръзка е на лявото око,
плешив и с ампутирана опашка.
От джоба на лекьосано сако
изважда си лулата сиромашка.
Че другият е още млад - личи.
Наперил напомадени мустаци,
опулил е възторжено очи,
ушите му - на тенджери капаци.
И слуша, слуша… Старият моряк
разказва му за острови далечни,
пристанища, бардаците и как
е там очакван от любови вечни.
А после - битка. Кървав абордаж
и става такелажът на парчета.
Избит наполовина екипаж.
Побягваш на пиратската корвета.
Омесваш се в мухлясалия трюм
с мишоците от глутницата местна.
За канче ром заменяш цял костюм
и еква дружно пак моряшка песен.
Отново бой. Развят е кралски флаг.
Сред остър дим, топовна канонада,
със група оцелели скачаш пак.
Животът е достатъчна награда.
Нов пристан, силен ром, любов без план
и кръчма никога не подминаваш…
Младокът гледа зяпнал, замечтан:
- Вземи ме с теб, когато пак отплаваш!
Премигва плъхът стар с едно око,
превръзката захвърля на земята.
Въздъхва и го пита:
-Ти, какво!?
Готов ли си да заплатиш цената!?
КОСИТЕ МИ
Ти казваш, че на моята коса
с къдриците обичаш да лудуваш.
От тях отпиваш утринна роса…
Безкрайно нежно дълго ги целуваш.
Напомняли планински водопад -
прекрасни, антрацитни и блестящи…
Със своя див мистичен аромат
разпалвали са мъжките ти страсти.
Словата ти, изречени пред мен,
са твърде лицемерни, ми се струва.
Защо пищиш тогава възмутен,
че косъм мой във супата ти плува!?
ПЕПЕЛЯШКА
Часовникът отмерва полунощ
и, сякаш че изстреляна от прашка,
по стълбите набира с пълна мощ
и в тъмното изчезва Пепеляшка.
След нея тича Принцът запъхтян,
любовно окрилен с еленски скоци.
Но ето го - в алеята прострян,
препънал се във тиква и мишоци.
Кокетката къде ли се покри!?
,,О, Боже мой!” - на стълбите пантофка.
Сърцето му пропуска такт, два - три…
Дано не бъде някаква уловка!
Целува стъкления скъп чепик.
Сега си представете тази сценка,
как тръшва се във следващия миг
от мириса на спарена партенка.
СЪДБА
За първи път остригана до кожа,
овцата Мара гледаше смутено.
На показ пред света да се изложи
й беше от съдбата отредено.
- Отиде си разкошното ми руно.
Нима така красива ме намират?
Дори да се погледна ми е трудно.
Без мен решават да ме епилират.
Посегнаха на правото изконно
да бъда аз, каквато ми се иска.
Момиче съм, възпитано и скромно,
не някоя разпасана нудистка.
Но скръцна зъби рошавият Шаро:
- Я, марш при другите обратно в строя!
Недей да се отваряш много, Маро!
Ти май отчаяно си търсиш боя.
Какви права сънуваш, тъпа главо?
Овчарят ви отглежда вас, овцете
за своя полза. Казано направо -
да ви дои и стриже, запомнете!
От теб ми писна! Хайде, заминавай,
да припкаш по зелените полета!
За думите си хубаво внимавай,
че идва време и за чевермета.
АЛТЕРНАТИВА
Пак свиваме семейния бюджет.
Цените постъпателно се вдигат.
А сметки, сметки… все на дневен ред,
заплатите доникъде не стигат.
Отивам аз при Шефа. Казвам: ,,Бос,
коланът ми от стягане се скъса.
Отчаян съм! С паричния въпрос
фамилията яко го закъса.”
,,Коланът, казваш!? - вдигна вежди той. -
Веднага ти предлагам варианти.
Съветът е безплатен, друже мой.
Закачай си на гащите тиранти!”
СТОЛ
Фина майсторска резба.
Дървото скъпо - махагон.
Винен плюш. Ти май разбра,
не просто стол, а царски трон.
Хищно вперени очи.
Ръце протегнати - безчет.
Ето, някой се качи,
докопал кацата със мед.
Вече е пиян от власт.
За равен с Бог се мисли той.
Столът моли се без глас,
жадуващ капчица покой.
