ИЗКУПЛЕНИЕ

Иван Коджабашев

Много грехове имаше Продан. Тежаха на съвестта му и не знаеше как да се отърве от тях. Бяха като торба с камъни, която постоянно висеше на врата му. Сънят му бе неспокоен, рехав. Работеше много, до изнемога, за да гони гузните мисли. Но щом спреше да почине, те отново го настигаха и в  отчаянието си се питаше: „За какво се трепам по цял ден, за какво ми е всичко това. Залудо работя, залудо живея”. Идваше му да увие  въжето около  шията си и да ритне стола, та белким тези нечовешки  мъки да свършат. Мъчеше се да не мисли за миналото си, защото там бяха заровени греховете  му. Заровени, заровени, ала като таласъми обикаляха около него и бодяха  дните и нощите му.

Жена му си отиде млада.  Не я зачиташе и уважаваше. Ожениха  се без любов, ей така, защото им  бе дошло времето. Тя забременя, но той не искаше дете. - Рано е, не сме готови - казваше той и настояваше за аборт. Така - два пъти. Весела се стопи от мъка. Беше добра душа, но слабохарактерна и се подчиняваше на тиранията му.

Най-после успя да измоли рожба от Продан и това й стигаше. Момченцето растеше здраво и хубаво. В себе си беше щастлива и радостна, но не го показваше, за да не дразни мъжа си, който така и не прие детето, както подобава на баща. Сякаш някой му беше натрапил нещо насила. Появило се бе същество, на което трябва да отделя внимание, време и средства. Беше му чуждо. Това бе детето на Весела, не неговото. Продан с досада приемаше  поздравленията на хората за новороденото. Даваше си вид, че това е нещо незначително и  съвсем в реда на нещата.

Безрадостно, мълчаливо и мизерно продължи животът за Продан и семейството му. Весела, отдадена единствено на грижите за Ясен, така го кръстиха, потъна още повече в себе си. Една есен, когато детето изпълваше десетата си година, застудя отрано. От дъждовете, влагата и мъглите Весела настина и залегна. Взимаше някакви бабини илачи, но болката не си отиваше

- Татко, да закараме мама на доктор.

- Че й мине, от настинка не се умира.

Но с жената нещата ставаха все по-зле. Вечерта, преди Архангелов ден, взе да плюе кръв. По това време Ясенчо се навърташе около нея и извика уплашено: - Мама умира! Продан подаде глава през вратата на кухнята и видя гърчещата се жена. Обади се на Бърза помощ, линейката дойде веднага, качиха  Весела и  я отведоха в болницата. Детето и баща му си останаха вкъщи. На другия ден, малко преди обед, Продан отиде в Бърза помощ, оттам го изпратиха в отделението. Посрещна го висок и намръщен доктор.

- Вие кой сте и защо идвате?

- Жена ми снощи не беше добре, та извикахме Бърза помощ и оттам преди малко ме пратиха тук. Весела се казва.

- Весела е била някога. Вие идиоти ли сте. Колко време си я гледал как се мъчи и спокойно си си пил ракията. Преди една седмица е трябвало да я доведеш. Сега отивай в моргата да си я прибереш.

Продан изтръпна. Не му стана жал в момента, изтръпна заради нещо неясно, което му се привидя в бъдещето. Нещо лошо, което го очаква и което той не е могъл да предвиди.

Грижата за детето остана само негова. Нямаше си никой, който да му помага. Детето обаче се оказа кротко и лесно за  отглеждане, но Продан така и не можа де се привърже с душата си към Ясен. Гълчеше го, потискаше го и всеки ден проклинаше съдбата, макар да знаеше, че един ден той ще затвори очите му. Ясен поотрасна. Нямаше близки приятели, а колкото ги имаше, навърташе се около тях без самочувствие и не споделяше нищо. На абитуриентския си бал беше сам, без дама, макар момичетата в класа да бяха повече. Разпиляха се като пилци младите хора след бала, а Ясен не знаеше какво да прави, нямаше кой да го насърчи и напъти.

