ТРОШИЦИ НАДЕЖДА

Ивелина Цветкова

Затворих вратата на хладилника и седнах на дивана пред екрана на телевизора. Под мен изшумоляха страниците на вчерашния вестник. Снимка на два бели гълъба, прикрепена като с кламер към огромно заглавие привлече вниманието ми и се зачетох:

„Комарджиите и гълъбите много повече предпочитат големите пред малките награди. Това установи изследване на учени от британския университет „Уоруик…”

В този момент някой натисна звънеца, звукът на камбана се разнесе из коридора и закрачих към вратата с тихи стъпки. Беше съседката Люси.

Още преди да я поканя да влезе, тя забърза с червените си пантофи към кухнята. Всеки път се хвалеше как си ги е закупила от най-скъпия магазин в Рим. Идваше през ден и искаше лъжичка захар за кафето си или по-скоро си търсеше нов комплимент. Често я поздравявах за добре изрисувания й маникюр, за нова прическа или стилна рокля. Честно казано, харесвах радостта в очите й.

Намалих звука на телевизора, понеже гласът й се опитваше да надвика любимите Саймън и Гарфънкъл, а днес желаех тишината и уюта на дома си, също като в известната песен на дуета.

Големият прозорец разливаше светлина из просторната стая. Свежестта, настанила се навсякъде след вчерашния пролетен дъжд, нахално гъделичкаше обонянието ми.

А Люси разказваше за поредния мъж в живота си и за новия Мерцедес с цвят на делфин - подарък от любимия. Паркираше го трудно, с маневри напред-назад, докато намери точното място пред входната врата. След това почукваше шумно по етажите с острите си токчета.

Вратата изскърца. Люси се запъти обратно към дома си, хванала в ръце червените си пантофи и затрака с лачени обувки. Усмихнах се на грациозната й походка на котка и седнах на дивана. Усилих отново звука на телевизора. Вдишвах песента. Цветната снимка стоеше на масата, а в мен изплува споменът за жената с гълъбите…

Горещите дни тогава туптяха в стакато и сетне се разливаха по алеите. Един ден бързах за поредната среща с клиенти, търсещи да закупят нов дом. Двустаен апартамент на съседната улица дълго не можеше да намери своите собственици, не само заради високо обявената цена, а и заради това, че когато водех там хората, се чуваше силна музика от съседите.

Други крещяха скандално, а и в близост до контейнерите с боклук лаеха бясно улични кучета. Невероятен шум. Нямаше места за паркиране, улицата отпред не беше асфалтирана… Имаше дупки и трудно можеше да преминеш, особено в дъждовно време - локви и кал.

Всеки път пред входната врата виждах възрастна жена, седнала на стол - облечена с есенни дрехи, с обувки от плат и забрадка на главата. Нямаше значение дали е лято или зима. Седеше кротко и хранеше гълъби с трошици хляб.

Когато я поздравих, в благия й поглед открих топлина - докосваща и търсеща бряг, за да се разлее. По-късно разбрах, че живее в общинско жилище в същия този панелен блок. Едната й дъщеря намерила своя път в чужбина, другата имала бизнес в квартал на София и никой не се сещал да й помогне. Беше с минимална пенсия и нямаше нито готварска печка, нито телевизор. В единствената й стая имаше легло с ръждясала пружина и стара дървена ракла.

Често срещах по улиците самотата и бедността на най-различни хора - едни ровеха из контейнерите с боклук, други бъбреха нещо на себе си, седнали на някоя пейка.

Трети просеха пред старата църква или на паркинга на големия супермаркет, пред лятното кино, по централния площад… А тази стара жена седеше пред чужд дом, на чужд дървен стол и хранеше гълъбите.

Мама наскоро си замина от този свят и тъгата ме изпълваше - като балон, който се опитвах да издишам сред красотата на природата или с онези малки неща, които усмихват.

В жените, хванали за ръка децата си, виждах моята майка. Вървейки към поредната среща, реших да си купя сладолед. Застанах пред витрината и без да се замисля, измъкнах от там две ледени кутийки.

Наумих си, че единият трябва да бъде за жената с гълъбите. Затичах натам и я погледнах от прашния път. Тя се усмихваше и хвърляше трошици, в близост до обувките си от плат, а гълъбите - нейните приятели, бяха еднакви, с белите си пера.

Едни отлитаха, други се връщаха обратно. За разлика от друг път, беше допълзяла тишина, от някъде другаде. Подадох й кутийката със сладолед и открих в очите й една усмивка на щастие и благодарност. След това я оставих в мълчание.

На следващия ден грабнах кутия, пълна с храна и се запътих отново натам. Жената стана от стола и заразказва превъзбудено, че дъщеря й изпратила писмо, в което пишело, че ще дойде да я вземе от София. Извади бял лист, скрит в блузата и зачете. Слушах я дълго.

Няколко дни след това, есента се усещаше навсякъде по улиците. Промъкваше се бавно с хладните си утрини и дъждовни следобеди, а вятър свиреше в изчистените, тухлени комини на къщите.

Най-накрая продавачите на апартамента с калния път, решиха да намалят цената и аз водех поредните клиенти за оглед. Когато доближих, видях че жената я няма.

Нямаше ги и гълъбите. Само черният път, протегнал се със своите дупки в тишина. Сключих сделка с новите собственици и се запътих към къщи. Когато пристигнах, пред мен се наредиха няколко гълъба.

Някой извика зад гърба ми с тих глас. Обърнах се и видях жената - щастлива, с нови дрехи и красива прическа.

- Дойдох да се сбогувам с теб и да ти благодаря - промълви с усмивка тя и ме прегърна.

В ръцете си държах цветя, с които исках да украся моя дом. Подадох ги с усмивка и казах тихо:

- Бъди щастлива! Радвам се, че те срещнах…

Бързащият вятър хвана с криле думите ми и ги понесе в ехо. Жената влезе в автомобил, в който я очакваше нейната дъщеря и отпътува. От тогава не я видях повече.

Може би гълъбите сега тъгуват без нея или тя продължава да ги дарява с топлина пред вратата на новия си дом. Голямата награда за тях не бяха трошиците хляб, а топлото й сърце и едно истинско приятелство.

Станах и отворих хладилника. Там липсваше любимият ми плод. Излязох навън и забързах към магазина, а Люси отново маневрираше с колата си напред-назад. Есента разпръсваше цветове навсякъде и се чуваше шепотът на листопадите. А аз се усмихвах.

Знаех, че всяка усмивка привлича нови, по-добри дни. Така живееше и жената, хранеща гълъбите - с трошици скрита надежда.