Измърсен и отвратен:
- Достойните къде са днес!?
А то - кретен подир кретен
и все безродници без чест.
Но решил съм, някой ден -
столът мисли си със яд -
да си приютя тук в мен
за приятел дървояд.
ЦАРСКА МИЛОСТ
Макар и цар, Лъвът си беше ларж.
Под негов височайши патронаж
участие в конкурс животни взели,
за титлата мечтана ,,Горски трели”.
Пред жури безпристрастно, няма как,
Мечок, Глиган и гостът Котарак,
пристъпвали безбройни кандидати -
космати, опашати и пернати.
Дори едно Магаре, претендент,
надало мощен рев в един момент
в борбата за голямата награда,
а тя била е тайна, изненада.
И всеки всеотдайно се раздал.
Издавал звуци, колкото можал.
От журито решението взели,
че Славеят, разбира се, печели.
Учудващо, че не е нагласен,
конкурсът бил високо оценен.
Лъвът на победителя направо
усмихнат казал: ,,Е, маестро, браво!
Ти златна клетка имаш си от днес.
Удостоявам те със тази чест,
да пееш все на моята Лъвица
и твоя господарка, и царица!”
РУСАЛКА
Море солено, пясък и медузи…
От слънце изгорели всички бузи…
В прохладна вечер, търсещ тишината,
край бряг скалист разхождах си снагата.
Полегнала небрежно на скалата,
припляскваше с опашка във водата
една русалка млада и красива
и пееше - то значи бе щастлива.
Разресваше тя в този миг вълшебен
зелените коси с коралов гребен.
Подзинал, бях опулил аз очите,
че тежко си полюшваше гърдите.
На шията на рибата - девица
блестеше перлената огърлица.
С ръка, да ме повика, тя помаха.
Пристъпих бавно и със стъпка плаха.
Но сякаш че с парцал бях аз ударен
и поривът ми мигом бе попарен.
С опашка по водата тя плющеше
и в ритмите на ,,Пайнер” се тресеше.
ТРАФИК
Отново светофар - прилежно спирам.
Червеното блести като домат.
Внимателно трасето аз фиксирам,
че правилника спазвам до откат.
Ей, светва жълто. Всички на педали.
Водачи и двигатели ръмжат.
Зелено - и политат като хали,
но аз не тръгвам, ще ме изядат.
Псувни, закани, страшна олелия…
Прегракналите клаксони квичат.
,,Бе, тръгвай, идиот! Ще те убия!” -
и щанги по капака ми дрънчат.
Колата ми да мръдне - няма сила.
Изпила е проклетия бензин.
Тълпата се превръща във Годзила
и разказът ми свършва тук. Амин!
ГОРЕСТ
на Георги Данчов Зографина
Пред своя дом, Зографино, стоиш,
потънал до колене във гранита,
но чувам те безмълвно как крещиш
и с укор страшен погледът ти пита:
- Това ли съм заслужил, роден град!?
И къщата ми бедната, горката…
Не искам ни фанфари, ни парад,
нито медал посмъртно за отплата.
Тук думите на Дякона горят.
В душата робска правеха пътека.
Сега кючеци мазни се въртят,
превърнахте я в кръчма - чалготека.
Не мога да избягам без крака.
Много здрав направихте капана.
Защо, Чирпане!? Ах, защо така!?
Нищо свято в теб ли не остана!
ГЛАСЪТ НА ГОРАТА
Гората на България е свята.
и духове хайдушки бродят там.
Под корените - кървите проляти,
измили с чест вековния ни срам.
Че път поел е, да си отмъщава,
заскърцал зъби с яд и злоба роб.
За стъпканата чест не се прощава.
За либе поругано… Майчин гроб…
Но днешните продажни мекерета
не отронват за България сълза.
Разграбена, разсипана и клета…
Протекторат ли е?… Щат ли?… Кааза?…
И никнат минарета и катуни,
а всеки толерантно си мълчи.
Щом властват във държавата кратуни,
пак залъкът ни силно ще горчи.
Къде е героичното ни семе,
свободният ни - българският дух?
Защо лъвът във нас дълбоко дреме
и изворът на гордостта е сух?
Гората стене с воплите хайдушки.
Отново призовава ни за мъст.
,,Щом трябва - шепне - грабвайте пак пушки!
Не давайте дори и бучка пръст!”