Баща му бе купил на старо една раздрънкана ифа и с нея превозваше сено по околните села, баластра за някой строеж и други услуги на хората, от които докарваше дребни пари. Един ден с уплашено сърце Ясен се примоли на  баща си:

- Да ми дадеш пари да изкарам шофьорските курсове, та да не се бъхтиш само ти.

- Добре си решил, че силите ми не са както преди - хладно и примирено  отговори бащата.

От следващото лято младото момче започна само да отхвърля работа. Лятно време имаше много поръчки и от тъмно до тъмно бе на път  със старата кола. Хората му плащаха на ръка и вечер той даваше всичко на баща си, който му заделяше за гориво за следващия ден и малко за джобни. В края на лятото парите намаляха, Ясен се прибираше все по-късно. Питаше го старият какво става, къде е  работил, синът му отговаряше:

- С тая стара кола толкоз. По цял ден съм под нея, само ремонти.

Бащата знаеше, че колата е стара, но и нещо друго му минаваше през акъла. И се оказа прав. Една вечер, към края на септември, Ясен се прибра пак късно, но не сам. Водеше и едно момиче със себе си. Влязоха в малката и мръсна кухня и той представи  спътницата на баща си:

- Соня се казва момичето, ще ти е снаха.

Продан беше позадрямал, та не можа отведнъж да разбере какво се случва.

- Нещо не разбрах. Какво прави това момиче тук?

- Това е твоята снаха. Ще се женя.

Продан сега чу добре и се загледа  в момичето. Бързо я претегли с набитото си око и веднага разбра къде я е намерил.

- Не бързайте, помислете още.

- Измислили сме го вече. Няма да живея сам като теб…

Продан излезе на двора. Отдавна  бе отказал цигарите, но си имаше една кутия в запас, за всеки случай. И този случай дойде сега. Целият беше пламнал от яд… Този никаквец е намерил тази още по-голяма никаквица и ми я води в къщи. Идваше му да ги зарита и двамата и да ги напъди на момента. Не го стори, и той не знаеше защо и после много време съжаляваше. Та това момче не вижда ли, че жена му е проститутка. От един километър си личи, че няма гащи на задника, защото не й трябват.

На следващия ден Ясен запали старата ифа и потегли нанякъде, сякаш нищо особено не се бе случило. Продан чу бръмченето и веднага стана, като се надяваше и тя да е с него. Надяваше се снощната случка да е била една глупава шега, но видя в коридорчето пред стаята на сина си женски обувки и отново пламна. Отиде до кръчмата, купи хляб и ракия и се върна. Снахата се бе събудила, седеше и пушеше на пейката пред къщи.

- Добро утро! - поздрави тя. - Оставихте ме сама, рекох си, че сте избегали.

- Де да можех. Слушай, момиче, хващай си пътя и да те няма. Не разваляй живота на  сина ми. Той не е добре съвсем, той малко е хлабав, та му трябва по-друга, не като теб. Отивай си, моля те, с добро…

- А, чичка, ти много сериозно гледаш на живота. Не бери ядове, че се разберем. Тримката че си живеем екстра.

На Продан му причерня. Идеше му на момента да я хване за разчорлената коса и да я изхвърли на улицата. И той не знаеше защо се въздържа. За момент си помисли, че това няма да е за дълго или че нещата ще се наредят някак си от само себе си. Всъщност така и стана. Соня и Продан я подкараха весело, както подобава на младоженци. Отделиха се от стария, стегнаха една неизползвана досега стая за кухня и една спалня - това им стигаше. И все по-рядко виждаха навъсената и начумерена физиономия на стария. На пролет Соня наду корема. В края на лятото се роди момиченце, радваха се и се надяваха то да омилостиви сърцето на стария. Напразно, той нито благослови, нито се зарадва на внучето си. Младите не се трогнаха много и продължиха живота си по тяхному. На другата година Соня отново забременя и роди второ момче.

Продан съвсем се предаде. Идваше му да си вземе шапката и да се махне някъде много далеч, очите му да не виждат този цирк. Но нямаше къде да отиде. И това най-много го вбесяваше. Ядосваше се на малоумния си син, че не вижда от каква жена са децата му. Цялата махала и половината град отдавна разбраха, само той - не. А дали бяха негови, дали са истински внуци или копелета под покрива на къщата му? Продан откачаше в безизходицата си и не знаеше какво да предприеме. Не се показваше навън, срам го беше от хората. Яд го беше на сина му, мразеше себе си.

Но това не бе всичко. Една вечер Соня не се прибра. На никой нищо не бе казала. Ясен тръгна да я дири и чак на третия ден я доведе вкъщи. Поживяха, поживяха месец ли, два ли. Една сутрин, когато Ясен бе отишъл на работа, Соня издебна Продан на двора и му каза:

- Ела да си поговорим.

- Какво има да си говоря с теб?

- Жал ми е за сина ти. Добро момче е, но аз не ставам за семейство. Не мога. Това не е моя живот. Тръгвам си и му кажи да не ме търси. А на теб казвам, заклевам се във Веселка и Георги, те са твои внуци. Оставям ви ги и Господ здраве да ви дава да ги отгледате и да станат добри хора като вас, не пачаври като мен. Това е. Формалностите ще уредим, ще се обадя отнякъде.

Беше си събрала багажа предварително, защото взе набързо две чанти, каза още веднъж чао и излезе веднага. Децата още спяха.

Всичко се случи толкова бързо и неочаквано, че Продан не можа да реагира по никакъв начин. Седеше на пейката зашеметен, отпуснат, съсипан, безжизнен. Събуди го едно от гласчетата на децата. Поразмърда се, стори му се, че няма да може да стане от пейката, направи усилие и влезе в стаята при децата. Играеха си, закачаха се и се  смееха.

- Дядо, къде е мама?

- По работа излезе. Вие се облечете и да измислим нещо за закуска.

На Продан му прилоша. Горе, в лявата плешка нещо го стегна много силно. Не беше сърцето. Той познаваше тялото си и знаеше, че когато нервите го връхлетят, винаги там го стягаше. „Дано Ясен се върне по-рано, че не знам какво ще казвам на децата. Да става каквото ще става” - примиренчески от безсилие прие случващото се Продан.

Децата бяха малки и доверчиви. По детски приеха обясненията на Ясен, че ще живеят без мама, защото тя се е разболяла и отишла да се лекува много далеч. Когато оздравее, ще си дойде. Не че Соня беше родена за майка, но криво-ляво се справяше с децата. Готвеше по нещо, переше дрешките. А и те свикнаха да не са придирчиви и капризни. Сега всичко лягаше върху двамата, но като не се погаждаха, ставаше още по-трудно. Сутрин Ясен излизаше със строшената ифа и гледаше да се прибере колкото се може по-късно. Вкъщи не му се стоеше, макар да знаеше, че децата са негова грижа. И тази неделя, отредена за почивка, Ясен стана рано и подкара строшената кола към балкана. Бяха се пазарили с един овчар да извозят сухота сено до кошарата, защото прогнозите бяха за дъжд.

Продан нахрани децата, събра мръсните им дрешки и ги сложи в пералнята. Не му се вършеше нищо. Вече месец откакто онази пачавра си тръгна, той свикна с новото положение - помагаше и това не му тежеше. Тежеше му нещо друго - не можеше да си отговори защо се стигна дотук. Къде сбърка, защо съдбата го изпитва толкова жестоко? Потънал в такива мрачни мисли, някой почука на вратата.

- Ей, Продане, тук ли си? Къде си? Покажи се бързо!

Продан излезе и видя някакъв човек, когото не познаваше.

- Ти ли си бащата на Ясен?

- Аз.

- Стана беля. Голяма беля. Човече мили, не знам какво да ти кажа. Айде тръгвай с мен -  някак си на пресекулки и несвързано говореше непознатият.

- Кажи де, не ме плаши.

- Ами за плашене е, но дали си куражлия? Голяма беля. Ифата се преобърна и падна в пропастта.

- Ами Ясен?

- И той с нея.

- И?

- Събра се много случаен народ да помага, но той беше издъхнал вече, още при обръщането.

Продан се смали, изчезна в седалката на колата, която караше бясно към проклетия андък. Пристигнаха. Имаше полиция и линейка. И много хора, които се опитваха да извадят тялото на сина му от смазаната кабина. Продан не чувстваше нищо. Лицето му бе като на мумия - жълто, застинало, безизразно. Очите му сякаш бяха обърнати навътре и гледаше, но не виждаше нищо. В този момент целият му живот се изнизваше пред безизразните му очи: бурната, но отхвърлена любов на младини, след което се озлоби към всички и всичко; краткия и скучен живот с Весела, която му роди глупав и недодялан син. Нейният син. И най-накрая, за капак, тази никаквица, която напълни къщата му с копелета.

Къде сбърках, Господи? Защо така лошо ме наказваш?! Има ли още да прибавяш към теглото ми? Не мога да нося повече.

Погребаха Ясен в гроба на майка му. Така каза Продан на хората от общината, да са в един гроб. Сложиха кръст и служебен венец и си тръгнаха. Двете дечица, хванати за ръка, постояха пред гроба заедно с дядо си. Никой не плачеше. Взе да мръква и си тръгнаха. Някак си стигнаха до вкъщи. Легнаха си и заспаха.

На сутринта Продан отиде първо в бакалията, купи хляб и мляко. Направи закуска преди децата да се събудят. Изчака ги да се нахранят и ги преоблече. Каката бе вече голямка, та му помогна да намери дрешките на малкия Георги.

Продан не бе стъпвал в черква до този момент. Но на третия ден от погребението поръча на попа молитва за сина си и отдавна покойната му майка Весела. Купи една кутия шоколадови бонбони и пристъпи прага на черквата. Децата бяха с него. Наредиха се тримата, лицата им бяха огрени от пламъка на восъчните свещи и свещеникът зачете молитва за успокоение на душите на мъртвите. Заедно с него се молеше в себе си и Продан. Молеше се на всички светии да закрилят децата, а на него да дадат сили да ги отгледа. Не смееше да измоли прошка за себе си, но бе чувал, че Бог е милостив. От изсъхналото му сърце едва се пророни: „Много съм грешен, Господи. Накажи ме с полагащо се страдание, готов съм да изтърпя всичко, та тези две ангелчета, които легнаха на ръцете ми, да легнат и на сърцето ми.”

Макар и със сломена душа, физически Продан бе здрав и в работата не се даваше на по-младите. По цял ден сновеше между малката си ферма и дома. Денонощно умът му беше в децата - да са нахранени, да са облечени, да не правят пакости. Вечер ги приспиваше с приказки и чак тогава идваше неговият ред  да полегне за няколко часа, да събере мислите си и да ги подреди за утрешния ден. Беше му много трудно, но умората бе сладка, спокойна и зареждаща. Работата, игрите и смехът на децата прогонваха за кратко злите сенки от миналото. Толкова, колкото да поспи за малко. Улисан постоянно и катадневно в грижи за малкото си семейство, времето минаваше бързо. Веселушка, така я наричаше дядо й, тръгна на училище. Помагаше и на малкото си братче. Продан лека-полека взе да преодолява срама и да се меша с хората. А вечер, когато децата заспяха, шепнешком разговаряше с Господ: „Боже милостиви, дай ми сили да отгледам децата, па после ми вземи душата.”

P.S. Всяка прилика с лица и събития не е случайна. Двете дечица са вече ученици. Хората в махалата и града им се радват и им помагат с каквото могат.

А дядо им вече ходи с изправена глава и от време на време даже се усмихва.